Вирджиния Улф
Стаята на Джейкъб (2)

II

— Госпожа Фландърс… Бедната Бети Фландърс… Скъпата Бети… Тя все още е много хубава жена… Странно, защо не се омъжи повторно! Разбира се, капитан Барфут е винаги насреща… отбива се всяка сряда като по часовник и никога не води жена си.

— Но грешката е на Елън Барфут — говореха дамите от Скарбъро. — Гледа си само нейното спокойствие.

— Мъжът иска да има син… това го знаем.

— Някои тумори трябва да се изрежат; но като онзи, дето майка ми го имаше, него си го търпиш с години и няма кой една чаша чай да ти донесе в леглото.

(Госпожа Барфут беше инвалид.)

Елизабет Фландърс, по адрес на която това и много повече беше казано и тепърва щеше да се казва, беше, разбира се, вдовица в разцвета на силите си. Някъде между четиресет и петдесет години. Години, някои от тях печални; смъртта на Сийбрук, нейния съпруг; три момчета; бедност; къща в покрайнините на Скарбъро; провалът на брат й, бедния Морти, а може би и смъртта му… защото къде е той сега? какъв е? Заслони очи и погледна към пътя за капитан Барфут… да, ето го, точен както винаги; ухажването на капитан Барфут беше придало повече зрялост на Бети Фландърс и повече важност, обагряше лицето й с веселост и може би три пъти на ден я разплакваше, без някой да види каквато и да е причина за това.

Вярно, няма нищо лошо в това да поплачеш за съпруга си, пък и надгробният камък, макар и съвсем обикновен, беше солидна направа и в летни дни, когато вдовицата водеше момчетата си там, нямаше как на хората да не им домилее. Шапки се сваляха по-почтително от друг път; съпругите, хванали мъжете си под ръка, ги придърпваха по-близо до себе си. Сийбрук лежеше два метра под земята, покойник от много години; затворен в три ковчега, пукнатините им запечатани с олово^[1], така че, без съмнение, ако пръстта и дървото бяха стъклени, лицето му щеше да се вижда отдолу, лице на млад мъж с бакенбарди, добре сложен, който беше отишъл на лов за патици, но отказал да се преобуе.

„Градски търговец“ — гласеше надписът на надгробния камък, въпреки че защо Бети Фландърс беше избрала да го нарече така, след като все още мнозина си спомняха, че по онова време не прекарваше повече от три месеца в кантората си; преди това беше обяздвал коне, беше ходил на лов с коне и кучета, беше се занимавал със земеделие и общо взето, беше водил бурен живот… ами защото все някак трябваше да го нарече. Да служи за пример на момчетата.

Значи ли това, че е бил едно нищо? Въпрос, на който отговор няма, тъй като дори задачата на погребалния агент да не беше да им затваря очите, светлината в тях угасва много бързо. Отначало част от нея, сега един от многото, той се беше слял с тревата, с полегатия склон, с хилядите бели камъни^[2], едни килнали се на една страна, други съвсем изправени, с повехнали венци, с кръстове от зеленясала ламарина, с тесни жълти пътечки, а през април и с люляци, увиснали над църковната ограда, уханието им като в болнична стая. Сега всичко това беше Сийбрук и когато, леко повдигнала полата си, тя излизаше да нахрани пилетата и чуваше камбаната, зовяща за служба или погребение, това беше гласът на Сийбрук — гласът на мъртвите.

Знаеше се, че петелът обича да каца на рамото й и да я кълве по врата, затова сега, когато излизаше да храни птиците, вече си вземаше една пръчка или някоя от тези на децата.

— Мамо, искаш ли да ти дам моя нож? — попита я Арчър.

Гласът на сина й прозвуча едновременно с този на камбаната и смеси в себе си живота и смъртта по начин ободрителен и безизходен.

— Какъв голям нож у такова малко момче! — възкликна тя.

Взе го колкото да му направи удоволствие. После петелът излетя от кокошарника и след като извика на Арчър да затвори портичката към зеленчуковата градина, госпожа Фландърс остави купата на земята и взе да кътка кокошките, после тръгна да се размотава в овощната градина и ето че отдалеч я зърна госпожа Кранч, която тупаше чергата си в стената, спря за миг, колкото да подхвърли към съседката си госпожа Пейдж, че госпожа Фландърс е в овощната си градина с пилетата.

