Вирджиния Улф
Стаята на Джейкъб (6)

VI

Пламъците се разгоряха трудно.

— Виж там, „Сейнт Пол“! — извика някой.

Когато нахвърляните съчки пламнаха, Лондон грейна за миг; от другите страни на кладата имаше дървета. От лицата, които изглеждаха свежи и оживени, сякаш боядисани в жълто и червено, най-много изпъкваше лицето на едно момиче. По силата на някаква игра на разпаления огън тя изглеждаше, сякаш е без тяло. Край огъня овалът на лицето и косата й се открояваха на фона на черен вакуум. Сякаш замъглени от ослепителния блясък, зелено-сините й очи се бяха впили в пламъците. Всяко мускулче на лицето й се бе изпънало. Така загледана, в нея имаше нещо трагично — беше между двайсет и двайсет и пет годишна.

Някаква ръка се спусна от разчертания мрак и нахлупи върху главата й бяла островърха шапка а ла Пиеро. Тя поклати глава, без да откъсва поглед от огъня. Лице с бакенбарди се появи над нея. Хвърлиха два крака от маса в огъня, още наръч клонки и сухи листа. Всичко това се разпали, лумна нагоре и разкри лица, които бяха стояли доста по-назад — кръгли, бледи, гладки, брадати, някои с бомбета, всички напрегнати; показа се и „Сейнт Пол“, който се олюляваше върху неравната бяла мъгла, както и две-три източени, снежнобели кули, прилични на пожарогасител.

Пламъците се гърчеха между нахвърляните дърва и бумтяха, когато, бог знае откъде, кофи вода се изляха в изящни кухи форми, сякаш от полирани костенурски коруби; лиснаха отново, лиснаха пак, докато съскането зазвуча като рояк жужащи пчели и всички лица изчезнаха.

— О, Джейкъб — каза момичето, докато изкачваха възвишението в мрака. — Чувствам се ужасно нещастна!

Гръмогласен смях долетя откъм другите — ту силен, ту приглушен; първо от едни, после от други.

Хотелският ресторант беше ярко осветен. Гипсова глава на елен се виждаше в единия край на масата, а в другия — някакъв римски бюст, нацапан с черно и червено, за да представлява Гай Фокс, когото честваха тази нощ. Насядалите около масата бяха навързани с дълга връв от хартиени рози, така че, когато се стигна до песента „Заради отминалите дни“ и те сложиха ръце върху гърдите си, образува се розово-жълта ивица, която се надигаше вълнообразно по цялата дължина на масата. Огромно количество зелени винени чаши се доляха. Млад мъж се изправи на крака, Флоринда взе една от лилавите топки, които украсяваха масата, и се прицели в него. Топката се пръсна на парчета.

— Чувствам се ужасно нещастна! — каза тя и се обърна към Джейкъб, който седеше до нея.

Цялата маса се затича, като на невидими крака, към единия край на стаята и от латерна, заметната с червен плат и украсена с две саксии хартиени цветя, се разля валс.

Джейкъб не умееше да танцува. Стоеше, облегнат на стената, и пушеше лула.

— Смятаме — една от танцуващите двойки се откъсна от останалите, направи дълбок реверанс пред него и продължи, — че вие сте най-красивият мъж, когото някога сме виждали.

После окичиха главата му с хартиени цветя. След това пък някой домъкна отнякъде бял стол с позлата и го накара да седне. Минавайки край него, хората обсипваха плещите му със стъклени гроздове, докато заприлича на фигурата на носа на разбит кораб. Тогава Флоринда се настани в скута му и скри лице в платнената му жилетка. Той я прегърна с една ръка, докато с другата държеше лулата си.

— Сега да си поговорим — каза Джейкъб, хванал под ръка Тимоти Дюрант, докато крачеха по Хавърсток Хил между четири и пет сутринта на шести ноември — за нещо смислено.

Древните гърци — да, за това беше разговорът — как, когато всичко е казано и сторено, когато човек е оплакнал устата си с всички литератури на света, включително китайска и руска (но тези славяни, те не са достатъчно цивилизовани), остава само вкусът от древните гърци. Дюрант цитира Есхил, Джейкъб — Софокъл. Вярно е също така, че никой грък не би ги разбрал, нито професор би се въздържал да не изтъкне, че… Няма значение; за какво друго е гръцкият, ако не за да бъде рецитиран с цяло гърло призори на Хавърсток Хил? Още повече че Дюрант не е чувал гръцкия на Софокъл, нито Джейкъб — гръцкия на Есхил. Обичаха да се фукат, да ликуват; и на двамата им се струваше, че са прочели всички книги на света, че са познали всеки грях, страст и радост. Цивилизациите стояха в кръг около тях като цветя, които чакат да бъдат откъснати. Вековете се плискаха в краката им като вълни, подканящи мореплавателите. Загледани във всичко онова, което се мержелееше в мъглата — уличните лампи, лондонските сенки, — двамата млади мъже гласуваха единодушно в полза на старите гърци.

