Вирджиния Улф
Стаята на Джейкъб (3)

III

— Купето е за непушачи — възрази госпожа Норман троснато, но неубедително, когато вратата се отвори и вътре нахълта млад мъж със здравеняшко телосложение.

Той като че ли не я чу. Влакът нямаше друга спирка преди Кеймбридж и ето как се озова тук, затворена сам-самичка в това купе с млад мъж.

Докосна закопчалката на ръчния си несесер, за да се увери, че шишенцето с парфюм и романът от Мюди^[1] са й подръка (младият мъж стоеше с гръб към нея, вдигнал куфара си, за да го качи в багажника). Ще хвърли шишенцето с парфюм с дясната си ръка, така реши, а с лявата ще дръпне кордата на внезапната спирачка. Беше на петдесет години и имаше син, който учи в колеж. Въпреки това факт е, че мъжете представляват заплаха. Изчете половин колонка от вестника си; после крадешком надникна над горния му край, за да реши въпроса за собствената си безопасност чрез безпогрешния тест, а именно преценявайки външния вид на човека… Искаше й се да му предложи вестника си. Но дали младите четат „Морнинг поуст“? Погледна да види какво чете той — „Дейли телеграф“.

След като огледа чорапите (свлечени) и вратовръзката (износена), тя пак се върна на лицето. Задържа поглед върху устата. Устните бяха стиснати. Очите сведени, тъй като четеше. Излъчваше твърдост, младежка, но освен това безразличие и отнесеност — като нищо можеше да я събори на земята! Не, не и не! Тя се извърна към прозореца и лекичко се усмихна, после пак обърна очи към купето, тъй като той изобщо не я забелязваше. Сериозен и невъзмутим… ето че вдигна поглед, който се плъзна покрай нея… изглеждаше толкова не на мястото си някак, самичък с възрастната дама… после вторачи очи — които бяха сини — в пейзажа. Той изобщо не е забелязал присъствието й, помисли си тя. Но вината, че купето е за непушачи, не беше нейна, ако това е причината.

Никой никого не вижда такъв, какъвто е, да не говорим за възрастна дама, седнала в купето срещу странен млад мъж. Те виждат цялото… виждат всевъзможни неща… виждат себе си… Госпожа Норман изчете три страници от един от романите на господин Норис^[2]. Дали да не каже на младия мъж (в края на краищата той беше на възрастта на собственото й момче): „Ако желаете да пушите, не се притеснявайте от мен“? Не, той изглеждаше напълно равнодушен към присъствието й… и тя не искаше да му се натрапва.

Но тъй като дори на нейната възраст не й убегна безразличието му, следва ли да се предположи, че по един или друг начин — поне в нейните очи — той е приятен, красив, интересен, изискан и добре сложен, също като нейното момче? Човек трябва да се възползва колкото е възможно повече от нейното описание. Така или иначе, това беше Джейкъб Фландърс, деветнайсетгодишен. Безсмислено е да се опитваме да преценяваме хората. Човек трябва да следи намеците, а не изречените думи, нито дори докрай делата — защото, например, когато влакът спря на гарата, господин Фландърс отвори вратата на купето със замах, свали й куфара и каза, по-скоро измънка стеснително едно „разрешете“; вярно, показа се доста несръчен.

— Кой… — понечи да попита дамата, която отиваше да види сина си, но перонът беше препълнен и тъй като Джейкъб вече се беше изгубил в тълпата, тя не довърши изречението си.

И тъй като това беше Кеймбридж, и тъй като щеше да отседне само за уикенда, тъй като по цял ден не виждаше нищо друго, освен млади мъже по улиците и около масите, образът на нейния спътник съвсем избледня в съзнанието й, както фибата, изпусната от дете в кладенеца на желанията, се завърта във водата и изчезва завинаги.

Казват, че навсякъде небето е едно и също. Странстващите пътешественици, корабокрушенците, изгнаниците и умиращите се успокояват с тази мисъл и без съмнение, ако сте мистик по природа, утехата и дори просветлението се сипят свише от небесната твърд. Но над Кеймбридж — и най-вече над покрива на капелата на Кингс Колидж^[3] — небето е различно. Както навътре в морето голям град огрява със светлините си нощта. Прекалено ли е да предположим, че небето, окъпало процепите и сводовете на капелата на Кингс Колидж, е по-светло, по-прозирно и по-сияйно от небето над което и да е друго място? Та не огрява ли Кеймбридж не само нощта, а и деня?

Вижте ги само как влизат за литургия, как леко и ефирно се издуват мантиите им, сякаш под тях няма нищо плътно, материално и телесно. Какви изваяни лица, каква увереност, каква сдържана от благочестие компетентност, въпреки че големи умове крачат под тези мантии. В какъв строен ред само напредват. Дебели восъчни свещи горят високо изправени; младите мъже в бели мантии стават на крака; помощникът върви към аналоя с формата на орел и поднася голямата бяла книга за проверка.

