Вирджиния Улф
Стаята на Джейкъб (10)

X

През вече неизползваното гробище в енорията Сейнт Панкрас Фани Елмър се мотае между белите камъни, които са полегнали и опират в оградата, прекосява затревените места, чете имената, но зърне ли гробаря, бърза да се махне, излиза на улицата, спира под прозорец със син порцелан на перваза, после пак ускорява крачка, за да навакса пропиляното време, рязко свърва в една пекарница, купува си кифлички, добавя и кексче, продължава така, че всеки, който иска да я проследи, трябва да подтичва. Но не е повлекана. Носи копринени чорапи и обувки със сребристи катарами, само дето червеното перо на шапката й е клюмнало и закопчалката на чантата й не е щракната, един екземпляр от програмата на „Мадам Тюсо“ изпада от нея, докато върви. Има глезени на кошута. Лицето й не се вижда. Разбира се, в този сумрак някак естествени са отсечените движения, набързо хвърлените погледи и литналите нависоко надежди. Мина точно под прозореца на Джейкъб.

Къщата беше безцветна, тъмна и тиха. Джейкъб си беше у дома, погълнат от шахматна задача, дъската стоеше върху столче между коленете му. С една ръка навиваше на пръст кичур коса отзад на тила си. После бавно я премести напред и вдигна бялата царица от квадратчето, после я върна на мястото й. Напълни си лулата, замисли се, премести две пионки, придвижи напред белия кон, пак се замисли с един пръст върху офицера. В този момент Фани мина под прозореца му.

Отиваше да позира на художника Ник Брамам.

Седеше загърната в испански шал на цветя, а в ръката си държеше евтин жълт роман.

— Малко по-надолу, отпусни се, така… сега е по-добре, точно така — мърмореше Брамам, който я рисуваше, едновременно с това пушеше и естествено, избягваше да говори.

Главата му беше като изваяна от скулптор, който бе отсякъл челото право, бе разтегнал устата и оставил отпечатъци от палците си и следи от пръстите си в глината. Но очите не се затваряха нито за миг. Бяха доста изпъкнали и кървясали като че от прекомерно втренчване, непрекъснато втренчване; когато се обаждаше да каже нещо, за миг добиваха тревожен вид, но въпреки това продължаваха да гледат втренчено. Гола електрическа крушка висеше точно над главата му.

Що се отнася до женската красота, тя е като светлината над морето, никога една и съща за отделната вълна. Те всички я притежават; те всички я изгубват. Ту тъпа и дебела, като пушена сланина; ту ефирна и прозирна, като олюляващо се парче стъкло. Безизразните лица са тъпи лица. Ето я лейди Венис, изложена на показ да буди възхищение, като паметник, ала изрязан от алабастър, който да стои върху полицата над камината и никой никога да не бърше прах от него. Изящна брюнетка, издокарана от главата до петите, може да служи най-много за илюстрация в списанието, което лежи разтворено върху масата в гостната. Жените по улиците имат лица на карти за игра с черти, прецизно подсилени в розово и жълто, а силуетът е тесен, прибран около тялото.^[1] А ето я истинската красота, надвесила се от прозорец на най-горния етаж, гледа надолу; или стои свита в ъгъла на омнибус; или клечи в канавката — искряща красота, ненадейно одухотворена, ала миг след това угасва. Никой не може да разчита на нея, нито да я улови и увие в хартия. Не помага и магазините да обикаляш, един бог знае, че е по-добре да си стоиш вкъщи, отколкото да зяпаш по витрините от огледално стъкло с надеждата да уподобиш гланца на живия зелен цвят или сиянието на рубинения. Стъклените камъчета в купичката изгубват блясъка си също както и топовете коприна. Така че, когато говориш за красива жена, говориш за нещо мимолетно, което за миг се представя с очите, устните или страните на Фани Елмър например и сияе чрез тях.

Не изглеждаше красива, докато стоеше неподвижно; долната й устна е прекалено силно издадена напред, носът е широк, очите — поставени твърде близо едно до друго. Беше слабо момиче, с грейнали страни и тъмна коса, в момента нацупено или просто схванато от седене. Когато Брамам счупи парчето въглен, тя се стресна. Брамам не беше в настроение. Клекна пред газовата печка, за да си стопли ръцете. Междувременно тя погледна рисунката. Той изсумтя. Фани се загърна с пеньоар и сложи чайника на печката.

— Божичко, нищо не струва — каза Брамам.

