Вирджиния Улф
Стаята на Джейкъб (11)

XI

— Арчър — каза госпожа Фландърс с нежност, която майките често показват към най-големите си синове — ще бъде утре в Гибралтар.

Пощата, която чакаше (разхождаше се нагоре по Додс Хил, откъслечен камбанен звън току донасяше мелодията на църковен химн до слуха й, но ето че часовникът проби разстлалата се на кръгове мелодия и удари точно четири; тревата тъмнееше в мораво под буреносните облаци; двайсетината къщи на селото се бяха сгушили заедно в безкрайно смирение под заслона на листака), пощата с нейните най-разнообразни съобщения и пликове, адресирани с дързък почерк, с полегат почерк, облепени ту с английски марки, ту с колониални марки, а понякога с набързо сложено жълто клеймо^[1], пощата щеше да разнесе милиарди съобщения по целия свят. Не е наша работа да отсъждаме дали печелим, или не от този навик на разточително общуване. Но в наше време писането на писма се практикува с цел заблуда, особено от млади мъже, странстващи в чужди земи, и в това няма нищо чудно.

Вземете например тази сценка.

Ето го Джейкъб Фландърс, заминал за чужбина и по пътя си отседнал в Париж. (Старата госпожица Бъркбек, братовчедка на майка му, беше починала миналия юни и му беше завещала сто лири.)

— Крътъндън, не е нужно да повтаряш всичко отначало — каза му Малинсън, дребен плешив художник, който седеше пред мраморната маса, оплискана с кафе и нашарена с кръгчета от винени чаши, говореше много бързо и без съмнение, беше доста пиян.

— Е, Фландърс, свърши ли с писмото до майка си? — попита Крътъндън, когато Джейкъб се появи и седна при тях; в ръката си държеше писмо, адресирано до госпожа Фландърс, недалеч от Скарбъроу, Англия.

— Харесва ли ти Веласкес? — попита Крътъндън.

— За бога, разбира се, че му харесва — намеси се Малинсън.

— Винаги се държи така — подразни се Крътъндън.

Джейкъб изгледа Малинсън съвършено невъзмутимо.

— Ще ви кажа кои са трите най-велики неща, писани някога в цялата литература — заяви Крътъндън. — „Виси на ствола ми подобно плод“^[2] — започна той…

— Изобщо не слушай човек, който не харесва Веласкес — каза Малинсън.

— Адолф, повече не давай вино на господин Малинсън — провикна се Крътъндън.

— Не така, не така — отсъди Джейкъб безпристрастно. — Нека човекът се напие, щом това му харесва. Крътъндън, знам, това е Шекспир. Тук съм на твоето мнение. У Шекспир има повече хъс и сърцатост, отколкото у всички тия проклети жабари, взети заедно. „Виси на ствола ми подобно плод“ — започна да цитира риторично с мелодичния си глас, като същевременно размахваше чашата си с вино. — „Да те направи дяволът на въглен, страхливецо белосан!“^[3] — извика той и виното плисна извън чашата.

— „Виси на ствола ми подобно плод“.

Крътъндън и Джейкъб започнаха едновременно и избухнаха в смях.

— По дяволите тия мухи! — изруга Малинсън и взе да ръкомаха около голото си теме. — За какво ме вземат?

— За сладкиш — обади се Крътъндън.

— Млъквай, Крътъндън! — каза Джейкъб. — Липсват му светски обноски — обясни той на Малинсън най-любезно. — Само гледа как да лиши хората от тяхното пиене. Погледни. Искам ребърца на скара. Как е на френски ребърца на скара? Адолф, ребърца на скара! О, глупако, нима не разбираш?

— Едно ще ти кажа, Фландърс, второто най-красиво нещо в цялата литература — обади се Крътъндън, свали краката си на пода и се приведе през масата така, че лицето му почти опря в това на Джейкъб.

— „Имаме си булка, котка свири на цигулка“^[4] — прекъсна го Малинсън, барабанейки с пръсти по масата. — Най-изящното нещо в цялата литература… Крътъндън е страхотен човек — отбеляза уверено. — Ама си пада малко глупак.

