Вирджиния Улф
Стаята на Джейкъб (9)

IX

Графиня Роксбиър седеше начело на масата в компанията единствено на Джейкъб. Отглеждана с шампанско и ароматични подправки в продължение на поне два века (четири, ако броим по майчина линия), графиня Луси имаше вид на добре гледана. Имаше остро обоняние за всякакви миризми и издължен нос, сякаш за да ги надушва отдалеч; долната й устна се издаваше напред като тясна червена лавица; очите й бяха малки, с две пясъчножълти туфи за вежди, а челюстта й — тежка. Зад нея (прозорецът гледаше към Гроувнър Скуеър) на тротоара стоеше Мол Прат и продаваше теменужки; а госпожа Хилда Томас, повдигнала полите си, се канеше да пресече улицата. Едната беше от „Уолуърт“, другата — от „Пътни“. И двете носеха черни чорапи, но госпожа Томас беше цялата увита в кожи. Сравнението определено беше в полза на лейди Роксбиър.^[1] Мол имаше повече чувство за хумор, но беше груба, агресивна и глупава. Хилда Томас беше превзета и неискрена, всичките й сребърни рамки — накриво, в гостната — чашки за яйца, прозорците запердени. Лейди Роксбиър, каквито и да са недостатъците на профила й, винаги е била любителка на лова с кон и кучета. Използваше ножа си вещо и властно, разкъсваше пилешките кости с ръце, като предварително бе помолила Джейкъб да я извини.

— Кой минава ей там? — обърна се тя към иконома си Боксол.

— Милейди, това е каретата на лейди Фитълмиър — което й напомни да изпрати картичка и да попита как е със здравето негова светлост.

„Груба възрастна дама“, помисли си Джейкъб. Виното беше прекрасно. Тя наричаше себе си „възрастна жена“ — „колко мило да обядваш с една възрастна жена“, — което го ласкаеше. Говореше му за Джоузеф Чембърлейн^[2], когото беше познавала. Каза още, че Джейкъб трябва да дойде и да се запознае… с една от нашите знаменитости. Тогава влезе лейди Алис с три кучета на каишка, както и Джаки, който се затича да целуне баба си; в същия момент Боксол донесе телеграма, а на Джейкъб му предложиха хубава пура.

Миг-два преди конят да скочи, той потегля бавно и предпазливо, стяга се, засилва се, полита като някакво чудовище и тупва тежко от другата страна. Живият плет и небето се завъртат в полукръг. А после, сякаш собственото ти тяло е влязло в тялото на коня и твоите крака са се сраснали с неговите вдигнати нагоре предни нозе, ти също разцепваш въздуха, земята отдолу е здрава и гъвкава, телата са маса мускули, но ти държиш юздите, седиш с изправено тяло и очи, присвити в точна преценка. После извитата дъга изчезва, краката се забиват в пръстта като удари на чук, от което всичко се раздрусва; спираш със силно олюляване, отпускаш се за малко назад, искри, изтръпване, туптящи артерии, задъхан вик: „Айде! Стоооп!“; от конете се вдига пара, когато се сблъскат на кръстовището, където е табелката, и жената с престилка стои на прага и зяпа. В нивата със зеле мъжът изправя гръб и също зяпа.

Така Джейкъб, докато препускаше през полетата на Есекс, цопна в калта, изгуби ловджиите и продължи да язди сам, извади си сандвичите да хапне, току надничаше над плетовете, заглеждаше се в блесналата цветна пъстрота, като през цялото време ругаеше късмета си.

