Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (12)

Дванадесета глава
Ню Йорк, 1952 г.

Стела беше застанала на вратата на стаята на Дарби и хапеше устни.

Дарби реши, че Есми чука на вратата, за да се измъкне за малко от зоркия поглед на госпожа Юстъс и да си побъбрят, и остана изненадана, когато видя Стела. В началото и двете мълчаха. След това Стела въздъхна дълбоко и сложи ръце на касата на вратата.

— Дарби, знам, че си ми сърдита — започна тя. — Сигурно трябва да оставя нещата да отшумят, но не спирам да мисля за случилото се с Уолтър в парка. Чувствам се ужасно. Искам да ти се реванширам.

Дарби не искаше да си спомня онази вечер.

— Ако се притесняваш, че ще те издам на госпожа Юстъс, че вмъкваш тайно момчета в хотела, уверявам те, че няма да кажа нищо.

— Не, разбира се, знам, че не би го направила — Стела замахна с грижливо поддържаната си ръка с маникюр. — Просто се надявах да излезеш с мен днес следобед да пием чай и да отидем на едно модно шоу. Моля те.

Списъкът с неделни събития включваше ревю на палта и шапки в солариума. Всеки с капчица здрав разум би се сетил, че модните ревюта не са за момичета като Дарби. Тя обаче нямаше желание да каже подобни унизителни думи на Стела.

— Имам твърде много работа — заяви тя. Това бе самата истина.

Стела сниши глас.

— Не искам да мислиш, че съм като останалите момичета от „Форд“. Мотая се с тях, защото от агенцията ни поощряват да бъдем заедно — замълча и отправи на Дарби закачлива усмивка. — Освен това те привличат най-готините момчета. Днес обаче мога да те запозная с любимата си приятелка Шарлът. Според мен двете ще си допаднете.

— Защо мислиш така?

— Ти ми напомняш за нея. Тя е в издателския бизнес, умът й сече като бръснач, говори открито. Въпреки че е от издигнато семейство в Бостън, не е сноб. Тя е на дванайсетия етаж с някои от другите момичета с кариера.

Момичета с кариера в издателския бизнес. Тези думи звучаха примамливо.

Стела веднага се възползва от колебанието й.

— Ще ти бъде приятно, обещавам. Ако не, можеш да си тръгнеш, когато решиш.

Самата истина. Не беше вързана за тези момичета. Тя кимна.

На осемнайсетия етаж беше слънчево, денят беше ясен и се разкриваше забележителна гледка на града през стъклените стени на солариума. Цялото пространство беше превърнато в нещо като писта и метални столове бяха подредени покрай стените, трио в дъното на помещението изпълняваше класическа музика. Стела помаха на забележително момиче, което беше запазило две места. Имаше време колкото да ги представи една на друга, преди госпожа Юстъс да се качи на издигнатата платформа в единия край на пистата.

— Благодаря ви, момичета, че дойдохте на есенното модно шоу в хотела за жени „Барбизон“. Днес ще добиете представа за модните тенденции за есента и ще имате шанс да добавите някои неща към гардероба си, преди да си тръгнете. Изключително вълнуващо, нали?

— Господ да ни пази да се осмелим да се покажем в истинския свят и да си купим нещо неподходящо — прошепна Шарлът на ухото на Дарби.

Госпожа Юстъс продължи:

— Като гостенки на хотела, ние ви окуражаваме да се възползвате максимално от всичко, което Ню Йорк ви предлага. Забавленията и закачките в модата са на ваше разположение ежедневно.

— Прекрасно използване на алитерация — отбеляза отново Шарлът.

— Стига да не се оставяме на закачките — добави Стела.

Дарби едва не се задави, докато се опитваше да превърне смеха си в кашлица, и привлече неодобрителния поглед на госпожа Юстъс.

— Надявам се, шоуто да ви хареса и ако решите, че някой модел ви е грабнал, можете да го включите в сметката си. А сега, да започваме.

Задните врати се отвориха и десетина гъвкави, източени жени тръгнаха по пътеката към платформата, където представиха моделите съвсем бавно. Кремава филцова шапка клош с изрязани цветя в същия нюанс накара публиката да закима одобрително, докато широкопола алена шапка, кацнала на върха на главата на манекенката, с вид на летяща чиния предизвика любезни ръкопляскания. Шоуто приключи с ненадминат модел: дебело черно палто, направено от плат, покрит с гъсти къдрички — конферансието го нарече букле — бе завършено с шапка с малка периферия с черна панделка, колосана и островърха отпред, също като скулптура на птичи крила, протегнати към небето.