Фани седна на пода и сключи пръсти около коленете си, погледна го с нейните красиви очи — да, красота, литнала из стаята, огряла я за миг. Очите на Фани сякаш питаха, съчувстваха, бяха — за миг — самата любов. Но пресилено. Брамам не забеляза нищо. А когато чайникът завря, тя се изправи мъчително, повече като жребче или кутре, отколкото като любяща жена.

В този момент Джейкъб отиде до прозореца и с пъхнати в джобовете ръце се загледа навън. Господин Спрингет от отсрещната страна на улицата излезе, огледа витрината на магазина си и пак влезе вътре. Деца изтичаха покрай него, хвърляйки поглед към розовите захаросани пръчки. Фургонът на Пикфорд зави надолу по улицата. Малко момче въртеше въже. Джейкъб се отдалечи. След две минути отвори външната врата и тръгна по посока към „Холбърн“.

Фани Елмър си взе пелерината от куката на стената. Ник Брамам откачи рисунката, сви я на руло и я пъхна под мишница. Загасиха светлините и поеха надолу по улицата, следваха посоката си сред тълпите, автомобилите, омнибусите и каруците и пристигнаха на Лестър Скуеър пет минути преди Джейкъб, тъй като той идваше от по-далеч, а и на „Холбърн“ го забави минаващият кралски кортеж и насъбралите се да зяпат хора, така че Ник и Фани вече стояха облегнати на месинговите перила в „Емпайър“^[2], когато Джейкъб блъсна двукрилата врата и застана до тях.

— Здрасти, не те забелязах — каза му Ник след пет минути.

— Навън е гадост — отвърна му Джейкъб.

— Това е госпожица Елмър — представи я Ник.

Джейкъб извади лулата от устата си, почувства се много неловко.

Много неловко; когато седнаха в плюшеното сепаре и оставиха димът да се вие между тях и сцената, когато чуха някъде отдалеч да се извисяват пискливи гласове и когато оркестърът гръмна точно навреме, той продължаваше да се чувства неловко, а Фани си помисли: „Какъв красив глас!“. Помисли си, че той не беше казал почти нищо, ала колко твърдо само. Помисли си, че младите мъже се държат много важно и резервирано, че са много отнесени и как човек може да си седи до Джейкъб и да го оглежда, непритесняван от нищо. И колко детинско е всичко у него, ето вече се отегчава от вечерта, помисли си тя, но и колко достолепен изглежда, дори малко надменен; „Аз обаче няма да отстъпя“, каза си тя. Той се изправи и се надвеси над перилото. Димът го обви, увисна край него.

Красотата на младите мъже винаги изглежда обвита в дим, колкото и енергично да ритат топка, да играят крикет, да танцуват, да бягат или да катерят планини. Но сигурно е, че бързо я губят. Вероятно се заглеждат в очите на древни герои и полупрезрително заемат пози сред нас, помисли си тя (тръпнещи като цигулкова струна, на която засвириш ли, ще се скъса). Както и да е, обичат тишината и говорят красиво, така че всяка дума излиза от устата им като новоизсечен диск, не като просташкия звън на малки монети, от които се възползват момичетата; движат се с решителна крачка, сякаш знаят отлично колко да останат и кога да си тръгнат — о, но господин Фландърс не си тръгна, само отиде да вземе програмата.

— Танцьорките са чак накрая — каза той, като се върна при тях.

Не е ли приятно, продължи да си мисли Фани, как младите мъже винаги изваждат цели шепи сребърни монети от джобовете на панталоните си и как само ги зяпат, вместо да си имат портмоне за тях?

Ето, отново потъна в мисли за себе си, представи си как се върти на сцената, цялата в бели воали, музиката е танцът и буйството на собствената й душа, и цялото това люлеене, целият механизъм и всички предавки на света се въртят неспирно в шеметни вихри и пропадания, така ги усещаше, докато стоеше сковано, подпряна на месинговите перила на два фута разстояние от Джейкъб Фландърс.

Свитата й на топка черна ръкавица тупна на пода.^[3] Когато Джейкъб й я подаде, тя го изгледа гневно. Защото няма по-ирационална страст. И за миг успя да уплаши Джейкъб — толкова силна, толкова опасна е тази страст, когато млади жени се заковат намясто, стиснат перилата и се влюбят.

Беше средата на февруари. Покривите на „Хампстед Гардън Събърб“ се виждаха през трепетливата мараня. Беше твърде топло, за да вървиш пеш. Едно куче лаеше, лаеше, лаеше в далечината. В равнината сенките се разливаха като течни.