— По всяка вероятност — каза Джейкъб — ние сме единствените хора в света, които знаят какво са искали да кажат гърците.

Пиха кафе в малко заведение с лъснат до блясък самовар и с малки лампички, които горяха по протежение на целия тезгях.

Собственикът, след като реши, че Джейкъб трябва да е някакъв военен, му разказа за момчето си на служба в Гибралтар, а Джейкъб наруга британската армия, после възхвали херцог Уелингтън. И отново поеха надолу по хълма, обсъждайки древните гърци.

Като се замисли човек, странно нещо е тази любов към гърците, която разцъфтява в такава неяснота, изопачена и обезкуражена, но ето я изскача най-ненадейно, особено на излизане от препълнени зали или след пресищане с пресата, или когато луната заплува между вълнисти възвишения, или пък в кухи, бледи, безплодни лондонски дни като нещо по-особено, като бляскаво острие и винаги като чудо. Джейкъб не знаеше повече гръцки, отколкото му трябваше за пиесите, които изчиташе, сричайки. Древната история изобщо не познаваше. Въпреки това, докато обикаляше Лондон, му се струваше, че именно те, двамата, карат плочите на тротоара да отекват чак до Акропола и че ако Сократ ги види да идват, ще се надигне и ще ги посрещне с „моите добри приятели“, тъй като цялата атмосфера в древна Атина му беше близка — свободна, дръзка, жизнерадостна… Тя започна да го нарича Джейкъб, без да му поиска разрешение. Беше седнала в скута му. Така са правили всички добри жени в епохата на древните гърци.

В този момент във въздуха проехтя колеблив, трепетлив и скръбен вопъл, на който май силата не достигна да се разгърне докрай, но доста се проточи; при този звук вратите в задните улички се отвориха като една; работниците поеха на път.

Флоринда беше болна.

Госпожа Дюрант, измъчвана, както обикновено, от безсъние, сложи отметка в полето до едни определени стихове в „Ад“.

Клара спеше със заровена във възглавницата глава; върху тоалетката й се виждаха раздърпани рози и чифт дълги бели ръкавици.

Все още с островърхата бяла шапка а ла Пиеро върху главата си, на Флоринда й прилоша.

Спалнята беше най-доброто убежище след подобни катастрофи — евтино, с цвят на горчица, полутаванско помещение, полустудио, странно декорирано със сребърни картонени звезди, с шапки, каквито носят жените в Уелс, и молитвени броеници, увесени върху газовите конзоли. Що се отнася до историята на Флоринда, името й било дадено от художник, който с него искал да покаже, че цветът на нейното моминство е все още неоткъснат. Както и да е, беше останала без фамилно име, а вместо родители имаше само една снимка на надгробна плоча, под която, както казваше, бил погребан баща й. Понякога изтъкваше големината й, а мълвата твърдеше, че бащата на Флоринда умрял от прекомерен растеж на костите, който с нищо не успели да спрат; и както майка й се радвала на доверието на кралски капитан, така и самата Флоринда от време на време се правела на принцеса, но предимно на пияна глава. Така изоставена, на всичкото отгоре и красива, с тъжни очи и устни като на малко дете, тя говореше повече на тема девственост, отколкото останалите жени; или я била изгубила предишната нощ, или си я пазела като безценно съкровище — според това с кой мъж разговаря. Но винаги ли разговаряше само с мъже? Не, имаше си и своя душеприказчица: Мама Стюарт. Стюарт, както дамата обичаше да изтъква, е име на кралски род; но какво означаваше това и с какво се занимаваше самата тя, никой не знаеше; единствено известно беше, че всяка сутрин в понеделник госпожа Стюарт получаваше пощенски запис, че има папагал, че вярва в прераждането на душата и умее да гледа на чаени листа. Мръсен евтин тапет — на това приличаше тя в сравнение с непорочната чистота на Флоринда.

Сега Флоринда плачеше, прекара целия ден в обиколки из града; спря в Челси да погледа течението на реката; мотаеше се по търговските улици; в омнибусите отваряше чантата си, за да се напудри; четеше любовни писма, които подпираше на каничката за кафе в кафенетата АВС; откри парченце стъкло в една захарница и вдигна скандал на келнерката, че искат да я убият; твърдеше, че всички млади мъже я зяпат, а на свечеряване установи, че бавно се шляе по улицата на Джейкъб, когато изведнъж й хрумна, че този мъж Джейкъб й харесва повече от разни мръсни евреи, и седнала на масата му (докато той преписваше на чисто есето си за „Етика на непристойното“), свали ръкавиците си и му каза как Мама Стюарт я беше цапардосала по главата с калъфа за чайника.