След това се скупчиха във фоайето, за да пият чай, и Дарби разгледа Шарлът и Стела по-внимателно. Стела беше облечена в рокля в наситеното жълто на нарцис, която източваше фигурата й, докато плетената на Шарлът обгръщаше ъгловатото й тяло с остри рамене и дълъг труп. Истината бе, че Шарлът съвсем не беше привлекателна, с малки черни очи и гърбав нос, но устните й бяха плътни, внимателно очертани с тъмночервено червило. Строга къса подстрижка като на паж обхващаше бузи като на катерица.

Дарби не беше виждала момиче като Шарлът досега. В света на Дарби момичетата бяха или обикновени, или красиви. Шарлът обаче попадаше в своя категория.

В средата на фоайето прекрасни шапки в различни стилове и цветове бяха подредени на дълга маса, също като торти в сладкарница. Манекенките се разхождаха из помещението, спираха за кратко, за да могат момичетата да докоснат тъканта на ръкавите им.

— Хайде, нека и трите да си изберем по една шапка — разпореди се Шарлът и Стела и Дарби я последваха. — Тази ми харесва! — Тя вдигна сламена моряшка шапка.

— Няма да можеш да я носиш често през зимата — отбеляза Стела.

— За Коледа пак ще ходим в Палм Бийч и тя ще ми дойде добре — наведе се напред и подписа бележката. — Сега ти.

Дарби посочи семпла кръгла шапчица с мрежеста воалетка.

— Може би тази.

Стела поклати глава.

— Не, прекалено красива си, за да си криеш лицето. Какво ще кажеш за тази?

Шапката, елегантна барета от черно кадифе, изпъкваше сред останалите с тъмната си изтънченост. Шарлът я вдигна и я наклони над главата на Дарби.

— Идеална е. Но твоят жив портрет ще грее, може би, в този ред.

Дарби се усмихна.

— Сонет 65.

Шарлът отстъпи крачка назад. Имаше доволен вид.

— Ти си истинска изненада, мила моя. Откъде каза Стела, че си? От Айова ли?

— От Охайо.

— Точно така. Браво. Тази шапка е твоя.

— И ще я включа на моята сметка — Стела грабна списъка, преди Дарби да успее да посегне към него. — Приеми го като подарък в знак на приятелство.

— Не, не мога.

Никой не обърна внимание на протестите й. Стела избра тъмносиньо боне с алена мрежичка за коса и докато им опаковаха шапките в хартия, преди да ги поставят в кутии, триото се оттегли към място за сядане край прозореца.

— Стела каза, че се занимаваш с издателска дейност — Дарби внимателно пое чаша чай с чинийка, поднесени от една от камериерките.

— Да, един ден ще бъда най-върховният редактор, само чакай да видиш — и намигна с едното си копчесто око. — Имам намерение да открия следващата Карсън Макълърс.

— Има ли много работни места за жени там, където работиш? Освен секретарските.

— Мила моя, все повече и повече жени избират какви книги да четем всеки ден. Работя за Саманта Плаурайт, която е била в „Ню Йорк Таймс“, когато Шърли Джаксън е била открита.

— Наистина ли? Много харесах „Лотарията“ — призна Дарби. — Истина ли е, че Джаксън е получавала писма, пълни с омраза, след като е била публикувана?

— Да, при това купища. Ако питаш мен, това е знак за литературен триумф.

Стела се намръщи.

— Знаех си аз, че вие двете ще си допаднете. Книги и цитати. Изтощих се.

— Да, жалко, че следващата седмица заминавам за Лондон — Шарлът отпи глътка чай и устните й оставиха следи по ръба на порцелановата чашка. — Иначе щях да те поканя в офиса и да те запозная с госпожа Плаурайт. На нея щеше да й допадне ненатрапчивият ти чар.

Ненатрапчив чар. Това притежаваше тя. Дарби съзнаваше, че се е ухилила като глупачка, но не можеше да се сдържи.

— За Лондон ли заминаваш?

— Да, госпожа Плаурайт настоя да я придружа за два месеца. Напоследък от Европа получаваме много интересни автори. Когато се върна, ще обядваме заедно и ще си поговорим за книги.

— С удоволствие — Дарби си пое дълбоко дъх. Страхуваше се да попита. — Как се става помощник-редактор?

Шарлът се разсмя.

— Госпожа Плаурайт е стара приятелка на семейството. Всичко зависи от това, кого познаваш. В момента работата ми е да правя чай на госпожа Плаурайт и да разнасям документи, но тя ми позволява да чета всеки ръкопис, който попадне на бюрото й, и да й кажа мнението си. Добри пари се получават.

— Може пък като завърша курса си в „Гибс“ да кандидатствам за секретарска работа в твоята фирма.

— Ти ли? При секретарките? Стига глупости. Както вече ти казах, зависи кого познаваш, а сега познаваш мен. Цели се по-високо.