Госпожа Пейдж, госпожа Кранч и госпожа Гарфит можеха да видят госпожа Фландърс в овощната й градина, защото тя беше част от земята на Додс Хил, а Додс Хил се издигаше над селото. Думите не стигаха, за да се изрази важността на Додс Хил. Той беше самата земна твърд, светът на фона на небето, целият хоризонт за толкова люде, които бяха прекарали живота си в едно и също село, напускайки го само веднъж, за да се сражават в Кримската война, като стария Джордж Гарфит, който стоеше облегнат на градинската порта и пушеше лула. Ходът на слънцето се измерваше с Додс Хил, багрите на деня се преценяваха на неговия фон.

— Ето я, качва се по хълма с малкия Джон — обърна се госпожа Кранч към госпожа Гарфит, блъсна чергата в стената за последен път, да я доизтупа, и бързо се прибра вкъщи.

Госпожа Фландърс отвори портата на овощната градина и се изкачи до самия връх на Додс Хил, като държеше Джон за ръката. Арчър и Джейкъб ту изтичваха напред, ту изоставаха назад, но вече бяха в римската крепост, когато тя се появи, и викаха с цяло гърло какви кораби се виждат в залива. Защото гледката беше великолепна — отзад дивата пустош, отпред морето и цялото Скарбъро, от единия до другия край проснато като на длан, сякаш загадъчен ребус. Госпожа Фландърс, която се беше поналяла, седна на крепостната стена и се огледа.

Цялата гама от промени в пейзажа би трябвало да й е добре позната; как изглежда през зимата и пролетта, през лятото и есента; как бурите връхлитат откъм морето; как пущинакът потръпва и проблясва, докато облаците се носят над него; сигурно отдавна е забелязала червената точка, където са новите строежи; кръстосаните линии, разчертали на парцели общинската земя, както и диамантеното блещукане на малките стъклени оранжерии, озарени от слънцето. О, ако детайли като тези й убягват, тогава може да даде воля на въображението си, загледана в златистите отблясъци на морето по залез-слънце и да си мисли как то се плиска и хвърля златни монети по крайбрежните камъчета. Малки лодки за разходка поемаха навътре в морето; черният ръкав на пристана ги пазеше закрилнически. Целият град беше розов и златист; с куполи; обвит в мараня; шумен; пронизителен. Подрънкващи струни на банджо; крайбрежната улица мирише на катран, който се лепи по подметките; кози току притичват в галоп през тълпите хора. Забелязва се и колко добре общината се е погрижила за цветните лехи. Понякога сламена шапка литва във въздуха. Лалета греят под слънцето. Раирани панталони опънати в редици. Лилави бонета обрамчват нежни, розови или сърдити лица, глави върху възглавници в инвалидни колички. Мъже в бяло бутат триъгълни рамки на колела с последните новини. Капитан Джордж Боас е уловил страховита акула. Това се чете на едната страна на триъгълната рамка, изписано с червени, сини и жълти букви; и всеки ред завършва с три различно оцветени удивителни.

Това вече е причина да слезеш долу в Аквариума, където бледожълтите транспаранти, застоялата миризма на солна киселина, плетените бамбукови столове, масите с пепелници върху тях, кръжащите риби и надзирателката, която плете, скрита зад шест или седем кутии шоколадови бонбони (често се случва да остава по цели часове съвсем самичка с рибите), се мержелеят в ума като част от страховитата акула, която сама по себе си представлява някакво отпуснато, меко, жълтеникаво вместилище, сякаш захвърлена във водоем празна пътническа чанта. Никой никога не е оставал във възторг от Аквариума, но лицата на появилите се бързо изгубват своето мрачно и студено изражение, щом проумеят, че само като се наредят на опашка, могат да стигнат до пристана. Веднъж минали през въртящата се преграда на входа, всеки извървява ярд-два с бодра стъпка, някои се спират пред тази сергия, други — пред онази. Но в крайна сметка най-вече ги привлича оркестърът; дори рибарите от долния пристан си избират места за лодките си така, че да го чуват.

