Вирджиния Улф
Стаята на Джейкъб (5)

V

— Според мен — каза Джейкъб и извади лулата от устата си — това е Вергилий — и като побутна стола си назад, отиде до прозореца.

Най-бесните шофьори в света, без съмнение, са шофьорите на пощенските коли. След като пое надолу по Ламс Кондит Стрийт, червеният фургон зави зад ъгъла край пощенската кутия по такъв начин, че закачи бордюра и стресна малкото момиченце, което стоеше на пръсти пред нея; то вдигна очи хем уплашено, хем с любопитство. Закова се с ръка вече пъхната в отвора на пощенската кутия, после пусна писмото и хукна да бяга. Рядко се случва да съзерцаваш със смущение малко, вдигнало се на пръсти момиченце; по-често това притеснение идва от някое камъче в обувката, което дори не ти се навежда да махнеш — такива са чувствата ни, и така… — Джейкъб се обърна към шкафа с книги.

Преди много години заможни хора са живели тук и след полунощ на връщане от клуба „Корт“ са подхващали атлазените си поли и са заставали под украсените с дърворезба порти, докато лакеят, сепнат в съня си, се надигал от проснатия на пода дюшек и забързано, закопчавайки горните копчета на жилетката си, им отварял да влязат. Силният дъжд през осемнайсети век шуртял в канавката. Саутхамптън Роу обаче е забележителна най-вече с това, че там винаги можеш да срещнеш човек, който се опитва да продаде костенурка на някой шивач^[1]. „Ама вижте окраската й, сър, като облечена в туид е; знатният господин сигурно търси нещо да му хване окото, нали така, сър; освен това, сър, да знаете, много чисти животинки са!“ И се надпреварват да показват костенурките си.

На ъгъла на Оксфорд Стрийт при „Мюди“ всички червени и сини мъниста са се нанизали в редица. Моторните омнибуси са попаднали в задръстване. Господин Сполдинг, тръгнал към центъра, се заглежда в господин Чарлс Бъджън, който е поел към „Шепърдс Буш“^[2]. Близостта на омнибусите дава възможност на пътниците отвън да се заглеждат един друг в лицата си. Малцина обаче се възползват от нея. Всеки е потънал в собствените си мисли. Всеки носи в себе си своя отминал живот като страниците на книга, която знае наизуст и на която приятелите му могат да прочетат само заглавието, Джеймс Сполдинг или Чарлс Бъджън, а пътниците, които се движат в обратната посока, не могат и това да видят, само едно „човек с рижи мустаци“ или „млад мъж със сиви дрехи пуши лула“. Октомврийското слънце е огряло всички тези мъже и жени, които седят неподвижно; малкият Джони Стърджън се възползва от възможността да се спусне по стълбата, понесъл огромен мистериозен пакет, и промъквайки се на зигзаг между колелата, стига тротоара, започва да си подсвирква някаква мелодия и скоро се изгубва от погледа… завинаги. Омнибусите се заклащат, потеглят и всеки един от пътниците усеща облекчение от факта, че малко по малко се приближава към края на своето пътуване, въпреки че някои от тях не са далеч от мисълта да отминат ангажимента си, съблазнени от пържола или кървавица, от питие или игра на домино в запушения ъгъл на някое градско заведение. О, да, човешкият живот се чувства много благоразположен, стига да се намира на втория етаж на омнибус в „Холбърн“, когато полицаят вдига ръка, слънцето напича гърба ти и ако изобщо съществува нещо такова като пашкул, в който да се затвориш и да се усамотиш в себе си, ето, това е мястото — на брега на Темза, където се събират големите улици, и катедралата „Сейнт Пол“, като спираловидната черупка на гърба на охлюв, те очаква. Джейкъб слезе от омнибуса, помота се на стъпалата отпред, погледна часовника си и най-накрая реши да влезе… Трудно ли е? Да. Тези промени в настроението ни изхабяват.