Поръча си чай в кръчмата, а там бяха всички — шляпаха се, тропаха с крака, викаха „само след теб“, нечленоразделни, недодялани, развеселени и червени като брадичката на пуйка, позволяваха си най-грубиянски език, докато госпожа Хорсфийлд и приятелката й госпожица Дъдинг не цъфнаха на прага, прибрали в ръце полите си, за да ги повдигнат, с дълги коси на букли. После Том Дъдинг почука на стъклото с камшика си. Един автомобил изпърпори в двора. Господата, опипващи джобовете си за кибрит, слязоха от него, а Джейкъб влезе в бара с Бранди Джоунс, за да пушат заедно със селяците. Ето го стария Джевънс с едно око, дрехите му с цвят на кал, преметнал торба през рамо, а акълът му долу в земята, сред корените на теменужките и на копривата; Мери Сандърс влачи сандъка с цепеници; Том изпраща малоумния син на клисаря да му вземе бира — и всичко това на трийсет мили от Лондон.^[3]

 

 

Госпожа Папуърт от Ендъл Стрийт, „Ковънт Гардън“, чистеше у господин Бонами в Ню Скуеър, Линкълнс Ин, и докато миеше съдовете от обяда в мокрото помещение, слушаше как младите господа разговарят в съседната стая. Господин Сандърс беше отново тук; така де, искаше да каже Фландърс, а когато една любопитна възрастна жена дори името не може да запомни правилно, какво да говорим за това да ни предаде достоверно техния спор? Докато плакнеше чиниите, а после ги нареждаше на купчина под съскащата газ, тя не спираше да надава ухо: чу думите на Сандърс, изречени на висок, дори властен глас: „за доброто“, така каза, „абсолютно“, после „справедливост“ и „наказание“, и „волята на мнозинството“. После се обади и нейният господар; тя беше на негова страна в спора му със Сандърс. Въпреки това Сандърс беше много приятен млад мъж (на това място всичките остатъци от храна се завъртяха в умивалника, изстъргани собственоръчно от нейните морави ръце, останали почти без нокти). „Жени“, помисли си тя и се зачуди какво ли правят по този въпрос Сандърс и нейният човек, а единият й клепач видимо увисна, докато си блъскаше главата, тъй като тя беше майка на девет деца — три от които мъртвородени, а едно глухонямо по рождение. Постави чиниите на стойката да се изцедят и пак долови гласа на Сандърс („Ама той не дава на Бонами никаква възможност“ — каза си тя). „Нещо обективно“ — обади се Бонами; и още „общ фундамент“, и май пак нещо друго — всичките все дълги думи, каза си тя. „От много четене на книги ще да е“ — продължи да разсъждава и точно когато пъхна ръце в ръкавите на жакета си, чу как нещо — май малката масичка до камината — падна, а после тропот, тупурдия, сякаш се гонеха из стаята, от което чиниите затанцуваха.

— Утрешната закуска, сър — каза тя, отвори вратата и какво да види: Сандърс и Бонами като два васански бика препускаха из стаята и вдигаха ужасна гюрултия, тъй като столовете се изпречваха на пътя им. Изобщо не я забелязаха. А тя пък ги изгледа майчински. — Закуската ви, сър — повтори, щом се приближиха.

И Бонами с разрошена коса и изкривена на една страна вратовръзка спря, бутна Сандърс в креслото и каза, че господин Сандърс е счупил каната за кафе и затова сега иска да му даде урок…

Точно така, каната за кафе лежеше счупена върху килимчето пред камината.

„Всеки ден от седмицата без четвъртък“ — написа госпожица Пери и това съвсем не беше първата й покана. Бяха ли всички седмици на госпожица Пери празни, с изключение на четвъртък, и да види сина на старата си приятелка — това ли беше единственото й желание? За заможните стари моми времето се точи на дълги бели ленти. Тях те навиват и навиват, и навиват, и навиват с помощта на пет прислужнички, един иконом, прекрасен мексикански папагал, с хранене по час, с библиотеката на Мюди и приятелки, които се отбиват. Беше се почувствала леко обидена, че Джейкъб не й се бе обадил.

— Майка ти — каза му тя — е една от най-старите ми приятелки.

Госпожица Росътър, която седеше до камината и държеше „Спектейтър“, за да предпазва с него бузата си от пламъците, отказваше параван за пред камината, но впоследствие склони да си сложи един. После обсъдиха времето, защото от уважение към Паркс, който разгъваше малките масички, решиха да отложат по-сериозните въпроси. Госпожица Росътър каза на Джейкъб да обърне внимание на красивия скрин.

