Вирджиния Улф
Стаята на Джейкъб (12)

XII

Водата се изливаше от ръба като олово… като верига с плътни бели брънки. Влакът излезе сред стръмна зелена ливада; Джейкъб видя да растат лалета на ивици и чу да пеят птици, в Италия.

Кола, пълна с италиански офицери, вървеше успоредно по равния път, не отстъпваше на влака и вдигаше пушилка след себе си. Имаше дървета, обточени с пълзящи лози… както ги е описал Вергилий. Ето я гарата, тълпи от хора се сбогуват, жени с високи жълти ботуши и странни бледи момчета с къси чорапи. Пчелите на Вергилий са изпълнили низините на Ломбардия. Такъв бил обичаят на древните — да отглеждат лози сред брястове. После, в Милано, се виждаха острокрили ястреби, светлокафяви, които рисуваха всевъзможни фигури над покривите.

В тези италиански вагони става непоносимо горещо, когато ги напече следобедното слънце, и нищо чудно, докато локомотивът се изкатери, за да излезе от дефилето, потракващата верига да се е скъсала. Нагоре, нагоре и все по-нагоре се задъхват вагоните, като че ли е панорамен влак. Всяко възвишение е покрито с щръкнали дървета и удивителни бели селца са накацали по терасите му. Винаги има по една бяла кула на самия връх, плоски покриви с червен фриз и отвесна стръмнина надолу. Това не е страна, в която човек да излезе на разходка след чая. Първо, защото няма трева. Цял склон, покрит с маслинови дръвчета. Още е април, а земята се е спекла между тях, станала е на суха прах. Няма прегради за добитъка, нито пътеки за разходка, нито алеи, нашарени от сенките на дървета и листа, нито кръчми от осемнайсети век с еркерни прозорци, където човек да хапне пържени яйца с шунка. О, не, цяла Италия е безжалостна, оголена и изложена като на длан, черни свещеници се тътрят по пътищата й. Странно е също така, че където и да отидеш, наоколо все ще има по някоя вила.

Все пак приятно е да странстваш сам със сто лири в джоба си. И ако тези пари не стигнат, както вероятно ще стане, тогава ще продължи пеш. Може да преживява с хляб и вино — виното в плетени бутилки, — защото след Гърция, ще се върне да обиколи и Рим. Римската цивилизация е от по-ниска проба, в това няма съмнение. Но и Бонами често говореше глупости. „Трябва да се види Атина“, така ще му каже, като се върне. „Да застанеш на Партенона“, ще му каже, „Или сред руините на Колизея, това те навежда на доста възвишени мисли“, които той се канеше да изложи най-подробно в писмата си. От тях можеше да излезе и цяло есе върху цивилизациите. Сравнение между древните и съвременните, при това с някои доста остри нападки срещу господин Аскуит — нещо в стила на Гибън^[1].

Един пълен господин се качи с големи усилия, прашен, раздърпан, с провесени по него златни верижки, и Джейкъб, леко натъжен, че не произхожда от латинската раса, се обърна и погледна през прозореца.

Странно, но човек си мисли, че като е пътувал два дни и две нощи, трябва вече да се намира в сърцето на Италия. Тук-таме се появяват вили сред маслинови горички; мъже прислужници поливат кактуси. Прилични на катафалки коли пътуват между внушителни колони, покрити с гипсови изображения на гербови щитове. През очите на чужденеца всичко изглежда някак преходно и учудващо познато. Ето един самотен хълм, където няма никой, но той е пред очите ми, пред мен самия, който довчера съм се возил в омнибуса по „Пикадили“. Онова, което ми се иска, е да походя из полето, да седна и да послушам скакалците, да изровя шепа земя… италианска земя, както италианска е и прахта по обувките ми.

По железопътните гари Джейкъб ги чуваше да се провикват нощем, крещяха странни имена. Влакът спря и наблизо долови крякането на жаби, внимателно вдигна черните щори и пред него се ширна огромно странно мочурище, цялото огряно в бяло под лунната светлина. В купето не се дишаше от гъстия дим на пурите, който се стелеше около лампата със зелен абажур. Италианският господин хъркаше, беше свалил ботушите си и разкопчал жилетката си… На Джейкъб цялата тази работа с пътуването за Гърция изведнъж му се стори непоносима и отегчителна… да отсядаш сам в хотели, да разглеждаш паметници… по-добре да беше заминал за Корнуол с Тимоти Дюрант… „Ооо!“, възропта Джейкъб, когато мракът започна да се прокъсва и взе да просветлява, но ето че мъжът се пресегна през него, за да вземе нещо — дебелият италианец с жабото, небръснат, изпомачкан, тлъст, отвори вратата и отиде да се измие.

Джейкъб се изправи, зърна един строен италианец с ловджийска пушка, който крачеше по пътя на зазоряване, и цялата идея за Партенона го осени начаса.

„По дяволите! — помисли си той, — май почти сме стигнали!“, подаде глава през прозореца и въздухът го блъсна в лицето.

 

 

Много е досадно, че поне двайсет души от познатите ти винаги са в състояние на мига да кажат нещо много духовито за гостуването си в Гърция, докато у теб някаква задръжка парализира емоциите. След като се изми в хотела в Патрас, Джейкъб тръгна по следите на трамвайните линии, извървя почти цяла миля; после почти цяла миля по обратния път; беше срещнал няколко сюрии пуйки, няколко върволици магарета, беше се изгубил в задни улички, беше прочел реклами за корсети и за бульона „Маги“, настъпваха го деца, навсякъде миришеше на развалено сирене и много се зарадва, когато най-неочаквано се озова точно срещу хотела си. Зърна стар брой на „Дейли мейл“ сред чаши изпито кафе; прочете го. Но какво може да прави след вечеря?

Без съмнение, положението ни, общо взето, щеше да е много по-лошо, ако бяхме лишени от удивителния дар на илюзиите. На дванайсет години, вече отървали се от куклите и счупените влакчета, изведнъж Франция, но вероятно много повече Италия и със сигурност Индия започват да привличат развихреното ни въображение. Лелята на някого е била в Рим, а и всеки си има по един чичо, който за последно се е обадил — бедният човечец — от Рангун. Повече никога няма да се върне. Но на гувернантките дължим гръцките митове. Погледни тази глава (така ни казват) — носът, виждаш ли, прав като стрела, къдрици, вежди, всичко, което може да се нарече мъжка красота; а изваяните крака и ръце говорят в най-голяма степен за съразмерно телосложение. Да, гърците са се грижили за тялото толкова, колкото и за лицето. Гърците умеят така да ти нарисуват плодове, че птичките идват да ги кълват. Първо изчиташ Ксенофонт, после Еврипид. И така един ден — божичко, наистина съществува такова нещо — оказва се, че има смисъл в това, което хората повтаряха; „гръцкият дух“, това гръцко, онова гръцко, трето гръцко; макар че, между другото, абсурдно е да твърдиш, че който и да е грък може да се мери с Шекспир. Но работата е там, че сме откърмени с една илюзия.

Без съмнение, и мислите на Джейкъб бяха от този порядък, „Дейли мейл“ стоеше смачкан в ръката му; краката изпънати напред, самото олицетворение на отегчението.

— Но така сме откърмени — продължи.

Всичко му изглеждаше много пошло. Нещо трябваше да се направи по въпроса. И от средно потиснат той изведнъж се почувства като човек пред екзекуция. Клара Дюрант го беше напуснала по време на едно парти, за да разговаря с някакъв американец, на име Пилчард^[2]. А той я остави и тръгна за Гърция. Носеха вечерни тоалети. И говореха глупости — и то какви ужасни глупости — и той протегна ръка към „Глоуб Тротър“, международно списание, което се предоставяше безплатно на собствениците на хотели.