Оркестърът свиреше в Мавърския павилион. На таблото се появи номер девет. Беше валс. Бледите момичета, старата вдовица, тримата евреи, които държаха стаи в един и същ пансион, контето, майорът, търговецът на коне и заможният джентълмен, всички имаха едни и същи размити изражения на лицата си, като упоени, а през пролуките на дъските под краката им се виждаха зелените летни вълни — спокойни, дружелюбни, — завихряха се около железните подпори на пристана.

Но имало е време, когато нищо от това не е съществувало (помисли си младият мъж, облегнат на парапета). Ето, обърни поглед към полата на дамата, онази сивата, над розовите копринени чорапи, тя ще свърши работа. Нещата се променят; полите покриват глезените — през деветдесетте; после се разширяват в богат клош — седемдесетте; сега блестят в червено, опънати над кринолина — шестдесетте; малко черно стъпало, обуто в бели памучни чорапи, наднича отдолу. Още ли седи там? Да, още е на пристана. Коприната сега е избродирана с розички, но като че ли никой не обръща внимание на това. Няма пристан под нас. Тежката карета може би се поклаща към бариерата, където се събират пътни такси, но няма пристан, където да спре, а колко сиво и бурно е морето през седемнайсети век! Да направим музей. Артилерийски гюлета, върхове на стрели, римско стъкло и пинсети, покрити със зелен меден окис. Преподобният Джаспър Флойд ги е изровил по време на разкопки за своя сметка^[3] в началото на четиресетте в римския стан на Додс Хил — погледнете описанието с избеляло мастило върху малкото листче.

А сега, какво е следващото нещо, което може да се види в Скарбъро?

 

 

Госпожа Фландърс седеше върху издигнат кръг земя на римския стан и кърпеше панталоните на Джейкъб; вдигаше глава само когато трябваше да захапе края на памучния конец или когато някое насекомо се блъснеше в нея, изжужаваше в ухото й и отлиташе.

Джон обикаляше наоколо и пускаше в скута й треви и сухи листа, които наричаше „чай“, а тя ги подреждаше методично, но разсеяно с главичките в една посока и си мислеше как снощи Арчър пак не успя да заспи; часовникът на черковната кула избързваше с десет или тринайсет минути; колко й се искаше да купи земята от един акър на Гарфит.

— Джони, това е листо от орхидея. Погледни малките кафяви точици. Ела, миличък. Трябва да се прибираме. Арчър! Джейкъб!

— Арчър Джейкъб! — повтори Джони след нея, завъртя се на пети и разпръсна тревите и листата в ръцете си, както се хвърлят семена за посев.

Арчър и Джейкъб изскочиха иззад могилата, където стояха приклекнали с намерението да рипнат ненадейно и да изненадат майка си, после всички поеха бавно към вкъщи.

— Кой е този там? — попита госпожа Фландърс и заслони очите си.

— Възрастният мъж на пътя ли? — каза Арчър и погледна надолу.

— Той не е възрастен — отвърна му госпожа Фландърс. — Той е… не, не е… взех го за капитана, но това е господин Флойд. Насам, деца.

— О, досадният господин Флойд! — обади се Джейкъб и със замах откъсна главичката на някакъв магарешки бодил, защото вече знаеше, че господин Флойд ще ги учи на латински, както всъщност беше правил и през последните три години през свободното си време, ей така, от добро сърце, тъй като в околността нямаше друг джентълмен, от когото госпожа Фландърс би могла да поиска подобна услуга, а вече не се справяше с по-големите момчета; в същото време те трябваше да се подготвят за училище, пък и не всеки свещеник би се нагърбил с нещо такова — да се отбива при тях след чая или пък да ги приема в собствения си кабинет, когато успяваше да ги вмести в програмата си, защото енорията беше голяма и господин Флойд, както и баща му преди него, посещаваше много отдалечени къщи, чак при тресавищата, и както старият господин Флойд, така и той също беше голям учен, направо невероятно, никога не си беше мечтала за подобно нещо.