— И толкова много неща побира — додаде тя.

Госпожица Пери го беше открила в Йоркшър. Подхванаха темата за Северна Англия. Щом Джейкъб заговори, двете се заслушаха. Госпожица Пери тъкмо се мъчеше да измисли какво да каже — нещо подходящо и по-мъжко, — когато вратата се отвори и беше обявено, че е пристигнал господин Бенсън. Така че сега в стаята седяха четирима души. Госпожица Пери, на шейсет и шест, госпожица Росътър, на четиресет и две, господин Бенсън, на трийсет и осем, и Джейкъб, на двайсет и шест.

— Старият ми приятел изглежда все така добре — каза господин Бенсън и почука клетката на папагала; едновременно с това госпожица Росътър похвали чая; Джейкъб раздаде чиниите, но не ги подреди както трябва; госпожица Пери оповести желанието си да застане по-близо до него.

— Вашите братя — започна колебливо тя.

— Арчър и Джон — подсказа й той.

А после, за голямо нейно удоволствие, успя сама да се сети за името на Ребека и как един ден, „когато вие всички бяхте още малки момчета и си играехте в гостната“…

— Но госпожица Пери е взела кърпата за горещия чайник — каза госпожица Росътър и наистина госпожица Пери я притискаше към гърдите си.

(Наистина ли е била влюбена в бащата на Джейкъб?)

— Колко умно… но не по-добре от обичайното… според мен много нечестно.

Господин Бенсън и госпожица Росътър разговаряха, обсъждайки съботния брой на „Уестминстър“. Та нима не се състезават непрекъснато за награди? Нима господин Бенсън не беше спечелвал на три пъти по гвинея, а госпожица Росътър веднъж не получи ли десет шилинга и шест пенита? Разбира се, Евърард Бенсън имаше слабо сърце, но все пак да печелиш награди, да помниш папагали, днес госпожица Пери, въпреки госпожица Росътър, даваше чаено парти в неговата квартира (която беше в стила на Уислър^[4] с разхвърляни върху масите красиви книги) и всичко това, така му се струваше на Джейкъб, въпреки че не го познаваше, го правеше да изглежда в очите му като едно презряно магаре. Що се отнася до госпожица Росътър, тя страдаше от рак и се занимаваше с това да рисува акварели.

— Тръгвате си толкова рано? — подхвърли разсеяно госпожица Пери. — У дома съм си всеки ден следобед, ако нямате нищо друго… с изключение на четвъртъците.

— Никога не съм знаела, че навремето сте изоставили старите си дами — казваше госпожица Росътър, а господин Бенсън пак се беше спрял пред клетката на папагала, докато госпожица Пери вървеше към звънеца…

 

 

Огънят гореше буйно между две колони от зеленикав мрамор, а върху полицата над камината имаше зелен часовник, над който бдеше самата Британия, подпряна на копие. Що се отнася до картините — девойка с широкопола шапка поднася рози над градинската портичка на джентълмен, облечен в типичен за осемнайсети век костюм. Голямо куче се е проснало пред една очукана врата. Прозорците на долния етаж са от шлифовано стъкло, завесите надиплени на равно разстояние — плюшени и зелени.

Лорет и Джейкъб седяха един до друг в две дълбоки кресла, тапицирани със зелен плюш, вдигнали ходила върху решетката на камината. Полите на Лорет бяха къси, краката й дълги, слаби и покрити с прозрачна материя. Разтриваше глезените си с пръсти.

— Не бих казала, че не ги разбирам — говореше замислено. — Трябва да отида и отново да ги разгледам.

— По кое време ще бъдеш там? — попита Джейкъб.

Тя сви рамене.

— Утре ли?

Не, не утре.

— Това време ме кара да копнея за разходка сред природата — каза тя и погледна над едното си рамо през прозореца към задните стени на високи сгради.

— Бих искал да те взема в събота — каза й Джейкъб.

— Тогава съм на езда — отговори му.

Изправи се грациозно, спокойно. Джейкъб също стана на крака. Тя му се усмихна, застана до вратата, а на излизане той остави колкото трябва шилинги върху полицата над камината.

