Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jacob’s Room, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka(2020)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Вирджиния Улф

Заглавие: Стаята на Джейкъб

Преводач: Иглика Василева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Колибри

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: Инвестпрес

Излязла от печат: 13.04.2017

Отговорен редактор: Силвия Вагенщайн

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-02-0003-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12998

История

  1. —Добавяне

IV

Какъв е смисълът да се опитваш да четеш Шекспир, особено пък едно от онези малки, тънки джобни издания, чиито страници се прегъват или залепват от морската вода? Въпреки че пиесите на Шекспир нерядко се превъзнасят и дори цитират, макар да се твърди, че превъзхождат старогръцките, откакто бяха тръгнали на път, Джейкъб не беше успял да прочете нито една от край до край. В същото време каква само възможност!

Защото Тими Дюрант бе вече зърнал островите Сили[1], които се издигаха като залети от вълни планински върхове точно там, където предполагаше. Беше пресметнал всичко с най-голяма точност и наистина начинът, по който изглеждаше сега, с ръка на румпела, със свеж вид и порозовели страни, с набола брада, със сериозен поглед, вперен ту в звездите, ту в компаса, като произнасяше точно и правилно своята страница във вечния учебник, би могъл да разчувства всяка жена. Но Джейкъб, разбира се, не беше жена. Гледката, която представляваше Тими, не можеше да го трогне, не беше нещо, което да сравни с небето и божественото, съвсем не. Бяха се скарали. И никой не можеше да каже защо правилният начин за отваряне на консерва говеждо, при наличието на Шекспир на борда и сред такова великолепие наоколо, трябваше да ги превърне в сърдити ученици. Но нали консервата говеждо представлява студено ядене; а и солената вода разваля вкуса на бисквитите; а вълните плискат и се прескачат вече часове наред — плискат и се прескачат чак до хоризонта. Едно водорасло заплава край тях, после парче дърво. Тук са се разбивали кораби. Един-два ги задминаха, следваха маршрута си. Тими знаеше точно накъде са тръгнали и какъв товар носят и ако погледнеше през бинокъла, можеше да каже и името на параходната им компания, дори да предположи размера на дивидентите, които изплащат на акционерите си. Но това не можеше да е причина Джейкъб да се цупи.

Островите Сили наистина изглеждаха като залети от вълни планински върхове… За жалост обаче, Джейкъб счупи иглата на примуса.

Една дълга вълна, завихрила се пред тях, можеше с лекота да скрие гледката към островите Сили.

Ала на младите трябва да им се признае заслугата за това, че макар и закуската им да мина мрачно при тези обстоятелства, гледаха открито на нещата. Нямаха нужда да повеждат разговор и да се изясняват. И двамата извадиха лулите си.

Тими си записа някакви научни наблюдения и тогава — какъв беше въпросът, с който нарушиха мълчанието си — за точния час или за деня от месеца? Така или иначе, беше зададен без никаква неловкост, по възможно най-деловия начин в света; после Джейкъб започна да разкопчава дрехите си, остана гол, само по риза, очевидно с намерението да се изкъпе.

Островите Сили вече синееха наблизо и изведнъж морето пламна в синьо, лилаво и зелено, после цветовете изчезнаха и то остана да сивее, проряза го лента, после и тя се скри, но когато Джейкъб свали ризата през главата си, цялата вълниста шир грейна в синьо и бяло, леко надиплена и освежително хладна, въпреки че от време на време изникваше и по някакво голямо мораво петно, като натъртено място; или пък се появяваше голям изумруд, обагрен в жълто. Той скочи. Нагълта вода, изплю я, замахна с дясната ръка, замахна с лявата, влачеше го въже, едва си поемаше дъх и целият вир-вода, излази на борда.

Седалката на борда се беше напекла и буквално пареше, слънцето стопли гърба му, докато седеше гол с кърпа в едната си ръка, загледан в островите Сили, които… по дяволите! — платното се отпусна и заплющя. Шекспир падна във водата. Видя се как весело се носи и отдалечава с всичките си безброй страници, разперени и прегънати, после потъна.