И той тръсна глава напред.

Сами разбирате, нищичко от това не стигна до госпожа Фландърс; нито от онова, което се случи, когато платиха сметката и излязоха от ресторанта, поемайки по булевард „Распай“.

Ето и друг един откъс от разговор; времето е около единайсет сутринта; мястото на действието — художническо ателие; денят — неделя.

— Виж, Фландърс — каза Крътъндън. — По-скоро бих приел една от малките картини на Малинсън за нещо а ла Шарден^[5]. И когато ти казвам това… — той изстиска края на полупразна туба боя… — Навремето Шарден е бил голям фукльо… Продавал ги е, за да си плати обяда. Ама щом търговците го надушват. Голям фукльо… няма що!

— Тук е страшно приятно — каза Джейкъб, — сред тези цапаници. Въпреки това, Крътъндън, това е тъпо изкуство. — Взе да се разхожда из стаята. — Има един мъж, Пиер Луис^[6].

И той взе някаква книга.

— Кажи ми, скъпи господине, няма ли да се спреш на едно място? — попита Крътъндън.

— Това е сериозна работа — каза Джейкъб и качи едно платно върху стола.

— О, това съм го правил преди много години — отвърна му Крътъндън, поглеждайки през рамо.

— Според мен ти си много добър художник — каза Джейкъб след известно време.

— А ако искаш да видиш това, което се мъча да постигна сега, ето — каза Крътъндън и сложи едно платно пред Джейкъб. — Ето. Това е. Това повече подхожда. Това е…

И той сви палеца си в кръг около глобус на лампа, изрисуван в бяло.

— Сериозна работа — каза Джейкъб и застана разкрачен пред картината. — Но това, което бих искал да ми обясниш…

Госпожица Джини Карслейк, бледа, с лунички и нездрав вид на лицето, влезе в стаята.

— О, Джини, запознай се с един приятел, Фландърс. Англичанин. Богат. С връзки по високите етажи. Нали, Фландърс…

Джейкъб не отговори.

— Това е… това е нелепо — обади се Джини Карслейк.

— Да — отсече Крътъндън. — Ама няма как.

Свали платното от стола и го постави на пода с гръб към тях.

— Седнете, дами и господа. Госпожица Карслейк идва от твоята част на света, Фландърс. От Девъншир. О, мислех, че беше Девъншир. Много добре. Освен това е дъщеря на църквата. Черната овца на семейството. Да видиш само с какви писма я заплашва майка й. Носиш ли някое у себе си? Обикновено пристигат в неделя. Имат ефекта на камбанен екот, нали разбираш.

— Срещна ли се с всички художници? — попита го Джини. — Малинсън беше ли пиян? Ако се отбиеш в неговото ателие, сигурно ще ти подари някоя картина. Виж, Теди…

— Момент — каза й Крътъндън. — Кое годишно време сме сега?

И той погледна през прозореца.

— Фландърс, ние тук в неделя почиваме.

— Той дали… — попита Джени и погледна Джейкъб. — Ти…

— Да, той ще дойде с нас — заяви Крътъндън.

Ето, това е Версай.

Джини застана на каменния ръб и се наведе над езерото, Крътъндън я сграбчи в обятията си, за да не падне.

— Там, там! — извика. — На повърхността. — Някакви лениви риби със заоблени тела изплуваха от дълбините, за да погълнат подхвърлените от нея трохи. — Виждаш ли ги? — каза и слезе от ръба.

И тогава блесналата бяла вода се разпени, заклокочи, блъвна като от тясно гърло, изригна нагоре. Фонтанът се уголеми. От него долетя военна музика, отдалеч. Цялата вода се надупчи от капки. Син балон лекичко заподскача по повърхността. И ето че всички бавачки и деца, и старци, и младежи се скупчиха край езерото, приведоха се и някои взеха да махат с бастуни! Малкото момиченце тичаше с разперени ръце към балона, но той потъна под фонтана.

