Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (19)

Деветнадесета глава
Ню Йорк, 2016 г.

— С кого имаме среща тук? Нали не мислиш, че ще ни покрият разходите? — Роуз се обърна нещастно към Джейсън. Беше й звъннал преди няколко часа и се разбраха да се срещнат на този адрес в центъра. Оказа се ресторант „Нио“. Беше чела за него в „Ню Йорк Таймс“ преди няколко седмици. Беше посрещнат добре от гостуващия критик за свежото, нетрадиционно меню.

— Един приятел работи тук — увери я Джейсън. — Това е част от проучването ни — въведе Роуз, а хостесата, красавица с очи като на кошута и огромна афроприческа ги пренебрегна.

По това Роуз разбра, че целият персонал е бил избран сред цвета на генетичния фонд, млади мъже и жени с дълги крайници и лъскави коси.

— По какъв начин това място е част от историята ни? Да не би да мислиш, че Дарби е работила тук като сервитьорка?

Той изсумтя.

— Това би било незабравима гледка. Не, малко вероятно. Носиш ли тетрадката с подправките?

Тя я извади от чантата си.

— Да, но аз…

— Добре. Сега дай на тази работа петминутен шанс.

Джейсън прошепна нещо на хостесата и поведението й се промени драстично. Тя положи пръст с изящен маникюр на ръката му, усмихна му се топло и дори разкри бели зъби. След това се обърна и се заклатушка нанякъде на десетсантиметрови токчета.

Много впечатляващо.

— Какво й каза?

— Просто споменах едно име.

Още хора се пъхнаха в тясното фоайе и сега бяха притиснати до стената, раменете им се докосваха. Следенето на последните тенденции в изтънчените ресторанти не беше за нея. Прекалено много позьорство, а и тя ненавиждаше всички онези нашумели места, където се обръщаше повече внимание на атмосферата, отколкото на храната. Тя предпочиташе сочен бургер пред заведение за знаменитости.

— Джейсън?

Тълпата, която чакаше да бъде настанена, се разтвори като Червено море, когато едър мъж в униформа на шеф пристъпи напред. Стисна ръката на Джейсън с ентусиазъм и кимна, когато фотографът представи Роуз.

— Много се радвам, че успяхте да дойдете.

— Шеф, изглеждаш супер в тази тога. И си доста зает, виждам — отбеляза Джейсън.

— За теб винаги ще намеря време.

— Роуз, това е приятелят ми Стивън Хайндс.

Той стисна ръката й и ги поведе към кухнята. Джейсън намигна на Роуз. Тя отказа да се хване на въдицата.

— Ясно, значи познаваш шефа. Престани да се фукаш.

Минаха през летящи врати в огромна кухня. Всички повърхности блестяха от чистота, медните плотове хвърляха отблясъци под флуоресцентните лампи. Подредени един до друг готвачи и помощници вдигнаха погледи, след това се съсредоточиха над задачите си — да запечатват месо или да кълцат подправки на ситно.

Шефът ги поведе към по-спокоен кът.

— Да видим книгата ви.

Роуз я постави на плота, доволна, че той избърса ръце в престилката, преди да я пипне.

— Това от петдесетте ли е?

— От хиляда деветстотин петдесет и втора — уточни тя. — Сборникът е на Сам Бъкли и се опитваме да научим повече за него.

Той продължи да разглежда текста още няколко секунди.

— Мога да ви кажа единствено, че Сам Бъкли е бил много напред за времето си. Никой по онова време не е посмял да експериментира с тези подправки. Някои дори не са били познати в Америка допреди трийсетина години. Откъде е този човек?

— От Ню Йорк. Но е бил в чужбина през Втората световна война. Мислим, че е написал всичко след завръщането си.

— Това се невероятни комбинации, изненадващи дори за днес. Пробвайте една от тях и сами ще се уверите.

Той извика един от помощниците и му издиктува списък с подправки и за нула време хаванче и чукче и пресните подправки бяха поставени пред него.

— Колко е хубаво някой да ти изпълнява желанията — отбеляза Джейсън.

— Както когато те карах да ми пишеш домашното по точни науки.

Роуз се обърна към Джейсън.

— Заедно ли сте учили?

— В гимназията. Аз му пишех домашните, а той ми приготвяше домашна пица след часовете.

— Добра размяна.

Шефът премери препоръчаните количества от всяка подправка, смеси сух магданоз, сухи листа от кафиров лайм и пипер.

— Това е една от простичките формули — Стивън ги смеси със сок от лайм, след това наряза папая и манго и поръси дресинга върху кубчетата. — За предпочитане е да изсушите или обработите подправките сами, за да постигнете оптимален аромат. Можете ли да си представите домакините по онова време да правят подобно нещо? Говорим за времето, когато телевизионните вечери се появяват за пръв път.

Той бодна парче манго и го подаде на Роуз. Първоначално вкусът й се стори стряскащо силен, с кисел послевкус, който накара Роуз да иска още.

— Великолепно не е достатъчно силна дума, за да опише вкуса.

— Самата истина — истинско престъпление е, че човек като Бъкли не е бил признат за гений.