Въпреки своята западналост модерна Гърция разполага с много добре развита мрежа от електрически трамваи, така че, докато Джейкъб седеше в хотелската си стая, отвън трамваите дрънчаха и звънтяха настоятелно — зън, зън, зън, — за да се махнат магаретата от пътя им, а една възрастна жена пък, точно под прозореца му, категорично отказваше да се дръпне встрани. Цялата цивилизация беше осъдена.

Келнерът също стоеше съвършено равнодушен. Аристотел, мърляв мъж, с хищнически интерес към присъствието на единствения гостенин, който в момента бе заел единственото кресло, влезе с важна стъпка в помещението, свали нещо, друго вдигна, после забеляза, че Джейкъб е още тук.

— Бих искал утре сутринта да бъда събуден рано — каза му Джейкъб през рамо. — Отивам до Олимп.

Този мрак, това отстъпление пред черните води, които се плискат около нас, това е измислица на модерното време. Може би, както твърдеше Крътъндън, липсва ни вяра. Нашите деди поне са имали нещо, което да премахват. Ние също имаме, ако това е въпросът, помисли си Джейкъб и смачка „Дейли мейл“ в ръката си. Да, ще влезе в Парламента и ще държи красиви речи — но каква полза от красивите речи в Парламента, щом отстъпваш, макар и само на инч, пред черните води? Вярно е, не съществува никакво обяснение за приливите и отливите в нашите вени — на щастие и на нещастие. Порядъчността и вечерните партита, на които се носят пищни тоалети, и мизерията на бордеите зад Грейс Ин — те вероятно са в дъното на нещата, поне на Джейкъб така му се струваше. Но да не забравяме и Британската империя, която бе започнала да го озадачава; нито пък беше изцяло съгласен да се дава право на самоуправление за Ирландия. Какво казваше „Дейли мейл“ по този въпрос?

 

 

Беше възпитан да се държи като мъж и трябваше да се потопи в нещата от живота, за което си даваше сметка дори камериерката, която изпразваше легена му горе в стаята, опипваше ключовете, копчетата за яка, моливите и шишенцата с хапчета, разпръснати върху тоалетката му.

Това, че беше станал мъж, Флоринда го знаеше, както знаеше и всичко останало, инстинктивно.

Бети Фландърс дори в момента, докато изчиташе писмото му, изпратено от Милано, подозираше това: „Не ми казва — оплака се тя на госпожа Джарвис — почти нищо, което искам да знам“, но въпреки това продължи да умува над писмото.

Фани Елмър чувстваше този факт до степен на отчаяние. Защото той грабваше бастуна и шапката си, отиваше до прозореца и според нея изглеждаше доста отнесен, но и много строг.

„Ще си изврънкам един обяд от Бонами“ — така ще каже.

„Както и да е, винаги мога да се удавя в Темза“ — изплака Фани, докато минаваше бързешком край яслите за деца без родители.

„На «Дейли мейл» обаче не може да му се има доверие“ — каза си Джейкъб и потърси с поглед нещо друго за четене. И отново въздъхна, тъй като наистина се чувстваше така потиснат, сякаш мракът се беше загнездил у него и с всеки изминал миг се сгъстяваше все повече и повече, а това беше странно за човек, който толкова обичаше да се радва на живота, не изпадаше в дълбокомислени анализи, затова пък, разбира се, беше изключително романтичен, така смяташе Бонами там, в стаята си в Линкълнс Ин.

„Ще се влюби — помисли си Бонами. — В някоя гъркиня с прав нос.“

Именно на Бонами беше писал Джейкъб от Патрас — на Бонами, който не можеше да обича жена и никога не беше чел глупава книга.

В края на краищата има толкова малко добри книги и тук не влизат разточителните истории, описанията на пътешествия с мулета и каруци в търсене изворите на Нил, нито бъбривостта на художествената литература.

Обичам книги, чието достойнство може да се извлече и обобщи в страница или две. Обичам изречения, които не се размекват, дори армии да минават през тях. Обичам думите да са силни и сурови — това бяха схващанията на Бонами и те му бяха спечелили враждебността на онези, чиито предпочитания клоняха повече към свежия полъх на утрото, които отварят прозореца със замах и зърват как макове са изпъстрили слънцето, и не могат да удържат възторга си пред удивителната плодовитост на английската литература. Това Бонами изобщо не го понасяше. Обвинението срещу него беше, че литературните му вкусове влияят на приятелствата му, карат го да мълчи, да бъде потаен и придирчив и да се чувства добре в компанията само на един-двама млади мъже, които мислеха като него.

Джейкъб Фландърс обаче изобщо не мисли като него — никак дори, въздъхна Бонами, като разстла тънките листове на писмото върху масата и не за пръв път се замисли върху характера на Джейкъб.

Проблемът беше в тази романтична негова нагласа. „Ала примесена с глупост, която го тласкаше към стигащи до абсурд опасности — мислеше си Бонами, — има нещо… нещо“ — въздъхна той, тъй като обичаше Джейкъб повече от всеки друг в света.

Джейкъб се приближи до прозореца и застана пред него с пъхнати в джобовете ръце. Видя трима гърци с фустанели, видя мачти на кораби, бездействащи или заети хора от нисшите класи, които се шляеха или крачеха енергично, или се събираха на групи и жестикулираха оживено. Тяхната пълна незаинтересованост към него не беше причина за мрачната му потиснатост, а някакво далеч по-дълбоко убеждение — не това, че самият той е самотен, а че всички хора са самотни.

Все пак на следващия ден, когато влакът бавно заобиколи един хълм по пътя към Олимп, видя как гъркините селянки вече работят сред лозята; възрастните гърци седят по гарите и пият шербет. И макар че Джейкъб продължаваше да се чувства потиснат, не беше и подозирал за съществуването на този приятен трепет да си сам; извън Англия; сам-самичък; откъснат от всичко. Виждаха се много стръмни голи възвишения по пътя към Олимп, а между тях синьо море и триъгълни парчета небе. Малко като корнуолския бряг. Да се разхождаш съвсем сам цял ден… да тръгнеш по тази пътечка и по нея да стигнеш ей така между храстите… или това бяха ниски дръвчета?… чак до върха на планината, от който се виждаше половината нация на древността…

„Добре — каза си Джейкъб, тъй като в купето нямаше друг, — сега да разгледам картата.“

Може да го виним или величаем, но никой не може да отрече дивото у всекиго от нас. Да препускаш лудешки, да се проснеш изнемощял на пясъка, да почувстваш как земята се върти, да те обземе — съвсем сериозно — прилив на приятелска нежност към камъните и тревите, сякаш човечеството го няма, а що се отнася до мъжете и жените — ами да вървят по дяволите! — да, човек не може да пренебрегне факта, че този копнеж ни спохожда твърде често.

Вечерният въздух разлюля доста мръсното перде на хотелския прозорец в Олимп.

„Преливам от любов към всекиго… — помисли си госпожа Уентуърт Уилямс, — но от всички най-много към бедните… към селяните, които вечер се връщат натоварени. И всичко е така мило и смътно, и много тъжно. Тъжно е, тъжно е. Но всичко има смисъл — помисли си Сандра Уентуърт Уилямс и леко повдигна глава. Изглеждаше много красива, трагична и екзалтирана. — Човек трябва да обича всичко.“

В ръцете си държеше малка книга, удобна за пътуване — разкази от Чехов, — и стоеше забулена в бяло пред прозореца на хотела в Олимп. Колко красива беше нощта! И нейната женска красота беше красотата на нощта. Трагедията на Гърция беше трагедията на всички възвишени души. Неизбежният компромис. Тя като че ли осъзна нещо. Трябва да си го запише. И като се приближи до масата, където съпругът й четеше, тя отпусна брадичка в дланите си и пак се замисли за селяните, за страданието, за собствената си красота, за неизбежния компромис и за това, как трябва да си запише нещо. Еван Уилямс не каза нищо грубо, банално или глупаво, просто затвори книгата си и я побутна встрани, за да направи място за супата, която им поднасяха в момента. Само очите му като на копой с увиснали клепачи и тежката му жълтеникава челюст разкриваха меланхоличното му примирение и убеждението му, че бидейки принуден да живее с благоразумна умереност и предпазливост, той никога не би могъл да постигне която и да било от целите, които — и той го знаеше — са единствените, които си струва да бъдат преследвани. Неговата деликатност беше безупречна, мълчанието му — ненакърнимо.