След дълго боледуване тялото е отпуснато, инертно, поглъща сладостните ухания, но е твърде слабо, за да им се наслади. Сълзите се стичат, капят, кучето лае в далечината, децата търкалят обръчи, пейзажът ту се смрачава, ту просветлява. Вижда се като през було. О, нека по-плътно було ме загърне, ако се случи да припадна от благоуханията, въздъхна Фани Елмър, както си седеше на една пейка в „Джъджис Уок“ и гледаше към „Хампстед Гардън Събърб“. Но кучето не спираше да лае. Автомобилите надуваха клаксони. Долови трепет и шум. Вълнение бе обзело сърцето й. Стана и тръгна да се разходи. Тревата беше свежозелена, слънцето — напичаше. Около езерото деца, надвесвайки се, пускаха малките си лодки във водата; други пищяха, защото бавачките им ги дърпаха назад.

По обед младите дами излизат на чист въздух. Всички мъже са заети в града. Жените стоят около синьото езеро. Свежият вятър разпилява наоколо гласовете на децата им. Моите деца, помисли си Фани Елмър. Жените стоят около езерото, мъчат се да прогонят големите препускащи рунтави кучета. Лекичко поклащат бебето в количката. Очите на всички бавачки, майки и случайно минаващи жени са леко изцъклени, вторачени. Нежно кимат вместо отговор към малките момчета, които ги дърпат за полите, искат да продължат нататък.

Фани се сепна от някакъв писък — може би пронизителното изсвирване с уста на някой работник — високо във въздуха. Но ето че между дърветата се оказа дрозд, който в топлия въздух извиваше трели на ликуваща възбуда, но май под напора на страх, помисли си Фани; сякаш радостта в сърцето му е радост тревожна… сякаш докато пее, някой го следи и самото възбуждение го кара да пее. Ето го! Неспокоен, прелетя до следващото дърво. Сега песента му прозвуча по-глухо. Оттатък нея се долавяше бученето на автомобилните гуми и поривите на вятъра.

Похарчи два пенса за обяд.

— Божичко, госпожице, забравила си е чадъра — измърмори жената с петна по лицето в остъкленото заведение до вратата на компанията за експресни доставки на млечни продукти^[4].

— Ще се опитам да я настигна — отвърна й Мили Едуардс, келнерката със светлата коса, сплетена на плитки, и хукна навън. — Не успях — каза, като се върна след миг с евтиния чадър на Фани в ръка.

Попипа плитките си.

— О, тази врата! — обади се сърдито касиерката.

На ръцете си носеше черни ръкавици само за дланите, а връхчетата на пръстите й, с които откъсваше касовите бележки, бяха подпухнали като наденички.

— Една порция пай със зеленчуци. Голямо кафе с препечена кифла. Яйца върху препечен хляб. Два плодови кейка.

Така се провикват келнерките с остри гласове. Обядващите чуват собствените си поръчки и кимат одобрително; поглеждат с нетърпение към съседната маса, на която вече е сервирано. Техните яйца върху препечена филия също пристигат най-накрая и очите им престават да шарят наоколо.

Влажни хапки от сладкиши падат право в усти, зинали като пазарски чанти.

Нели Дженкинсън, машинописката, апатично раздробява кейка си на малки парченца. Всеки път, щом вратата се отвори, вдига поглед. Какво очаква да види?

Търговецът на въглища чете „Телеграф“ и тъй като не вдига поглед от него, не улучва чинийката и опипвайки разсеяно, поставя чашата си направо върху покривката на масата.

— Някога чувала ли си за подобна наглост? — заключи госпожа Парсънс и изтупа трохите от кожите, с които бе загърната.

— Една порция горещо мляко с неподсладена кифла. Каничка чай. Кифла с масло — провикват се келнерките.

Вратата се отваря и затваря.

Такъв е животът на възрастните.

Колко приятно е да се излегнеш в лодка и да се любуваш на вълните. Ето идват три на равни разстояния една след друга и малко или много еднакви по размер. След тях се е втурнала четвърта, много голяма и страховита; повдига лодката, продължава напред и се слива с другите, без да постигне нещо особено; смалява се, изравнява се с другите.

Има ли нещо по-страшно от бурята, която размята клоните и цялото стъбло на дървото се огъва чак до върха, олюлява се и трепери по посоката на вятъра, ала не побягва, не отлита с разчорлените си листа?