Джейкъб беше приел думите й за девствеността за чиста монета. Седнала край откритата камина, тя не спираше да плямпа за известни художници. Спомена и гроба на баща си. Буйна, крехка и красива — така изглежда, помисли си Джейкъб, също като жените в Древна Гърция; това е животът; той е мъжът, а Флоринда — девственицата.

Тя си тръгна, стиснала една от поемите на Шели под мишницата си. Чувала съм, беше му казала тя, госпожа Стюарт често да споменава това име.

Прелестни са простодушните. Да вярваш, че самото момиче е нещо повече от лъжите, които изрича (Джейкъб не беше чак толкова глупав, че да вярва безрезервно); да се дивиш завистливо на незакотвения живот, в сравнение с който собственият ти изглеждаше заседнал, дори монашески; да имаш подръка ефикасно средство против всяка болест на душата — „Адонаис“^[1], пиесите на Шекспир; да си представяш приятелството като нещо въодушевено от нейна страна и нещо закрилническо — от твоя, но запазило равенството помежду ви, защото жените, мислеше си Джейкъб, са съвсем същите като мъжете, тогава подобно простодушие е наистина прекрасно и в крайна сметка може би не чак толкова глупаво.

Когато същата нощ Флоринда се прибра у дома, тя първо си изми косата, после си похапна от шоколадовите бонбони с крем и накрая разгърна Шели. Вярно, почувства се ужасно отегчена. Какво, за бога, се разказва тук? Едва успяваше да убеди себе си, че първо трябва да изчете страницата и чак тогава да си вземе още един бонбон. Но ето че заспа. Нали беше имала дълъг ден. Мама Стюарт я беше цапардосала с калъфа за чайника; по улиците се виждаха невероятни гледки и макар Флоринда да беше напълно невежа и никога нямаше да се научи да тълкува правилно дори любовните писма, които получаваше, на нея въпреки всичко не й липсваха чувства, харесваше едни мъже повече от други и се беше оставила изцяло на каквото дойде в този живот. Дали е девствена, или не, беше въпрос без каквото и да било значение. Освен ако не беше единственото нещо от значение.

Джейкъб се почувства неспокоен, когато тя си тръгна.

Цяла нощ мъже и жени обикаляха известните свърталища. На път за вкъщи окъснелите виждаха сенки на фона на транспарантите дори в най-порядъчните квартали. Нито едно парче сняг или парцал мъгла не бяха лишени от присъствието на любовни двойки. Всички пиеси въртяха един и същ сюжет. Куршум в главата в хотелски спални — разиграваха темата всяка вечер^[2]. Дори тялото да се спаси от осакатяване, сърцето рядко остава невредимо. В театрите не се обсъждаше почти нищо друго, както и в популярните романи. Въпреки това продължаваме да твърдим, че това няма никакво значение.

Дали Шекспир, или „Адонаис“, Моцарт или епископ Бъркли — изберете когото пожелаете, — фактът се прикрива и за повечето от нас вечерите минават съвсем порядъчно или само с онзи трепет, който издава змията, когато се плъзга в тревите. Но и самото прикриване е достатъчно да разсее ума от книгата и музиката. Ако Флоринда имаше повече ум в главата си, тя би могла да разчете нещата по-ясно от нас. Тя и подобните й обаче разрешават този проблем всяка нощ, като го свеждат до нещо като най-обикновено измиване на ръцете преди лягане, и тогава единствената трудност, която остава, е дали предпочиташ топла, или студена вода, а когато и това бъде уточнено, умът може да продължи да си гледа работата, необезпокояван от нищо.

Докато вечеряше, Джейкъб изведнъж се сети и с почуда се размисли дали тя наистина има ум в главата.

 

 

Седяха на малка маса в ресторант.

Флоринда беше забила острите си лакти в масата и бе подпряла брадичката си с две ръце. Наметката се беше свлякла зад гърба й. Появи се в златисто и бяло с ярки мъниста, лицето й се подаваше от тялото като разцъфнало цвете, самата невинност, почти без грим, очите й се оглеждаха наоколо честно и открито, погледът й бавно се премести върху Джейкъб и остана там. Тя се разбъбри:

— Нали знаеш онзи голям черен сандък, който австралиецът остави в стаята ми преди толкова време?… Според мен кожените палта състаряват жената… Ето го, пристига и Бехщайн… Джейкъб, чудя се как ли си изглеждал като малък. — Отхапа малко парченце от хляба и го изгледа. — Джейкъб, приличаш на някоя от онези статуи… Според мен в Британския музей има чудесни неща, нали? Много прекрасни неща… — говореше с мечтателен глас.

Заведението се изпълваше с хора; ставаше все по-топло. Разговорът в ресторант е като замаян разговор между сомнамбули, в толкова много неща се заглеждаш — толкова голям шум — разговорите на другите. Възможно ли е някой да подслушва? О, не, никой не бива да подслушва нас.