Трябваше ли да се досети? Но да оставим настрана, че е учен, той беше осем години по-млад от нея. Та тя познаваше майка му, старата госпожа Флойд. Беше й гостувала на чай. И в същата онази вечер, когато се беше прибрала след чая при старата госпожа Флойд, откри писмото в антрето, взе го и го занесе в кухнята, когато влезе, за да даде рибата на Ребека, като си мислеше, че трябва да е нещо, свързано с момчетата.

— Лично господин Флойд го донесе, така ли?… Мисля, че сиренето е в антрето, още в опаковката си… о, в антрето… — защото четеше. Не беше свързано с момчетата. — Да, със сигурност ще има достатъчно за панираните рибешки хапки утре… Може би капитан Барфут…

Беше стигнала до думата „любов“. Излезе в градината и продължи да чете, облегна се на ореха за опора. Гърдите й се развълнуваха. Образът на Сийбрук изникна като жив пред очите й. Поклати глава, гледаше през сълзи към малките поклащащи се листа на фона на жълтото небе, когато три гъски, хем размахали крила, хем едновременно с това подтичващи, прекосиха ливадата, подгонени от Джони с вдигната в ръката му пръчка.

Госпожа Фландърс пламна от гняв.

— Колко пъти съм ти казвала! — извика му, хвана го и издърпа пръчката от ръката му.

— Ама те бяха избягали! — изплака той и се задърпа, искаше да се освободи от нея.

— Ти си много лошо момче. Казвала ли съм ти неведнъж, а хиляда пъти. Няма да гониш гъските! — повтори му и смачка писмото на господин Флойд в ръката си, сграбчи Джони и подкара гъските обратно към овощната градина.

„Как мога да мисля за брак!“ — каза си мислено, не без огорчение, докато затваряше портичката с помощта на парче тел. Винаги е мразела червенокоси мъже, така си рече, докато си представяше външността на господин Флойд същата вечер, след като момчетата си бяха легнали. Бутна настрана ръкоделието си, придърпа папката с листове за писма, препрочете писмото на господин Флойд и гърдите й пак се развълнуваха, когато стигна до думата „любов“, но не така силно, както първия път, когато бе зърнала Джони да гони гъските, и вече знаеше, че е немислимо да се омъжи за когото и да било, най-малкото пък за господин Флойд, който беше толкова по-млад от нея, но иначе толкова мил човек, а и голям учен.

„Скъпи господин Флойд… — написа тя. «Казах ли за сиренето?», почуди се и остави писалката. Да, беше казала на Ребека, че сиренето е в антрето. — Много съм изненадана…“ — написа тя.

Но писмото, което господин Флойд намери на масата си, когато стана рано на следващата сутрин, не започваше с „много съм изненадана“, а беше доста майчинско, почтително, немного свързано писмо, пълно със съжаление и разкаяние, с което дълго след това той не се разделяше; много дълго, дори след брака си с госпожица Уимбуш от Андувър и след като беше напуснал селото. Защото поиска да го преместят в Шефийлд и получи одобрение; тогава изпрати да повикат Арчър, Джейкъб и Джон, за да се сбогува с тях, и им каза да си изберат от кабинета му по нещо за спомен, което им харесва. Арчър си избра нож за разрязване на хартия, защото не искаше да взема нещо много ценно; Джейкъб си избра творбите на Байрон, събрани в един том; Джон, който беше все още твърде малък, за да вземе сам решение, си избра котето на господин Флойд, за което братята му решиха, че е пълен абсурд, но господин Флойд го взе и му го подаде с думите: „Мекичко е като теб“. След това господин Флойд започна да им разправя за Кралския флот (където заминаваше Арчър); за „Ръгби“^[4] (където заминаваше Джейкъб), а на следващия ден получи сребърна табла и тръгна — първо към Шефийлд, където се запозна с госпожица Уимбуш, която беше на гости при чичо си, после към Хакни… после към Мейърсфийлд Хаус, където беше назначен за директор, най-накрая стана редактор на популярното серийно издание „Деятели на църквата“, оттегли се в Хампстед със съпругата и дъщеря си и сега често можеше да се види как храни патиците от езерото Лег ъв Мътън. Що се отнася до писмото от госпожа Фландърс — онзи ден, когато го потърси, не успя да го намери, а не искаше да пита жена си дали не го е прибрала някъде. Напоследък беше зърнал Джейкъб на „Пикадили“, само след три секунди го позна. Джейкъб беше станал толкова прекрасен млад мъж, че господин Флойд не посмя да го спре на улицата.

