Вирджиния Улф
Стаята на Джейкъб (8)

VIII

Към девет и половина Джейкъб излиза от вкъщи, затръшва вратата, други врати също се затръшват, купува си вестник, качва се на омнибуса или, ако времето позволява, тръгва пеш по улицата заедно с други хора. После наведена глава, бюро, телефон, книги в зелени кожени подвързии, електрическа лампа… „Още жарава, сър?“… „Чаят ви, сър.“… Разговори на тема футбол, „Хотспърс“, „Харликуинс“^[1]; в шест и половина „Стар“^[2], закупен от момчето в кантората; враните на Грейс Ин^[3] прелитат отгоре; в мъглата клоните са тънки и крехки; тътенът на трафика от време на време е надвикан от глас: „Решение… решение… победител… има победител“, докато писмата се трупат в една кошница, Джейкъб ги подписва и всяка вечер, когато взема палтото си от закачалката, усеща как главата му пулсира.

После понякога следва игра на шах; или картинните галерии по Бонд Стрийт, или дълга разходка към вкъщи, да глътне малко чист въздух, под ръка с Бонами, крачи умислено, с отметната назад глава, светът е спектакъл, ранната луна над островърхите камбанарии е изгряла, изтръгва възторзи, чайките летят високо, Нелсън стърчи на колоната си и съзерцава хоризонта и света, нашия кораб.

Междувременно писмото на бедната Бети Фландърс, след като успя да хване второто събиране на пощата, лежеше върху масичката в антрето — бедната Бети Фландърс, която изписва името на сина си като Джейкъб Алан Фландърс, ескуайър, както обичат да правят майките, а бледите мастилени излияния показват как майките там, в Скарбъро, пишат на коляно край откритата камина с единия крак върху решетката, след като приборите за чай са събрани, и никога, никога не могат да кажат това, което, може би… вероятно нещо от рода на „Недей да ходиш с развалени жени, бъди добро момче; носи дебелите си ризи и се върни, върни се, върни се при мен“.

Но не, тя не казва нищо подобно. „Помниш ли старата госпожица Уоргрейв, която беше толкова любезна, когато ти боледуваше от магарешка кашлица? — това беше написала, — най-сетне се спомина, клетата. Ще им бъде много приятно, ако им драснеш два реда. Елън се отби и двете си прекарахме чудесно, цял ден бяхме по покупки. Старият Маус съвсем се е схванал и сега го извеждаме на разходка само по малкия хълм. Най-накрая, вече не помня откога се кани, Ребека се престраши да отиде при господин Адамсън. Има три зъба за вадене, така й казал. Тук е необичайно топло за това време на годината, крушите буквално са напъпили. А госпожа Джарвис ми вика…“ Госпожа Фландърс харесваше госпожа Джарвис, винаги й казваше, че това тихо кътче не я заслужава, и макар никога да не се вслушваше в нейното мърморене, накрая винаги й казваше (като вдигаше очи, наплюнчила конеца си, или пък сваляше очилата си), че малко торф около корените на ирисите ще ги предпази от измръзване, че голямата разпродажба след инвентаризация в „Парътс“ е във вторник, „не забравяй“… госпожа Фландърс знаеше много добре как се чувства госпожа Джарвис; и колко интересни са писмата й за госпожа Джарвис, човек можеше да ги чете година след година… непубликуваните творби на жените, бледи мастилени излияния, написани край откритата камина, изсъхнали благодарение на пламъците, тъй като попивателната хартия се е износила, цялата прокъсана, писецът разкрачен и задира от сплъстени нишки. А после и капитан Барфут. Него тя наричаше само „капитана“, той говореше честно, но никога докрай открито. По нейна молба капитанът събираше сведения за земята на Гарфит; даваше й съвети за кокошките; обещаваше й печалба; или го свиваше ишиасът; или госпожа Барфут не беше излизала от седмици; или капитанът твърдеше, че нещата не вървят на добре, разискваше политиката, защото, както Джейкъб знаеше, понякога привечер капитанът говореше за Ирландия и Индия; и тогава тежки мисли налягаха госпожа Фландърс във връзка с Морти, нейния брат, от когото нямаше вест вече три години… туземците ли го бяха пленили, корабът му ли беше потънал… от Адмиралтейството изобщо някога ще й кажат ли?… капитанът ще чукне върху решетката с лулата си, за да я изтръска, както Джейкъб го беше виждал да прави, после ще стане, сковано ще се наведе да вдигне кълбото вълна, което се беше изтърколило под стола, и ще го подаде на госпожа Фландърс. Отново и отново подхващаха разговор за фермата с птици, защото жената, макар и на петдесет, имаше стремежи и въпреки неясното бъдеще чертаеше планове за още и още кокошки — легхорн, кохин и орпингтън; също като Джейкъб, що се отнася до неясните очертания, но силна като него — свежа и неуморима, търчеше из къщата и навикваше Ребека.