— Всяко нещо има значение — каза Сандра.

Но сякаш не друго, а собственият й глас развали магията. Забрави за селяните. Остана й само усещането за собствената й красота, а за късмет точно пред нея имаше огледало.

„Много съм красива“ — помисли си тя.

Внимателно донагласи шапката си. Съпругът й видя, че се оглежда; съгласи се, че е важно да си красив; че красотата е наследство и човек не може да я пренебрегва. Но тя е и бариера, дори сковаваща досада. Той довърши супата си и продължи да гледа през прозореца.

— Пъдпъдък — каза госпожа Уентуърт Уилямс с мечтателен глас. — После, предполагам, козе сирене, а след това…

— Крем карамел, естествено — додаде съпругът й със същата интонация, вече извадил клечката за зъби от устата си.

Тя остави супената лъжица в чинията си, която мигом беше отнесена, макар и още наполовина пълна. Във всичко, което правеше, се долавяше собственото й превъзходство; защото беше от онзи вид англичани, който е толкова гръцки; селяните сваляха шапка пред нея, свещеникът я тачеше, дори благоговееше пред нея; и в богаташките, и в бедняшките къщи градинарите почтително изправяха гръб, щом тя се появи на широката тераса в неделя сутрин, обикаляйки каменните урни заедно с министър-председателя, за да избере роза — нещо, което по всяка вероятност се е опитвала да забрави, докато очите й блуждаеха около ресторанта на хотела в Олимп, търсеха да открият прозореца, на който бе оставила книгата си и където преди няколко минути беше осъзнала нещо… беше нещо много важно, относно любовта и тъгата, и селяните.

Но ето че Еван въздъхна, не от отчаяние, нито дори от негодувание. Но тъй като беше възможно най-амбициозният човек, а по темперамент — най-мудният, и не беше постигнал нищо; знаеше по вода политическата история на Англия и тъй като прекарваше много време в компанията на Чатам, Пит, Бърк и Чарлс Джеймс Фокс^[3], не можеше да не сравнява себе си и своето време с тях и тяхното време. „Все пак няма друг момент, в който великите мъже да са били по-нужни“ — често си повтаряше той с въздишка. Ето пак взе да почиства зъбите си в хотела в Олимп. Беше приключил. Очите на Сандра продължаваха да блуждаят наоколо.

— Тези розови пъпеши сигурно са опасни — каза той мрачно.

И докато го казваше, вратата се отвори и влезе млад мъж със сив кариран костюм.

— Красиви, но опасни — повтори Сандра, която веднага реши да говори със съпруга си в присъствието на трети човек.

(„О, английско момче на туристическа обиколка“ — помисли си тя.)

И Еван го знаеше.

Да, той го знаеше и се възхищаваше от нея. Много е приятно, помисли си той, да пофлиртуваш с някого. Що се отнася до него обаче, дали заради ръста му (Наполеон е бил метър и шейсет, припомни си той), или пълнотата му, или неспособността му да изтъква личността си (но сега повече от всякога са ни нужни велики мъже, въздъхна той), това му се струваше безполезно. Хвърли пурата си, отиде при Джейкъб и го попита с простодушие, което допадна на Джейкъб, дали идва направо от Англия.

— Колко английско! — изсмя се Сандра на следващата сутрин, когато келнерът им каза, че младият господин е тръгнал още в пет, за да изкачи планината. — И сигурно ви е помолил да му приготвите вана? — при което келнерът поклати глава и каза, че трябва да попита управителя. — Не ме разбрахте — изсмя се Сандра. — Няма значение.

Излегнал се на върха на планината, съвършено сам, Джейкъб изпитваше несравнимо удоволствие. По всяка вероятност никога през целия си живот не се е чувствал толкова щастлив.

По време на вечерята същия ден господин Уилямс го попита дали иска да погледне вестника; после госпожа Уилямс го попита (докато двамата се разхождаха по терасата и пушеха… как можеше да откаже предложената му от мъжа й пура?) дали е видял древния театър на лунна светлина; дали познава Евърард Шърбърн; дали чете на гръцки и дали (Еван се надигна безмълвно и влезе вътре), ако трябва да пожертва една от двете литератури, това ще бъде френската или руската?

„И сега — написа Джейкъб в писмото си до Бонами — ще трябва да прочета проклетата книга“ — имаше предвид нейния Чехов, тъй като тя му я беше заела.

 

 

Макар и това мнение да е непопулярно, струва ми се вярно, че доста голи места, полета, покрити с камъни и негодни за обработка, както и неспокойната морска шир между Англия и Америка ни допадат повече от градовете.

Има нещо абсолютно у нас, което презира квалификациите. Именно то се дразни и измъчва в обществото. Хората влизат заедно в салона. „Толкова ми е драго — казва някой, — да те видя“, и това е лъжа. После: „Сега повече се радвам на пролетта, отколкото на есента. Изглежда, така става, когато човек остарее“. Защото жените говорят винаги, винаги, винаги за това, какво чувстват и ако се случи да кажат „когато човек остарее“, очакват полученият отговор да е нещо съвършено различно от темата.

Джейкъб седна насред каменоломната, където гърците са разрязвали мрамора за строежа на театъра. Може да припаднеш от жега, докато катериш гръцките склонове по пладне. Червени циклами бяха нацъфтели; загледа се в малките костенурки, които се поклащаха от туфа на туфа; въздухът ухаеше със силна и сладка миризма, а слънцето, което напичаше назъбените отломъци мрамор, заслепяваше очите до болка. Невъзмутим, властен и надменен, малко тъжен и обзет от някакво августовско отегчение, той остана да седи и запали лулата си.

Бонами щеше да каже, че именно това го смущава — когато Джейкъб изпадне в тези негови състояния на потиснатост и заприличва на рибаря Маргейт, останал без работа, или на английски адмирал. Не можеш да го накараш да проумее каквото и да било, когато е в такова настроение. Човек по-добре да го остави сам. Държеше се като глупак. Освен това започваше да се заяжда.

Ставаше много рано и тръгваше да разглежда статуи с помощта на своя „Бедекер“^[4].

Сандра Уентуърт Уилямс, странстваща по света преди закуска в търсене на приключение или гледна точка, цялата в бяло, може би не чак толкова висока, но със силно изправен гръб — Сандра Уилямс зърна главата на Джейкъб точно на нивото на главата на Хермес от Праксител^[5]. Сравнението беше изцяло в негова полза. Но преди да успее да изрече и една дума, той беше вече излязъл от музея, напускайки и нея.

Но нали модерната дама пътува с повече от един тоалет и ако бялото отива на сутрешния час, тогава може би пясъчножълтото с лилави точки, черна шапка и едно томче на Балзак ще отиват на вечерния. Пременена по този начин, стоеше на терасата, когато се появи Джейкъб. Изглеждаше много красива. Сключила ръце, унесена в мисли, сякаш се беше заслушала в съпруга си, сякаш съзерцаваше върволицата селяни, които се връщат, понесли на гръб вързопи съчки, сякаш виждаше как хълмът променя цвета си от синьо към черно, сякаш различаваше истината от лъжата, така си каза Джейкъб и рязко кръстоса крака, забелязвайки в същия миг колко овехтял е панталонът му.