Странно, но се усещаше ароматът на теменужки или ако за теменужки не можеше да става дума през юли, тогава сигурно на острова отглеждаха нещо с много силно ухание. На сушата, която не беше много надалеч, личаха дори пролуките в скалите; малките бели къщи и виещият се от комините пушек излъчваха необикновено безмълвие, слънчево спокойствие, сякаш мъдростта и благочестието са се спуснали свише над тукашните жители. Но ето че проехтя вик, някой предлагаше сардини на главната улица. Картина на необичайна праведност и покой, сякаш седнали на прага старци пушат, момичета с ръце на кръста стоят при кладенеца, коне изчакват наблизо; сякаш свършекът на света е дошъл и нивите със зеле, и каменните дувари, и постовете на бреговата охрана, но най-вече заливчетата с бял пясък и вълнички, които се плискат несъгледани от никого, всички са литнали към небето в нещо като екстаз.

Най-неочаквано пушекът от къщите секна, увисна, заприлича на траурна емблема, на флаг, развял ласката си над гроб. Чайките се виеха, описваха широки кръгове, после невъзмутимо яхваха вълните, сякаш да посочат мястото на гроба.

Без съмнение, ако това беше Италия, Гърция или дори крайбрежието на Испания, тъгата щеше да бъде прогонена от самата странност на пейзажа, от вълнението и от наученото в часовете по класическо образование. Но корнуолските възвишения предлагаха голи комини, щръкнали отгоре им, и цялата им прелест беше някак много тъжна. Да, комините и постовете на бреговата охрана, и малките заливчета с вълните, които се плискат несъгледани от никого, карат човек да изпадне в непреодолима тъга. И каква може да е тази тъга?

Самата земя я развъжда. Идва от къщите по крайбрежието. Да, поемаме във ведрина, а после облакът се сгъстява. Цялата история е покрила стъклото на нашия прозорец. Бягството е немислимо.

Но не може да се каже дали това е вярното тълкуване на меланхолията на Джейкъб, докато стои все още гол под слънчевите лъчи, загледан в края на света, тъй като той не проронва дума. Тими понякога се чуди (в продължение на не повече от секунда) дали няма неприятности с техните… Това няма значение. Има неща, които не се казват. Да ги загърбим. Да се изсушим, да вземем най-необходимото… тетрадката на Тими Дюрант с научни наблюдения.

— Сега… — започна Джейкъб.

О, това е страхотен довод.

Някои хора могат да следват пътя стъпка по стъпка, дори нарочно да свият стъпките си до шест инча едната, да цепят косъма надве, докато други са по-наблюдателни за външните знаци и явления.

Погледът се е втренчил в ръжена; дясната ръка го взема, вдига го, завърта го бавно и после, в безпогрешен такт, го сваля. Лявата ръка, която лежи върху коляното, тактува на пресекулки някаква тържествена маршова мелодия. Дълбоко поет дъх е оставен да се изпари без полза. Котката прекосява черджето пред огнището. Никой не я забелязва.

— По-наблизо от това не мога — казва Дюрант.

В идущия миг — тишина, гробно мълчание.

— Излиза, че… — обади се Джейкъб.

Следва само половин изречение; но за наблюдателя на външни знаци тези половин изречения са като флагчета върху сградите там долу. Какво е корнуолското крайбрежие с уханието на теменужки, с траурните емблеми и със смирената благочестивост, ако не увиснало на заден план платно, докато умът му се изкачва нагоре?

— Излиза, че… — обади се Джейкъб.

— Да — замисли се Тими и му отвърна: — Така е.

Джейкъб взе да подхваща едно-друго, наполовина се протегна, несъмнено с някаква развеселеност, защото звукът, който излезе от устата му, докато събираше платното и чистеше чиниите — дрезгав и глух, приличаше на нещо като хвалебствен химн за това, че е схванал смисъла, че е господар на положението, загорял от слънцето, небръснат и на всичкото отгоре способен да плава около света в десеттонна яхта, което, по всяка вероятност, щеше да предприеме в най-скоро време, вместо да виси в някоя адвокатска кантора и да носи гети върху обувките си.

— Нашият приятел Машам — обади се Тими Дюрант — предпочита да не го виждат със сегашния състав на компанията ни.

Копчетата му се бяха откъснали.

— Познаваш ли лелята на Машам? — попита Джейкъб.

— Дори не знаех, че има леля — отвърна му Тими.

— Машам има хиляди лели — продължи Джейкъб.

— Името Машам се споменава в Книгата на страшния съд[2] — каза Тими.

— Както и лелите му — рече Джейкъб.

— Сестра му — каза Тими — е много приятно момиче.

— И това ще ти се случи, Тими — каза Джейкъб.

— Първо на теб ще се случи — каза Тими.

— Но тази жена, за която ти казвам — лелята на Машам…

— Хайде де, продължавай — подкани го Тими, защото Джейкъб се смееше така неудържимо, че не беше в състояние да говори.