 

 

Едуард Крътъндън, Джини Карслейк и Джейкъб Фландърс вървяха един след друг по пътека от жълт чакъл; после се качиха на тревата, после минаха под дърветата и излязоха пред лятната къща, в която Мария-Антоанета си пиела шоколада. Едуард и Джини влязоха вътре, но Джейкъб остана да ги чака отвън, почти приседнал върху дръжката на бастуна си. Скоро двамата излязоха.

— Е? — попита Крътъндън и се усмихна на Джейкъб.

Джини стоеше и чакаше; Едуард — също; двамата гледаха към Джейкъб.

— Е? — каза Джейкъб, усмихна се и се подпря на бастуна си с две ръце.

— Хайде! — подкани ги и тръгна.

Другите двама се усмихнаха и го последваха.

Седнаха в малко кафене в една странична уличка, където посетителите пиеха кафе, гледаха войниците и умислено тръскаха цигари в пепелниците.

— Но той е съвършено различен — каза Джини и обви с ръце горната част на чашата си. — Не мисля, че знаеш какво имаше предвид Тед, когато го каза — продължи тя и погледна Джейкъб. — Но аз знам. Понякога усещам, че съм в състояние да се самоубия. Той понякога лежи по цял ден, не става от леглото… просто си лежи… не те искам да ми стоиш на масата. — И тя махна с ръка. Дебели, дъгоцвети гълъби се мотаеха в краката им.

— Виж шапката на онази жена — обади се Крътъндън. — Откъде ги измислят такива?… Не, Фландърс, не мисля, че бих могъл да живея като теб. Когато човек върви по онази улица срещу Британския музей… как се казваше? Точно така. И всичко е така. Онези дебели жени… и мъжът, застанал по средата на улицата, сякаш всеки момент ще получи някакъв пристъп…

— Всички ги хранят — каза Джини и пак махна с ръка да пропъди гълъбите. — Тия тъпи гадни същества.

— Ами и аз не знам — отвърна Джейкъб и дръпна от цигарата си. — Там е „Сейнт Пол“.

— Искам да кажа, да ходиш всеки ден в кантората — каза Крътъндън.

— О, по дяволите! — изруга Джейкъб.

— Но ти не влизаш в сметката — намеси се Джини и погледна Крътъндън. — Ти си луд. Искам да кажа, мислиш само за рисуване.

— Да, знам. Не мога да мисля за друго. Питам те, крал Джордж ще отстъпи ли пред лордовете?^[7]

— Ще му се наложи, и още как — каза Джейкъб.

— Виждаш ли! — каза Джини. — Той си знае.

— Не разбираш ли, бих, ако можех — отвърна Крътъндън, — но просто не съм в състояние.

— Аз пък мисля, че бих могла — намеси се Джини. — Само че го правят всички онези, които човек ненавижда. У дома, искам да кажа. За нищо друго не говорят. Дори хора като майка ми.

— Ами ако реша и дойда да живея тук… — започна Джейкъб. — Какви са ми шансовете, Крътъндън? О, добре. Нека бъде твоето. Тези тъпи птици, човек му се иска направо да ги… о, отлетяха.

Най-накрая под дъговите лампи на гарата при „Дома на Инвалидите“, с едно от онези странни движения, дискретни и в същото време решителни, които могат да наранят или да минат незабелязано, но в повечето случаи причиняват голяма доза притеснителност, Джини и Крътъндън се притиснаха един в друг, а Джейкъб остана встрани. Беше време да се разделят. Трябваше нещо да се каже. Никой нищо не каза. Един мъж буташе количка и мина толкова близо до Джейкъб, че едва не прегази краката му. Джейкъб се дръпна, олюля се, а когато си възвърна равновесието, другите двама вече се отдалечаваха, въпреки че Джини го погледна през рамо, а Крътъндън му помаха, после изчезнаха, както отиваше на голям гений като него.