Писмото лежеше върху масичката в антрето; същата вечер на идване Флоринда го взе със себе си, качи го горе и го сложи върху голямата маса, докато се целуваше с Джейкъб, а Джейкъб, като разпозна почерка, го остави там, под лампата между металната кутия с бисквити и кутията за тютюн. Затвориха вратата на спалнята след себе си.

Гостната нито знаеше, нито се интересуваше. Вратата беше затворена; а да предполагаш, че дървото, когато изскърца, издава нещо повече от звук, че плъховете май са се разшетали или че то е просто изсъхнало, е направо детинско. Тези стари къщи са само тухли и дърво, напоено с човешка пот, зацапано с човешка мръсотия. Но щом бледосиният плик до кутията с бисквити таи в себе си майчини чувства, тогава сърцето се свива от тези проскърцвания и подозрителните шумове отвътре. Зад вратата се случваше непристойното, тревожното присъствие и ужасът ще я обземе като при смърт или при раждането на дете. Може би е по-добре да нахлуе и да се изправи пред гледката, отколкото да стои в преддверието, заслушана в приглушените скърцания и подозрителните движения, защото сърцето й беше натежало и болката се беше прокраднала в него. Моят син, моят син… такъв би бил викът й, извисил се, за да скрие от очите й гледката — синът лежи до Флоринда, нещо непростимо и неразумно за жена с три деца, която живее в Скарбъро. И вината беше на Флоринда. Щом вратата се отвори и двойката излезе от спалнята, госпожа Фландърс би се нахвърлила именно срещу нея, но така се случи, че Джейкъб излезе пръв от там, по халат, приветлив, властен, в цветущо здраве, красив, като бебе след разходка, с поглед бистър като течаща вода. Флоринда се появи след него, протегна се лениво; прозя се, оправи си косата пред огледалото… докато Джейкъб седна да прочете писмото от майка си.

Да вземем писмата… как пристигат по време на закуска и вечер, с жълти марки и зелени марки, увековечени с пощенско клеймо… защото да видиш собствения си плик върху чужда маса е все едно да проумееш колко бързо отношения се прекъсват и отчуждават. Тогава най-накрая се вижда способността на съзнанието да се раздели с тялото, макар може би да се страхуваме или ненавиждаме, или желаем да унищожим този фантом в самите нас, който лежи върху масата. Въпреки това има писма, които просто уведомяват, че вечерята ще е в седем; други, с които се поръчват въглища или се уговарят срещи. Ръката в тях е почти неуловима, да не говорим за гласа или евентуалното смръщване. О, но когато пощальонът почука и писмото пристигне, тогава сякаш чудото отново се повтаря… то е опит за разговор. Прастари са писмата, безкрайно смели и дръзки, безутешни и отчаяни.

Животът ще се пръсне на парчета без тях. „Заповядайте на чай, заповядайте на вечеря, каква е истината за тази история? чу ли новината? животът в столицата е весел; руската танцова трупа…“ Това са нашите устои и опори. Те свързват дните ни, съшиват ги и животът ни се превръща в съвършен глобус. И все пак, и все пак… когато отидем на вечеря, когато долепяме връхчетата на пръстите си, надяваме се да се срещнем някъде скоро, но едно съмнение се прокрадва тайно; така ли трябва да преживеем дните си? рядкото и ограниченото така бързо ни се предлага — да пием чай? да вечеряме навън? И поканите се трупат. И телефоните звънят. Където и да идем, навсякъде ни заобикалят телеграфни жици и тунели на метрото, за да ни доставят гласовете, които се опитват да стигнат до нас още преди последната картичка да бъде връчена, преди дните да са отминали. „Опитай се да проникнеш“, защото, когато вдигаме чашата, стискаме си ръцете, изразяваме надежда, нещо все ни нашепва: Това ли е всичко? Никога ли няма да узная, да споделя, да съм сигурна? Цял живот ли съм обречена да пиша писма, да изпращам гласове, които се озовават върху масата за чай, заглъхват по коридора, уговарят срещи, докато животът се свива и чезне, ела на вечеря? Все пак писмата са прастари; телефонът е доблестен, пътуването е самотно, но ако е свързано чрез писма и телефони, тогава значи имаме компания, може би… кой знае?… може така да си разговаряме.