Общо взето, съвсем приличен разговор, съвсем порядъчна стая, интелигентно момиче. Само у Мадам, която изпрати Джейкъб до външната врата, имаше нещо похотливо, нещо от онзи цинизъм, който трепти върху повърхността (видим единствено в очите) и заплашва да разсипе цялата торба фъшкии, която едва се удържа да не ливне по тротоара. С една дума, нещо не беше както трябва.

Немного отдавна работниците бяха позлатили и последното „и“ в името на лорд Маколи и сега вече имената се точеха в непрекъснат низ върху купола на Британския музей. Доста по-долу от тях стотици живи бяха насядали върху спиците като от колело на каруца и преписваха от печатните книги в тетрадки; понякога ставаха да се консултират с каталога; после се връщаха на пръсти по местата си, а от време на време някой мълчалив служител им донасяше нови книги в преградките.

Случи се малка катастрофа. Купчината книги на госпожица Марчмънт се наклони на една страна и падна в преградката на Джейкъб. Такива неща често сполетяваха госпожица Марчмънт. Какво толкова търсеше в тия милиони страници, облечена в кадифената си рокля, с перука от червена коса, с бижута и следи от измръзвания по нея? Понякога едно нещо, понякога — друго, търсеше потвърждение на философията си, че цветът е звук^[5]… или че може би поне има нещо общо с музиката. Не можеше да е съвсем сигурна, но не защото не се беше опитвала достатъчно. Лошото е, че нямаше как да ви покани в стаята си, защото „боя се, не е много чиста“, затова трябваше да ви настигне по коридора или пък да си избере стол в Хайд Парк, за да обясни философията си. Ритъмът на душата зависи от… („о, какви грубияни са тези малки момчета!“, ще каже тя), а и господин Аскуит^[6] с неговата политика по отношение на Ирландия, ами Шекспир, ами „кралица Александра^[7], която така мило веднъж прие екземпляр от моя памфлет“, ще каже, докато елегантно отпъжда с ръка малките момчета. Но й трябват средства, за да публикува книгата си, защото „издателите са капиталисти… издателите са страхливци“. И като заби лакти в купчината до нея, книгите се разклатиха и паднаха.

Джейкъб не помръдна.

Затова пък атеистът Фрейзър от другата страна, който не понасяше кадифе, задържан нееднократно с всевъзможни листовки, се раздвижи раздразнено. Ненавиждаше всякаква неяснота — християнската религия например, както и изявленията на стария декан Паркър. Деканът Паркър беше написал книги, които Фрейзър разби на пух и прах със силата на логиката и не позволи децата му да бъдат кръстени — жена му обаче ги кръсти тайно в легена за пране; Фрейзър реши да не й обръща внимание и продължи да поддържа богохулниците и сам да разпространява листовки, за които събираше факти от самия Британски музей, винаги облечен в един и същ кариран костюм, огнена вратовръзка, раздразнителен, лицето му бледо и на петна. И наистина да му се чуди човек с каква работа се е захванал… да унищожава религията!

Джейкъб преписа цял абзац от Марлоу.

Госпожица Джулия Хедж, феминистката, изчакваше книгите си. Още не бяха пристигнали. Топна писеца в мастилото. Огледа се. Погледът й беше привлечен от последните букви в името на лорд Маколи. И тя се зачете в редицата, опасваща купола — все имена на велики мъже, което ни напомня… „О, по дяволите — каза си госпожица Джулия Хедж, — защо не са оставили място поне за една Джордж Елиът или Бронте?“

Нещастната Джулия топеше писеца си с огорчение и оставяше връзките на обувките си да се влачат по земята незавързани. Когато книгите й пристигнаха, тя се ужаси от това какъв непосилен труд я чакаше, докато с един нерв на изострената си чувствителност улови колко спокойно, равнодушно и задълбочено мъжете читатели подхождат към техния. Онзи младеж например. Какво друго има да прави, освен да преписва стихове? А тя трябва да учи статистика. Значи, има повече жени от мъже. Да, но ако оставят жените да работят, както го правят мъжете, те ще започнат да измират много по-бързо. Ще изчезнат като вид. Това беше нейният довод. Смъртта и жлъчта, и отровният прах бяха на върха на писеца й; докато следобедът се точеше, скулите й пламнаха, очите й грейнаха.