— Лелята на Машам…

Тими прихна още по-силно, вече съвсем не можеше да говори.

— Лелята на Машам…

— Какво толкова има у Машам, което така те разсмива? — попита Тими.

— О, по дяволите… човек, който си гълта иглата за вратовръзка — отговори му Джейкъб.

— Председател на Камарата на лордовете и пазител на държавния печат, преди да е навършил петдесет! Това му предричам.

— Той е джентълмен — рече Джейкъб.

— Херцогът на Уелингтън е бил джентълмен — каза Тими.

— За разлика от Кийтс.

— Както и лорд Солсбъри.

— А какво да кажем за Бог? — попита Джейкъб.

Сега островите Сили изглеждаха като специално посочени от златист пръст, идващ от един облак; всеки знае колко зловеща и знаменателна е тази гледка и как тези широки лъчи, независимо дали огряват островите Сили, или надгробните катедрални плочи на кръстоносците, винаги разклащат самите основи на скептицизма и предизвикват шеги на тема Бог.

С мен остани:

Здрачът бързо се спуска;

Сенките черни помръкват;

Господи, с мен остани

Запя Тими Дюрант.

— В моя край в църквата пеехме един химн, който започваше така:

Господи Всевишни, какво ли виждам аз,

какво ли чувам аз?

Каза Джейкъб.

Чайките се поклащаха лекичко върху вълните на малки групички от по две-три съвсем близо до лодката; корморанът, сякаш следвайки собствения си дълъг врат, изпънат във вечно преследване, се понесе на инч над водата към следващата скала; а монотонният плисък на прилива в пещерите звучеше над водата еднообразно, приглушено, като гласа на човек, който си говори сам.

Твърдина, ти вечна, за мен се отвори,

Искам себе си във тебе скри

Изпя Джейкъб.

Камък, като тъпия зъб на някое чудовище, се откърти, надипли повърхността; кафяв; повлечен от вечни водопади.

Твърдина, ти вечна…

Джейкъб пак запя и легнал по гръб, се загледа в небето — по пладне докрай изчистено от всяко облаче, дори и от най-малкото, то приличаше на нещо голо, изложено вечно на показ без наметката си.

 

 

Към шест часа морският бриз задуха като откъм ледено поле; към седем водата изглеждаше повече морава, отколкото синя; към седем и половина грубо, грапаво було обви островите Сили и лицето на Дюрант, докато управляваше лодката, придоби цвят на червена лакирана кутия, излъскана до блясък от безчет поколения. Към девет целият пламък и метеж напуснаха небето, оставяйки след себе си ябълковозелени щрихи и кръгове от бледожълто, а към десет фенерите на лодката вече рисуваха цветни плетеници върху водата, ту удължени, ту тумбести, според това дали вълните се изпъваха, или изгърбваха. Лъчът на фара крачеше забързано по водата. Далеч, на безбройни мили далеч от тук блещукаше звезден прах, вълните пошляпваха лодката, плискаха се на равни промеждутъци и с ужасна тържественост се разбиваха в скалите.

Въпреки че човек можеше да почука на вратата на малката къща и да помоли за чаша мляко, единствено жаждата би могла да оправдае подобно неканено нахълтване. На госпожа Пескоу обаче щеше да й е приятно. Летният ден може бързо да ти додее. Докато стои пред мивката в малката си кухня, чува евтиния часовник върху полицата да тиктака тик, тик, тик… тик, тик, тик. Сама е в къщата. Съпругът й отиде да помага на фермера Хоскън, дъщеря й се омъжи и замина за Америка. По-големият й син също бе женен, но тя не се разбираше със снахата. Уеслианският свещеник пристигна и отведе по-малкото й момче. Сама е в къщата. Параход, вероятно на път за Кардиф, прекосява хоризонта, докато по-наблизо една камбанка на напръстниче се поклаща напред-назад и жужи като земна пчела.

Тези малки бели корнуолски къщи се издигат върху самия ръб на скалата; в градината вирее повече прещип, отколкото зеле; а вместо зелен плет някой грубиянин е натрупал огромни гранитни камъни един върху друг. В един от тях, за да се събира кръвта на жертвата, така предположи историкът, е издълбана кухина, но в наше време камъните имат по-банално предназначение — място за сядане на онези туристи, които държат да се насладят на панорамната гледка към нос Гърнард. Не че някой би отказал да се полюбува и на синята басмена рокля и бялата престилка в градината на малката къща.

— Вижте, вади вода от кладенеца в градината.