Хората поне са се опитвали. Байрон е писал писма. Както и Купър^[4]. В продължение на векове върху писалището винаги е имало листове, специално отделени за общуването с приятели. Майстори на езика, поети от стари времена са се обръщали от листа, който пребъдва, към листа, който загива, отмествали са настрана подноса с чая, придърпвали са стола си по-близо до откритата камина (защото писма се пишат, когато мракът обгърне плътно яркочервената пещера) и са се заемали със задачата да стигнат до различното сърце на приятеля, да го докоснат, да проникнат в него. Възможно ли е? Но думите се използват твърде често; опипвани, изопачавани, захвърляни на произвола в уличния прахоляк. Думите, които търсим, висят на дървото. Излизаме призори и откриваме сладостта им под листата.

Госпожа Фландърс пишеше писма; госпожа Джарвис също, както и госпожа Дюрант; а мама Стюарт парфюмираше страниците им, като по този начин добавяше и онзи аромат, който иначе на английския му липсва; навремето Джейкъб беше писал дълги писма до своите млади приятели в колежа, пълни с мненията му относно изкуството, нравствеността и политиката. Писмата на Клара Дюрант бяха като на дете. Флоринда — о, препятствието между Флоринда и нейното перо беше непреодолимо. Представете си пеперуда, мушица или друго хвъркато насекомо върху клонка, която е цялата окаляна, а то я въргаля върху листа за писма. Правописът й беше неописуем. Чувствата й — инфантилни. И неизвестно защо, когато пишеше писма, не пропускаше да спомене, че вярва в Бог. После драскаше кръстчета, имаше и петна от сълзи, самият почерк несвързан, лъкатушещ, спасяваше го единствено фактът — който винаги спасяваше Флоринда, — фактът, че никога не оставаше равнодушна. Но дали заради шоколадовите бонбони с пълнеж, горещите вани или овала на лицето й в огледалото, но да се преструва, че изпитва нещо, за Флоринда беше нищо работа, все едно да изпие чаша уиски. Отказът й винаги беше невъздържан. Великите мъже са честни, докато тези малки проститутки, които седят зазяпани в камината и току изваждат пухче от пудриерата си или слагат червило върху устните си пред малко огледалце, те могат да се похвалят (така си въобразяваше Джейкъб) с ненакърнима вярност.

И тогава я видя да крачи по Грийк Стрийт под ръка с друг мъж.

Светлината от дъговата лампа го обливаше от главата до петите. За минута остана напълно неподвижен под нея. Сенки разчертаваха улицата. Други фигури, самотни или в компания, изникваха, олюляваха се, преминаваха и скоро скриха гледката към Флоринда и мъжа.

Светлината обливаше Джейкъб от главата до петите. Виждаха се нашарените му от щрихи панталони; старите чворове по бастуна му, връзките на обувките, голите ръце, лицето.

Сякаш камък е стрит на прах; сякаш бели искри хвърчат от почервенялото точило, което беше гръбнакът му; сякаш зигзагообразната теснолинейка лети надолу по стръмното и пада, пада, пада. Това бе изписано на лицето му.

Но какво беше в ума му, това вече е друг въпрос. Предвид десетте години старшинство и разликата в пола, за него страхът идваше на първо място, но беше изместен от желанието да помогне — непреодолимото усещане, разума и нощния час; гневът щеше да дойде скоро след това — срещу Флоринда, срещу съдбата; но ще се издуе и балонът на безотговорния оптимизъм. „Не ще и дума, в този момент по улицата има достатъчно светлина, за да удави всичките ни грижи в злато!“ О, какъв е смисълът да се споменава? Още недоизказал се, поглежда през рамо към Шафтсбъри Авеню и съдбата вече отчупва парченце от него. Тръгна да си върви. Да го проследим обратно до квартирата му ли? Не, не, това няма да направим.