— Съвсем в стила на Елън Нейгъл… това момиче… — и така нататък.

— Откакто те познавам, Джейкъб, чувствам се ужасно щастлива. Ти си толкова добър.

Заведението продължаваше да се пълни, разговорите ставаха все по-гръмогласни, ножовете тракаха все по-шумно.

— Нали разбираш, онова, което я кара да говори такива неща, е…

Тя млъкна. Както и всички други.

— Утре… неделя… гадно… ти ми кажи… тогава се махай!

Тряс! И тя изфуча навън.

Случи се на съседната маса, гласът се издигаше все по-високо и пискливо. Изведнъж жената събори всички чинии на пода. Мъжът остана сам. Всички ги гледаха. И тогава:

— Е, скъпи, не е прилично да седим и да ги зяпаме. Какво изпълнение само! Чу ли я какво каза? Божичко, той стои като кръгъл глупак! За някаква дреболия, предполагам. Виж, цялата горчица отиде върху покривката. Келнерите хихикат.

Джейкъб се загледа във Флоринда. Докато се хранеше, долови в лицето й, така му се стори, нещо съвършено безмозъчно.

Изфуча навън, черната жена с танцуващото перо в шапката си.

Трябваше все пак да отиде някъде. Нощта не е бурен черен океан, в който да потънеш или да се носиш като звезда. Всъщност беше влажна ноемврийска нощ. Лампите на „Сохо“ хвърляха големи мазни петна от светлина върху тротоара. Страничните улички бяха достатъчно тъмни, за да скрият мъж и жена, облегнати в някой вход. Една жена се отскубна, когато Джейкъб и Флоринда приближиха.

— Изпусна си ръкавицата — каза Флоринда.

Джейкъб изтича и й я подаде.

Тя го обсипа с благодарности, после се върна обратно и пак изпусна ръкавицата на същото място. Но защо? За кого?

Междувременно къде отиде другата жена? А мъжът?

Уличните лампи не хвърляха светлина достатъчно надалеч, за да се види. Гласовете — сърдити, похотливи, отчаяни, страстни — кънтяха като от затворени в клетка зверове нощем. Само че тези гласове не бяха затворени в клетка, не бяха на зверове. Спри някого, попитай го за пътя и той ще ти каже, но ти се боиш да го направиш. От какво се страхува човек? — от човешкия поглед. Изведнъж тротоарът се стеснява, бездната се разширява. Ето! И двамата изчезнаха в нея — и мъжът, и жената. По-нататък, изтъквайки най-безцеремонно своята похвална стабилност, един пансион зад незапердените си прозорци излага на показ всички доказателства за твърдата непоклатимост на Лондон. Там, облени в светлина, са се разположили в бамбукови столове облечените като дами и господа. Вдовиците на бизнесмени демонстрират най-старателно, че са свързани със съдии. Съпругите на търговците на въглища бързат да уточнят, че бащите им са разполагали с карети. Прислужник внася кафето и една кошничка с плетиво трябва да бъде отместена. И така, отново в мрака, отминавайки тук момиче, което предлага себе си, там жена, която предлага кибрит, отминавайки избълваната от метростанцията тълпа, жени с кърпи на главата, после отминавайки единствено затворени врати с дърворезба над портала и самотни полицаи, Джейкъб и увисналата на ръката му Флоринда стигнаха до неговата стая, запалиха лампата и не си казаха нищо.

— Не ми харесваш, когато изглеждаш така — обади се Флоринда.

 

 

Проблемът е неразрешим. Тялото е впримчено в ума. Красотата върви ръка за ръка с глупостта. Тя седи, загледана в камината, също както беше гледала към счупеното бурканче горчица. Въпреки че пишеше в защита на непристойното, Джейкъб много се съмняваше дали харесва срещите с неговите естествени прояви. У него имаше някакъв вроден атавизъм, който го влечеше към мъжките общества, уединените стаи и творбите на класиците; беше готов да излее гнева си срещу всеки, дръзнал да наруши този негов живот.

Флоринда сложи ръка на коляното му.

В края на краищата вината не беше нейна. Но мисълта го натъжи. Не катастрофите, убийствата, смъртта и болестите ни състаряват и убиват, а начинът, по който хората гледат и се смеят, и тичат нагоре по стълбите в омнибусите.

Пред една глупава жена обаче всяко оправдание минава. Той й каза, че го боли глава.

Но когато тя го погледна тъпо, отчасти досещайки се, отчасти разбирайки го, докато се извинява и казва, както беше казал и той, „Вината не е в мен“ — изправено, красиво тяло, лицето й под шапката като раковина, — тогава изведнъж го осени мисълта, че от манастирите и от класиците няма никаква полза. Проблемът е неразрешим.