Полегат лъч пронизва всеки един от прозорците, лилав и жълт, непомрачен от плаващите прашинки, който, пречупи ли се в каменната стена, обагря я в червено, жълто и лилаво. Нито снегът, нито зеленината имат власт над старото цветно стъкло. Също както стените на фенера пазят пламъка, за да може да гори спокойно дори в най-бурната нощ — да гори спокойно и тържествено да осветява строените дървесни стволове, — така и вътре в капелата цари ред и порядък. Тържествено звучат и гласовете, органът им отвръща с мъдрост, сякаш брани човешката вяра с одобрението на природните стихии. Фигурите, заметнати с бели мантии, се придвижват от едно място на друго, ту изкачват стъпала, ту се спускат надолу, и всичко под строй.

… Ако оставите фенер под някое дърво, всички насекоми в гората ще допълзят до него — странен събор, тъй като, макар и да се катерят и поклащат, да блъскат главите си в стъклото, те като че ли го правят безцелно — нещо безсмислено ги вдъхновява. Човек се уморява да ги гледа как обикалят около фенера и почукват по стените му слепешката, сякаш искат да влязат; една голяма крастава жаба изглежда по-зашеметена от другите, докато си проправя път между тях. О, но какво е това? Проехтява ужасяващ залп от пистолетни изстрели — оглушителният гърмеж се разлива на вълни във въздуха, а тишината лочи ли, лочи, бързо изпива всеки звук. Едно дърво… едно дърво е паднало, нещо като смърт в гората. След това вятърът в клоните духва меланхолично.

Но тази служба в капелата на Кингс Колидж — защо разрешават на жени да участват в нея? Защото, ако умът блуждае (Джейкъб гледаше с невероятно празен поглед, с отметната назад глава, църковният му песенник отворен на съвсем различно място), ако умът блуждае, то е, защото цял магазин за шапки и цели гардероби с пъстри дрехи са се настанили върху столовете с плетени седалки. Макар глави и тела да изглеждат достатъчно благочестиво, човек различава отделните личности — едни харесват синьо, други — кафяво; някои предпочитат пера, други маргаритки и незабравки. Никой не би си и помислил да влезе с куче в църквата^[4]. Макар че никой няма нищо против кучето, когато е отвън на чакълестата алея, особено ако е научено да не тъпче цветните лехи, но начинът, по който се разхожда по пътеката между редовете, оглежда се, току вдига лапа и ето го — приближава към една от колоните с намерение, от което кръвта се смразява от ужас (ами ако си един от паството, уви, тук няма място за свенливост), едно куче може напълно да провали литургията. Както правят и тези жени, макар всяка от тях да е набожна и изискана, за което свидетелстват и техните съпрузи — теолози, математици, преподаватели по латински и старогръцки. Един бог знае защо е така. Но едно е ясно, помисли си Джейкъб, грозни са като греха.

Нещо изскърца и прошумоля. Той улови погледа на Тими Дюрант; гледаше го много строго, после му намигна много тържествено.

 

 

„Уейвърли“^[5] се казваше вилата по пътя към „Гъртън“ не защото господин Плъмър се възхищаваше от Скот или имаше желание да избере каквото и да е име, но имената са полезни, когато трябва да каниш в къщата си студенти, и в неделя, докато седяха и чакаха да се появи и четвъртият студент за обяда, завързаха разговор за имена и врати.

— Колко досадно! — прекъсна ги нетърпеливо госпожа Плъмър. — Някой от вас познава ли господин Фландърс?

Господин Дюрант го познаваше, затова лекичко се изчерви и пророни смутено нещо от рода, че е сигурен… и докато говореше, гледаше господин Плъмър и току подръпваше нагоре десния крачол на панталона си. Господин Плъмър се изправи и застана пред откритата камина. Госпожа Плъмър се изсмя недвусмислено, уж приятелски. С една дума, човек не можеше да си представи нищо по-ужасно от тази сценка — обстановката, изгледа, дори майската градина, така попарени от хладна стерилност, а и един облак избра точно този момент, за да затули слънцето. Градина, разбира се, имаше. И в този момент всички се бяха зазяпали в нея. Заради облака листата сивееха, както и врабчетата — имаше две врабчета.

— Мисля — обади се госпожа Плъмър и като се възползва от моментното умълчаване, докато младите мъже все още гледаха към градината, хвърли поглед към съпруга си и той, без да поема цялата отговорност за действието си, все пак натисна звънеца.