 

 

„Божичко! — възкликна госпожа Фландърс, когато прочете в «Скарбъро и Харогит Куриър», че преподобният Андрю Флойд, и т.н., и т.н., е бил назначен за директор на Мейърсфийлд Хаус, — ама това трябва да е нашият господин Флойд.“

Лека меланхолия прихлупи масата за хранене. Джейкъб си вземаше от конфитюра, пощаджията говореше с Ребека в кухнята; една пчела жужеше около жълтото цвете, което кимаше пред отворения прозорец. Всички бяха живи и здрави, когато на бедния господин Флойд му предстоеше да стане директор в Мейърсфийлд Хаус.

Госпожа Фландърс стана, отиде до решетката на камината и погали Топаз по вратлето и зад ушите.

— Бедният ми Топаз — каза (защото котенцето на господин Флойд беше вече престарял котарак, с краста зад ушите и скоро някой ден щеше да се наложи да го умъртвят). — Бедният ми стар Топаз — каза госпожа Фландърс, докато той се протягаше на слънце, а тя се усмихна, като се сети как го бяха кастрирали и как тя не харесваше мъже с червена коса.

И усмихвайки се, влезе в кухнята.

Джейкъб извади доста мръсна носна кърпа и си избърса лицето. Качи се в стаята си.

Бръмбарът рогач умира бавно (Джон беше този, който колекционираше бръмбари). До втория ден крачката му продължаваха да бъдат меки и гъвкави. Докато пеперудите бяха измрели. Лъх на развалени яйца прогони облака бледожълти пеперуди, които покриха овощната градина, изкачиха се нагоре до Додс Хил, полетяха към тресавищата, скриха се зад един храст прещип, а после отново се хвърлиха да щуреят презглава под прежурящото слънце. Една пеперуда седефка се припичаше върху бял камък вътре в римския стан. Откъм долината долетя камбанен звън. В Скарбъро обядваха с ростбиф, защото беше неделя, когато Джейкъб зърна облака от бледожълти пеперуди да се носи над детелиненото поле на осем мили разстояние от дома му.

Ребека беше хванала една нощна пеперуда мъртвешка глава в кухнята.

Силна миризма на камфор идваше откъм кутиите с пеперуди.

Примесен с тази миризма беше и безпогрешният дъх на морски водорасли. Кафеникави ленти висяха по вратата. Слънцето грееше право в тях.

По горната двойка крила на мъртвешката глава, която Джейкъб държеше, без съмнение, се виждаха петънца във формата на бъбрек и жълто-червеникави на цвят. Но по нощната пеперуда не се виждаше полумесец. Дървото беше паднало в нощта, когато я улови. Изведнъж откъм дебрите на гората долетя залп от пистолетни изстрели. А пък майка му го беше взела за крадец, когато се прибра късно вечерта. Единственият от синовете й, който никога не я слушаше, така си беше казала.

Морис^[5] ги нарича „предимно местен вид, който се среща във влажни и блатисти места“. Но се случваше Морис да сбърка. Понякога Джейкъб грабваше писалка с много тънък писец и нанасяше корекции в полето на книгата.

Дървото беше паднало, въпреки че нощта бе тиха и безветрена, а поставеният на земята фенер огряваше непомръдващите зелени листа и изсъхналата шума на бука. Беше сухо място. Една жаба клечеше. Червената орденска лента^[6] кръжеше над светлината, после проблесна и изчезна. Червената орденска лента повече не се върна, въпреки че Джейкъб остана да я чака. Минаваше полунощ, когато прекоси ливадата и видя майка си в осветената стая, будуваше, чакаше го търпеливо.

— Как ме изплаши! — беше извикала тя.

Помисли си, че нещо страшно се е случило. Освен това беше събудил Ребека, а тя трябваше да става рано.