— Някаква идея как да научим повече за него?

— Всъщност, да. Джейсън знае, че съм върховен спец по история на храната и поне доколкото и както аз го разбирам, търговията с подправки в Ню Йорк е била въртяна от един човек през петдесетте — Бени Калаи. Той е от Джакарта, но имал магазин в Чайнатаун и склад в Бруклин, на доковете. Всички подправки минавали през него.

Джейсън погледна Роуз и се усмихна.

— Казах ти аз, че няма да си изгубим времето.

Тя не обърна внимание на перченето му и се усмихна на Стивън.

— Благодаря ти, че ни позволи да се отбием.

— О, мога да направя много повече. Масата за двама ще бъде готова след мъничко — той помаха на минаващ сервитьор.

— Недей — мисълта, че ще седи срещу Джейсън по време на изтънчен обяд я притесни.

— Да не би току-що да отказа на шеф, който е получил три звезди в „Ню Йорк Таймс“? — попита Джейсън.

Стомахът й изръмжа от глад след малката хапчица манго.

— Прав си.

Настаниха ги в далечния край на ресторанта, далече от шума в кухнята и на бара, а Джейсън поръча бутилка бяло вино.

— Да не би да имаш намерение да минеш това за разход. Държа да те предупредя, че Тайлър никак няма да ти се зарадва.

— Не се притеснявай. Стивън ми е длъжник. Никога нямаше да изкара физиката, ако не бях аз. Няма да платим и цент за обяда.

— Хубаво е да имаш приятели на високи места — тя отпи от виното и остави вкуса на цитрус и танини да се смесят в устата й, преди да преглътне.

Джейсън я наблюдаваше.

— Какво?

— Нищо — той вдигна чашата си. — За Дарби Маклафлин и Сам Бъкли, където и да са сега.

Чукнаха се и изядоха първото ястие от октопод с малко лайм.

Тя се опитваше да измисли за какво да говорят.

— Разкажи ми какво е да растеш в Ню Палц.

— Ти шегуваш ли се?

— Не. Аз съм родена и расла в града, всичко извън Ню Йорк е територия на Норман Рокуел.

— Нищо подобно. Нямах търпение да се махна. Това се промени, когато мама се разболя и се върнах, за да се грижа за нея. За щастие, не я болеше много и накрая просто издъхна бързо. Не беше от дамите, които се бавят.

— Извинявай, сигурно ти е било много трудно — тя беше сигурна, че баща й би искал същото, ако имаше как да го каже.

— Ами твоята майка? — попита Джейсън.

— Изчезна, когато бях малка. Няколко години по-късно научихме, че била починала от свръхдоза. Баща ми не обича да говори по този въпрос — неяснотите около историята на майка й винаги я притесняваха. Обикновено казваше на хората, че майка й е починала, когато е била още малка, и повече не обясняваше, но незнайно защо историята на Джейсън я накара да му каже истината. Тя се намести на стола. — Какво мислиш за идеята с Бени Калаи? Ще се поразровя и ще открия каквото мога за него.

— Няма начин да е жив.

— Така е, но може да открием малко цвят около заниманията на Сам от онова време.

Джейсън я наблюдаваше внимателно; очите му бяха много сини. Тя остана удивена колко е мъжествен. Повече от Гриф, който беше излъскан и изтънчен като избраното малцинство на Манхатън. Джейсън бе по-грубо скроен от това. И гласът му беше по-груб. Тихото доверие, което проявяваше, й допадаше.

Обядът се оказа по-забавен, отколкото Роуз очакваше. И двамата познаваха едни и същи журналисти, пътешествията на Джейсън по света се оказаха невероятни и като места, и като подробности. Докато довършат десерта, бяха изпили и няколко чаши вино и Роуз се олюляваше леко, докато се промъкваха през тълпата, за да излязат на улицата.

— Каква изненада — призна тя. — Благодаря ти.

— За мен беше удоволствие — той беше застанал срещу нея, не помръдваше.

— Трябва да се прибирам.

— Да вземем общо такси?

И този път шофьорът се оказа като състезател, който даде газ към следващия червен светофар, а после наби спирачки.

— Защо привличаме лудите? — измърмори Джейсън.

Шофьорът зави по Парк авеню без предупреждение и Роуз се лашна към Джейсън. Тя се разсмя и се изправи.

— Извинявай.

Шофьорът се престрои в нова лента и раменете им отново се сблъскаха, но този път тя остана на мястото си. Стана й приятно, когато мускулестата му ръка докосна нейната. Той пое пръстите й в своите.

— Имаш красиви пръсти.

— Благодаря.

Целувката беше простичка, приятна, с вкус на вино и сладост. Той единствено докосна устните й, леко, след това се отдръпна и зачака реакцията й.

— Джейсън — рече тя. — Не бива.

Той вдигна глава и се усмихна.

— Напълно права си. Беше ужасно.

Таксито наближаваше Шейсет и трета улица.

— Спрете. Ще сляза тук.

— Сигурна ли си? Можем да те оставим пред вас.