— През зимата тук сигурно е голямо мъртвило с този вятър, дето вилнее по околните възвишения, и вълните, които не спират да се блъскат в каменния бряг.

Дори в летен ден се чува как бушуват.

След като извади вода, госпожа Пескоу влезе обратно в къщата. Туристите съжалиха, че не си носят бинокли, за да прочетат името на товарния параход. Но в такъв кристален ден кой можеше да предположи, че някоя гледка ще има нужда от бинокъл. Два малки рибарски платнохода, идващи, както може да се предположи, откъм залива Сейнт Айвс, сега плаваха в обратната посока на големия параход, а по морското дъно се редуваха ту сияйна бистрота, ту мътна непрозрачност. Що се отнася до пчелата, след като се насмука до насита, премести се върху лугачката, след което пое напряко към малката градина на госпожа Пескоу, насочвайки отново погледите на туристите към басмената рокля и бялата престилка на жената, тъй като тя отново бе излязла от къщата и стоеше на прага.

Стоеше, засенчила очите си, вперени право в морето.

Поглеждаше към морето може би за милионен път. Една пеперуда пауново око разпери крила над лугачката, а по синия и шоколадовия мъх върху крилата й си личеше, че е наскоро излюпена. Госпожа Пескоу влезе в къщата, взе един тиган, излезе и започна да го търка и жули. Лицето й със сигурност не беше с меки черти, чувствено или сладострастно, а сериозно, мъдро, по-скоро излъчваше здраве и в стая, пълна с изтънчени люде, би олицетворявало самата плът и кръв на живота. Ала с еднаква увереност би изрекла както лъжа, така и истина. На стената зад нея висеше огромен препариран скат. Затворена на сигурно в гостната, се намираше безценната й колекция от подложки за чаши, покривчици, порцеланови чаши и снимки, въпреки че само един ред тухли делеше плесенясалата малка стая от соления бриз, а между дантелените пердета можеше да се зърне как рибоядът се спуска стремглаво надолу като камък, как в бурни дни чайките потреперват във въздуха, а светлините на параходите ту сияят, ту мъждукат. Меланхолични бяха звуците през зимна нощ.

Илюстрованите вестници се доставяха навреме в неделя и тя жадно се зачиташе в описанието на сватбата на лейди Синтия в Уестминстърското абатство. И на нея би й се искало да се вози в каляска с ресори. Елегантно леещите се срички на образованата реч често я караха да се срамува от грубия си говор. Ала цяла нощ да слушаш как Атлантикът скърца със зъби и се блъска в скалите, вместо да си имаш двуколка или лакеи, които свирнат ли с уста, тутакси се появяват автомобили… Сигурно за това си мечтае, докато не спира да търка и жули тигана. Но онези, дето бяха по-окумуш, дето им сече умът, отдавна се бяха изнесли в града. Като скъперник пазеше чувствата си надълбоко, само за себе си. Нито едно пени не бе сменила през всичките тези години и като я гледа човек, завистливо си мисли, че всичко у нея е чисто злато.

Мъдрата старица погледна още веднъж към морето и пак се прибра. Туристите решиха, че е време да поемат към носа Гърнард.

Само след три секунди госпожа Дюрант почука на вратата.

— Госпожо Пескоу? — извика.

Не без известно високомерие наблюдаваше туристите, които крачеха по пътеката през полето. Тя произхождаше от планинско племе, известно със своите вождове.

Госпожа Пескоу се появи.

— Завиждам ви за този храст, госпожо Пескоу — каза госпожа Дюрант и посочи със слънчобрана си, с който беше почукала на вратата, към красив шубрак жълт кантарион съвсем до прага.

Госпожа Пескоу изгледа храста пренебрежително.

— Очаквам сина си след ден-два — каза госпожа Дюрант. — Тръгнал е с малка лодка от Фалмът заедно с един приятел… Има ли новини от Лизи, а, госпожо Пескоу?

Понитата й с дълги опашки стояха и помръдваха уши долу на пътя, около двайсет ярда по-нататък. Момчето Кърноу от време на време им пъдеше мухите. Видя как господарката му влезе в къщата, после пак излезе и говорейки превъзбудено, което си личеше от размаханите й ръце, мина покрай зеленчуковата градинка пред къщата. Госпожа Пескоу му беше леля. Двете жени огледаха някакъв храст. Госпожа Дюрант се наведе и откъсна клонче от него. След това посочи (жестовете й бяха властни, безапелационни, държеше тялото си силно изправено) към картофите. Беше ги хванала ръжда. Ръждата беше поразила всички картофи тази година. Госпожа Дюрант обясни на госпожа Пескоу как и нейните картофи са доста пострадали. Госпожа Дюрант говореше разпалено, госпожа Пескоу слушаше смирено. Момчето Кърноу знаеше какво казва госпожа Дюрант — че е много просто, разтваряш праха в галон вода. „Самичка си приготвям сместа в собствената си градина“ — това казваше госпожа Дюрант.