Но какво беше накарало Джейкъб Фландърс да чете Марлоу в Британския музей^[8]?

Младостта, младостта… нещо дивашко… нещо педантично. Например тези като господин Мейзфийлд, господин Бенет. Хвърлете ги в огнените пламъци на Марлоу^[9] и ги изгорете, на пепел да станат. И прашинка да не оцелее. Без пазарлъци с второкачествените. Мрази собствения си век. Съгради по-добър. Но за целта трябва да изчетеш всички невероятно скучни есета върху Марлоу пред приятелите си. Трябва да се съпоставят всички издания в Британския музей. И човек трябва да го направи сам. Безсмислено е да се доверява на викторианците, които всичко изтърбушват, или на живите, които не са нищо повече от публицисти. Плътта и кръвта на бъдещето зависят изцяло от шестимата млади мъже.^[10] И тъй като Джейкъб е един от тях, без съмнение, затова изглеждаше така царствено и нафукано, докато разгръщаше страниците, а Джулия Хедж вече по природа го ненавиждаше.

Но ето че мъж с мазна физиономия побутна бележчица към Джейкъб, който се облегна назад в стола си и започна да шепти притеснено, след което двамата излязоха заедно (Джулия Хедж ги проследи с поглед) и се разсмяха гръмогласно (така й се стори), щом се озоваха в коридора.

Никой не се смееше в читалнята. Чуваха се плахи прошумолявания, шептене, сподавено кихане или нахално избухнала внезапна кашлица. Учебният час беше почти към края си. Вече прибираха упражненията. Мързеливите деца искаха да се протегнат. Добрите продължават да пишат усърдно — о, още един отминал ден, а толкова малко свършена работа! И от време на време откъм целия сбор човешки същества долиташе тежка въздишка, след което възрастният мъж ще се изкашля по един унизителен и най-безцеремонен начин, а госпожица Марчмънт ще изцвили като кон.

Джейкъб се върна точно навреме, за да предаде книгите си обратно.

Книгите бяха събрани. Няколко букви от азбуката стояха пръснати по купола. В кръг едно до друго се виждаха имената на Платон, Аристотел, Софокъл и Шекспир; литературите на Рим, Гърция, Китай и Персия. Лист с поезия положен върху друг, блестяща буква лежи до друга в съдбовно значение, конгломерат от красота.

— О, време е човек да си изпие чая — каза госпожица Марчмънт, докато вземаше овехтелия си чадър от гардероба.

Госпожица Марчмънт държеше на чая си, но не можеше да устои на изкушението да не хвърли един последен поглед към мраморите на Елджин^[11]. Погледна ги отстрани, махна с ръка да ги поздрави, пророни една-две думи, което накара Джейкъб и другия да се обърнат. Тя им се усмихна приятелски. Всичко това влизаше в нейната философия — цветът е звук, или поне има нещо общо с музиката. След като изпълни дълга си, отправи се към чая си. И без това вече затваряха. Читателите се събираха във фоайето да получат чадърите си.

Повечето от студентите изчакват търпеливо реда си. Да стоят и да изчакват, разглеждайки малките си бели кръгчета, действа успокоително. Чадърът сигурно ще се намери. Но този факт цял ден вече те превежда през Маколи, Хобс, Гибън, през печатарски октави, ин кварто и фолио; потъва все по-дълбоко и по-дълбоко през приличните на мрамор страници, подвързии с марокен, потъва в плътността на мисълта, в този конгломерат от познание.

Бастунът на Джейкъб беше подобен на всички останали; сигурно са объркали преградките.