Стоеше пребледнял, излязъл от дебрите на мрака, прекрачил в топлата стая, мигаше срещу светлината.

Не, не е възможно това да е сламеножълта нощна пеперуда.

Косачката трябваше непрекъснато да се смазва. Барнет я беше пуснал точно под прозореца на Джейкъб и тя скърцаше, стържеше, после избумтя по ливадата и после пак взе да стърже.

Заоблачаваше се.

Но ето че слънцето пак се показа, ослепително.

Заблещука като отблясъци върху стреме, но после ненадейно, ала много нежно поспря върху леглото, върху будилника и върху отворената кутия за пеперуди. Бледожълтите бяха прелетели над тресавището; рееха се на зигзаг над лилавата детелина. Седефките прехвърчаха над зеления плет. Сините пеперуди бяха накацали по дребните, пръснати по тревата костици, напечени от слънцето, а дяволските пеперуди и фазаните се угощаваха с кървавите вътрешности, изпуснати от прелитащ ястреб. На мили от дома, в една долчинка сред лугачките под руините, той откри пеперуди ъглокрилки. Беше зърнал и един бял адмирал да кръжи високо и още по-нависоко около дъба, но така и не успя да го хване. Една старица, която живееше сама в колиба нагоре по хълма, му беше разказала за апатура ирис, викали й лилавия император, дето всяко лято идвала в нейната градина. Малките лисичета играели в прещипа всяка сутрин, така му беше казала. А ако станеш рано призори, винаги може да видиш и два язовеца. Понякога се боричкали като малки момченца, така му беше казала.

— Джейкъб, днес следобед няма да се отдалечаваш, нали? — каза майка му и надникна през вратата, — защото капитанът ще дойде да се сбогува.

Беше последният ден от Великденските празници.

Сряда беше денят на капитан Барфут. Наконти се със синия костюм от шевиот, взе бастуна си с гумен накрайник — защото куцаше, а от лявата му ръка липсваха два пръста, тъй като беше служил на страната си — и точно в четири следобед излезе от своята къща с флагщока.

В три часа господин Дикенс, мъжът, който отговаряше за стола на колелца, се отби да вземе госпожа Барфут.

— Бутай! — обръщаше се тя към господин Дикенс, след като беше стояла на еспланадата петнайсет минути. И после додаваше: — Достатъчно, благодаря ви, господин Дикенс.

При първата заповед той гледаше да избере място на слънце; при втората спираше стола на колелца в най-светлата ивица.

Самият той стар кореняк, господин Дикенс намираше, че има много общо с госпожа Барфут — дъщерята на Джеймс Копард. Обществената чешма там, където се пресичаха улиците „Уест“ и „Брод“, беше дарение от Джеймс Копард, който беше кмет по времето на петдесетгодишния юбилей на кралица Виктория и ликът му се виждаше върху градските цистерни за миене на улиците, върху витрините и върху поцинкованите транспаранти на прозорците на адвокатски кантори. Но Елън Барфут не беше ходила никога в Аквариума (въпреки че много добре познаваше капитан Боас, който беше уловил акулата), а когато се приближиха мъжете с рекламните афиши, тя ги изгледа презрително, тъй като знаеше, че никога няма да види представленията на Пиеро, нито на братята Зено, нито на Дейзи Бъд и нейната трупа танцуващи тюлени. Защото в стола си на колелца там, на еспланадата, Елън Барфут беше като пленница — пленница на цивилизацията — и всички решетки на клетката й се кръстосваха по еспланадата в слънчеви дни, когато сградата на общината, манифактурните магазини, плавалнята и мемориалната палата разчертаваха земята със сенките, които хвърляха.

Самият той стар кореняк, господин Дикенс стоеше малко зад нея и пушеше лула. Тя непрекъснато го питаше нещо — кои са онези хора… кой държи сега дюкяна на господин Джоунс… кога в сезона… дали госпожа Дикенс е опитвала нещо си, — а думите се ронеха от устните й като трохи от суха бисквита.