— Иначе и един картоф няма да остане… и един картоф — натърти госпожа Дюрант с изразителния си глас, когато стигнаха портичката.

Момчето Кърноу застана мирно, сякаш се вкамени.

Госпожа Дюрант хвана юздите и се намести на капрата.

— Вземи мерки за този твой крак, че иначе ще ти изпратя доктора — провикна се тя през рамо; потупа понитата и колата потегли напред.

Момчето Кърноу едва успя да се метне в нея в последния момент, седна по средата на задната седалка, но не откъсваше поглед от леля си.

Госпожа Пескоу стоеше пред портата и гледаше подире им, остана така, докато двуколката се скри зад завоя, стоеше пред портата и гледаше ту надясно, ту наляво, после се прибра в малката си къща.

Скоро след това понитата препуснаха по голото бърдо, напрегнали предни нозе. Госпожа Дюрант отпусна поводите и се облегна назад. Енергичната й жизненост я беше напуснала. Орловият й нос беше тънък като оглозгана кост, през която светлината прозираше. Ръцете й, хванали поводите и отпуснати в скута, изглеждаха силни дори в покой. Горната й устна беше толкова къса, че като се вдигаше нагоре, оголваше предните й зъби в нещо като ехидна насмешка. Умът й препускаше надалеч, прекосяваше цели левги, докато този на госпожа Пескоу не се откъсваше от самотната й градинка. Умът й препускаше надалеч, докато понитата изкачваха върлия път. Напред и назад пътуваше умът й, сякаш останалите без покрив къщи, купищата сгурия и малките градини, обрасли с напръстничета и диви къпини, хвърляха сянката си върху него. Като стигна върха, тя спря двуколката. Бледите хълмове я заобикаляха отвред, всеки осеян с древни руини; долу беше морето, променливо като южно море; самата тя седеше, загледана от хълма към него, с изпънат гръб, с орлов профил, еднакво предразположена към униние и смях. Шибна понитата рязко, така че момчето Кърноу се олюля и едва успя да се задържи с върха на обувката си.

Враните ту кацаха, ту политаха. Дърветата, които докосваха от време на време, изглежда, не стигаха да поберат голямото им множество. Вятърът разклащаше върхарите им и те пееха; чуваше се как клоните току изпукват и понякога, макар да беше в разгара на лятото, по някое сухо листо или вейка се откъсваха и падаха на земята. Полските врани пак литваха, пак кацваха, издигаха се във все по-редки редици, след като по-мъдрите от тях вече се бяха разположили за нощуване, тъй като вечерта бе напреднала и въздухът чернееше. Мъхът беше мек; дървесните стволове — призрачни. Оттатък се простираше сребристата ливада. Тревата й, като в пампасите, навирила перестите си копия, стърчеше от зелените могили в края на ливадата. Нещо като вир блещукаше. Нощна пеперуда кръжеше над цветята. Оранжево и синьо, латинки и синчец се къпеха в здрача, а тютюнът и пасифлората, над които прелиташе нощната пеперуда, белееха като порцелан. Враните по горните клони се наместиха, крилата им изскърцаха и вече се готвеха за сън, когато в далечината един познат звук проехтя и потрепери — усили се — проглуши им ушите — подплаши сънените им крила и те литнаха отново: звънецът за вечеря в къщата.

След шест дни солен вятър, дъжд и слънце, Джейкъб Фландърс най-накрая облече смокинг. Черният му цвят се подаваше дискретно от време на време в лодката сред кутии с храна, туршии и консервирано месо и колкото повече напредваше плаването, толкова по-неуместна и ненужна изглеждаше тази дреха. Но сега, когато светът възвърна своята стабилност, осветен от свещи, единствено смокингът сякаш го държеше. Не можеше да му се отблагодари. Дори и при това положение вратът, китките и лицето му бяха премного оголени, а цялото му същество, изложено на показ или не, се обагряше и грееше така, че дори черният плат не му стигаше за параван. Издърпа голямата си зачервена ръка, която лежеше върху покривката. Обви скришом пръсти около тънките чаши и извитите сребърни вилици. Костта на всички котлети беше обвита в розова хартия, а само допреди ден ръфаше бута шунка направо от кокала! Срещу него се виждаха неясни, полупрозрачни силуети в жълто и синьо. Зад тях отново се простираше сиво-зелената градина, а сред крушовидните листа на ескалонията се провиждаха, сякаш уловени и увиснали във въздуха, рибарски лодки. Един платноход отмина бавно зад женските гърбове. Две-три фигури в здрача набързо прекосиха терасата. Вратата се отвори и затвори. Нищо не оставаше в покой, всичко се преобразяваше. Като весла, загребващи водата ту отляво, ту отдясно, бяха и изреченията, които прозвучаваха ту оттук, ту оттам, от двете страни на масата.

