Вирджиния Улф
Стаята на Джейкъб (7)

VII

По същото време една фирма, която търгуваше с Изтока, извади на пазара дребни книжни цветя, които, пуснати във вода, се отваряха. И тъй като съществуваше обичаят да се използват купички за изплакване на пръстите след ядене, новото откритие намери чудесно приложение. В тези закътани езерца малките пъстри цветчета плаваха и се поклащаха, носеха се по гладките дипли на вълничките, а понякога потъваха и оставаха да лежат върху стъкленото дъно като морски камъчета. Съдбата им се наблюдаваше с интерес от вторачените погледи на красиви очи. Със сигурност само голямо откритие може да доведе до единение на сърцата и създаването на дом. Е, същото можеше да се каже и за книжните цветя.

Но не бива да се смята, че те са изместили естествените цветя. Розите, лилиите и особено карамфилите надничаха над ръба на вази и наблюдаваха яркия и краткотраен живот на техните изкуствени роднини. Господин Стюарт Ормънд стигна мислено до точно това наблюдение, смятайки го за очарователно, и именно по силата на това Кити Крастър се омъжи за него след шест месеца. Но човек не може никога да се откаже от истинските цветя. Ако можеше, тогава човешкият живот щеше да е нещо съвършено различно. Защото цветята вехнат; най-зле са хризантемите: идеални първата нощ, а на следващата сутрин пожълтели и измъчени, изобщо не са за гледане. Общо взето, макар и цената им да е безбожна, най-много си струват карамфилите, друг въпрос е дали трябва да ги държиш изправени с помощта на тел. Някои цветарници го правят. Със сигурност това е единственият начин да издържат по време на танци, но дали е препоръчително да се прави по време на официални вечери, освен ако стаите не са прекомерно отоплени, разбира се, си остава спорен въпрос. Старата госпожа Темпъл съветваше да се използва листо от бръшлян — само едно, — което да се пусне във вазата. Твърдеше, че то запазва водата чиста в продължение на дни. Но има основание да смятаме, че е възможно старата госпожа Темпъл да греши.

Малките визитни картички^[1] обаче, с гравираните върху тях имена, са далеч по-сериозен проблем от цветята. Повече коне са грохнали от изнемога, повече кочияши са затрили живота си и повече прекрасни следобедни часове са били прахосани, отколкото ни е струвало, за да спечелим битката при Ватерло. Тези малки дяволчета са източник на толкова много отлагания, забавяния, бедствия и тревоги, колкото ни е коствала и самата битка. Понякога госпожа Бонам я няма, друг път си е вкъщи. Но дори и ако картичките бъдат отменени, което изглежда невероятно, съществуват други непокорни сили, които превръщат живота ни в буря, внасят безпорядък в натоварените ни сутрини и изкореняват стабилността на следобедите ни, тоест на посещенията ни при шивачката или до сладкарницата. Шест метра плат стигат да покрият едно тяло, но ако трябва да измисляш шестстотин модела и да избираш от два пъти повече цветове? — а междувременно стои и неотложният въпрос за поръчания пудинг с туфи от зелен крем и бойници от бадемова паста. Още не е пристигнал.

Часовете припърхват вяло като фламинго, прекосяват небето. Но много често крилата им се къпят в катраненочерно, в „Нотинг Хил“ например, или във възморавото на „Кларкънуел“. Нищо чудно, че италианският си остава пренебрегнато изкуство, че пианото винаги свири една и съща соната.^[2] Трябва да се купи един чифт еластични чорапи за госпожа Пейдж, шейсет и три годишната вдовица, която получава пет шилинга като помощ за бедните, както и малко отгоре от единствения й син, който работи при господата Еди-кои си. После бояджийницата на Маки, когото гърдите го болят през зимата, а при същата обиколка трябва още да се съчиняват писма, да се попълват графи с онзи четлив почерк, с който е написано в дневника на господин Летс, че времето е хубаво, че децата са непослушни, а Джейкъб Фландърс — неземен. Клара Дюрант подсигури чорапите, изсвири си сонатата, сложи цветя във вазите, донесе пудинга, остави картичките и когато голямото изобретение с хартиените цветя, които се пускат да плават в купичките за изплакване на ръцете, бе открито, тя беше една от онези, които най-много се удивяваха на краткия им живот.