Вътре е мрачно, обитавано от призраци от бял мрамор, на които органът не спира да припява. Да изскърца подът под някоя обувка, това е нещо непростимо; после порядъкът, който цари, дисциплината. Църковният служител с жезъла си въдворява ред. Святи и сладки са хрисимите хористи с ангелски лица. Покрай мраморните плещи, през сключените пръсти вечно се носи тихата извисена мелодия на гласове и орган. Вечно звучи реквием — упокой. Уморена от това да жули стъпалата на застрахователната компания „Пруденшъл“, което прави цяла година, госпожа Лидгет седна да си отдъхне точно под гроба на Великия херцог^[3], скръсти ръце и остана така с полузатворени очи. Прекрасно място, където една възрастна жена може да си почине, точно до кокалите на Великия херцог, чиито победи не означаваха нищо за нея, чието име тя не знаеше, въпреки че на излизане от катедралата никога не забравя да се поклони пред малките ангели на отсрещната стена и мислено да пожелае такава гробница и за себе си, тъй като кожената завеса на сърцето й се е разтворила широко и в него на пръсти са се промъкнали мисли за отмора и покой, за нежни мелодии… През ума на стария Спайсър обаче, който търгува с юта, подобни мисли изобщо не минават. Колкото и да е странно, през последните петдесет години той изобщо не беше стъпвал в „Сейнт Пол“, въпреки че прозорците на кантората му гледаха право в църковния двор. „Това ли било? Просто едно старо, мрачно място… Къде е гробът на Нелсън^[4]? Е, сега нямам време… пак ще дойда… да не забравя да пусна монета в кутията за дарения… Навън дали вали, или грее? Ех, няма да миряса това време!“ Децата бавно се разпиляват, пръсват се едно по едно, църковният служител се опитва да ги спре… едно по едно… мъж, жена, мъж, жена… момче, вдигат очи нагоре, свиват устни, една и съща сянка докосва едни и същи лица; кожената завеса на сърцето се отваря широко.

От стъпалата на „Сейнт Пол“ нищо не изглежда по-сигурно от това, че на всеки човек като по чудо са осигурени палто, пола и обувки; освен това доход и неща от първа необходимост. Само Джейкъб, понесъл в ръце „Византийската империя“ на Финли, която беше купил в Лъдгейт Хил, изглеждаше малко по-различен; защото в ръката си носеше книга, която точно в девет и половина ще отвори край камината и ще я зачете, както няма да направи нито един от това тук множество. Те нямат къщи. Улиците им принадлежат, магазините, църквите, техни са безбройните редакции, удълженото работно време в светещите кантори, фургоните са техни и железопътната линия, преметната над улицата. Ако се загледате отблизо, ще видите, че трима възрастни мъже са застанали на разстояние един от друг и пускат паяци да се състезават по тротоара, сякаш улицата е домашната им гостна, а тук, облегната на стената, една жена се е втренчила в празното пространство, преметнала връзки за обувки върху протегнатата си ръка, но не подканя никого да си купи. Афишите също са техни, и изписаните върху тях новини. Град разрушен, състезанието е спечелено. Народ от бездомници обикаля под небето, чието синьо или бяло е закрито от платнен покрив със стоманени стружки и конски фъшкии, стрити на прах.

Ето там, под зеления абажур, с глава приведена над бял лист, господин Сибли преписва цифри в голяма тетрадка; върху всяко бюро, което се вижда, досущ като някакъв фураж се издига купчина хартии, дневната дажба, която бива бавно изгълтвана от трудолюбивото перо. Безчет палта с приемливо качество висят празни цял ден в коридорите, но щом удари шест, всяко надлежно се изпълва и малките фигури, разделени на панталони или сплъстени в обща маса, поемат рязко с отривисти движения напред по тротоара, после изчезват в мрака. Под плочника прокопани дълбоко в земята тунели, облицовани с жълта светлина, не спират да ги пренасят в тази или онази посока и огромни букви върху емайлирани табелки указват в подземието парковете, площадите и авенютата от горния свят. „Марбъл Арч“… „Шепърдс Буш“… за повечето „Арч“ и „Буш“ си остават просто едни бели букви върху синя основа. Но после идват „Актън“, „Холоуей“, „Кенсъл Райз“, „Каледониън Роуд“ и името вече означава магазини, където пазаруваш, и къщи, една от които, ей там вдясно, с онези поникнали направо от паважа дървета с окастрени корони, има квадратен прозорец, перде и спалня.

Слънцето отдавна е залязло, една сляпа жена седи на сгъваемо столче с гръб към каменната стена на банката „Юниън&Смит“, здраво стиска в прегръдката си кафеникав помияр и пее колкото й глас държи, не проси медни монети, не, пее от дълбините на веселото си, диво сърце — греховното й ощавено сърце, — защото детето, което идва да я прибере, е плод на греха й и би трябвало да е в леглото си зад спуснати завеси, вече заспало, вместо да стои под уличната лампа и да слуша неистовата песен на майка си, която седи с гръб към банката и не проси медни монети, а пее и притиска помияра в обятията си.

