Вирджиния Улф
Стаята на Джейкъб (14)

XIV

„Оставил е всичко, както си е било — удиви се Бонами. — Нищо не е подредено. Всичките му писма са разпръснати наоколо така, че всеки може да ги прочете. Какво е очаквал? Нима си е мислил, че ще се върне?“ — продължи да си разсъждава той, застанал по средата в стаята на Джейкъб.

Осемнайсети век си имаше своята изисканост. Тези къщи са били построени горе-долу преди сто и петдесет години. Стаите приятни на вид, таваните високи; над портала обикновено има дърворезба, изобразяваща роза или череп на овен. Дори лампериите в малиноворозов цвят си имат своята изисканост.

Бонами взе някаква бележка — покупка на ловджийски камшик.

— Това, изглежда, е платено — каза.

Тук бяха и писмата на Сандра.

Госпожа Дюрант беше с нейни гости в Гринуич.

Лейди Роксбиър се надяваше на удоволствието…

Безучастен е въздухът в празната стая, само издува завесите; цветята в буркана потрепват. Едно влакно от плетеното кресло проскърцва, макар и никой да не седи в него.

Бонами прекоси стаята, отиде до прозореца. Фургонът на Пикфорд зави по улицата. Омнибусите се бяха заклещили на ъгъла при „Мюди“. Двигателите пулсираха, каруците спираха внезапно, рязко опъваха поводите на конете. Дрезгав, нещастен глас крещеше нещо неразбираемо. И ето че изведнъж листата се разшумяха.

„Джейкъб! Джейкъб!“ — изплака Бонами, застанал до прозореца.

Листата отново увиснаха.

— Такава бъркотия навсякъде! — извика Бети Фландърс и отвори със замах вратата на спалнята.

Бонами се отдалечи от прозореца.

— Какво да правя с тези, господин Бонами?

В ръцете си държеше чифт стари обувки на Джейкъб.