Тя не искаше да обяснява защо не може, а и огънят, пламнал в тялото й, заплашваше да се разгори.

— Да. Приятна вечер и благодаря отново.

* * *

Роуз все още мислеше за Джейсън, когато се спъна в Миранда на стълбището на „Барбизон“.

Беше взела Пилчо за последна вечерна разходка и бе на третата площадка, когато обут в дънки крак я спря. Момичето беше седнало странично на най-горното стъпало, протегнала единия си крак, другият отпуснат на долното стъпало. Гърбът й беше опрян на мозайката в синьо и зелено на стената. Вероятно навремето плочките са показвали бурно море или риф, пълен с риба, но годините и препаратите бяха заличили анимацията. Косата на Миранда се къдреше красиво на фона на бледите плочки. Беше си сложила слушалките и гледаше екрана на телефона, целият напукан. Когато Роуз ахна, тя вдигна поглед.

— Господи — момичето смъкна слушалките. — За малко да ме събориш.

— Извинявай, не те видях — гласът на Роуз прозвуча по-високо от обикновено, по-немощен. Беше хваната в капан и минаха няколко секунди, преди момичето да се усети коя е.

— Роуз.

— Миранда.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Обещах на една съседка да разхождам кучето й, докато я няма.

Наперената тийнейджърка от парка се беше превърнала отново в хлапе. Гримът беше избърсан, огромен син суитшърт бе погълнал слабото тяло. Очите й бяха зачервени, но бе трудно да се каже дали защото е плакала, или защото е търкала силно с дегриматора. Лявата ръка беше натъпкана дълбоко в джоба на суитшърта. Криеше нещо.

Миранда погледна косматата топка в ръцете на Роуз.

— Може ли да погаля кучето?

— Разбира се — Роуз коленичи и го остави на пода, а той подуши въздуха, преди да постави предпазливо лапичка на бедрото на Миранда.

— Сладур е — тя разтърси лапката. — На мама никак няма да й хареса, че си тук.

Роуз едва потисна желанието да изтъкне, че е била тук първа.

— Това е последната разходка — излъга тя. — След това си тръгвам. А ти какво правиш тук?

Момичето извади електронна цигара от джоба си.

— Искаш ли да си дръпнеш?

— Какво има вътре?

— Никотинова течност. Има вкус на захарен памук.

— Нещо не разбирам. Защо не ядеш захарен памук вместо това.

Тя изви очи.

— Господи. Говориш като баща ми.

— Добре, ще пробвам — до това ли стигна. Да се прави, че пуши на стълбите с хлапето на Гриф. Бе готова на всичко, за да я накара да говори, а не да я издаде.

Миранда прибра крака си и подаде електронната цигара. Роуз се настани на стълбата до нея и дръпна леко, след това направи физиономия, когато димът нахлу в устата й.

— Има вкус на захарен памук, топнат в някакъв химикал.

Миранда се разсмя и пое цигарата от пръстите на Роуз.

— Свиква се.

— Как си, Миранда?

— Добре — момичето драсна една от плочите на стената. Тя се отлепи лесно, а с нея паднаха и люспички мазилка. — Ако нямаш нищо против да си кукувица.

— Ти не си кукувица.

— Я стига. Ти да не би да имаш някаква представа? Не ми се прави на готина, за да им кажа, че съм те видяла. Жалка работа.

Беше права. Роуз се беше побъркала напълно.

— Просто се опитвах да се държа мило. Двамата с баща ти… — Тя замълча. Какво да каже?

— Той те е зарязал. Вече знам.

— Какво знаеш?

Миранда й отправи напрегната усмивка, доволна, че има надмощие.

— Виж. Сега вече татко никога няма да изостави майка ми. Не заради скапаните ми проблеми. Той те използва като кукличка, докато беше в телевизията. Да излиза с готина водеща бе добре за имиджа му по онова време. Само че заради работата, която иска сега, му трябва семейство. Гриф ван Дорън има големи амбиции. Ти беше просто етап. Забавленийце.

Истината я порази тежко. Той имаше нужда от връзките на бившата си съпруга, ако искаше да превземе кметството. Семейството на Кони се движеше в подходящи кръгове, можеше да въздейства за избирането му за кмет. Както в положителен, така и в отрицателен аспект.

Роуз грабна Пилчо и стана.

— Трябва да вървя.

Миранда въздъхна гърлено.

— Не се ядосвай, Роуз. Ако щеш ми вярвай, но съм на твоя страна. За мен е по-гот, когато са разделени. По-лесно ми е да манипулирам ситуацията, да получа каквото искам.

Двете останаха загледани една в друга за момент. Кожата на момичето беше гладка, устните розови. Тя беше просто едно объркано хлапе, въпреки това Роуз стоеше на стълбите и я слушаше, сякаш бе премъдра старица. Младата жена не беше наясно коя от тях е по-объркана.

— Миранда! — проехтя гласът на Кони на стълбите.

Без да каже и дума, Миранда се надигна и се отправи нагоре, а тежките военни ботуши тропаха тежко на всяка крачка. Едва когато противопожарната врата се хлопна, Роуз продължи нагоре.