Двете тръгнаха към вкъщи. Сивите камбанарии ги погълнаха; древният град, стар, порочен и внушителен. Една подир друга, овални или заострени, пробождащи небето или струпани накуп, като платноходи, като гранитни скали, камбанарии и кантори, пристани и фабрики са отрупали брега; някои вярват, че градът обича своите проститутки.

Но както изглежда, на малцина е дадено високо обществено положение. От всички карети, които излизат изпод арката на Операта, нито една не поема на изток, а когато малкият крадец е спипан на пазарния площад, нито един в бяло и черно, нито една розова вечерна рокля не препречва пътя, не спира с ръка върху вратата на каретата, за да помогне или осъди… въпреки че лейди Чарлс, прави й чест, въздиша тъжно, докато изкачва стъпалата у тях, взема Тома Кемпийски^[5], но не заспива, тъй като обсебеният й ум се лута и рови в сложността на нещата. „Защо? Защо? Защо?“, не спира да въздиша. Май е по-добре да се върнеш пеш от Операта. Умората е най-доброто лекарство за сън.

Есенният сезон беше в разгара си. Два пъти в седмицата Тристан пее, стиснал под мишница пътнишкото си одеяло, а Изолда маха с бяла кърпа в удивителен синхрон с диригентската палка. Навсякъде в залата се виждат розови лица и бляскави гърди. Когато кралска ръка, чието тяло остава невидимо, се протяга и взема букет от червени и бели цветя, поставен върху червения парапет на ложата, изведнъж кралицата на Англия започва да изглежда като име, за което си струва да умреш. Красотата във всичките й оранжерийни варианти (има и по-лошо) е разцъфтяла в ложа подир ложа; и въпреки че не се споменава нищо дълбокомислено или важно, въпреки че по общо съгласие умът е напуснал красивите устни още по времето на смъртта на Уолпол… или във всеки случай, когато Виктория^[6] се спуснала по нощница да приветства министрите си, устните (през театрален бинокъл) си оставаха червени и прелестни. Плешиви знатни мъже с позлатени дръжки на бастуните си се разхождат по алените пътеки между редовете на партера и прекъсват разговорите си с онези горе в ложите чак след като светлините угаснат и диригентът, който първо се покланя на кралицата, после на плешивите знаменитости, изпъва снага и вдига палката си.

Двете хиляди сърца в полумрака се унасят в спомени и надежди, странстват в мрачни лабиринти; Клара Дюрант мислено се сбогува с Джейкъб Фландърс и вкуси сладостта на смъртта, или по-точно на нейното изображение; госпожа Дюрант, седнала зад нея в тъмнината на ложата, въздъхна шумно; господин Уъртли се понамести, седеше зад съпругата на италианския посланик и си мислеше, че Брангена^[7] е малко пресипнала; а горе, в галерията, на много футове над главите им Едуард Уитакър тайничко извади фенерче, за да погледне миниатюрната си партитура, и… и…

Накратко казано, наблюдателят се задушава от наблюдения. И само колкото да попречат на хаоса да ни задуши, природата и обществото заедно са създали система на класификация, която представлява самата простота; първи редове на партера, ложи, амфитеатър, галерия. Калъпите се изпълват всяка вечер. Не е нужно да се уточняват детайлите. Но трудността остава — човек няма избор. Защото, макар и аз да нямам никакво желание да бъда кралица на Англия — или може би само за малко, — с удоволствие бих седяла до нея; бих слушала клюки лично от устата на министър-председателя или на някоя графиня, която ще ми разказва за зали и градини; в крайна сметка обаче строгите фасади на почитаемите люде скриват кода им на поведение; но защо е тази непроницаемост? А после, след като свали отличителната си шапка, колко странно е да приемеш дори само за миг, че той — който и да е — е мъж достоен и храбър, че е управлявал Империята; да си спомниш, докато Брагена пее, фрагменти от Софокъл или за миг да ти се привидят, докато пастирът надува кавала си, мостове и акведукти. Но не — налага ни се да избираме. Никога необходимостта от това не е била по-неотложна! или такава, която води след себе си по-голяма болка и по-сигурни нещастия; защото, където и да седна, ще умра в изгнание. Уитакър в квартирата си под наем, лейди Чарлс — в голямата си богаташка къща.

 

 

Когато операта свърши, млад мъж с нос като на Уелингтън, който бе седял на място от седем шилинга и шест пени, заслиза по каменните стъпала така, сякаш все още се чувстваше далеч от тълпата, още под въздействието на музиката.

В полунощ на вратата на Джейкъб Фландърс се почука.