— О, Клара, Клара! — възкликна госпожа Дюрант, а Тимоти Дюрант добави „Клара, Клара“ и Джейкъб разпозна силуета в прозирножълто, сестрата на Тимоти, Клара.

Момичето седеше усмихнато и пламнало. Със същите тъмни очи като на брат си, но изглеждаше по-мека и неуловима от него. Когато смехът стихна, тя се обади:

— Но, мамо, така беше. Той каза точно това, нали? И госпожица Елиът се съгласи с нас…

Но госпожица Елиът, висока, прошарена, тъкмо правеше място до себе си на възрастния мъж, който се приближаваше откъм терасата. Тази вечеря няма никога да свърши, помисли си Джейкъб, но той и не искаше да свършва, въпреки че платноходът беше преплавал от единия ъгъл на прозореца до другия, а светлинка отбелязваше края на пристана. Забеляза, че госпожа Дюрант се е загледала в светлинката. После се обърна към него.

— Ти ли беше капитанът, или Тимоти? — попита тя. — Прощавай, че те наричам Джейкъб, но толкова съм слушала за теб. — После пак зарея поглед към морето. Докато поглъщаше гледката, очите й се изцъклиха безжизнено. — Навремето беше само едно селце — рече, — а сега виж как се разрасна…

Тя стана, взе салфетката със себе си и застана до прозореца.

— Карахте ли се с Тимоти? — попита срамежливо Клара. — Аз със сигурност нямаше да се сдържа.

Госпожа Дюрант се отдръпна от прозореца.

— Става все по-късно и по-късно — каза и седна на стола си с изправен гръб, после огледа масата. — Трябва да се засрамите, всички вие. Господин Клътърбък, вие също.

Повиши тон, защото господин Клътърбък беше глух.

— Добре, засрамихме се — обади се едно момиче.

Но възрастният мъж с брадата продължи да си яде сливовия пай. Госпожа Дюрант се разсмя и се облегна назад в стола, сякаш да му се полюбува.

— Сега, госпожо Дюрант, вие решете — рече млад мъж с дебели стъкла на очилата си и огнен мустак. — Защото условията бяха изпълнени. И сега тя ми дължи една златна лира.

— Не и преди рибата… а заедно с рибата, госпожо Дюрант — каза Шарлот Уайлдинг.

— Такъв беше облогът, заедно с рибата — каза Клара сериозно. — Бегониите, мамо. Да ги изяде заедно с рибата.

— О, божичко! — извика госпожа Дюрант.

— Шарлот няма да ти плати — каза Тимоти.

— Как смееш… — възмути се Шарлот.

— Тази привилегия се пада на мен — обади се любезно галантният господин Уъртли, извади сребърна кутийка, натъпкана със златни лири, и плъзна една по масата.

Госпожа Дюрант се изправи, прекоси стаята, като държеше тялото си силно изпънато, а момичетата в жълти, сини и сребристи газени материи я последваха, както и възрастната госпожица Елиът с тоалет от кадифе, както и една дребна розовобузеста жена, която се поколеба на прага — спретната, скрупульозна, по всяка вероятност гувернантка. Всички излязоха през отворената врата.

— Шарлот, като станеш на моите години — обади се госпожа Дюрант и ги прегърна, докато се разхождаха нагоре-надолу по терасата.

— Защо сте толкова тъжна? — попита Шарлот непринудено.

— Тъжна ли ти изглеждам? Надявам се, че не — каза госпожа Дюрант.

— Само малко. Вие не сте стара.

— Достатъчно стара, за да съм майка на Тимоти.

Спряха се намясто.

Госпожица Елиът гледаше през телескопа на господин Клътърбък в края на терасата. Глухият старец стоеше до нея и подръпваше брадата си, като в същото време изреждаше имената на съзвездията:

— Андромеда, Воловар, Сидония, Касиопея…

— Андромеда — измънка госпожица Елиът и леко премести телескопа.