Житните класове се гърчат, кланят се унизително, сякаш искат да се отскубнат от корените си, ала са здраво вързани за тях.

Ето че от всеки прозорец, дори в сумрака, виждаш трескавия бяг по улицата, сякаш порив с протегнати напред ръце, с жадуващи очи и зяпнали уста. След това притихваме смирени. Защото, ако този екстаз продължи, ще ни отвее като пяна във въздуха. Звездите ще светят през нас. Ще паднем в бурята като солени капки, както се случва понякога. Защото никой не приласкава неспокойните духове. Няма кой да ги люшка безцелно, да им пее приспивно. За тях няма преструвки, няма излежаване и уют, нито онова заблуждение, което казва, че малко или много, всички сме еднакви, че край камината е топло, виното е приятно и всичко екстравагантно е греховно.

— Хората са толкова приятни, след като ги опознаеш.

— Не мога дори да си помисля нещо лошо за нея. Човек трябва да помни, че…

Но Ник, а може би и Фани Елмър вярват безрезервно в истината на момента, затова се хвърлят в бурята, откопчват се, вятърът щипе бузите им, острите зърна на градушката ги шибат в лицето.

— О! — обади се Фани, нахлувайки в студиото с четиресет и пет минути закъснение, защото се беше мотала в квартала около яслата за безпризорни деца с надеждата случайно да зърне Джейкъб на улицата, да го види как изважда ключа си и отваря вратата. — Май съм закъсняла — на което Ник не отговори нищо, а това вбеси Фани.

— Тогава няма повече да идвам! — изрепчи му се тя.

— Ами недей — отговори й Ник и тя хукна навън, без дори да му каже „довиждане“.

Колко изящна е онази рокля в магазина на Евелина на Шафтсбъри Авеню! Беше четири часът през един хубав ден в началото на април и само Фани ли е толкова глупава, че да си стои вкъщи през този хубав ден в четири? Други момичета на същата тази улица седяха приведени над счетоводни книги или пък с отегчение издърпваха дълги нишки коприна или тюл, опаковаха покупките в „Суон и Едгарс“, връзваха ги с панделки и бързо добавяха пенс и нещо към общата сума, после откъсваха ярд и три четвърти опаковъчна хартия и учтиво се обръщаха към следващия клиент: „Какво ще обичате?“.

В магазина на Евелина на Шафтсбъри Авеню частите на жената се излагат поотделно. Вляво е отделът за полите. По средата, увит около поставка, е шал боа. Подредени като главите на престъпници в „Темпъл Бар“ са шапките — яркозелени и бели, само с по няколко пера или претрупани от увиснали пера в наситени цветове. А върху килима са краката — златисти обувки с остри върхове или лачени, или обрамчени в червено.

Жените са впили жадни погледи в тях, облеклата в четири часа са разстлани на показ като бели торти във витрината на пекаря. Фани също не можеше да откъсне очи.

Но по Джерард Стрийт към нея вървеше висок мъж с овехтяло палто. Сянка падна върху витрината на Евелина — сянката на Джейкъб, въпреки че това не беше той. Фани се обърна, продължи по Джерард Стрийт и изведнъж си каза, че й се иска да беше прочела повече книги. Ник никога не четеше, никога не обсъждаше Ирландия, нито Камарата на лордовете, а за ноктите на ръцете му да не говорим! Ще научи латински и ще прочете Вергилий. Навремето не спираше да чете. Беше изчела Уолтър Скот, беше изчела Дюма. В „Слейд“^[5] никой не четеше. Но никой не познаваше Фани, докато беше в „Слейд“, и никой не можеше дори да предположи колко тъпо й беше там; големи вълнения за какво — за обеци, за танци, за Тонкс и Стиър^[6], след като само французите могат да рисуват, както твърдеше Джейкъб. Защото съвременните художници са безнадеждни; живописта — най-малко почитаното изкуство; и защо да четеш друго, освен Марлоу и Шекспир, й беше казал Джейкъб, или най-много Филдинг, ако предпочиташ романи?

— Филдинг — каза тя, когато мъжът на Чаринг Крос Роуд^[7] я попита каква книга иска.

Купи си „Том Джоунс“^[8].