„Но той ми се струва много изискан“ — реши Сандра.

А Еван Уилямс, излегнал се в креслото си с вестник в скута, им завиждаше. Най-доброто нещо, което можеше да стори, бе да публикува в „Макмилан“ монографията си върху външната политика на Чатам. Но по дяволите, тези гръмки и дребнави напъни — това неспокойствие, надуване и разпаленост — това беше ревност! ревност! ревност! каквато се беше заклел никога повече да не изпитва.

— Фландърс, ела с нас в Коринт — покани го той с повече от обичайната си приповдигнатост, като спря до стола на Джейкъб.

Почувства облекчение от отговора на Джейкъб или по-скоро от твърдия, директен, макар и стеснителен начин, по който му каза, че с удоволствие ще тръгне с тях за Коринт.

„Ето това е човек — помисли си Еван Уилямс, — който може да се прояви много добре в политиката.“

„Възнамерявам, докато съм жив, всяка година да идвам в Гърция — написа Джейкъб на Бонами. — Според мен това е единственият начин да се спасиш от цивилизацията.“

„Един бог знае какво иска да каже с това“ — въздъхна Бонами. Защото самият той никога не се изразяваше мъгляво и тези неясни твърдения на Джейкъб го изпълваха с тревожни предчувствия, но в същото време и много го впечатляваха, тъй като собствената му нагласа клонеше към ясното, конкретното и рационалното.

Нищо не би могло да е по-просто от това, което каза Сандра, докато в Акрокоринт се спускаше по пътечката, а Джейкъб крачеше до нея, встрани от утъпканата земя. Останала без майка още на четири години, а имението „Парк“ било необятно.

— Както и да го обикаля човек, сякаш никога не можеше да излезе от пределите му — смееше се тя. Разбира се, имало библиотека, както и милият господин Джоунс, както и означения кое къде е. — Често се отбивах в кухнята и сядах в скута на иконома — изсмиваше се тя, но тъжно.

Джейкъб си помисли, че ако е бил там, щеше да я спаси; защото е била изложена на големи опасности, така реши, после си каза: „Хората не биха разбрали жена, която говори по нейния начин“.

Не се оплакваше от стръмния хълм; той забеляза, че носи опънат панталон под късото си горнище.

„Жени като Фани Елмър биха мрънкали — помисли си той. — Както и как й беше името, Карслейк, също; но въпреки това се преструват, че…“

Госпожа Уилямс казваше нещата директно, без заобикалки. Той се учуди от собствените си познания за правилата на поведение и точно колко може да се сподели от това, което човек мисли; колко открито може да се държи човек с жена и колко малко беше познавал себе си преди това.

Еван се присъедини към тях, щом слязоха до пътя; докато пътуваха нагоре по стръмнините и после надолу (защото Гърция е в състояние на вечен кипеж и вълнообразност и в същото време се откроява с удивително чисти форми, земя без дървета, където пръстта се вижда между стръкчетата трева, всеки склон е изрязан, оформен и очертан най-често на фона на искрящи, дълбоки, сини води, островчета, бели като пясъка, плават на хоризонта, тук-таме се мяркат палмови горички в низините, самите те осеяни с черни кози или ниски маслинови дръвчета, а по хълбоците на склоновете понякога сияят бели вдлъбнатини, белязани с кръст), докато пътуваха нагоре по стръмнините и после надолу, той се беше смръщил в ъгъла на купето с юмрук така силно стиснат, че кожата бе докрай опъната между кокалчетата, а малките косъмчета стърчаха. Сандра седеше на отсрещната седалка, властна като самата Виктория^[6], готова да полети навън.

„Безсърдечна!“ — помисли си Еван (което не беше вярно).

„Безмозъчна! — после така реши (но и това не беше вярно). — Въпреки това!…“

Завиждаше й.

Когато дойде време за лягане, Джейкъб установи, че му е трудно да пише на Бонами. Но нали беше видял Саламин, а в далечината и Маратон. Бедният стар Бонами! Не, имаше нещо много странно в това. Чувстваше, че не е в състояние да пише на Бонами.

— Въпреки всичко ще отида до Атина — каза той, изглеждаше твърдо решен, независимо от кукичката, която се беше забила в него тук, отстрани.

Семейство Уилямс бяха вече посетили Атина.

 

 

Атина е все още напълно способна да изуми всеки млад мъж със странната комбинация, с най-несъвместимия конгломерат, който представлява. Изглежда ту еснафска, ту безсмъртна. Ту срещаш евтини европейски бижута, разстлани върху покрити с кадифе таблички. Ту някоя внушителна матрона стои гола, с изключение на ветреещи се одежди над коленете. Никаква форма не можеше да надделее, да завладее усещанията му, когато в един горещ следобед се разхождаше като по парижки булевард; едва успя да се дръпне навреме от пътя на кралското ландо, което изглеждаше невероятно разнебитено, трополейки по осеяния с дупки път, приветствано от граждани и от двата пола, облечени евтино с бомбета и европейски костюми; въпреки че един овчар с фустанела, шапка и гети едва не подкара стадото си кози помежду кралската процесия; и през цялото това време Акрополът се издига високо в небето, надвесил се над града като огромна неподвижна вълна с жълтите, здраво забити колони на Партенона.

Жълтите колони на Партенона се виждат по всяко време на деня, здраво забити на Акропола; по залез-слънце, когато корабите изстрелват своите салюти от Пирея, прозвучава камбана и се появява мъж в униформа (с разкопчана жилетка); жените прибират чорапите, които плетат под сянката на колоните, провикват се да съберат децата и тръгват надолу по хълма към къщите си.

Ето ги отново колоните, фронтонът, Храмът на победата и Ерехтейонът върху светлокафеникава скала, прорязана от сенки; сутрин отваряш кепенците, навеждаш се и откъм улицата долитат шум, глъчка, свистенето на камшици. Ето ги.

Изключителната категоричност, с която се открояват — ту в сияйно бяло, отново в жълто и някои светли оттенъци на червеното, — внушават мисли за устойчивост, за изригването от земните недра на някаква духовна енергия, която навсякъде другаде се разсейва в елегантни дребнавости. Но тази устойчивост съществува съвършено независимо от нашето възхищение. Макар красотата да е достатъчно човешка, за да ни размекне, да раздвижи дълбоките тинести отлагания — спомени, увлечения, разкаяния, сантиментална преданост, — Партенонът е откъснат от всичко това; и само като си помисли как векове наред стои като изрязан нощем, човек започва да свързва този пламък (по пладне светлината е ослепителна, а фризовете — почти невидими) с идеята, че може би единствено красотата е безсмъртна.

Като към това се прибавят, в сравнение с подкожушената гипсова мазилка, новите любовни песни, екнали заедно със струните на китара и някакъв грамофон, както и движещите се, но безлични физиономии от улицата, Партенонът изглежда наистина удивителен в своята безмълвна невъзмутимост, която е така внушителна, че вместо западнал той ни се струва, точно обратното, че ще надживее целия свят.

„А гърците, като хора разумни, никога не си правели труда да довършват задната страна на статуите“ — каза си Джейкъб и засенчи очи, загледан в тази част на статуята, чийто гръб наистина бе грапав и недоправен.

Забеляза леката несиметричност на ръбовете на стъпалата, където си личеше, че „гърците отдават предпочитание на артистичното пред математическата точност“, прочете той в пътеводителя си.

Застана на същото място, където навремето се е издигала голямата статуя на Атина, и веднага разпозна забележителностите в картината, която се откриваше под него.

С една дума, разглеждаше съвестно и старателно, ала потънал в дълбоко униние. Освен това екскурзоводите не спираха да му досаждат. Това беше в понеделник.