Не липсваха и поети, които да ги възпеят. Едуин Малет например написа следния край на стихотворението си: И видяха те съдбите свои в нежните очи на Клоуи, което накара Клара да се изчерви при първия прочит и силно да се разсмее при втория, отбелязвайки, че това е съвсем в неговия стил да я нарече Клоуи, след като името й е Клара. Абсурден млад мъж! Но когато между десет и единайсет в една дъждовна сутрин Едуин Малет падна на колене пред нея, тя избяга от стаята и се скри в спалнята си, а на долния етаж Тимоти не можа да работи цяла сутрин заради шумните й ридания.

— Каква е ползата от това да се забавляваш? — подхвърли строго госпожа Дюрант, докато преглеждаше програмата за танци, цялата надраскана с едни и същи инициали, или този път бяха различни — Р. Б. вместо Е. М.; сега беше Ричард Бонами, младият мъж с нос като на Уелингтън.

— Но аз никога не мога да се омъжа за човек с такъв нос — каза Клара.

— Глупости! — отвърна й госпожа Дюрант.

„Май съм прекалено взискателна“ — каза си тя наум, тъй като Клара веднага посърна, скъса програмата за танците и я хвърли в камината.

Такива бяха сериозните последици от изобретяването на хартиените цветя, които да плават в купички.

— Моля те — каза Джулия Елиът и се премести до завесата почти срещу вратата, — не искам да ме представяш. Предпочитам само да гледам. Това е по-забавно — продължи, обръщайки се към господин Салвин, на когото заради недъга му бяха предоставили стол, — най-забавното нещо в едно парти е да наблюдаваш хората, които идват и си отиват, идват и си отиват.

— Последния път, когато се видяхме — каза господин Салвин, — беше у Фаркуър. Бедната дама! Налага й се да търпи какво ли не.

— Не е ли прелестна? — възкликна госпожица Елиът, когато Клара Дюрант мина покрай тях.

— Коя от всички?… — снижи глас господин Салвин и попита някак насмешливо.

— О, много са… — отговори госпожица Елиът.

Трима млади мъже стояха на прага и се оглеждаха да видят домакинята.

— Ти не помниш Елизабет така добре, както я помня аз — каза господин Салвин, — как само танцуваше шотландски танци в Банкъри. На Клара й липсва духът на майка й. Доста бледичка ми изглежда.

— Какви ли не хора вижда човек тук! — каза госпожица Елиът.

— Добре, че не робуваме на вечерните вестници — каза господин Салвин.

— Аз никога не ги чета — каза госпожица Елиът и добави: — Нищо не разбирам от политика.

— Пианото е акордирано — рече Клара, докато минаваше покрай тях, — но може да се наложи да помолим някой да го премести.

— Ама те ще танцуват ли? — попита господин Салвин.

— Никой няма да ви наруши спокойствието — властно подхвърли госпожа Дюрант, докато минаваше покрай тях.

— Джулия Елиът. Ама това е Джулия Елиът! — каза възрастната лейди Хибърт и протегна напред двете си ръце. — И господин Салвин. Какво ще се случи с нас, господин Салвин? При целия ми опит с английската политика… Божичко, снощи си мислех за вашия баща — един от най-старите ми приятели, господин Салвин. Не ми казвайте, че десетгодишните момичета не са способни да изпитват любовни чувства! Аз знаех целия Шекспир наизуст, господин Салвин, и то още преди да навърша тринайсет!

— Нима? — отвърна й господин Салвин.

— Точно така — отсече лейди Хибърт.

 

 

— О, господин Салвин, толкова съжалявам…

— Ще се преместя, ако бъдете така любезна да ми подадете ръка — каза господин Салвин.

— Ще ви настаня до моята майка — каза му Клара. — Тук като че ли се събират всички… господин Калторп, нека ви представя на госпожица Едуардс.

— Ще ходите ли някъде за Коледа? — попита господин Калторп.

— Ако брат ми успее да вземе отпуск — отговори му госпожица Едуардс.

— В кой полк служи? — попита господин Калторп.

— Двайсета бронетанкова бригада — отвърна госпожица Едуардс.

— Може би той познава брат ми — каза господин Калторп.

— Боя се, че не чух името ви — каза госпожица Едуардс.

— Калторп — отговори й господин Калторп.

— Но има ли някакво доказателство, че брачната церемония наистина се е състояла? — попита господин Кросби.

— Няма основание да се съмняваме, че Чарлс Джеймс Фокс… — започна господин Бърли, но тогава госпожа Стретън се обърна към него да му каже, че много добре познава сестра му, че й е гостувала преди по-малко от шест седмици, че според нея къщата е прекрасна, но студена през зимата.