— По дяволите! — извика той. — Точно ти ми трябваш!

И без повече да се суетят, двамата откриха стиховете, които той беше търсил цял ден, само че те се оказаха не на Вергилий, а на Лукреций.

— Да, това би трябвало да го стресне — каза Бонами, когато Джейкъб спря да чете.

Джейкъб беше развълнуван. За пръв път четеше есето си на глас.

— Проклета свиня! — каза той пресилено, но иначе похвалата се запечата в ума му.

Професор Бултийл от Лийдс беше направил ново издание на Уичърли^[8], без дори да спомене, че е премахнал няколко нецензурни думи и няколко нецензурни фрази, като по този начин направо беше изкормил написаното, без дори да благоволи да го отбележи със звездичка. Престъпление — заяви Джейкъб, — злоупотреба, превзетост, лъжлив морал, издаващ похотлив ум и отвратителен характер. Цитира Аристофан и Шекспир. Съвременният живот е обречен. Една голяма пиеса е представена с професорски претенции, превръщайки Лийдс от седалище на науката в нещо достойно за презрение. Най-странното е, че тези млади мъже бяха съвършено прави — странно, но дори още като преписваше на чисто страниците си, Джейкъб знаеше, че никой никога няма да ги публикува, и точно това се случи. „Фортнайтли“, „Кънтемпоръри“ и „Найнтийн сенчъри“ му върнаха ръкописа и Джейкъб го хвърли в черния сандък, в който държеше писмата от майка си, старите си спортни панталони и други писъмца с корнуолско клеймо. Капакът затвори истината под себе си.

Черният дървен сандък, върху който все още личеше името му, изписано с бяла боя, стоеше между високите прозорци в гостната. Отдолу минаваше улицата. Без съмнение, спалнята се намираше отзад. Мебелите — три плетени стола и маса със сгъваеми крила — идваха от Кеймбридж. Тези къщи (госпожа Уайтхорн, дъщерята на госпожа Гарфит, беше хазайката на въпросната) са били построени горе-долу преди сто и петдесет години. Стаите приятни на вид, таваните високи; над портала обикновено има дърворезба, изобразяваща роза или череп на овен. Осемнайсети век си има своята изисканост. Дори лампериите в малиноворозов цвят си имат своята изисканост…

„Изискан“ — беше казала госпожа Дюрант, че Джейкъб Фландърс е „толкова изискан“. „Невероятно притеснителен“ и в същото време „толкова изискан“. Когато го видиш за пръв път, това несъмнено е думата, която го описва най-добре. Излегнал се е в креслото, изважда лулата от устата си и се обръща към Бонами:

— Относно тази опера (защото бяха приключили с нецензурните думи). Този приятел Вагнер…

„изисканост“ беше една от думите, която съвсем естествено ти идва наум, но ако се загледаш в него, ще ти е много трудно да определиш кои места в Операта са за него — партера, галерията или първи балкон. Писател ли е? Не, липсваше му самочувствие. Художник? Имаше нещо във формата на ръцете му (по майчина линия беше наследник на род, известен със своята древност и неясно минало), което говореше за добър вкус. После устата му… но едно е сигурно — от всички безсмислени занимания това изброяване на нечии черти е най-безсмисленото. Една дума е достатъчна. Но ако човек не може да я намери?

„Харесвам Джейкъб Фландърс — написа в дневника си Клара Дюрант. — Той е толкова неземен. Не си придава важност и пред него човек може да каже каквото си поиска, макар и да е страшен, защото…“ Но господин Летс^[9] не оставя много място в тефтерите си от по един шилинг. То и Клара не беше човек, който ще злоупотребява със свободната си сряда. Скромна, най-честна от всички жени! „Не, не, не — въздъхна тя, застанала на прага на зимната градина, — не престъпвай… не разваляй“ — какво? Нещо безкрайно прекрасно.

Но от друга страна, това е само езикът на млада жена, при това жена, която обича или по-скоро се въздържа да обича. Искаше й се моментът да продължи завинаги точно такъв, какъвто беше през онази юлска утрин. Но моментите нямат това свойство. Сега например Джейкъб разказваше история за някаква разходка, която си беше направил, и за една кръчма, която се наричала „Разтропаната тенджера“, която, ако се имало предвид името на съдържателката… Всички се запревиваха от смях. Шегата беше неприлична.

Тогава Джулия Елиът каза „мълчаливият млад мъж“ и тъй като е жена, която обядва с министър-председатели, без съмнение, искаше да каже: „Ако иска да напредне в живота, ще трябва да си развърже езика“.