Но ето че точно това правим. Той влезе и затвори вратата след себе си, въпреки че един от градските часовници удари едва десет. Никой не си ляга в десет. Никой дори не помисля да си ляга. Беше януари, беше мрачно, но госпожа Уаг стоеше на прага така, сякаш очакваше нещо да се случи. Латерна засвири досущ като похотлив славей, скрит под мокрите листа. Деца притичваха през улицата. Тук-там се виждаше кафявата ламперия на някое антре… Походът на ума, който дефилира под чужди прозорци, е доста странно нещо. Вниманието му е отвлечено ту от кафява ламперия, ту от папрат в саксия, ту импровизира фраза-две, за да влезе в ритъма на латерната, ту улавя как отдалеч долита развеселеността на стар пияница, ту поглъща думите, които бедняците си крещят един на друг през улицата (така прямо, така невъздържано) — но през цялото време стои закотвен от своя център, от своя магнит, — млад мъж, сам в стаята си.

 

 

— Животът е отвратителен… животът е противен — извика Роуз Шоу.

Най-странното на живота е това, че макар и природата му да е всеизвестна от стотици години насам, никой още не ни е оставил достоверното му описание. Улиците на Лондон си имат своя карта; ала нашите страсти са неизследвани, неразграфени. Какво те очаква, като завиеш ей там, зад ъгъла?

— „Холбърн“ е право напред — казва полицаят.

О, но накъде да тръгнеш, ако вместо да отминеш белобрадия старец със сребърен медал и евтина цигулка, го оставиш да продължи с историята си, която свършва с покана да го последваш нанякъде, към квартирата му, както може да се предположи, оттатък Куинс Скуеър, и там той ти покаже колекцията си от птичи яйца и едно писмо от секретаря на Уелския принц и така (прескачаме междинните етапи) през един зимен ден се озоваваш на брега на Есекс, където малка лодка потегля към кораба, после корабът вдига платна и на хоризонта зърваш Азорските острови; ято фламинги се вдига във въздуха, ти седиш в края на тресавището, пиеш мляко с ром, прокуденик от цивилизацията, защото си извършил престъпление или нищо чудно да си заразен от жълта треска, и… по-нататък може да допишеш останалото както намериш за добре.

Така начесто, както са уличните ъгли по „Холбърн“, са и бездните по нашите привидно последователни пътища. Въпреки това продължаваме напред.

На партито у госпожа Дюрант преди няколко вечери Роуз Шоу разговаряше доста разпалено с господин Боули и тогава заяви, че животът е гаден, защото един мъж, на име Джими, беше отказал да се омъжи за жена, която се казваше (ако паметта не ми изневерява) Хелън Ейткън.

И двамата красиви. И двамата бездушни. Овалът на масата за чай неизменно ги разделяше, а таблата с бисквити беше единственото, което някога й беше поднасял. Той се поклони, тя килна глава встрани. Танцуваха. Той танцуваше божествено. Уединиха се в една ниша, не пророниха нито дума. Възглавницата й прогизна от сълзи. Любезният господин Боули и скъпата Роуз Шоу недоумяваха и съжаляваха. Боули държеше ергенска квартира в Олбъни. Роуз възкръсваше наново всяка вечер точно когато часовникът удари осем. И четиримата представляваха самото тържество на цивилизацията и ако продължавате да твърдите, че владеенето на английски език е част от нашето наследство, единственият отговор би могъл да бъде, че красотата е почти винаги няма. Мъжката красота, съчетана с женската красота, подклажда страх у случайния свидетел. Често ги бях виждала — Хелън и Джими — и ги бях оприличавала на незакотвени, понесени от течението кораби, както и често се бях страхувала за собствената си малка лодка. Или пък, виждали ли сте някога прекрасни шотландски колита, налягали на двайсет ярда едно от друго? Когато му подаваше чашата, в слабините й пробягваше тръпка. Боули забеляза какво става и покани Джими на закуска. Хелън сигурно беше вече споделила с Роуз. Що се отнася лично до мен, изключително трудно ми е да тълкувам песни, които са без думи. И сега какво — Джими храни враните във Фландрия, а Хелън помага в болниците. О, животът е пъклен, животът е гаден, както беше казала Роуз Шоу.