— Да се шляе, както сега правят момичетата… — каза госпожа Форстър.

Господин Боули се огледа около себе си и като мерна Роуз Шоу, тръгна към нея, разтвори обятия и възкликна:

— Е, и?

— Нищо! — отвърна му тя, — абсолютно нищо… въпреки че нарочно ги оставих сами целия следобед.

— О, божичко, божичко — каза господин Боули. — Ще поканя Джими на закуска.

— Но кой може да й устои? — извика Роуз Шоу. — Скъпа ми Клара… знам, че не бива дори да се опитваме да те задържим…

— О, наясно съм, че двамата с господин Боули си споделяте ужасни клюки — отвърна Клара.

— Животът е отвратителен… животът е противен! — извика Роуз Шоу.

— Няма какво толкова да се каже за подобно нещо, нали така? — обърна се Тимоти Дюрант към Джейкъб.

— На жените им харесва.

— Какво им харесва? — намеси се Шарлот Уайлдинг, като се присламчи към тях.

— Ти пък откъде се взе? — попита Тимоти. — Идваш от някакъв обяд, предполагам.

— И какво лошо има в това? — каза Шарлот.

— Всички да слизат долу — разпореди се Клара, докато минаваше край тях. — Тимоти, вземи и Шарлот. Как сте, господин Фландърс?

— Как се чувствате, господин Фландърс — попита Джулия Елиът и протегна ръка към него. — Какво става с вас?

Коя е Силвия? Със чар ли тя

Свои пленници ни стори?

Пееше Елсбет Сидънс.

Всички останаха по местата си или седнаха, ако можеше да се намери празен стол.

— О!

Клара, която стоеше до Джейкъб, въздъхна насред изпълнението.

Щом е тъй, да затрепти

Химнът й към висините!

Да, да славим аз и ти

Силвия, в която свит е

Цял венец от красоти!^[3]

Пееше Елсбет Сидънс.

— Браво! — извика Клара на висок глас и започна да ръкопляска с облечените си в ръкавици длани, както и Джейкъб, вече с голи ръце, след което тя мина отпред и подкани хората да не стоят на вратата, а да влязат навътре.

— В Лондон ли живеете? — попита госпожица Джулия Елиът.

— Да — отвърна Джейкъб.

— На квартира ли?

— Да.

— А, ето го и господин Клътърбък. Тук винаги ще срещнеш господин Клътърбък. Боя се, че в дома си не се чувства много щастлив. Казват, че госпожа Клътърбък… — и тя снижи глас. — Затова предпочита да прекарва времето си у семейство Дюрант. Бяхте ли, когато представиха пиесата на господин Уъртли? О, не, не, разбира се, че не… съвсем в последния момент, чухте ли… наложи ви се да заминете при майка си, сега си спомням, в Харогит… Та съвсем в последния момент. Та както бях започнала да ви казвам, точно когато всичко беше готово и тоалетите ушити, и всичко… А! Елсбет пак се готви да пее. Клара ще й акомпанира или май ще преотстъпи мястото на господин Картър. Не, господин Картър ще свири самостоятелно… О, това е Бах — прошепна тя, след като господин Картър изсвири първите тактове.

— Обичате ли музика? — попита госпожа Дюрант.

— Да, обичам да слушам музика — каза Джейкъб. — Но нищо не разбирам.

— Малко са тези, които разбират — продължи госпожа Дюрант. — Предполагам, че никога не сте учили музика. Защо така, сър Джаспър?… сър Джаспър Бигам — господин Фландърс. Защо, сър Джаспър, защо никой не получава образованието за това, което трябва да знае?

И тя ги остави така, и двамата застанали до стената.

Нито един от господата не пророди дума в продължение на три минути, въпреки че Джейкъб се попремести с около пет инча наляво, после с още толкова надясно. Накрая изсумтя и пое напряко през стаята.

— Ще дойдеш ли с мен да хапнем нещо? — обърна се той към Клара Дюрант.

— Да, сладолед. Бързо! Сега! — рече тя.

Тръгнаха надолу.

Но по средата на пътя срещнаха господин и госпожа Грешам, Хърбърт Търнър, Силвия Рашли и един приятел от Америка, когото си бяха позволили да доведат, „тъй като знаехме, че госпожа Дюрант… ами искахме да я запознаем с господин Пилчър… господин Пилчър от Ню Йорк — това е госпожица Дюрант“.

— За която съм чувал толкова много — каза господин Пилчър и й се поклони ниско.

Клара се отдалечи.