Тя затвори очи. Господин Дикенс зави. Мъжките му чувства все още не го бяха напуснали напълно, въпреки че, когато върви насреща ти, човек забелязва как трепетливо замята черното бомбе на едната си обувка пред другата; как е паднала сянка между края на жилетката му и панталона; как се навежда несигурно, като стар кон, който ненадейно се е освободил от тегличите си и вече не влачи каруца подире си. Но докато господин Дикенс всмукваше дима и отново го изпускаше, мъжките му чувства се четяха в очите му. Мислеше си как капитан Барфут вече е тръгнал към Маунт Плезънт; капитан Барфут, неговият господар. Защото у дома в тясната всекидневна над конюшнята, с канарчето на перваза и момичетата зад шевната машина, и госпожа Дикенс, присвита надве от ревматизъм — у дома, където малко го уважаваха, крепеше го единствено мисълта, че е на служба при капитан Барфут. Обичаше да си прехвърля тази мисъл, докато си бъбреше с госпожа Барфут на главната алея, както и другата — че помага на капитана да стигне до госпожа Фландърс. Той, един мъж, се грижеше за една жена, за госпожа Барфут.

Като зави, видя, че тя се е заговорила с госпожа Роджърс. И завивайки отново, видя, че госпожа Роджърс беше продължила напред. Върна се при стола на колелца и госпожа Барфут го попита колко е часът; той извади големия си сребърен джобен часовник и много любезно я осведоми с тон, сякаш знаеше много повече от нея за времето и всичко останало. Но госпожа Барфут беше наясно, че капитан Барфут вече е тръгнал към госпожа Фландърс.

Точно така, той беше преполовил пътя към нея, след като слезе от трамвая и беше зърнал на югоизток Додс Хил да зеленее на фона на синьото небе, което някъде към хоризонта се къпеше в пепелявокафеникав цвят. Изкачваше хълма. Въпреки накуцването, в походката му имаше нещо войнишко. Госпожа Джарвис, която се показа на прага на енорийския си дом, го мерна, че идва, а нейният нюфаундленд, Нироу, взе лениво да мята опашка наляво-надясно.

— О, капитан Барфут! — възкликна госпожа Джарвис.

— Добър ден, госпожо Джарвис — отвърна й капитанът.

Продължиха да вървят заедно, а когато стигнаха къщата на госпожа Фландърс, капитан Барфут свали кепето си от туид, приведе се галантно и каза:

— Желая ви хубав ден, госпожо Джарвис.

И госпожа Джарвис продължи сама.

Отиваше да се разходи из голата пустош. Пак ли беше обикаляла ливадата си до късно през нощта? Пак ли беше чукала по прозореца на кабинета му, провиквайки се: „Виж луната, виж луната, Хърбърт!“.

И Хърбърт поглеждаше към луната.

Госпожа Джарвис се разхождаше из голата пустош, когато се чувстваше нещастна, и често стигаше чак до една долчинка с формата на чиния, въпреки че все се канеше да отиде до някое по-отдалечено било; ето че седна, извади малката си книжка, скрита под наметалото й, прочете няколко реда поезия и се огледа наоколо. Не беше много нещастна и като си даде сметка, че е на четиресет и пет, реши, че едва ли някога ще бъде много нещастна, което ще рече, толкова нещастна, че да напусне съпруга си и да провали кариерата на този добър мъж, както понякога му се заканваше.

Ненужно е все пак да се споменава пред какви рискове се изправя съпругата на един енорийски пастор, тръгнала сама на разходка из пустошта. Ниска, смугла, с искрящи очи, фазаново перо в шапката, госпожа Джарвис беше от онзи тип жени, които, оставени насаме сред природата, биха могли да изгубят вярата си, тоест да объркат своя Бог с универсалния, но тя не изгуби вярата си, не напусна съпруга си, никога не изчете нито едно стихотворение от край до край, продължи да обикаля голата пустош, заглеждаше се в луната зад брястовете и седнала върху тревата високо над Скарбъро, чувстваше… Да, да, когато чучулигата се извиси; когато овцете се оттеглят стъпка-две по-нататък, хрупайки тревица, раздрънчали хлопатарите си; когато лекият ветрец задуха, целуне бузите ни и стихне; когато корабите в морето там долу като че препречват пътя си един на друг, ала не, продължават напред, придърпани сякаш от невидима ръка; когато във въздуха отекват далечни бумтежи и призрачни ездачи препускат, а после галопът им заглъхва; когато хоризонтът трепти син, зелен, емоционален — тогава госпожа Джарвис въздиша дълбоко и си мисли: „Само някой да можеше да ми даде… ако можех аз да дам на някого…“. Но сама не знаеше какво иска да даде, нито кой можеше да й даде на нея.