Не можеше да има никакво извинение за това флагрантно посегателство върху един час от човешкия живот, с изключение на мисълта, която хрумна на господин Плъмър, докато разрязваше овнешкото, че ако никой преподавател не устройва такива обеди, ако неделя след неделя отминават и мъжете завършват и стават адвокати, лекари, депутати, бизнесмени… ако нито един преподавател не ги кани на обяд…

— Дали агнешкото придава вкус на соса с джоджен, или сосът с джоджен придава вкус на агнешкото? — попита той младежа до себе си, колкото да наруши мълчанието, което беше продължило вече пет минути и половина.

— Не знам, сър — отговори младият мъж и целият се изчерви.

В този момент се появи господин Фландърс. Объркал часа.

И макар че всички бяха вече приключили с месото, госпожа Плъмър си взе втора порция зеле. Джейкъб, разбира се, беше решен да си изяде месото, докато тя довършва зелето, като веднъж-дваж вдигна глава, колкото да прецени скоростта си… тъй като беше зверски гладен. Като видя това, госпожа Плъмър каза на висок глас, че вероятно господин Фландърс няма да има нищо против… и внесоха тортата за десерт. Същевременно обаче тя кимна по особен начин към прислужницата да поднесе още една порция на господин Фландърс. И погледна към овнешкото. Няма да остане много от бута за вечеря.

Вината не беше нейна — защото как би могла да контролира баща си, който я беше създал преди четиресет години в покрайнините на Манчестър? и веднъж създадена, как можеше да отрасне друга, освен стисната и пестелива, амбициозна и с инстинктивна, но съвсем точна представа за стъпалата в йерархическата стълба и с мравешка упоритост и ухажване да бута пред себе си Джордж Плъмър напред към върха на въпросната стълба? И какво имаше на върха на стълбата? Усещане, че всички стъпала очевидно са под теб, тъй като, докато Джордж Плъмър успее да стане професор по физика или там каквото и да е, госпожа Плъмър можеше само да стои вкопчена в собственото си величие, да наднича надолу към земята и да ръчка двете си най-обикновени дъщери да катерят стъпалата на въпросната стълба.

— Вчера бях на надбягванията — обади се тя, — с моите малки момичета.

Вината не беше и тяхна. Двете влязоха в гостната, облечени в бели рокли със сини пояси през кръста. Поднесоха цигари. Рода беше наследила студените сиви очи на баща си. Джордж Плъмър имаше студени сиви очи, но в тях мъждукаше и неясна светлина. Умееше да говори за Персия и за пасатите, за закона за реформата на избирателната система^[6] и редуването на реколтите. По лавиците му имаше книги от Уелс и Шоу^[7], а върху масата му — сериозни седмичници от по шест пени, списвани от бледи мъже с кални обувки — седмичниците шумолят и нашепват за мозъци, промити в студена вода и изстискани до сухо — меланхолична преса.

— Никога не съм сигурна, че знам истината за каквото и да било, докато не ги изчета! — каза госпожа Плъмър и почука върху съдържанието им с голата си ръка, върху която пръстенът стоеше някак нелепо.

— О, божичко, о, божичко, о, божичко! — извика Джейкъб, когато четиримата напуснаха къщата. — О, боже господи!

— Беше адски тъпо! — каза той и с очи потърси люляк или велосипед, въобще нещо, което да възвърне усещането му за свобода. — Зверски тъпо — обърна се към Тими Дюрант, обобщавайки цялото си безпокойство за света, който му беше демонстриран по време на обяда, един свят, който очевидно имаше способността да се съхранява — в това нямаше никакво съмнение, — но беше толкова ненужен, беше такава глупост, че как да вярваш в него — Шоу и Уелс, и сериозните седмичници за по шест пени!

Какво преследваха те, тези възрастни хора, освен разруха и унищожение? Никога ли не са чели Омир, Шекспир или пиесите на елизабетинците? Всичко му се проясни на фона на младежката му разпаленост и вродените му наклонности. Клетите дяволи, те сами си бяха поставили тази жалка цел. Но у себе си таеше и някаква жалостивост. Тези нещастни малки момичета…

Степента, до която се почувства разстроен, доказваше само, че е превъзбуден. Беше арогантен и неопитен, но без съмнение и градовете, които по-възрастните от нашето племе бяха вдигнали чак до хоризонта, приличаха по-скоро на тухлени бордеи, на казарми и дисциплинарни заведения на фона на неговия червено-жълт плам. Беше впечатлителен, но тази дума влиза в противоречие с хладното спокойствие, с което сви дланта си да закрие кибритената клечка. Беше млад човек с качества.