В сряда написа телеграма до Бонами, казваше му да пристигне веднага. После я смачка в шепа и я хвърли в канавката.

„Първо, той просто няма да дойде — каза си. — Освен това въпросното усещане май вече се притъпи.“ „Въпросното усещане“ беше онова неспокойно, болезнено чувство, нещо като егоизъм… на човек наистина му се иска то да изчезне… защото нараства неимоверно… „Ако продължи още малко, няма да съм в състояние да го преодолея… но ако някой друг го съзерцава в същото време заедно с мен… Бонами се е заврял в стаята си в Линкълнс Ин…“ О, по дяволите, всичко да върви по дяволите… когато човек се изправи пред Партенона по залез-слънце, от едната му страна са хълмовете Химетус, Пентели и Ликавит, от другата — морето, небето е обсипано в розови перца, долината е изпъстрена с всички цветове, мраморът изглежда светлокафяв и някак потискащ. За щастие, Джейкъб беше почти лишен от чувство за лична принадлежност и изобщо не се сещаше за Платон или Сократ като за хора от плът и кръв; от друга страна обаче, усетът му за архитектура беше много изострен; предпочиташе статуи пред картини, а и започваше все повече да си мисли за проблемите на цивилизацията, които, разбира се, са били разрешени по забележителен начин от древните гърци, но тяхното решение на нас не ни върши работа. Тогава, докато беше в леглото си в сряда през нощта, онази забила се в него кукичка отново го прободе силно и той взе да се мята отчаяно при спомена за Сандра Уентуърт Уилямс, в която беше влюбен.

На следващия ден изкачи Пентели.

След това посвети един ден на Акропола. Отиде рано сутринта и мястото беше почти пусто; във въздуха витаеше нещо като тътен. Но слънцето напичаше, огряло целия Акропол.

Джейкъб възнамеряваше да седне и да почете, след като успя да си намери един удобно разположен цилиндричен отломък от колона, откъдето хем можеше да се види Маратон, хем беше все още в сянка, докато Ерехтейонът сияеше в бяло точно пред него; седна и се зачете. След една страница пъхна палеца си на отвореното място. Защо да не управлява страни, и то както трябва да се управляват? Продължи да чете.

Без съмнение, мястото, което си беше избрал, с изглед към Маратон, повдигна духа му. Или може би бавният, но възприемчив ум си има своите моменти на подем. Или пък неусетно, бидейки в чужбина, беше започнал да мисли сериозно за политика.

После вдигна очи и под въздействието на изрязаните силуети, размислите му придобиха особена острота; с Гърция е свършено, Партенонът е в руини, но него го има.

(Дами със зелени и бели чадъри прекосяваха пространството на вътрешния двор — французойки, които трябваше да се срещнат със съпрузите си в Константинопол.)

Джейкъб продължи да чете. Но ето че остави книгата на земята и започна, сякаш вдъхновен от прочетеното, да си драска нещо върху листче хартия за значението на историята… за демокрацията… нещо от онези набързо нахвърляни записки, от които може да се роди творбата на живота ти; или пък листчето да изпадне от някоя книга след двайсет години, когато човек вече е забравил всичко за тях. Стана му малко криво. Я по-добре да го изгори.

Докато пишеше, Джейкъб изрисува прав нос; някъде под него френските дами ту отваряха, ту затваряха чадърите си и току се провикваха в един глас с вдигнати към небето погледи, че човек не знае какво да очаква — дъжд или слънце?

Джейкъб стана и пое към Ерехтейона. Там все още са останали няколко кариатиди, които поддържат покрива на главите си. Джейкъб се поразкърши, тъй като стабилността и равновесието засягат първо тялото. Тези статуи като че обезсилват нещата! Загледа се в тях, после се обърна и ето ти мадам Люсиен Гравѐ, кацнала върху един мраморен блок с „Кодак“, прицелен в главата му. Разбира се, скочи веднага, въпреки възрастта си, въпреки фигурата и тесните си обувки — след като дъщеря й се бе омъжила, тя с неподозирана настървеност, величествена сама по себе си, бе побързала да се превърне в гротеска от плът; скочи, но не преди Джейкъб да я забележи.

„По дяволите тези жени… по дяволите тези жени!“ — помисли си той. Върна се да си вземе книгата, която беше оставил на земята в Партенона.

„Как само развалят всичко“ — измънка под носа си, облегна се на една от колоните и здраво стисна книгата си под мишница. (Що се отнася до времето, без съмнение, бурята щеше да се разрази скоро; над Атина бяха надвиснали облаци.)

„Само заради тези проклети жени“ — каза си Джейкъб, но без злоба, по-скоро с тъга и разочарование от това, че не стана, както би могло.

(Подобно силно разочарование може да се очаква у младите мъже в разцвета на живота им, още със здрав дух и тяло, които скоро ще станат бащи на семейства и директори на банки.)

После, след като се увери, че французойките са си тръгнали, и като се огледа плахо около себе си, Джейкъб пое с бавна крачка към Ерехтейона, погледна крадешком към богинята вляво, поддържаща покрива върху главата си. Тя му напомни за Сандра Уентуърт Уилямс. Погледна я, после извърна очи. Необикновено силно се разчувства и с мисълта за очукания гръцки нос, с мисълта за Сандра в главата си и за какво ли още не, пое право към върха на планината Химетус, сам, в страшния пек.

 

 

През същия този следобед Бонами отиде да се срещне на чай с Клара Дюрант, специално за да поговорят за Джейкъб. Там, на площада зад Слоун Стрийт, в топли пролетни дни се виждаха раирани сенници над предните прозорци, спрели коне риеха чакълената настилка пред вратата, възрастни господа с жълти жилетки натискаха звънеца и почтително прекрачваха прага, когато прислужничката скромно им отговаряше, че, да, госпожа Дюрант си е у дома.

Бонами и Клара седнаха в слънчевата предна стая, латерната напяваше сладостно отвън; цистерната напредваше бавно и пръскаше тротоара; файтоните дрънчаха и цялото сребро и басмена дамаска, всички кафяви и сини килими, както и вазите със зелени клонки стояха нашарени от потрепващите жълти ивици на слънцето.

Безинтересната блудкавост на казаното помежду им няма нужда от примери — Бонами отговаряше тихо и не спираше да се удивява на това съществуване — притиснато и скопено като в бяла атлазена обувка (междувременно госпожа Дюрант прозорливо обсъждаше политиката със сър Някой-си в задната стаичка), докато девствеността в душата на Клара му се стори съвсем откровена; дълбините й неизвестни; би споменал името на Джейкъб, но вече се бе убедил, че Клара е влюбена в него… и че той не може да направи абсолютно нищо по въпроса.

„Абсолютно нищо!“ — възкликна на прага, когато вратата се затвори зад гърба му; за човек с неговия темперамент го обзе много странно чувство, докато прекосяваше парка, усещане за неумолимо пришпорени файтони, за цветни лехи, безкомпромисно разчертани с геометрична точност, за сила, която свисти около геометричните форми по най-безумен начин в целия свят. „Дали Сара е — помисли си той и спря за миг да погледа момчетата, които се къпеха в Серпентината^[7] — мълчаливата жена?… Джейкъб би ли се оженил за нея?“

 

 

В същото време под слънцето на Атина, в Атина, където е почти невъзможно да пиеш следобеден чай, възрастните мъже разговарят за политика, обсъждат я от друга гледна точка, в Атина, където Сандра Уентуърт Уилямс седи, забулена в бяло, с изпънати напред крака, с лакът върху страничната облегалка на плетения стол, а от цигарата й трепетливо извиват синкави облаци.