В Британския музей съществува един огромен ум. Представете си как Платон стои рамо до рамо с Аристотел; Шекспир с Марлоу. Този огромен ум се съхранява и не е по силите на нито един индивидуален ум. Въпреки това (тъй като и без това още търсят чадъра), човек не може да не си помисли как ще дойде с тетрадка, ще си избере място и ще изчете всичко. Начетеният човек е най-много уважаваният — човек като Хъкстейбъл от Тринити, който пишеше всичките си писма на гръцки, така твърдят, а и не би се предал дори пред Бентли. После следват наука, живопис, архитектура — огромният ум.

Подадоха му бастуна през тезгяха. Джейкъб застана под покрития портал на Британския музей. Валеше дъжд. Грейт Ръсъл Стрийт приличаше на гланцирана, цялата блестеше — тук в жълто, там, пред аптеката, в червено и бледосиньо. Хората притичваха близо до стените; файтоните препускаха по улиците със силен тропот, като че в безпорядък. Е, от малко дъжд нищо не може да ти стане. Джейкъб закрачи сякаш през полето и късно същата вечер седеше пред писалището с лулата и книгата си.

Дъждът заплющя. Британският музей се издигаше като внушителна солидна грамада, бледнееше и блестеше в дъжда на не повече от четвърт миля от него. Огромният ум беше покрит с камък и всеки отдел в дълбините му беше подслонен на сухо и безопасно място. На този двайсет и втори февруари нощните пазачи, които осветяваха с фенерите си гръбчетата на Платон и Шекспир, бдяха нито пламък, нито плъх, нито крадец да не припари до тези съкровища — бедни, много почтени мъже, с жени и семейства в Кентиш Таун, в продължение на двайсет години служат доблестно, пазят Платон и Шекспир, после ги погребват в „Хайгейт“.

Камъкът покрива солидно Британския музей, както хладната кост на черепа прихлупва виденията и вълненията на мозъка. Само че тук мозъкът е на Платон, на Шекспир; мозъкът е сътворил гърнета и статуи, големи бикове и малки бижута, непрекъснато е прекосявал реката на смъртта насам и натам в търсене на пристан, като ту е обвивал тялото плътно, подготвяйки го за дългия сън; ту слагал монета върху очите, ту старателно обръщал пръстите на краката така, че да сочат на изток. Междувременно Платон продължава своите диалози въпреки дъжда, въпреки клаксоните на такситата, въпреки жената в малката уличка зад Грейт Ормънд Стрийт, която се прибира пияна и цяла нощ не спира да крещи: „Пуснете ме да вляза! Пуснете ме!“.

В улицата под стаята на Джейкъб се надигнаха гласове.

Но той не спираше да чете. Защото в края на краищата Платон продължава невъзмутимо. И Хамлет рецитира своя монолог. А там лежат мраморните статуи на Елджин, цяла нощ, и фенерът на стария Джоунс осветява ту Одисей, ту конска глава, ту блеснало парче злато или мумия с жълти хлътнали страни. Платон и Шекспир продължават, а Джейкъб, който четеше „Федър“, чу хората около уличната лампа, които се бяха разкрещели, и жената, която думкаше по вратата и викаше „Пуснете ме!“, но отдалеч те звучаха, сякаш въгленче се е отронило от жаравата в камината или мушица е паднала от тавана, тупнала е по гръб, но е твърде слаба, за да се преобърне.

„Федър“ е много труден. Но най-накрая, ако се зачете задълбочено и без да спира, човек улавя ритъма, продължава напред и неусетно се превръща (поне така му се струва) в част от онази помитаща всичко невъзпрепятствана енергия, която е изтласквала мрака пред себе си още откакто Платон е крачел по Акропола, и тогава вече не виждаш нищо друго.

Диалогът свършва. Платон е изложил своите аргументи. Аргументите на Платон са вече прибрани в ума на Джейкъб, но още цели пет минути след това умът му продължава да крачи по инерция вече сам в мрака. После той се изправи, разтвори завесите и видя съвсем ясно, че семейство Спрингет са си легнали, че още вали, че евреите и непознатата жена в края на улицата стоят до пощенската кутия и се карат.