Както и да е, дали студент, или продавач, мъж или жена, на двайсет години сигурно ти идва като шок този свят на възрастните, издигнат в такива черни очертания на фона на това, което сме, на фона на действителността, на голата пустош и Байрон, на морето и фара, на овнешката челюст с пожълтели зъби, на фона на упоритата и неукротима увереност, която прави младите така нетолерантно несъгласни — „Аз съм каквото съм и каквото възнамерявам да бъда“, — но за това в света няма готова форма на изява, освен ако Джейкъб сам не си я измисли. Ала такива като Плъмърс ще се опитат да му попречат да я измисли. Уелс и Шоу, както и сериозните седмични списания от по шест пени ще го сложат на мястото му. Всеки път, когато е поканен на обяд в неделя — на вечеря или на чай, — ще бъде подложен на този шок… този ужас… това неудобство… но после и на удоволствието, защото всяка стъпка край реката му вдъхва такава силна увереност, такава убеденост, която идва откъм кимащите дървета, от меките очертания на сивите камбанарии на фона на небето, от гласовете, които се носят и звучат като увиснали във въздуха, от пролетния полъх на май, от свежия въздух, понесъл в себе си цветовете на кестена, цветен прашец и всички други неща, които придават на май сила да обвие дърветата в мараня, да разпука пъпките, да освежи зеленината. И реката тече, не е пълноводна, не е бърза, поглъща потопеното в нея весло и бели капки се процеждат от широката му лопата, потъва в зеленото и дълбокото над огъналия се камъш, сякаш ненаситно го гали и милва.

Там, където закотвиха лодката, дърветата бяха така полегнали, че и най-високите им клони се провлачваха във вълничките и зелената клиновидна диря, която се образува във водата, беше с размаха на полюшкващите се над тях листа. Полъхна ветрец и небето мигом настръхна. Дюрант похапваше череши, неузрелите и жълтите хвърляше в зеления клин от листа, дръжките им потреперваха, сгърчваха се въртеливо, потъваха и изскачаха, а понякога зеленото поглъщаше и някоя нахапана череша. Ливадата беше на едно ниво с очите на полегналия Джейкъб, позлатена от лютичета, ала тревата не се разливаше като прозирнозелена вода, както това става в гробището, където почти покриваше надгробните плочи, а стърчеше сочна и твърда. Като вдигна очи и мислено погледна назад, видя детски крака, нагазили в тревата, и крака на крави. Хрус, хрус, чу ги да преживят, после набързо направена крачка и пак хрус, хрус, хрус, докато опоскат тревата до корен. Пред него закръжиха две бели пеперуди по-нависоко и по-нависоко около бряста.

Дюрант вдигна очи от романа и си каза: „Джейкъб се е отнесъл нанякъде“. Продължи, прочете още няколко страници, после пак вдигна очи по един странно методичен начин и всеки път, откъснеше ли поглед, си вземаше и няколко череши от кесията, дъвчеше ги разсеяно. Други лодки ги отминаваха, кръстосваха застоялата вода на езерото, внимаваха да не се сблъскат, но много бяха вече и завързаните на брега, виждаха се и бели рокли, а през една въздушна пролука между две дървета и къдрава синя нишка — пикникът на лейди Милър. Заприиждаха още лодки, а Дюрант, без дори да стане, избута тяхната по-близо до брега.

— Ооо! — извика Джейкъб, когато лодката се заклати, както и дърветата над него; белите рокли и белите спортни панталони се удължиха и затрептяха горе на брега.

— Ооо!

Той се изправи и сякаш опънат ластик изплющя в лицето му.

 

 

— Приятели са на майка ми — каза Дюрант. — Затова старият Боу не жали усилия по отношение на лодката.

А тази лодка беше плавала от Фалмът до залива Сейнт Айвс, по цялата дължина на крайбрежието. С една по-голяма лодка, всъщност десеттонна яхта, някъде около двайсети юни, добре оборудвана, Дюрант каза…

— Ще има затруднения с парите — отвърна му Джейкъб.

— Нашите ще се погрижат за това — каза Дюрант (син на банкер, вече покойник).

— Възнамерявам да запазя икономическата си независимост — тросна му се Джейкъб. (Ставаше все по-нервен.)

— Майка ми спомена нещо за отиване в Харогит — каза той с леко раздразнение и опипа джоба, в който държеше писмата си.

— Има ли нещо вярно в това, че чичо ти е станал мохамеданин? — попита Тими Дюрант.

Предишната вечер в стаята на Дюрант Джейкъб му беше разказал историята на чичо си Морти.

— Предполагам, че ще нахрани акулите, ако се разбере — отвърна му Джейкъб. — Казвам ти, Дюрант, никой не е оцелял! — възкликна той, смачка кесията, в която бяха черешите, и я хвърли в реката.

И докато я хвърляше, погледна към пикника на лейди Милър на острова.

Някаква неловкост, сръдливост и тъга изплуваха в очите му.

— Хайде, да продължаваме… тази гадна тълпа… — пророни.