Не… на госпожа Фландърс не беше разказано нищичко от това, макар че Джейкъб имаше чувството, нека го кажем, че нищо друго в света няма по-голямо значение; а що се отнася до Крътъндън и Джини, той ги смяташе за най-забележителните хора, които някога е срещал… но разбира се, не беше в състояние да предвиди случилото се с течение на времето, а именно че Крътъндън се посвети на рисуването на овощни градини; затова му се наложи да живее в Кент и затова беше необходимо, така си мисли човек, да съзерцава всичко през ябълкови цветове, тъй като съпругата му, заради която правеше всичко това, беше избягала с един писател; но не, Крътъндън продължава да рисува овощни градини с голямо настървение, в пълна самота. Тогава Джини Карслейк, след аферата си с американския художник Лефану, започна да се среща с индийски мъдреци и сега човек можеше да я открие във всевъзможни пансиони в Италия и да я види как трепери над малка кутийка за бижута, която съдържа най-обикновени камъчета, събрани край пътя. Но ако се загледаш в тях съсредоточено, твърдеше тя, множеството става единство, което някак си представлява тайната на живота, въпреки че това не й пречеше да следи лакомо макароните с поглед, докато обикалят масата от ръка на ръка, нито понякога нощем да скача на крака и да прави най-странни признания пред стеснителни млади англичани.

Джейкъб нямаше какво да крие от майка си. Само дето не можеше сам да си обясни това необикновено вълнение, а какво остава да седне и да го опише…

— Писмата на Джейкъб са също като него — каза госпожа Джарвис и сгъна листа.

— По всичко личи, че… — обади се госпожа Фландърс и млъкна, защото кроеше рокля и трябваше да оправи разместилия се терк — … той си прекарва много добре.

Госпожа Джарвис се замисли за Париж. Зад гърба й прозорецът беше отворен, защото беше топла нощ, тиха нощ, луната изглеждаше забулена, а ябълковите дръвчета — напълно неподвижни.

— Никога не жаля мъртвите — каза госпожа Джарвис, подпря гърба си с възглавница и сключи ръце зад тила си. Бети Фландърс не я чу от тракането на ножицата, която току се удряше в масата. — Те са намерили покой — продължи госпожа Джарвис, — докато ние по цял ден се блъскаме с какви ли не глупави и ненужни неща, без изобщо да знаем защо.

В селото не обичаха госпожа Джарвис.

— Никога ли не излизаш на разходка вечер по това време? — попита тя госпожа Фландърс.

— Сега времето със сигурност е много меко — отвърна й госпожа Фландърс.

Въпреки това от години не беше отваряла портичката на овощната си градина, за да се поразходи нагоре по Додс Хил след вечеря.

— Прекрасен ден — каза госпожа Джарвис, след като излязоха от овощната градина и стъпиха на тревата.

— Няма много да се отдалечавам — предупреди Бети Фландърс. — Точно така, Джейкъб напуска Париж в сряда.

— От тримата Джейкъб винаги ми е бил най-големият приятел — каза госпожа Джарвис.

— Е, скъпа, аз съм дотук — отсече госпожа Фландърс.

Бяха изкачили тъмния хълм чак до римския стан.

Укреплението, тоест равният кръг, обграждащ стана или гробището, лежеше в краката им. Колко игли само беше изгубила Бети Фландърс някъде наоколо! Както и брошката си с гранат.

— Понякога обаче е доста по-ясно от сега — каза госпожа Джарвис, застанала на хребета. Нямаше облаци, но въпреки това над морето и над тресавището се стелеше мъгла. Светлините на Скарбъро проблясваха така, сякаш жена с диамантена огърлица върти главата си наляво и надясно. — Колко е тихо! — промълви тя.

Госпожа Фландърс разрови земята с върха на обувката си, като си мислеше за изгубената брошка с гранат.

Тази вечер на госпожа Джарвис й беше трудно да мисли за себе си. Беше толкова тихо. Никакъв вятър, нищо не препускаше, нито прехвъркваше, нито пробягваше. Черни сенки стърчаха неподвижно над сребреещите тресавища. Прещипът не помръдваше. И госпожа Джарвис не мислеше за Бог. Зад тях, разбира се, се издигаше църква. Часовникът й удари десет. Дали ударите му стигнаха до прещипа, дали трънката ги чу?