При всяко отваряне на вратата влизаха нови хора и тези, вече в салона, пристъпваха лекичко от крак на крак; онези, които стояха прави, поглеждаха през рамо, а онези, които седяха, млъкваха насред изречението си. Дали от светлината, от виното или подрънкването на китара, нещо вълнуващо се случваше при всяко отваряне на вратата. Кой идва?

— Това е Гибсън.

— Художникът ли?

— Моля те, не спирай, продължавай да разказваш.

Говореха си за нещо твърде лично, за да бъде споделено с всички. Ала шумът от гласовете отекваше в ума на госпожа Уидърс като езиче на камбана, подплашило ята малки птички да литнат във въздуха, после те кацваха, а нея я обземаше страх, докосваше косата си с ръка, после сключваше пръсти под коляното си и вдигнала нервно очи към Оливър Скелтън, казваше:

— Обещай ми, обещай, че няма да кажеш на никого…

Толкова внимателен беше той, толкова нежен. Тя коментираше характера на своя съпруг. Студен човек, така рече.

Появи се неотразимата Магдалин — мургава, топла, едра, едва докосва тревата с обутите си в сандали крака. Косата й развяна; брошките едва удържат литналите й коприни. Разбира се, че е актриса, светлините на рампата са вечно в краката й. Едва пророни „о, божичко“ и гласът й се разля като „ойларипи“ между алпийските проходи. Изтърколи се на пода и запя, но тъй като нямаше какво толкова да каже, взе да извива заоблени и плътни „ааа“ и „ооо“. Поетът Мангин се приближи до нея, погледна я в упор, всмукна от лулата си. Танците започнаха.

Прошарената госпожа Киймър попита Дик Грейвс кой е този Мангин и додаде, че в Париж се е нагледала на толкова много подобни сценки (Магдалин беше кацнала в скута му и сега лулата му беше в нейната уста), че вече нищо не може да я шокира.

— Кой е този? — попита тя и донамести очилата си, приближавайки Джейкъб, който изглеждаше съвсем тих, не безразличен, а по-скоро като човек на брега, който стои загледан в морето.

— О, божичко, нека се подпра на теб — рече задъхано Хелън Аскю, докато подскачаше на един крак, тъй като сребристата панделка около глезена й се беше развързала.

Госпожа Киймър се обърна и се загледа в картината на стената.

— Погледни Джейкъб — каза Хелън (връзваха очите му, щеше да участва в някаква игра).

А Дик Грейвс, тъй като беше леко пиян, много предан и доста лековерен, й довери, че според него Джейкъб е най-великият човек, когото познава. Седнаха на възглавниците с кръстосани крака и се разприказваха за Джейкъб, гласът на Хелън току потреперваше, тъй като в нейните очи и двамата бяха герои, а и приятелството помежду им изглеждаше толкова по-красиво, отколкото приятелството между жени. Но ето че Антъни Полет я покани на танц и докато танцуваше, тя поглеждаше към тях през рамо, двамата застанали до масата, пиеха заедно.

Прекрасният свят — жив, смислен, деен свят… Тези думи бяха отправени към един отрязък покрит с дъски тротоар между „Хамърсмит“ и „Холбърн“ през януари, между два и три сутринта. Това беше земята под краката на Джейкъб. Беше смислена и прекрасна, защото една стая, там горе, недалеч от реката, беше събрала петдесет превъзбудени, бъбриви, приятелски настроени хора. А и краченето по тротоара (наоколо не се виждаше нито такси, нито полицай) е само по себе си вълнуващо. Издължената примка на „Пикадили“, избродирана с диаманти, е най-красива, когато площадът е празен. Един млад мъж няма от какво да се бои. Точно обратното, макар и да не беше казал нещо много остроумно, чувстваше се достатъчно уверен, за да отстоява себе си. Беше доволен от запознанството си с Мангин, възхищаваше се на младата жена на пода; харесваше ги всички, харесваше такива неща. С една дума, нека гръмнат тромпетите и барабаните. В този час уличните боклукчии бяха единствените хора навън. Излишно е да се споменава колко благоразположен беше Джейкъб към тях; колко приятно му беше да пъхне ключа и да отвори собствената си врата; как заедно със себе си сякаш доведе в празната стая десет или единайсет души, които не беше познавал по-рано през деня, когато бе тръгнал да излиза; как взе да търси нещо за четене и го намери, но нищо не прочете, заспа.