И продължиха покрай острова.

Пухенобялата луна не позволи на небето да почернее; цяла нощ цветовете на кестена белееха сред зеленината; девесилът пък тъмнееше насред ливадата.

Келнерите в „Тринити“ разместваха порцелановите чинии, като че бяха карти за игра, личеше си по тракането, което можеше да се чуе чак в Големия двор. Но апартаментът на Джейкъб гледаше към двора „Невил“ и беше на последния етаж, така че, докато стигне до прага му, човек леко се задъхваше; Джейкъб обаче го нямаше. Вероятно вечеряше в Голямата трапезария. Още преди да настъпи полунощ, в двора „Невил“ щеше съвсем да се стъмни, само белите колони отсреща щяха да се виждат, както и плочките на тротоара. Странен ефект създаваше портата, като дантела върху бледозелен фон. Чиниите се чуваха дори от най-високия прозорец; както и жуженето от разговорите на тези, които се хранеха. Трапезарията беше осветена, а летящите врати се отваряха и затваряха с тъп звук. Някои закъсняваха.

В стаята на Джейкъб имаше кръгла маса и две ниски кресла. В буркан върху полицата над камината се виждаха жълти флагчета, снимка на майка му, картички от различни общества с малки релефни полумесеци, гербове и инициали, записки и лули; върху масата лежеше лист хартия с теглена от едната страна червена линия — есе, без съмнение — „Свежда ли се историята до биографиите на велики мъже?“. Имаше и доста книги; известна част от тях на френски; всеки смислен човек чете това, което му харесва, според настроението си, с неотслабващ ентусиазъм. Например книги за живота на Уелингтънския херцог; например Спиноза, произведенията на Дикенс; „Кралицата на феите“^[8], гръцки речник с притиснати между страниците му макови листа, всички елизабетинци. Чехлите му бяха невероятно износени, като лодки, изгорели до самия ръб на водата. После имаше и снимки от Гърция и една гравюра от сър Джошуа^[9] — всичко много английско. Също така творбите на Джейн Остин на видно място, вероятно според нечии чужди предпочитания. Карлайл беше находка. Имаше и книги върху италиански ренесансови художници, един „Справочник за болестите при конете“, както и обичайните учебници. Вял е въздухът в празната стая, едва издува пердето; цветята във вазата потрепват леко. Една нишка в плетеното кресло изскърцва, въпреки че в него никой не седи.

Докато слизаше по стъпалата малко на една страна (Джейкъб седеше върху широкия перваз на прозореца и разговаряше с Дюрант; пушеше, докато Дюрант разучаваше картата), възрастният мъж със сключени на гърба ръце, мантията му се ветрееше назад, залитна и сякаш изгуби равновесие, но беше близо до стената; после продължи и влезе в стаята си на горния етаж. После друг, вдигнал ръка във възхита от колоните, портата, небето, после трети, забързан и самодоволен. Всички се качваха нагоре; три светлинки грейнаха в тъмните прозорци.

Ако някаква светлина гори над Кеймбридж, тя трябва да е от три такива стаи; гръцкият гори там, науката — там, и философията на приземния етаж. Бедният престарял Хъкстейбъл не може да върви по права линия; Сопуит пък всяка нощ през последните двайсет години възхвалява небето, а Коуан продължава да се подсмихва недоверчиво на едни и същи истории. Не е обикновена, нито чиста, нито изцяло великолепна тази лампа на просветлението, но като ги види човек там, под нейната светлина (дали с Росети на стената, или репродукция на Ван Гог, дали с люляк във вазата, или ръждиви на цвят лули), те изглеждат като истински жреци! Също както когато излизаш някъде в покрайнините, за да се насладиш на гледката или да похапнеш специален кейк! „Ние сме единствените доставчици на този кейк.“ Връщайте се в Лондон, защото угощението свърши.

Старият професор Хъкстейбъл, който винаги се преоблича по часовник, се отпусна в креслото си; напълни лулата си, избра си вестник, кръстоса крака и извади очилата си. Цялата плът на лицето му се свлече на гънки, сякаш останала без подпори. Въпреки това опразнете цяла седалка в купето на метрото от насядалите там глави и може спокойно да ги заместите само с тази на Хъкстейбъл, тя всички ще ги побере. Сега, когато плъзна поглед по напечатаното във вестника, каква само процесия пое по коридорите на мозъка му, под строй, забързана, подсилена, походът й не спира, продължава да се разлива във все нови и нови ручейчета и потоци, докато цялата зала, дори куполът, кой както и да го нарича, се препълни от идеи. Такова стълпотворение не се случва в никой друг мозък. Въпреки това понякога седи с часове по този начин, стиснал подлакътника на креслото, като човек, който се е вкопчил в него, тъй като се чувства като заседнал кораб, или защото изведнъж мазолът му се е обадил или може би подаграта, и какво проклятие, божичко, да го чуеш само как говори за пари, изважда си кожената кесия и как само трепери и на най-дребните сребърни монети, потаен и подозрителен като стара лъжлива селянка. Странна парализа и притеснение… невероятно прозрение. Над всичко това ведро се издига голямото му обло чело, понякога заспало, така че в тихите дебри на нощта човек може да си представи, че върху възглавница от камък той лежи тържествуващ.