Събраха се повече момичета, бъбреха и се смееха. Шарлът винаги беше центърът на вниманието. Дарби я наблюдаваше внимателно, как се държи, как извива устни, когато се кани да се разсмее.

Тя обаче бе изоставила домашното си и губеше много време, така че щом опаковаха шапката й, тя каза довиждане и получи три целувки по бузите от Шарлът — дясно, ляво, дясно — а Стела стисна бързо ръката й и предложи да я изпрати до асансьора.

— Прощаваш ли ми за онази вечер? Заради онова, което ти стори противното момче? Горкичката ти рокля — Стела, изглежда, наистина се разкайваше.

— Да. Благодаря ти, че ме запозна с Шарлът.

— Тя е истинско съкровище. Човек никога не знае с кого ще се запознае тук. След като вече живееш в най-прекрасния град на света, всичко е възможно.

Това, разбира се, беше гледната точка на Стела. С нейната красота и постоянна работа тя притежаваше независимост, за която Дарби й завиждаше.

— Ако си манекенка, може би.

Стела спря.

— На нас, момичетата, не ни е лесно, независимо как изглеждаме и откъде сме. Затова ти на всяка цена трябва да се възползваш от времето си тук, да наблюдаваш големия лош свят от закътано местенце като „Барбизон“ и да планираш атаката си своевременно. От теб зависи да избереш кой да бъде около теб — замълча. — Жалко, че Шарлът заминава за Англия, но аз ще се погрижа да излезем заедно на обяд веднага след като тя се върне. Това е най-малкото, което мога да направя.

— Ще чакам с нетърпение.

— Междувременно, не забравяй какво ти казах за внимателния избор — стисна устни. — Например камериерката, която ти допада.

— Есми ли?

— Да. Обещай ми да внимаваш.

Дарби пребледня.

— Защото е камериерка ли? Тя е много повече и ти щеше да го знаеш, ако я познаваше.

Асансьорът пристигна и Стела докосна нежно бузата й, преди да се обърне към множеството момичета.

Есми беше дежурна. Тя отвори вътрешната врата и погледна остро Дарби, преди да я пусне вътре. Дарби я поздрави весело и се дръпна в края, пъхна кутията с шапката зад себе си.

— Била си с жирафите, а? — Есми натисна лоста и асансьорът се заспуска надолу, по-бавно от обикновено.

— Само със Стела. Тя ме покани на модно ревю. Извини ми се за случилото се онази вечер.

— Сигурно — Есми прехапа вътрешната страна на бузата си и забоде поглед напред. — Изненадана съм, че прекарваш време с нея след онова, което ти стори.

— Вината не беше на Стела.

— Така разправя тя.

— Есми? Какво става?

Асансьорът спря рязко между етажите. Дарби се подпря с длан на стената, за да запази равновесие.

— Ще ти кажа какво. Момичетата ти се подиграват и се отнасят към теб като към monstrua, някакъв изрод, а след това ти пиеш чай с тях. Нещо не се връзва.

Дарби усети как бързо започна да бие сърцето й.

— Повечето от тези момичета си имат кариера.

— Момичета с кариера. Ха.

— Не разбирам защо ми се сърдиш.

— Не разбираш ли? — изсъска Есми. — Морийн, Стела, Канди. Всичките са еднакви. Животът тук ги превръща в гаднярки. Започват да си мислят, че са по-добри от останалите. Не позволявай същото да се случи и с теб.

— Няма, разбира се — за нейно облекчение асансьорът потегли отново, но нещо продължаваше да я измъчва. — Ти ли беше в коридора, когато отидох на гости на Морийн? Мога да се закълна, че те видях.

Есми извърна поглед.

— Вие вдигахте толкова шум, смеехте се и се забавлявахте. Щях да се отбия и да кажа здрасти, но трябваше да се връщам на работа.

Есми се чувстваше изоставена и Дарби не я винеше. Тя висеше часове наред в една метална кутия, облечена в грозната униформа на камериерка, докато Дарби можеше да влиза и да излиза, когато пожелае, освен това имаше чисто нова шапка. Нищо чудно, че приятелката й беше разстроена.

Най-сетне стигнаха до петнайсетия етаж, но Дарби не слезе, не искаше да остави Есми, когато очевидно е толкова нещастна.

— Благодаря ти, че се тревожиш за мен. Обещавам да не се превърна в гаднярка. И ми кажи, когато може да отидем във „Флатед Фифт“ отново.

— Да — устата на Есми си остана тънка линия, но очите й издадоха удоволствието, което думите на другото момиче й доставиха.

Дарби кимна и слезе от асансьора. Помаха и остана да наблюдава как лицето на Есми, обрамчено от стъкления овал на вратата, изчезва от погледа й.