Разбира се, „тромпети и барабани“ не е само фраза. Наистина, „Пикадили“ и „Холбърн“, и празната гостна, и гостната с петдесет човека в нея могат всеки миг да изпълнят въздуха с музика. Жените вероятно по-лесно се поддават на възбудата от мъжете. Рядко някой казва нещо по въпроса, но като видиш тълпите, прекосяващи моста „Уотърлу“, за да хванат бързия за Сърбитън, човек не може да не си помисли, че именно разумът ги движи. Не, не. Барабаните и тромпетите го правят. Само че не е ли по-добре да свърнеш встрани в някоя от онези малки отбивки по моста, за да поразсъждаваш по въпроса, и вероятно всичко ще ти се стори много объркано, истинска мистерия.

Не спират да прекосяват моста. Понякога насред каруците и омнибусите се появява камион с огромни дървени трупи, привързани с железни вериги. После нищо чудно да зърнем товарната кола на каменоделец с прясно изписани букви върху надгробните плочи, където се споменава как някой си обичал някого, който е погребан в „Пътни“. След това автомобилът отпред се раздрусва, потегля и надгробните плочи отминават толкова бързо, че нищо повече не може да се прочете. През цялото време потокът хора не секва нито за миг, върви от „Съри“ към „Странд“ и от „Странд“ към „Съри“. Сякаш бедните са се надигнали да щурмуват града, но ето че сега вече се влачат обратно към своите бордеи като хлебарки към дупките си, ето там онази възрастна жена, която с последни сили се тътри към „Уотърлу“, стиснала лъскава торба, сякаш е изпълзяла на светло, задигнала е някакви оглозгани пилешки кости и бърза да се скрие в коптора си под земята. От друга страна обаче, въпреки че вятърът е силен и духа право в лицата им, онези момичета там са се хванали ръка за ръка и пеят колкото им глас държи, сякаш не чувстват нито студ, нито срам. Гологлави. Тържествуват.

Вятърът е вдигнал високи вълни. Реката препуска под нас и мъжете по шлеповете са се облегнали с цялата си тежест върху румпелите и натискат ли, натискат. Черен насмолен брезент е завързан над обемист товар злато. Лавини от въглища блестят в черно. Както обикновено, художници висят по протежение на големите крайречни хотели, а по прозорците им вече играят точици светлина. Градът отсреща е побелял сякаш от старост; „Сейнт Пол“ се издува и белее над сградите с фризове, над островърхите и правоъгълните здания наблизо. Единствено кръстът блести в розова позлата. Но до кой век сме стигнали? Тази процесия от „Съри“ до „Странд“, тя вечно ли продължава? Онзи старец прекосява моста вече шестстотин години със сюрия калпазани по петите му, защото е пиян или ослепял от недоумение и целият увит в парцаливи, съдрани дрехи като тези на поклонниците. Влачи крака, не спира. Никой не стои на едно място. Сякаш крачим под звуците на музика; може би това са вятърът и водата или може би същите онези барабани и тромпети — екстазът и метежът на душата. Защо дори нещастните се смеят и полицаят, вместо да смъмри пияницата, го оглежда снизходително, малките момчета пак тръгват да подскачат подире му, чиновникът от Съмърсет Хаус не изпитва нищо друго към него, освен толерантност, мъжът, зачел се в „Лотар“^[12] при сергията с книги, е изпълнен с милосърдие, вдига поглед от страницата, а момичето при кръстовището се двоуми, ала го поглежда с грейналия, но празен поглед на младите.

Грейнал, но празен. Май е на двайсет и три. Повлекана. Пресича улицата, поглежда нарцисите и червените лалета в цветарницата. Колебае се, потегля по посока на „Темпъл Бар“. Върви бързо, но почти всичко я разсейва. Ту забелязва разни неща, ту нищичко не вижда.