Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (80)

77

Докато Пърлмутър и Трехорн чакаха спусналия се долу екип, един хладен глас зад гърбовете им така ги стресна, че едва не паднаха в шахтата.

— Моля, вдигнете ръце и отстъпете назад от отвора — заповяда Мансфилд с решителен, но учтив глас.

Двамата историци се обърнаха и видяха Мансфилд и Мартина, застанали на няколко метра от тях с насочени срещу гърдите им оръжия. Отстъпиха от ръба на шахтата и застанаха до стената от скали. Мансфилд светна едно фенерче химикалка, пристъпи към ръба на шахтата и надникна. Отдолу ечаха далечните гласове на Дърк, Самър и Хокър. Той клекна, издърпа въжето и го хвърли към Мартина. Без да каже и дума, тя извади сгъваем нож и започнала го реже на къси парчета.

— Хубаво скривалище — каза Мансфилд и се обърна от шахтата към мъжете. — Извадихте ли късмет?

Никой не отговори и Мансфилд насочи оръжието си към Пърлмутър.

— Застани до отвора и моля, попитай приятелите си, какво са намерили.

— Вижте…

Мансфилд притисна дулото на пистолета във врата му.

— Спести си приказките.

Пърлмутър направи каквото искаха от него и получи информацията от Самър. След това Мансфилд го накара да застане на колене до Трехорн, а Мартина завърза китките и лактите зад гърбовете им с парчета, отрязани от алпинисткото въже.

— Завържи краката на дебелия и изведи другия оттук.

Мартина завърза глезените на Пърлмутър, извади пистолета си и дръпна Трехорн да стане. Светна фенерчето си, поведе го в тунела и се скриха зад първия завой.

Когато Самър извика отдолу, Мансфилд се приближи към Пърлмутър, стъпи с крака на рамото му и го бутна да падне по гръб.

— Нали си историк, защо не ми разкажеш за пратката на Романови?

Пърлмутър поклати глава.

— Не се поддавам на изнудване от престъпници.

Мансфилд кимна, вдигна едно парче от въжето и го завърза през устата на Пърлмутър за главата му.

После се изправи.

— Сега отивам да се видя с твоя приятел. Чакай ме тук.

Той измина краткото разстояние до завоя, където Мартина го чакаше с Трехорн. В едната си ръка държеше туристически гид и лист хартия, а в другата стискаше пистолета.

— Претърсих го и намерих тези неща. — Тя подаде книгата и листа на Мансфилд.

Той хвърли око на заглавието.

— Виж ти: „Джобен гид из гибралтарските пещери и тунели“. Много удобно. — И хвърли гида на земята.

Разгъна листа и започна да го изучава на светлината от фенерчето химикалка. Беше копие на писмото от капитана на „Сентинел“, с което искаше охрана за своя товар.

— Това е малко по-интересно. Значи „Сентинел“ е получил товара от „Пеликан“ и го е докарал тук. Но така и не са го изпратили в Англия, нали? — Той размаха пистолета си под носа на Трехорн.

— Не можахме да намерим доказателство — отговори той.

— А този тунел? Това ли е АЕБ „Нелсън“?

Трехорн кимна.

— Кой е военният ви приятел?

— Майор Сесил Хокър от Кралския гибралтарски полк. Специалист по гибралтарските тунели.

— Но не и по гибралтарското злато — подхвърли Мансфилд. — И така, ако не е тук, къде може да бъде?

Трехорн поклати глава.

От безсилието, което прочете в очите му, агентът повярва, че казва истината. Руснакът подаде парче въже на Мартина.

— Завържи му краката, моля.

После вдигна пистолета и го насочи към лявото око на Трехорн.

— Благодаря за помощта.

Пистолетният изстрел изтрещя в тунела като оръдеен. Пърлмутър трепна от звука и отвори очи няколко секунди по-късно, за да види Мансфилд, който стоеше пред него. Руснакът махна въжето от устата му.

— Твоят приятел не беше много приказлив. Хайде сега да ми разкажеш какво правите тук.

Пърлмутър преглътна с труд.

— Това е тунелът „Нелсън“.

Той наклони глава към отворената шахта, след това обобщи проучванията, които ги бяха довели дотук.

— Щом не е тук, къде другаде може да е златото? — попита Мансфилд.

Пърлмутър поклати глава.

— Нямам представа. Може би е било върнато в Русия.

Мансфилд върза отново въжето през устата му.