Госпожа Фландърс се наведе да вдигне едно камъче. Понякога се случва хора да намерят нещичко, помисли си госпожа Джарвис, но при тази забулена луна нищо друго не се виждаше, освен кости и тук-таме бял варовик.

— Джейкъб ми я купи от джобните си пари, а после доведох тук госпожа Паркър, за да се полюбува на гледката, и тогава трябва да е паднала… — измънка госпожа Фландърс.

Кокалите мърдат ли, или ръждясалите мечове? Дали брошката от две и половина пени на госпожа Фландърс вече не се е превърнала в част от големите натрупвания? и дали ако всички духове се бяха стълпили тук да си общуват с госпожа Фландърс в това кръжило, дали пък тя нямаше да изглежда съвсем на мястото си — почтена английска съпруга, жива, започнала да понапълнява?

Часовникът удари и петнайсет.

Крехките звукови вълни се блъснаха в прещипа и в клонките на глогината, после се пречупиха, щом часовникът на църквата раздели часа на четвъртинки.

Замрелите, ширнали се наоколо тресавища приеха съобщението: „Значи, десет и четвърт“, но не отвърнаха нищо, само дето къпината леко помръдна.

Но дори и на тази светлина можеха да се прочетат надписите върху надгробните камъни, отсечени гласове мълвяха: „Аз съм Бърта Рък“, „Аз съм Том Гейдж“. И продължаваха, споменавайки в кой ден на годината са умрели и какво се казва в Новия завет за тях — думи паметни, много вълнуващи или утешителни.

Тресавищата кимат, съгласяват се с всичко това.

Лунната светлина се е лепнала като белееща страница върху оградата на църквата и осветява коленичилото семейство в нишата, както и плочата, поставена през 1780 година в памет на местния енориаш земевладелец, който помагал на бедстващите и вярвал в Бога — така равният глас чете и реди от мраморната плоча във формата на свитък, сякаш може да сложи своя отпечатък върху времето и да разтвори въздуха.

Лисица се прокрадна иззад храстите прещип.

Често, дори нощем, църквата като че ли е пълна с хора. Пейките са износени и мазни, свещеническите одежди са прибрани на мястото им, книгите с църковни псалми — по рафтовете. Като кораб е, с всички на борда. Гредите се огъват, мъчат се да задържат и мъртвите, и живите, орачите, дърводелците, господарите на лов за лисици, фермерите, които смърдят на кал и бренди. Езиците се сливат в отделните срички на отсечено произнесените думи, които завинаги разсичат и времето, и ширналите се тресавища. Плач и вяра, и тъга, отчаяние и триумф, но през повечето време здравият ум и здравото безразличие надделяват, излитат през прозорците по всяко време, вече петстотин години.

Въпреки това, както казва и госпожа Джарвис, като излиза навън сред голата пустош: „Колко е тихо!“. Тихо по пладне, освен когато ловците пропъдят тишината; тихо през следобеда, с изключение на придвижващите се стада овце; и нощем, когато цялата пустош е съвършено тиха.

Брошката с гранат е паднала в тревата. Лисицата се прокрадва наблизо. Едно листо се изправя на едното си ръбче. Госпожа Джарвис, която е на петдесет години, си почива в стана под забулената луна.

— … и — продължи госпожа Фландърс, като изправи гръб — никога не съм се интересувала от господин Паркър.

— Нито пък аз — отвърна й госпожа Джарвис.

И тръгнаха да се връщат към вкъщи.

Известно време гласовете им се носеха над римския стан. Лунната светлина не повреждаше нищо. Пустошта приемаше всичко. Том Гейдж крещи с все сила, докато издържи надгробният му камък. Кокалите на римляните са заровени на сигурно място. Както и иглите за замрежване на Бети Фландърс, както и брошката й с гранат. Понякога посред бял ден, насред грейналото слънце, тресавищата като че ли са скътали всички тези малки съкровища и треперят над тях като същинска бавачка. Но в полунощ, когато никой не говори, нито препуска, и трънката не помръдва, би било много глупаво да дразниш тресавищата с въпроси — какво? и защо?

Както и да е, часовникът на църквата удари дванайсет.