Портокаловите дръвчета, които цъфтят на Площада на конституцията, оркестърът, тътрещите се крака, небето, къщите, боядисани в лимоненожълто и розово — всичко това изведнъж придоби огромен смисъл за госпожа Уентуърт Уилямс след втората й чаша кафе дотолкова, че започна да драматизира историята на една импулсивна английска благородничка, която в Микена беше предложила място във файтона си на възрастна американска дама (госпожа Дуган) — една не съвсем измислена история, въпреки че не включваше Еван, който се прехвърляше от крак на крак, докато изчакваше жените да спрат да дърдорят.

„Описвам живота на отец Дамиен в стихотворна форма“ — беше казала госпожа Дуган; тя беше изгубила всичко — всичко на света, съпруг и дете, и всичко, само вярата й беше останала.

Понесла се от частното към общото, Сандра се отпусна назад като в транс.

Полетът на времето, който така трагично ни пришпорва; вечната монотонност на работата и робията тук избухва в огнен пламък като онези краткотрайни жълти главички сред зелените листа (гледаше към портокаловите дръвчета), целувки върху устни, които умират, светът се върти, върти се в лабиринти от зной и звук — въпреки че, разбира се, съществува и тихата вечер с красивата си бледност. „Тъй като съм чувствителна към всичко в живота — помисли си Сандра, — и госпожа Дуган винаги ще ми пише писма, и аз ще й отговарям.“ Ето кралският оркестър марширува с националното знаме, събужда все по-нашироко разливащи се вълни от емоции и животът се превръща в нещо, което смелите яхват и отплуват в морето; с развята назад коса (така си представяше тя, и вятърът подухваше сред портокаловите дръвчета), самата тя също излиза като окъпана от сребристи пръски… и тогава зърна Джейкъб. Стоеше на площада с книга под мишница и се озърташе наоколо с празен поглед. Имаше набито телосложение и със сигурност щеше да напълнее с течение на времето.

Освен това подозираше, че е най-обикновен селяндур.

— Онзи младеж ей там — каза с известно раздразнение, като хвърли цигарата си, — това е господин Фландърс.

— Къде? — попита Еван. — Не го виждам.

— Отдалечи се… скри се зад дърветата. Не, вече не може да го видиш. Но без съмнение, ще го срещнем.

Което, разбира се, стана.

Но доколко той беше най-обикновен селяндур? Доколко Джейкъб Фландърс на двайсет и шест годишна възраст беше глупак? Безсмислено е да се опитваме да преценяваме хората. По-скоро човек трябва да следи намеците, а не толкова изречените думи, нито дори делата. Истина е, че някои веднага оставят незаличимо впечатление. Други си губят времето, помайват се и вятърът ги вее ту в една посока, ту в друга. Любезни възрастни дами ни уверяват, че всъщност котките са най-добрите познавачи на човешкия характер. Котката винаги ще отиде при добрия човек, така твърдят; но от друга страна пък, госпожа Уайтхорн, хазайката на Джейкъб, ненавиждаше котките.

Да не говорим за твърде уважаваното мнение на тълкувателите на характери, което е доста прехвалено в наши дни. В края на краищата какво значение има… дали Фани Елмър е цялата изтъкана от чувства и чувственост, дали госпожа Дюрант е твърда като камък, дали Клара, до голяма степен под влиянието на майка си (така твърдят тълкувателите на характери), никога не е имала възможност да направи нещо самостоятелно и само най-наблюдателните забелязват дълбоките й чувства, които наистина представляват нещо тревожно, а това означава, че със сигурност някой хубав ден ще се хвърли на врата на първия срещнат недостоен за нея човек, освен ако, така твърдят познавачите на характери, има у себе си поне частица от духа на майка си… което би било нещо направо героично. Божичко, Клара Дюрант и героично! По-скоро й отива друго определение, че е доста обикновена, до известна степен, поне за такава я смятат другите. И това е причината, твърдяха те, поради която тя привлича Дик Бонами — младия мъж с нос като на Уелингтън. Е, той не е много ясен, така да се каже. С това слуховете секват. Очевидно искат да намекнат за неговата странна склонност… за която те всички отдавна клюкарстват.

— Но понякога мъже с тази странна склонност имат нужда от жена точно като Клара… — намекна госпожица Джулия Елиът.

— Кой знае — отвърна й господин Боули, — може и така да е.

Защото, колкото и дълго да продължи това одумване и както и да изпълват характерите на своите жертви, докато се издуят и омекнат като черен дроб на гъска в пещта, те никога не стигат до окончателно становище.

— Този млад човек, Джейкъб Фландърс — така обичаха да казват, — изглежда толкова изискан и… толкова притеснителен.

След което подхващаха Джейкъб и коментирайки, не спираха да се колебаят между тези две крайности. Той яздеше в компанията на благородници, ловуваше с хрътки, каквато беше модата, защото нямаше пукнато пени.

— Имаш ли представа кой е бил баща му? — попита Джулия Елиът.

— За майка му твърдят, че има родствена връзка със семейство Роксбиърс — отговори господин Боули.

— Той май не се преработва.

— Приятелите му много го обичат.

— За Дик Бонами ли говориш?

— Не, нямах предвид него. Очевидно Джейкъб е от другата страна. Той е типичният млад мъж, който се влюбва презглава и после се разкайва до края на живота си.

— О, господин Боули — каза госпожа Дюрант, която се намеси по нейния си властен начин, — помните ли госпожа Адамс? Ами това е нейната племенничка.

Господин Боули стана, поклони се любезно и си взе от ягодите.

Е, принудени сме да видим какво означава другата страна — мъжете по клубове и правителствени кабинети, — щом се твърди, че описанието на характери е несериозно изкуство, лековата занимавка, изящни контури, заграждащи празнота, просто драскулки и завъртулки.

Светлини на бойни кораби проблясват в Северно море, морските военни маршрути са на почетно разстояние един от друг. Всички оръдия трябва да тренират, при даден сигнал се прицелват в целта, която (главният артилерист брои секундите с хронометър в ръка — на шестата вдига поглед) се пръсва на трески. Със същото безгрижие дузина млади мъже в разцвета на силите си и със спокойни лица се спускат в дълбините на морето; и там също така сдържано и хладнокръвно (макар че владеят машината до съвършенство), без оплаквания, се задушават заедно. Като строени оловни войници армията плъзва по цялото житно поле, тръгва нагоре по стръмнината, спира, разгръща се полека в едната посока, после в другата, повечето падат покосени, само през биноклите се вижда, че една-две движещи се бройки все още притичват нагоре-надолу като късчета счупени кибритени клечки.

Тези действия, заедно с нестихващия обмен на банки, лаборатории, канцеларии и търговски къщи, именно те са веслата, с които светът гребе напред, така ни казват. И те са направлявани от мъже, изваяни да бъдат така невъзмутими, както е и безчувственият полицай от Лъдгейт Съркъс. Но човек може да забележи, че освен издуто и закръглено, лицето му е застинало по силата единствено на волята му, че е изопнато от усилието да изглежда така. Когато дясната му ръка се вдига във въздуха, цялата мощ на вените му потича право нагоре от рамото към върховете на пръстите; нито една капка кръв не се отклонява под напора, да речем, на внезапен импулс, сантиментално разкаяние или тънки разграничения. Омнибусите спират на мига.

По този начин живеем, казват, тласкани от неуловима сила. Твърдят, че романистите никога не успяват да я опишат; че тя се промушва, профучава през техните мрежи и ги прокъсва на парчета. Това е, твърдят, с помощта на което съществуваме — тази неуловима сила.

— А къде са мъжете? — попита старият генерал Гибънс, след като огледа салона, който, както обикновено в неделя следобед, беше пълен с елегантно облечени гости. — Къде са оръдията?

Госпожа Дюрант също се огледа.

Клара, която реши, че майка й я търси с поглед, се приближи; после отново се оттегли.