Госпожа Дюрант и Шарлот плъзнаха поглед по цевта на инструмента, насочен към небето.

— Има милиони звезди — обади се Шарлот уверено.

Госпожица Елиът се извърна от телескопа. В гостната младите мъже ненадейно се изсмяха.

— Нека погледна — каза Шарлот нетърпеливо.

— Звездите ме отегчават — каза госпожа Дюрант, докато крачеше по терасата заедно с Джулия Елиът. — Навремето бях чела една книга за звездите… За какво толкова си говорят? — Спря пред прозореца на гостната. — Тимоти е — добави.

— А мълчаливият млад мъж? — попита госпожица Елиът.

— Това е Джейкъб Фландърс — отговори госпожа Дюрант.

— О, мамо! Не те познах! — възкликна Клара Дюрант, която вървеше срещу нея заедно с Елсбет. — Колко приятно — каза и смачка едно листо от върбинка.

Госпожа Дюрант се обърна, отдалечи се и тръгна самичка.

— Клара! — извика след малко.

Клара отиде при нея.

— Колко са различни! — отбеляза госпожица Елиът.

Господин Уъртли ги отмина, пушеше пура.

— Всеки божи ден намирам, че… — пророни, докато минаваше покрай тях.

— Толкова е интересно, предположих… — каза Джулия Елиът под носа си.

— Когато пристигнахме за пръв път, цветята в онази леха се виждаха — каза Елсбет.

— Сега почти нищо не се вижда — каза госпожица Елиът.

— Трябва да е била много красива и разбира се, всички са я обичали — рече Шарлот. — Предполагам, че господин Уъртли…

И млъкна.

— Смъртта на Едуард беше голяма трагедия — отсече госпожица Елиът.

На това място господин Ърскин се присъедини към тях.

— Няма такова нещо като тишина — отсече убедено. — В такава нощ долавям поне двайсет различни звука, без да броя вашите гласове.

— Да се обзаложим ли? — каза Шарлот.

— Дадено — каза господин Ърскин. — Първо — морето, второ — вятърът, трето — кучето, четвърто…

Другите продължиха напред.

— Бедният Тимоти — каза Елсбет.

— Прекрасна нощ — извика госпожица Елиът в ухото на господин Клътърбък.

— Искаш ли да погледаш звездите? — попита възрастният мъж и обърна телескопа към Елсбет.

— Не изпадате ли в меланхолия… докато гледате звездите? — извика госпожица Елиът.

— Божичко! Не, разбира се, че не. — Господин Клътърбък се подсмихна, след като разбра думите й. — Защо да изпадам в меланхолия? Нито за миг, разбира се, че не.

— Благодаря ти, Тимоти, но вече се прибирам — каза госпожица Елиът. — Елсбет, вземи шала.

— И аз ще се прибирам — пророни Елсбет с едно око все още залепено за окуляра на телескопа. — Касиопея — измънка тя. — Къде отидоха всички? — попита и се отдръпна от телескопа.

Колко е тъмно!

Госпожа Дюрант седеше в гостната до лампата и навиваше кълбо вълна. Господин Клътърбък четеше „Таймс“. В дъното имаше и друга лампа, около която се бяха събрали младите дами, и там над обсипани с пайети сребристи платове проблясваха ножици в подготовка за домашното театрално представление. Господин Уъртли четеше книга.

— Да, той е съвършено прав — каза госпожа Дюрант, като се поизправи в стола си и спря да навива вълната.

И докато господин Клътърбък доизчиташе речта на лорд Ландсдаун, тя стоеше с изпънат гръб, без да докосва кълбото.

— А! Господин Фландърс — каза тя някак високомерно, сякаш се обръщаше към самия лорд Ландсдаун.

После въздъхна и продължи да навива кълбото вълна.

— Седни ей там — каза му.

Джейкъб се появи от тъмното място до прозореца, където беше крачил напред-назад. Светлината го обля, освети всяка гънка на кожата му, но нито едно мускулче не трепна по лицето му, докато седеше, загледан в градината.

— Искам да ми разкажеш за плаването — каза госпожа Дюрант.

— Добре — отвърна й.

— Преди двайсет години направихме същото плаване.

— Да? — пророни той и тя го изгледа строго.