Уличните лондонски лампи подпират мрака на върховете на своите горящи щикове. Жълтият балдахин на мъглата ту се отпуска, ту се издува над огромното ложе. През осемнайсети век на влизане в Лондон пътниците от пощенския дилижанс зървали града първо през голите клони на дърветата, виждали го да пламти помежду тях. Светлини горели зад жълти транспаранти и зад розови транспаранти, над полукръглите витражи на вратите и ниско долу в прозорците на сутерените. Уличният пазар в „Сохо“ блести ослепително. Сурово месо, порцеланови чаши и копринени чорапи сияят навред. Дрезгави гласове са се скупчили край ламаринени кюмбета. Господата Кетъл и Уилкинсън стоят на тротоара с ръце на кръста и викат; съпругите им седят в кафенето, с кожи около врата, със скръстени ръце и презрителен поглед в очите. Какви лица само вижда човек. Онзи дребният, дето се мръщи над месото, сигурно е висял пред камината в безброй квартири под наем и е чул, видял и знае толкова много, което като че ли само̀ се разкрива, при това красноречиво, личи в тъмните му очи, отпуснатите му устни, докато пръстите опипват месото безмълвно, лицето му тъжно като на поет, без някога нещо да е пял. Загърнати с шалове жени дундуркат бебета със светлолилави клепачи; момчета висят по уличните ъгли; момичета гледат оттатък пътя — груби, сурови картини, илюстрации в книга, чиито страници се разлистват ли, разлистват, сякаш е време най-накрая да видим какво точно търсим. Всяко лице, всеки магазин, всеки прозорец на спалня, всяка кръчма и потънал в тъмнина площад е трескаво разлистена рисунка… в търсене на какво? Същото е и с книгите. Какво търсим в техните милиони страници? Все още ги разгръщаме с надежда… о, това е стаята на Джейкъб.

Той седи пред масата и чете „Глоуб“. Розовеещите страници на вестника са разтворени пред него. Подпрял е лице с едната си ръка така, че кожата на бузата му се е сгънала на дълбоки бръчки. Изглежда страшно сериозен — неподвижен и непоколебим. (Какви ли не личности минаха пред очите му за половин час! Но нищо не успя да го спаси. Тези събития са особеностите на нашия пейзаж. Един пристигнал в Лондон чужденец едва ли ще пропусне да забележи „Сейнт Пол“.) Преценяваше живота. Тези вестници с розовеещи и зеленикави страници са тънки листове копирна хартия, които всяка нощ се отпечатват върху ума и сърцето на света. Те създават само впечатление за цялото. Джейкъб погледна вестника. Стачка, убийство, футбол, открити тела; крещят едновременно от всички краища на Англия. Колко жалко, че вестник „Глоуб“ не може да предложи нищо по-добро на Джейкъб Фландърс! Когато едно дете започне да чете исторически книжки, човек се натъжава, като го чува да произнася на нов глас прастарите думи.

Репортажът за речта на министър-председателя е поместен на повече от пет колонки. Джейкъб бръкна в джоба си и извади лула, после се зае да я напълни. Минаха пет минути, десет минути, петнайсет минути. Джейкъб се премести с вестника по-близо до камината. Министър-председателят предлагаше мерки, с които да се даде автономия на Ирландия. Джейкъб чукна лулата си, за да я почисти. Със сигурност си мислеше за автономията на Ирландия — много труден въпрос. Много студена нощ.

Снегът, който не спря да вали цяла нощ, в три следобед беше вече застлал полето и хълма с плътна покривка. Туфи повехнала трева стърчаха на върха на хълма; храстите прещип бяха почернели и от време на време черна тръпка пробягваше по снега, когато внезапен порив на вятъра подгонваше пред себе си всякакви замръзнали късчета и отломки. Звукът беше като от метла, помитаща всичко по пътя си.

Потокът, който пълзеше встрани от пътя, оставаше невидим. Клечки и листа се бяха заплели в замръзналата трева. Небето сивееше смръщено и дърветата бяха като от черно желязо. Безкомпромисно сурова беше цялата страна. В четири часа снегът заваля отново. Денят бе вече угаснал.

Грейнал в жълта светлина прозорец, широк около два фута, единствен воюваше с бялото поле и черните дървета… В шест часа мъжки силует, понесъл фенер, прекоси полето… Купчината клонки върху един камък изведнъж се олюля и литна към улея на водостока… Снегът, отрупал боров клон, се хлъзна ненадейно и тупна на земята… По-късно се чу и печален вик… Един автомобил се появи на пътя, подгонил пред себе си мрака… Зад него мракът пак се затваряше…

Пространства от пълна неподвижност разделяха всяко едно от тези движения. Земята сякаш лежеше мъртва… После старият пастир закрачи сковано обратно през полето. Сковано и болезнено замръзналата земя пъшкаше и току поддаваше под него. Уморените гласове на часовниците цяла нощ повтаряха колко е часът.

Джейкъб също ги чу и разрови огъня в камината. Стана. Протегна се. Отиде да си легне.