В десет часа сутринта, в стая, която делеше с една учителка, Фани Елмър четеше „Том Джоунс“ — тази тайнствена книга. Защото това досадно четиво (така смяташе Фани) за хора със странни имена е харесвано от Джейкъб. Свестните хора го харесват. Възрастни вдовици, които кръстосват крака както им падне, четат „Том Джоунс“ — тайнствената книга; защото има нещо в книгите, помисли си Фани, което, ако бях образована, бих могла да харесвам повече от обеци и цветя, въздъхна тя, като същевременно си мислеше за коридорите в „Слейд“ и за маскения бал следващата седмица. Нямаше какво да облече.

Те са истински, помисли си Фани Елмър и вдигна крака върху решетката пред камината. Някои хора са. Може би Ник, само че той беше много глупав. Жените обаче никога — с изключение на госпожица Сарджънт, но тя излизаше по обяд и въобще се правеше на много важна. Седят си кротко вечер и четат, помисли си тя. Не посещават вариетета, не се заплесват по витрини, не си носят дрехите една на друга, като Робъртсън, който беше задигнал шала й, а пък тя беше облякла жилетката му, която Джейкъб едва успя да закопчае; защото той обичаше „Том Джоунс“.

Ето, лежеше в скута й, на две колони, на цена от три шилинга и шест пенса; тайнствената книга, в която Хенри Филдинг преди много, много години порицаваше Фани Елмър, задето не може да откъсне очи от червеното, и го правеше в съвършена проза, както твърдеше Джейкъб. Защото той никога не четеше съвременни романи. Харесваше „Том Джоунс“.

— Много ми харесва „Том Джоунс“ — подхвърли Фани в пет и половина същия ден в началото на април, когато Джейкъб извади лулата си, докато седеше в креслото срещу нея.

Уви, жените лъжат! Но не и Клара Дюрант. Тя е безупречен ум, честна душа, девица, окована върху скала (някъде недалеч от Лаундс Скуеър), принудена вечно да налива чай на възрастни мъже с бели жилетки, синеоки, които те гледат право в лицето и свирят Бах. От всички жени Джейкъб ценеше най-много нея. Но да седиш пред маса с хляб и масло, с вдовици в кадифе и никога да не кажеш на Клара Дюрант нещо повече от това, което Бенсън казваше на папагала, докато старата госпожица Пери наливаше чай, беше нетърпимо посегателство срещу свободите и благоприличието на човешката природа… или други думи в същия смисъл. Защото Джейкъб не пророни нищо. Беше се вторачил в камината. Фани остави „Том Джоунс“.

Шиеше или плетеше.

— Това за какво ти е? — попита Джейкъб.

— За маскения бал в „Слейд“.

И тя отиде да донесе украшението за главата, панталона и обувките с червени пискюли. Какво да облече?

— Не знам, аз ще бъда в Париж — отвърна й Джейкъб.

И въобще какъв е смисълът от тези танци и маскирания, помисли си Фани. Срещаш едни и същи хора, носиш едни и същи костюми, Мангин се напива, Флоринда сяда в скута му. Флиртува най-безсрамно — в този момент с Ник Брамам.

— В Париж ли? — попита Фани.

— Да, ще се отбия там на път за Гърция — отговори й той.

Защото, така каза, няма нищо по-противно от Лондон през май.

Той ще я забрави.

Едно врабче прелетя край прозореца, носеше сламка — сламка от копата сено в хамбара на някой земеделски двор. Старият кафяв спаниел души земята за плъхове. Горните клони на бряста вече са отрупани с гнезда. Кестените развяват кокетно листа. Пеперудите се носят над хребета на Форест. По всяка вероятност апатура ирис пирува, така смята Морис, с онова разложено месо в основата на дъба.

Според Фани всичко това идваше от „Том Джоунс“. Той можеше спокойно да странства с книга в джоба си и да наблюдава борсуците. Ще се качи на влака в осем и половина и ще върви пеш цяла нощ. Ще види светулки и в кутийката си за хапчета ще донесе само от женските. Ще ловува с хрътките на лов за елени. Всичко това идва направо от „Том Джоунс“, ще отиде в Гърция с книга в джоба си и нея ще я забрави.

Донесе малкото си дамско огледалце. Ето го лицето й. Ами ако сложим на Джейкъб една чалма? Ето го лицето му. Светна лампата. Но тъй като откъм прозореца идваше и дневна светлина, само половината остана под светлината на лампата. И въпреки че той изглеждаше страшен и великолепен, и добре, ще се откаже от лова, така каза, ще дойде в „Слейд“, ще се маскира като турски аскер или римски император (остави я да намаже устните му с черно, стисна зъби и се намръщи в огледалцето), въпреки това — „Том Джоунс“ лежеше ей там.