„Той е невероятно притеснителен — помисли си тя, докато наблюдаваше как опипва чорапите си. — И в същото време толкова изискан.“

— По онова време… — започна тя и продължи да му разказва как са плавали… — съпругът ми, който разбираше много от ветроходство, тъй като имаше яхта още преди да се оженим… — и после колко неблагоразумно пренебрегнали съветите на рибарите, — и замалко да платим с живота си за това, но бяхме толкова горди от себе си!

И тя замахна с ръката, която държеше кълбото вълна.

— Да ви държа ли преждата? — попита Джейкъб смутено.

— Правил си го за майка си, нали? — каза госпожа Дюрант, отново го изгледа проницателно и премести чилето. — Да, така е по-добре.

Той се усмихна, но не каза нищо.

Елсбет Сидънс мина зад гърбовете им, беше преметнала нещо сребристо върху ръката си.

— Искаме — започна тя. — … Дойдох…

И млъкна.

— Бедничкият Джейкъб — обади се госпожа Дюрант тихо, сякаш го беше познавала, откакто се е родил. — Ще те убедят да играеш в пиесата им.

— Как само ви обичам! — каза Елсбет и коленичи до стола на госпожа Дюрант.

— Дай ми преждата — подкани го госпожа Дюрант.

— Ще дойде… ще дойде! — извика Шарлот Уайлдинг. — Спечелих баса!

— Има още един грозд малко по-нависоко — каза Клара и изкачи още едно стъпало на стълбата.

Джейкъб държеше стълбата, докато тя се протегна да достигне грозда, който висеше високо на асмата.

— Успях! — каза тя и преряза дръжката на грозда.

Изглеждаше полупрозрачна, бледа, прелестна, красива там, между листата на асмата, между белите и червените гроздове, светлината кръжеше над нея на пъстроцветни петна. Върху една дъска бяха наредени здравец и бегонии в саксии; корени домати пълзяха по стената.

— Листата имат нужда от изрязване, за да се разредят — каза тя и едно зелено листо, разперено като човешка длан, се завъртя и падна надолу покрай главата на Джейкъб.

— Вече има повече, отколкото мога да изям — каза той и погледна нагоре.

— Струва ми се пълен абсурд… — започна Клара — да се връщаш в Лондон…

— Така е — отвърна Джейкъб твърдо.

— Тогава… — продължи Клара — трябва да дойдеш следващата година, но за по-дълго — каза и отряза още едно листо от асмата, ей така, напосоки.

— Ако… ако…

Едно дете изтича покрай оранжерията, викаше силно. Клара слезе внимателно от стълбата с кошницата грозде.

— Един грозд бяло и два червено — каза тя, после ги зави с две големи листа, а те се сгушиха на топло в кошницата.

— Беше ми много приятно — каза Джейкъб и погледна към оранжерията.

— Да, наистина, и на мен — отвърна му тя малко отнесено.

— О, госпожице Дюрант — каза той и взе кошницата с гроздето; но тя просто го отмина и се отправи към вратата на оранжерията.

„Твърде добър си, твърде добър“ — помисли си тя за Джейкъб и си рече, че не, той не бива да й казва, че я обича. Не, не и не.

Децата се въртяха в кръг близо до вратата, подхвърляха разни неща във въздуха.

— Малки дяволчета! — извика им тя. — С какво се замерят? — обърна се към Джейкъб.

— Май с глави лук — отвърна й Джейкъб и ги изгледа, без да помръдне от мястото си.

— Джейкъб, не забравяй, идущия август — каза госпожа Дюрант, докато се ръкуваше с него на терасата, където цъфналите обички бяха увиснали като истински обеци зад ухото й.

Показа се и господин Уъртли с жълти чехли, мъкнеше със себе си „Таймс“ и любезно протегна ръка напред.

— Довиждане — каза Джейкъб.

— Довиждане — повтори той.

— Довиждане — каза още веднъж.

Шарлот Уайлдинг отвори със замах прозореца на спалнята си и се провикна:

— Довиждане, господин Джейкъб!

— Господин Фландърс! — извика господин Клътърбък и опита да се надигне от плетения стол. — Джейкъб Фландърс!

— Късно е, Джоузеф — подхвърли му госпожа Дюрант.

— Не и за мен, не и за да ми позира — обади се госпожица Елиът и разтвори триножника си на ливадата.

Бележки

[1] Сили е името на островна група от около 140 островчета, разположени близо до югозападните брегове на полуостров Корнуол. — Б.пр.

[2] Въпросната книга („Doomsday Book“) представлява регистър, в който са били вписани всички английски владения. Съставена е по заповед на Уилям Завоевателя през 1086 г. — Б.пр.