Междувременно Сопуит, който със странна походка се отдалечи от камината, наряза шоколадовия кейк на малки парчета. До среднощ, дори до по-късно в стаята му ще има студенти, понякога цели дванайсет на брой, понякога трима или четирима; никой не ставаше на крака, когато идваха или си отиваха; Сопуит не спираше да говори. Говореше, говореше, говореше — сякаш всичко можеше да бъде казано с думи, — самата душа се изливаше през устните му на тънки сребристи дискове, които се разтваряха в умовете на младите мъже като чисто сребро, като лунна светлина. О, те дълго ще си я спомнят и в моменти на затъпялост ще обръщат поглед към нея, за да може отново да се разведрят.

— Не, аз никога. О, това е старият Чъки. Скъпо мое момче, как се отнася животът с теб?

И ето го, влиза бедният малък Чъки, неуспялото момче от провинцията, Стенхаус е истинското му име, но разбира се, Сопуит го представя, използвайки всичко друго, всичко — „всичко, което не мога да бъда“, въпреки че още на следващия ден, като си купи вестника и хване ранния влак, нещата вече ще му изглеждат детински, абсурдни; шоколадовият кейк, младите мъже; Сопуит обича да обобщава, не съвсем, не, нали и той ще прати сина си там. Ще спестява всяко пени, за да изпрати сина си точно там. Сопуит продължава да говори, пресуква твърдите нишки в мъчително слово — нещата, които младите току изтърсват, — вплита ги във венеца на своето красноречие, така че светлата страна да изпъкне, зеленото да блесне, бодливите тръни и мъжествеността. Това му харесва. Истината е, че според Сопуит мъжът е в състояние да каже всичко, но май само преди да остарее, преди да залезе, преди да умре, когато сребърните дискове ще зазвънят на кухо, надписът ще изглежда прекалено прост, старото клеймо ще бъде прекалено изчистено, но впечатлението е винаги едно и също — глава на млад грък. Засега продължава да вдъхва респект. Една жена, предчувствайки у него жреца, би го презирала непреднамерено.

Коуан, Еразмъс Коуан, отпива от портвайна си сам или в компанията на румен мъж, чиято памет съхранява същия отрязък от време; отпива от портвайна, разказва историите си и без помощта на книга пред себе си напевно реди латински, Вергилий и Катул, сякаш в устата му чуждият език е вино. Само дето — понякога на човек ще му хрумне да попита — ами ако в този момент поетът влезе в стаята? „Това ли е представата за мен?“ — може да попита, да посочи бузестия мъж, чийто ум в края на краищата олицетворява представата за Вергилий сред нас, нищо че тялото му обича да се тъпче, а що се отнася до сечива, пчели, дори плугове^[10], Коуан пътува в чужбина с френски роман в джоба си, коленете му завити с одеяло, но с благодарност се връща у дома, в къщата, при своите, при попрището си, запечатал в малкото си подредено огледалце образа на Вергилий, целият грейнал от интересни истории за преподавателите в Тринити и от червените искри на виното. Но езикът е като вино в неговите уста. Никъде другаде Вергилий няма да чуе нещо подобно. Старата госпожица Ъмфелби, докато се разхожда сред просторния „Бакс“^[11], също го тананика достатъчно мелодично, а и съвсем коректно, но стигне ли моста „Клеър“ винаги се изправя пред един и същ въпрос: „Но ако го срещна, как трябва да съм облечена?“ — и после, поемайки нагоре по пътя към „Нюнам“^[12], тя пуска въображението си на воля, за да си поиграе и с други подробности от срещите на мъже с жени, които никога не стигат до печатната страница. Нейните лекции следователно не са и наполовина така добре посещавани в сравнение с тези на Коуан, а нещата, които тя може да каже, хвърляйки светлина върху текста, остават завинаги неизречени. С две думи, обърни учителя с лице към образа на обучаваните и огледалото се пропуква. Но Коуан си отпива от портвайна, възбудата му е преминала, вече не е представителят на Вергилий. Не, по-скоро съзидател, оценител, надзирател; чертае линии между имената, окачва списъци над вратите. Такава е тъканта, през която светлината трябва да сияе, ако изобщо може да сияе — светлината на всички тези езици, на китайски и руски, персийски и арабски, на символите и числата, на историята, на нещата, които са известни, и онези, които тепърва ще стават известни. Така че нощем, навътре в морето над бушуващите вълни, ако човек зърне мъгла над водата, сияещ град или озарение в небето, също както това над общежитията в Тринити сега, когато още вечерят или мият чинии, тогава това трябва да е тя — светлината на Кеймбридж.