У семейство Дюрант разговаряха за Германия, а Джейкъб (тласкан от същата неуловима сила) крачеше по улица „Хермес“, когато едва не се сблъска със семейство Уилямс.

— О! — извика Клара с внезапно обзела я сърдечност.

А Еван додаде:

— Какъв късмет!

Вечерята, на която го поканиха в хотела с изглед към Площада на конституцията, беше превъзходна. Плетени панерчета с пресен хляб. Истинско масло. А месото просто нямаше нужда да бъде заливано с безброй малки зелени и червени зеленчуци, плувнали в сос.

Въпреки това беше странно. Масите бяха подредени на разстояние една от друга върху червения под с монограми на гръцкия крал, изработени в жълто. По време на вечерята Сандра не свали шапката си и остана забулена в загадъчност, както обикновено. Еван поглеждаше ту над едното си рамо, ту над другото с непоколебим и същевременно отстъпчив вид, като от време на време въздишаше. Беше странно. Защото бяха англичани, събрали се в Атина през една майска вечер. Джейкъб непрекъснато си вземаше ту от това, ту от онова, отговаряше прилежно на въпросите, но в гласа му се прокрадваше особена интонация.

Съпрузите Уилямс щяха да отпътуват за Константинопол рано на следващата сутрин, така го осведомиха.

— Още преди ти да си станал — каза му Сандра.

Значи, Джейкъб ще остане сам. Еван се изви леко встрани и поръча нещо — бутилка вино, — наля на Джейкъб с особена загриженост, с нещо като бащинска загриженост, ако това изобщо беше възможно. Да остане сам — това не е никак зле за един млад човек. Никога страната ни не се е нуждаела толкова много от мъже. И въздъхна.

— Посети ли Акропола? — попита Сандра.

— Да — отвърна й Джейкъб.

И двамата отидоха до прозореца, докато Еван остана да говори с главния келнер, казваше му, че трябва да ги събудят рано.

— Удивителен е — обади се Джейкъб сърдито.

Сандра се ококори лекичко. По всяка вероятност и ноздрите й са се издули лекичко.

— Значи, се разбрахме — шест и половина — каза Еван и тръгна към тях с вид, сякаш бе доловил нещо в лицата на съпругата си и Джейкъб, застанали с гръб към прозореца.

Сандра му се усмихна.

Докато той вървеше към прозореца, без да има какво да каже, тя се обади с накъсани изречения:

— Да, но колко прекрасно… нали така? Акрополът, Еван? Или си твърде уморен?

При тези думи Еван ги погледна, или по-скоро — тъй като Джейкъб се бе зазяпал някъде пред себе си — погледна съпругата си навъсено, сърдито, но и някак печално, не че тя би го съжалила. Нито неумолимият дух на любовта, каквото и да направи, би престанал да го измъчва.

Двамата го оставиха и той седна в стаята за пушачи, която гледаше към Площада на конституцията.

— Еван ще бъде по-доволен да е сам — каза Сандра. — Вестниците ни разделиха. Но по-добре е хората да имат това, което искат… След срещата ни ти успя ли да видиш всички тези прелести… Какво впечатление правят… Мисля, че си се променил.

— Искаш да отидем до Акропола ли? — попита Джейкъб. — Тогава да вървим.

— Видиш ли го веднъж, вече никога не можеш да го забравиш — каза Сандра.

— Така е — потвърди Джейкъб. — Но по-добре би било да идем денем.

— Сега ще е още по-красиво — каза Сандра и махна с ръка.

Джейкъб изглеждаше отнесен.

— Но виж, Партенонът трябва да се види денем — подхвърли той. — Няма да можеш да дойдеш утре… ще ти е твърде рано, нали?

— Седял си там с часове сам-самичък, така ли?

— Тази сутрин беше пълно с едни ужасни жени — каза й Джейкъб.

— Ужасни жени ли? — повтори Сандра.

— Французойки.

— Но нещо много чудесно се е случило — каза Сандра.

Десет минути, петнайсет минути, половин час — цялото това време беше времето преди нея.

— Да — отвърна той.

— Когато човек е на твоята възраст… когато човек е млад. Какво ще направиш? Ще се влюбиш… о, да! Но недей много да бързаш. Аз съм толкова по-възрастна.

Маршируващи мъже я избутаха встрани.

— Продължаваме ли? — попита Джейкъб.

— Да, продължаваме — настоя тя.

Защото не можеше да се спре, преди да му е казала… или преди да го чуе да казва… или държеше той да предприеме нещо? Далеч на хоризонта зърна нещото и не можеше да се успокои.

— Никога няма да видиш англичани да си седят по този начин — подметна той.

— Не… никога. Когато се върнеш в Англия, няма да забравиш това тук… или пък, защо направо не дойдеш с нас в Константинопол! — извика тя ненадейно.

— Но тогава…

Сандра въздъхна.

— Да, разбира се, трябва да видиш Делфи — съгласи се.

„Всъщност, каза си наум, какво искам аз от него? Може би нещо, което съм изпуснала…“

— Ще пристигнеш там около шест вечерта — продължи тя. — И ще можеш да видиш орлите.

Под светлината на уличната лампа Джейкъб изглеждаше погълнат от себе си, дори отчаян; но въпреки това спокоен. Може би страдаше. Беше лековерен. Но имаше и нещо язвително у него. Носеше в себе си семената на крайно разочарование, които жени на средна възраст бяха посели у него. Може би, ако някой се стреми напористо към върха на хълма, по-добре без него… това разочарование от жени на средна възраст.

— Хотелът е ужасен — каза му тя. — Последните посетители бяха оставили мивките си пълни с мръсна вода. И това непрекъснато се случва — изсмя се тя.

— Хората, които срещаме, са отвратителни — заключи Джейкъб.

Вълнението му бе повече от очевидно.

— Пиши ми, разкажи ми всичко — каза тя — Какво чувстваш и какво мислиш. Всичко.

Нощта беше тъмна. Акрополът приличаше на нащърбена могила.

— Бих искал, много, наистина — каза той.

— Когато се върнем в Лондон, ще се срещнем ли…

— Да.

— Предполагам, че не заключват вратите, нали? — попита той.

— Бихме могли да ги прескочим! — отвърна му тя закачливо.

Носейки се от изток на запад, облаците скриха луната и напълно затъмниха Акропола. Облаците се сгъстиха; нощните изпарения се вплътниха; развлеченото було на мъглата увисна намясто, натежа.

Атина беше потънала в мрак, с изключение на тънките червени линии, които очертаваха улиците; фасадата на Двореца беше обляна в мъртвешка електрическа светлина. Пристаните край морето изпъкваха ясно, маркирани от отделни точки; вълните бяха невидими, а крайбрежните носове, както и островите приличаха на черни гърбици, осеяни тук-таме със светлинки.

— Много ми се иска, ако мога, да доведа и брат ми — едва чуто пророни Джейкъб.

— И после, когато майка ти пристигне в Лондон… — започна Сандра.

Вътрешността на Гърция беше потънала в мрак; а някъде край Евбея, изглежда, облак бе докоснал вълните и ги бе разлюлял… делфините се въртяха в кръг, все по-навътре и по-навътре в морето. Вятърът беше силен, бушуваше над Мраморно море между Гърция и равнините на Троя.

В Гърция, както и в планинските части на Албания и Турция, вятърът носи и пясък, и прах, както и други сухи частици, които го сгъстяват. После връхлита върху гладките кубета на джамиите, превива кипарисите, щръкнали на пост край надгробните камъни на мохамеданите, кара ги да скърцат настръхнали.

Воалите на Сандра я обвиха плътно.

— Ще ти дам моя екземпляр — каза й Джейкъб. — Ето, вземи. Ще го пазиш ли?

(Томче с поезията на Джон Дън.)