Тимоти Дюрант се въздържа от коментар.

Домашната прислужница откри с удоволствие, че е щедро възнаградена.

Мнението на господин Сопуит се оказа точно толкова сантиментално, както и това на Клара, макар и изразено далеч по-умело.

Бети Фландърс гледаше с романтично око на Арчър и с нежност на Джон; съвсем безпричинно обаче се дразнеше от липсата на сръчност у Джейкъб, когато похване нещо в къщата.

От трите момчета капитан Барфут обичаше най-много него; но ако трябваше да каже защо…

Значи, излиза, че и мъжете, и жените са еднакво неправи. Излиза, че задълбочено, безпристрастно и абсолютно честно мнение за нашите себеподобни е нещо съвършено непостижимо. Или сме мъже, или жени. Или сме безчувствени, или сантиментални. Или сме млади, или остаряваме. Във всеки случай животът е процесия от сенки и един господ знае защо се вкопчваме в тях така ревностно и се разделяме с тях така болезнено, след като са сенки. И защо, ако това и много повече от това е вярно, тогава защо продължаваме да се учудваме, че онова, което виждаме — младия мъж в креслото под прозореца, — в сравнение с всичко друго в света ни се струва най-реалното нещо, най-стабилното и най-добре познатото ни — защо наистина? Защо, след като само миг по-късно вече не знаем нищо за него.

Такава е природата на нашето виждане. Такива са условностите на нашата любов.

(„Аз съм на двайсет и две. Наближава краят на октомври. Животът е много приятен, въпреки че, за жалост, наоколо има твърде много глупаци. Човек трябва да се захване с едно или друго… Един бог знае с какво. Всичко наистина е чудесно… освен ставането сутрин и носенето на фрак.“)

— Бонами, ти какво ще кажеш за Бетховен?

(„Бонами е удивителен човек. Знае всичко, така излиза — не повече от мен, що се отнася до английската литература, но е изчел всички тия французи.“)

— Бонами, ти май ми говориш глупости. Въпреки всичко, което твърдиш, бедният стар Тенисън…

(„Истината е, че би трябвало да седна и да науча френски. В момента, предполагам, старият Барфут разговаря с майка ми. Без съмнение, тяхната връзка е доста особена. Не го виждам Бонами да дойде да ми гостува там. Проклетият Лондон!“), защото каруците вече трополяха тежко по улицата на път за пазара.

— Какво ще кажеш да се поразходим в събота?

(„Какво имам за събота?“)

Извади тефтерчето и се увери, че партито на семейство Дюрант е през следващата седмица.

Но макар и всичко това да е вярно — така си мислеше и говореше Джейкъб, — ето че кръстоса крака, напълни лулата си, отпи от уискито и пак надникна в тефтерчето си, като същевременно разроши косата си — все пак остава нещо, което така и не може да бъде споделено с втори човек, освен от самия Джейкъб. Още повече че част от това не е Джейкъб, а Ричард Бонами — стаята, натоварените каруци, часът, точно този момент от историята. После да помислим върху въздействието на секса и как между един мъж и една жена той сякаш виси на вълни, трепетливо, така че се появява долчинка, после изниква връх, докато всъщност може би всичко е равно като длан. Дори най-точните думи приемат погрешен акцент. Но всичко винаги е някак подбуждащо, кара те целият да жужиш отвътре, като вечерна пеперуда пред входа на мистериозна пещера, дарявайки Джейкъб Фландърс с всевъзможни качества, които изобщо не притежаваше — тъй като, да, със сигурност седеше и разговаряше с Бонами, половината от това, което говореше, беше прекалено скучно, за да го повтаряме, и твърде непонятно (за непознати хора и за Парламента); онова, което остава, са до голяма степен догадки. Все пак над него сме, увиснали в трепетно очакване.

— Да — каза капитан Барфут, чукна лулата си върху горния ръб на решетката пред камината на Бети Фландърс и взе да закопчава сакото си. — Така ще ми се удвои работата, но нямам нищо против.

Вече беше станал градски съветник. Загледаха се в нощта, която по нищо не се различаваше от нощта над Лондон, само дето беше доста по-прозрачна. Църковните камбани долу, в града, биеха единайсет. Духаше откъм морето. И всички прозорци на спалните бяха тъмни — семейство Пейдж бяха заспали; семейство Гарфит бяха заспали, семейство Кранч бяха заспали, докато по това време в Лондон на Парламънт Хил бяха подпалили чучелото на Гай Фокс^[10].