— Хайде да отидем до стаята на Симиън — каза Джейкъб и двамата навиха картата на руло, тъй като въпросът беше решен.

Всички лампи в двора светнаха, огряха калдъръма, уловиха тъмните петна на тревата, дори отделни маргаритки. Младите мъже се бяха върнали по стаите си. Един бог знае какво правеха. Какво може да е това, дето тупна по този начин? Навеждайки се над сандъчето на прозореца, един ще спре другиго, забързал се нанякъде, а горе по стаите всички ту се качваха по стълбите, ту слизаха, докато най-накрая в двора се възцари нещо като пълнота, кошерът пълен с пчели, пчелите прибрани у дома, препълнени със злато, жужат сънливо, но ето че изведнъж екват гласовито; на „Лунната соната“ отвръща валс.

„Лунната соната“ отзвуча, валсът секна. Въпреки това младите мъже продължават да влизат и излизат, крачат деловито, сякаш имат уговорени срещи. От време на време нещо тупва, сякаш тежка мебел е паднала неочаквано и от само себе си, а не поради общото раздвижване на живота след вечеря. Човек ще си каже, че при този звук младите мъже са вдигнали очи от книгите си. А четяха ли те? Със сигурност във въздуха се долавя някаква вглъбеност. Зад сивите стени седят толкова много млади мъже, някои от тях, без съмнение, зачетени в списания и булевардни романи, о, това е безспорно; крака преметнати върху подлакътниците на кресла, запалени цигари, някои са се проснали върху масите и пишат, докато главите им се въртят ведно с движението на писалката — обикновени млади мъже, тези, които… не, не е нужно да мислим как ще остареят; други се тъпчат със сладки, трети се боксират и, е, добре, ама господин Хокинс сигурно не е издържал, щом най-неочаквано вдигна прозореца си и изкрещя: „Джоузеф! Джоузеф!“, след което се засили колкото го държат краката и прекоси двора точно когато един възрастен мъж със зелена престилка, понесъл висока купчина тенекиени кутии, се поколеба, успя да запази равновесие и продължи. Но това беше изключение. Имаше и млади мъже, които четяха излегнати в плитки кресла, хванали се за книгите, сякаш те ще им проправят път, защото всички са превъзбудени, тъй като идват от градчета във вътрешността, синове на свещеници. Други четат Кийтс. Както и онези дебели исторически книги в много томове — без съмнение, точно сега някой започва от самото начало, за да научи всичко за Свещената римска империя, както и трябва да бъде. Това създаваше вглъбеността, макар и да е опасно в такава гореща пролетна нощ… опасно може би да се вглъбяваш твърде сериозно върху определени книги, определени глави, когато във всеки момент вратата може да се отвори и да се появи Джейкъб или Ричард Бонами, захвърлил своя Кийтс, свива дълги розови хартии от стар вестник^[13] на фунийка, за да си запали лулата, навежда се напред и вече не изглежда нито нетърпелив, нито доволен, а направо бесен. Защо? По всяка вероятност защото Кийтс е умрял млад — всеки иска да пише поезия и освен това да обича — о, какви са грубияни! Ужасно трудно е. Но в края на краищата не чак толкова, щом на следващото стълбище в голямата стая има двама, трима, петима млади мъже, убедени в това — в грубиянството, но си дават ясна сметка за отчетливата разлика между добро и зло. Имаше канапе, столове, квадратна маса и прозорец, отворен, и човек можеше да види как са се разположили — тук стърчат крака, друг се е свил на кълбо в ъгъла на канапето, както може да се предположи, тъй самият той не се виждаше, някой стои изправен пред решетката на откритата камина и говори. Както и да е, Джейкъб, който беше прекрачил един стол и ядеше фурми от правоъгълна кутия, избухна в смях. Отговорът дойде откъм ъгъла на канапето; лулата му вдигната във въздуха, после я свали обратно. Джейкъб обикаляше в кръг. Той имаше какво да каже на това, въпреки че червенокосият здравеняк до масата май отказа да се съгласи, бавно поклащаше глава наляво-надясно, после извади джобното си ножче и взе да го забива все по-навътре в една дупка в масата, сякаш да потвърди, че гласът откъм камината казва истината — която Джейкъб не можеше да отрече. Нищо чудно, след като приключи с подреждането на костилките от фурми, да му хрумне отговор на това — и наистина устните му се разтвориха, — само че точно тогава избухна гръмогласен смях.