Раздвижилият се ефир оголи падаща звезда. Стана тъмно. Светлините гаснеха една подир друга. Големите градове — Париж… Константинопол… Лондон — стърчаха черни като пръснати в мрака скали. Водните артерии си личаха. В Англия короните на дърветата бяха отрупани с листа. Тук може би в някоя горичка на юг старец е запалил суха папрат и птичките, подплашени, са отлетели. Овцете кашляха; едно цвете лекичко се е наклонило към друго. Английското небе е по-меко, по-млечно от източното. Взело е нещо нежно от тревистите заоблени възвишения, нещо влажно. Силният солен вятър шибаше прозореца на спалнята на Бети Фландърс и вдовицата се надигна, подпря се лекичко на лакът и въздъхна като човек, който си дава сметка, но е принуден поне за малко да задържи… о, поне за още малко!… потисничеството на вечността.

Но да се върнем при Джейкъб и Сандра.

Изчезнали са. Ето го Акропола, бяха ли стигнали до него? Колоните на Храма стоят неподвижно, възхищението на живите им вдъхва живот година след година; и какво остава от всичко това?

Що се отнася до покоряването на Акропола, кой може да каже, че го е постигнал или че когато на следващата сутрин Джейкъб се събуди, е открил нещо здраво, трайно и устойчиво, което да вземе със себе си завинаги? (Въпреки това замина с тях за Константинопол.)

Когато Сандра Уентуърт Уилямс се събуди, тя със сигурност откри томчето с поезията на Джон Дън върху тоалетката си. Книгата щеше да намери място на лавицата в нейната английска къща в провинцията редом с „Животът на отец Дамиен“ в стихове от Сали Дуган, която тези дни щеше да пристигне. Там вече имаше десет или дванайсет книги. По здрач Сандра ще вземе да ги разгръща и очите й ще грейнат (но не от написаното), после, като се отпусне в креслото си, тя отново ще вдиша душата на момента; или, тъй като понякога се чувстваше неспокойна, ще започне да изважда книгите една след друга и да ги мята през целия обхват на живота си, както акробат се мята от трапец на трапец. Тя беше имала своите моменти. Междувременно големият часовник на стълбищната площадка тиктакаше и Сандра можеше да чуе как времето се трупа ли, трупа и да се запита: „За какво? За какво?“.

„За какво? За какво?“, ще каже Сандра, ще остави книгата, ще се приближи до огледалото и ще приглади косата си. А по време на обяда госпожица Едуардс, едва отворила уста, за да поеме хапка от печеното овнешко, се стресна от неочакваната проява на загриженост от страна на Сандра: „Щастлива ли си, госпожице Едуардс?“ — нещо, за което Сиси Едуардс не беше мислила от години.

„За какво? За какво?“ — такъв въпрос Джейкъб никога не си беше задавал, ако трябва да съдим от начина, по който си връзваше обувките, по който се бръснеше; ако трябва да съдим по дълбокия му сън същата нощ, въпреки вятъра, който разклащаше щорите, и въпреки половин дузина комари, които пищяха в ушите му. Беше млад… мъж. А и Сандра излезе права, като прецени, че засега е лековерен. На четиресет може и да не е такъв. Беше отбелязал нещата, които бе харесал у Дън, и те бяха доста гневни. Както и да е, човек винаги може да компенсира с откъси от най-чистата поезия на Шекспир.

Вятърът търкаляше мрака из улиците на Атина, търкаляше го така ожесточено, че човек ще рече, че иска да го стъпче, поради което никой не би могъл да разбере чувствата на отделния човек, нито да разгледа чертите му. Всички лица — гръцки, левантийски, турски, английски — биха изглеждали малко или много еднакви в този мрак. Най-накрая колоните на Храма изсветляха, после пожълтяха, порозовяха; пирамидите, „Сан Пиетро“, а и „Сейнт Пол“ най-сетне бавно и мудно изплуваха от мрака.

Християните имат право да пробуждат повечето свои градове с тълкуването за смисъла на деня. Но после се появяват, вече с глас не толкова мелодичен, отцепниците от различните секти и свадливо провъзгласяват своите опровержения. Параходите ехтят гръмливо като гигантски камертони, оповестяват прастария факт — че съществува море и то е студено, зелено, с разлюляна повърхност. Но в наши дни се долавя и тънкият глас на дълга, който като бял конец се точи от върха на големия корабен комин и събира най-многолюдните тълпи; нощта вече не е друго, освен протяжна въздишка между ударите на чука, дъх, дълбоко поет, който достига до отворения прозорец, дори в сърцето на Лондон.

Но кой, освен онези с изопнатите нерви и страдащите от безсъние, или мислителите, засенчили очи с длани, загледани в някакъв зъбер, щръкнал над многолюдието, може да види нещата по този начин, с изчистени като на скелет очертания, оголени от плът? В Сърбитън^[8] скелетът е обвит в плът.

— Чайникът никога не завира така добре в слънчева утрин — казва госпожа Грандейдж и поглежда към часовника върху полицата над камината.

После сивата персийска котка се протяга върху перваза на прозореца и прасва една нощна пеперуда с мека, свита лапа. И още преди да преполови закуската си (днес се успаха), някой сложи бебе в скута й, освен това трябва да варди захарницата, докато Том Грандейдж изчита статията за голф в „Таймс“, отпива от кафето, избърсва мустаците си и потегля към офиса, където той е най-големият специалист по чужди валути и където му предстои повишение.

Скелетът е добре обвит в плът. Дори в тази тъмна нощ, когато вятърът търкаля мрака из Ломбард Стрийт, Фетър Лейн^[9] и Бедфорд Скуеър, когато разлюлява (тъй като лятото е в разгара си) чинарите, осеяни с електрически крушки, и поклаща завесите, които пазят стаята от набезите на зората. В просъница хората още мълвят думи от снощния си разговор на стълбищната площадка или се напрягат през съня си да доловят гласа на будилника. Така е и когато вятърът вилнее в гората, разклаща безброй клони; блъска се в кошерите; насекомите се клатушкат по стръкчетата трева; паякът се втурва да тича нагоре по гънките на дървесната кора; разтегливите влакънца на въздуха трептят и дишат.

Само тук — на Ломбард Стрийт, на Фетър Лейн и на Бедфорд Скуеър — всяко насекомо носи карта на света в главата си и горските паяжини представляват разработените схеми, по които бизнесът да функционира безпрепятствено; медът е съкровище от един или друг вид; а раздвижването на въздуха е неописуемото вълнение от живота.

Но цветовете се завръщат; плъзват нагоре по стръкчетата трева; разтварят главичките на лалета и минзухари; нашарват с плътни черти стволовете на дърветата; насищат прозирния ефир, тревите и езерата.

И Английската банка, и тя изплува от мрака, и Монументът^[10] с гордата си златокоса глава; товарни коне прекосяват Лондонския мост и по тях играят гълъбови цветове, и ягодови, и железносиви. Долита свистене на крила, щом влаковете от покрайнините започнат да пристигат с пуфтене на гарата. Светлината пълзи нагоре по фасадите на всички високи, ослепели от транспаранти сгради, прокрадва се през някой процеп и озарява лъскавите, издули се червени завеси, зелените чаши за вино, чашите за кафе и разбутаните столове.

Втурва се светлината, пада върху тасчетата за бръснене, върху лъскавите месингови канчета, върху всички весели джунджурии на деня; ярката, любопитна, бронирана, сияйна светлина на летния ден, която отдавна е победила хаоса; която е пропъдила скръбните средновековни сенки; пресушила е блатата, покрила ги е с огледална повърхност и камъчета; дала е на умовете и телата ни такава непробиваема броня, че всеки проблясък и помръдване на крайници, заети със задачите на ежедневието, за нас е нещо несравнимо по-добро от старите грандиозни шествия на езически армии, строени в бойни редици по протежение на цялата равнина.