— Капитане, госпожа Фландърс излезе само преди пет минутки — каза Ребека.

Капитан Барфут се настани в креслото и зачака. Постави лакти върху страничните облегалки, сложи едната си ръка върху другата, изпъна напред куция си крак, до него подпря бастуна си с гумения накрайник, седеше съвършено неподвижно. Имаше някаква скованост у него. Дали пък не се беше замислил? Вероятно едни и същи мисли отново и отново. Бяха ли „приятни“ мисли, интересни мисли? Той беше човек с характер, силен, неотстъпчив и предан. По отношение на него жените биха казвали: „Той е законът. Той е редът. Следователно трябва да тачим този мъж. Нощем той бди на мостика“, после ще му поднесат чаша чай или нещо друго и мислено ще си представят корабокрушения и други бедствия, когато всички пасажери се търкалят, изпадат от каютите си, докато капитанът със закопчана догоре къса двуредна куртка единствен устоява на бурята, въпреки че тя може да го надвие, ала само тя и нищо друго. „Но аз имам и душа — продължи да си мисли госпожа Джарвис; капитан Барфут изведнъж издуха носа си в голяма червена носна кърпа, — и причината за това е мъжката му глупост, и бурята е толкова негова, колкото и моя…“ така си беше казала госпожа Джарвис, когато капитанът се беше отбил при тях да ги види и тъй като Хърбърт беше излязъл, прекара два-три часа, в почти пълно мълчание, разположен в креслото. Но на подобни мисли Бети Фландърс изобщо не даваше воля.

 

 

— О, капитане — възкликна госпожа Фландърс, нахлувайки в гостната. — Трябваше да догоня мъжа от Бейкърс… Надявам се, че Ребека… Надявам се, че Джейкъб…

Беше останала съвсем без дъх, но изобщо не беше разстроена и като остави четката за камината, която беше купила от търговеца на смазочни масла, каза, че навън е горещо, и със замах отвори прозореца още по-широко, оправи една покривка, взе една книга, сякаш се чувстваше много уверена, много привързана към капитана, както и много, много по-млада от него. И наистина, със синята си престилка не изглеждаше на повече от трийсет и пет години. Той беше много над петдесет.

Взе да мести ръце по масата, капитанът въртеше глава наляво-надясно, издаваше сподавени звуци и докато Бети нещо нареждаше, той се чувстваше съвсем като у дома си… след двайсет години.

— Е — обади се най-накрая, — получих отговор от господин Поулгейт.

Господин Поулгейт му беше писал, че не може да го посъветва нищо по-добро от това да изпратят момчето в някой университет.

— Господин Флойд е учил в Кеймбридж… не, в Оксфорд… ами в единия или в другия — каза госпожа Фландърс.

Погледна навън. Малки прозорчета, люлякът и зеленината в градината се огледаха в очите й.

— Арчър се справя отлично — каза тя. — Получих много мило писмо с отзивите на капитан Максуел.

— Ще ти оставя писмото, за да го покажеш на Джейкъб — каза капитанът, като преди това несръчно го напъха в плика.

— Джейкъб, както обикновено, е тръгнал да лови пеперуди — каза госпожа Фландърс раздразнено, но една последвала мисъл я изненада. — Ами да, турнирът по крикет започва тази седмица.

— Едуард Дженкинсън си е подал оставката — каза капитан Барфут.

— Значи, ще се кандидатираш за градски съветник, нали? — възкликна госпожа Фландърс и погледна капитана право в лицето.

— Ами нещо такова — започна той и се намести още по-удобно в креслото.

 

 

И стана точно така, че Джейкъб Фландърс постъпи в Кеймбридж през октомври 1906-а.