Смехът заглъхна. Звукът му едва ли би могъл да стигне чак до параклиса, който се намираше в противоположния край на двора. Смехът заглъхна и в стаята можеха да се видят само жестовете на ръце и движението на тела. Това спор ли беше? Или се обзалагаха за състезанието с лодки? Или нещо съвсем различно? За какво всъщност говореха жестовете на ръцете и движението на телата в сумрака на стаята?

На крачка-две оттатък прозореца нямаше абсолютно нищо, освен околните сгради — щръкнали комини, хоризонтални покриви, може би твърде много тухли и зидария за такава майска нощ. Но ето че пред погледа ненадейно изникват голите възвишения на Турция — остри очертания, пресъхнала земя, пъстри цветя, цветни наметки върху раменете на жени, нагазили боси в потока и блъскат прането в камъните. Потокът се завихря във водни примки около глезените им. Но нищо от тази картина не се вижда ясно през пелените и воалите на кеймбриджката нощ. Дори ударът на часовника проехтява приглушено, сякаш напевно и благоговейно възвестен направо от олтара, сякаш поколения учени мъже, доловили, че е дошъл последният им час, са изпуснали дъха си спокойно и уморено, ведно със своята благословия за живите.

Дали за да получи този дар от миналото, младият мъж се приближи до прозореца и застана пред него, загледан в отсрещния двор? Беше Джейкъб. Стоеше и пушеше лула, докато последният звън на часовника се отрони тихо край него. Може би е имало разгорещен спор. Изглеждаше доволен, сякаш господар на положението, но това му изражение малко се промени, докато стоеше там, а отекналите звуци на часовника му внушиха (по всяка вероятност) усещане за стари здания и други времена, самият той техен наследник, после за утре-то и приятелите, при мисълта за които, обзет от увереност и задоволство, той се прозина и протегна.

Междувременно зад него атмосферата, която бяха създали, дали чрез диспутите си, или не, но духовната атмосфера, твърда и същевременно ефимерна, като стъкло в сравнение с тъмния камък на параклиса, се пръсна на парчета, младите мъже взеха да се надигат от столовете, от ъглите на канапето, поклащаха се сковано из стаята, шептяха сподавено, един пристисна някого до вратата на спалнята, която поддаде, и двамата паднаха. Тогава Джейкъб остана там, в плиткото кресло, сам с Машам ли? Или с Андерсън? Или Симиън? О, беше Симиън. Всички други си тръгнаха.

„… Юлиан Апостат…“ Кой от тях го спомена и останалите думи зажужаха край темата? Но понякога в полунощ извива силен вятър като сепната насън забулена фигура; именно той сега се развилня около Тринити, вдигаше от земята невидими листа и замъгляваше въздуха наоколо. „Юлиан Апостат“ — и после вятърът. Повдига клоните на бряста, издува платната, старите шхуни вирват носове и пак ги забиват надолу, сивите вълни в горещия Индийски океан бушуват сърдито, после всичко стихва, потъва в покой.

Така че дори забулената дама да беше прекрачила в дворовете на Тринити, сега отново задряма, увита в диплите си, подпряла глава на една от колоните.

„По някакъв начин като че ли има значение.“

Тихият глас беше на Симиън. Внезапното почукване на лулата върху полицата над камината обезсили думите. И Джейкъб вероятно е казал само едно „хм“ или просто нищо. Вярно, думите бяха недоловими. Беше интимността, нещо като духовна податливост, когато съзнанието се отпечатва незаличимо върху друго съзнание.

— Е, ти по всяка вероятност си изучавал този предмет — каза Джейкъб, изправи се и се надвеси над стола на Симиън. За опора, после леко се олюля. Имаше вид на невероятно щастлив, сякаш го преизпълваше удоволствие, което всеки момент можеше да прелее, ако Симиън отново заговори.

Симиън не каза нищо. Джейкъб остана прав. Но интимността, тя изобилстваше в стаята, все още дълбока като вир. Без нужда от движение или думи, тя се надигна лекичко и заля всичко, уталожваше се, разпалваше се, покри съзнанието с бисерен блясък, така че, ако говорим за светлина, за пламтящия Кеймбридж, това не са само чуждите езици. Това е и Юлиан Апостат.

Но Джейкъб се раздвижи. Измънка едно „лека нощ“. Излезе навън. Закопча сакото отпред на гърдите си. Тръгна да се връща в апартамента си и тъй като беше единственият навън в този час, стъпките му отекваха, а сянката му се уголеми застрашително. Стъпките му звучаха на връщане от Параклиса, на връщане от Трапезарията, на връщане от Библиотеката, сякаш старите камъни повтаряха с господарски авторитет: „Младият мъж… младият мъж… младият мъж… се връща в стаята си“.