— Ти и твоят приятел сте умни типове. Довиждане. — Той излезе от тунела и малкият му лъч светлина бързо изчезна в мрака.

Самър отново извика тревожно от дъното на шахтата. Пърлмутър запълзя в мрака, предпазливо се приближи до ръба и надникна надолу. Лъчите на фенерчетата осветяваха стръмните стени. Той видя, че приятелите му наистина са в капан.

Докато пълзеше по земята, Пърлмутър имаше усещането, че влачи някаква опашка. След като го беше завързала, Мартина бе оставила доста дълго парче въже, без да го отреже. Той застана на колене, търкулна се на една страна и опипом установи, че от глезените му виси парче въже, дълго може би три метра и половина. Тя го беше вързала със сигурен възел, после бе добавила още няколко по-обикновени клупа. Успееше ли да ги разхлаби, щеше да се освободи въже, което можеше да свърши работа.

Пърлмутър се отдалечи от края на шахтата и потърси малък камък. Вместо това попадна на края на вратата. Опря краката си в нея и се опита да се изтегли, за да хване края на въжето и външния възел. Правеше всичко опипом, защото видимостта в тунела беше нулева, сякаш имаше нахлузена торба на главата. През следващите минути, които не броеше, повтори движението десетки, а може би и стотици пъти, докато краката не започнаха да го болят, а дишането му стана на пресекулки. Най-накрая усети свободния край на крака си и осъзна, че се е справил. Ритна въжето настрана и запълзя към ръба на шахтата. Дебелият мъж опря стабилно тялото си и протегна крака надолу със свободното въже, закотвяйки се на място благодарение на своето огромно тегло.

Самър, която стоеше на дъното на шахтата, почувства как отгоре пада дъжд от камъчета. Тя светна нагоре и видя едрите прасци и крака на Пърлмутър да се полюшват над нея. От глезените му висеше триметрово парче въже.

— Джулиън! — извика тя.

Той размърда крака и въжето се залюля.

Дойде Хокър и погледна нагоре в шахтата.

— За съжаление е твърде високо — каза той.

— Можем да стигнем до него, ако стъпим на нещо — каза Дърк. — Майоре, ще ми помогнете ли да преместим шкафа за оръжия?

Двамата с Хукър се върнаха в складовото помещение. Дръпнаха шкафа за мускети от стената и го понесоха към дъното на шахтата.

Дърк светна към люлеещото се въже, опитвайки се да прецени разстоянието до него.

— Може би ще успея да го стигна от горния край на шкафа.

— Ако не си счупиш врата — добави Хокър, оглеждайки крехкия шкаф.

Сложиха го под въжето, а Дърк се изкатери на тясната му горна част, докато Хокър го държеше да не се прекатури. Самър се протегна нагоре и го хвана за глезените, докато той се опитваше да запази равновесие. Протегна ръце нагоре, но въжето беше на трийсетина или повече сантиметра от пръстите му.

— Дръж здраво, майоре — каза той, след това извика нагоре. — Джулиън, приготви се, ей сега ще скоча.

Прегъна колене и скочи от шкафа към края на въжето. Сграбчи го се една ръка, люшна се напред, после успя да се хване и с другата.

Внезапното дръпване изтегли едрия мъж към края на шахтата и той с усилие успя да се задържи на мястото си. Изстена от болка, когато Дърк се заизкачва ръка по ръка, докато най-накрая успя да обвие въжето с крака и започна да се катери.

Когато стигна горе и се прехвърли през края на шахтата, една не се хлъзна назад, но успя да се претърколи по гръб, за да може да си поеме дъх.

— Може би двамата с теб трябва да почнем работа в цирка? — каза той на Пърлмутър на пресекулки.

Когато чу неясния му отговор, извади фенерчето от джоба и плъзна лъча по вързания историк. Бързо започна да развързва възлите, започвайки от въжето през устата.

Пърлмутър заразтрива глезените си.

— Едва не ми откъсна краката.

— Съжалявам, трябваше да скоча. Къде е Трехорн? — Дърк светна наоколо.

Пърлмутър поклати глава.

— Не чу ли изстрела?

— Да — прошепна Дърк. — Хайде да извадим останалите.

Той бързо върза двете парчета въже заедно, омота единия край за вратата, а другия хвърли през ръба на шахтата. Когато Самър потвърди, че го е навила около кръста си, двамата мъже започнаха да й помагат да се катери по стената.

Минута по-късно Хокър също се озова при тях.

— Какво се случи тук, по дяволите? — попита той.

— Имахме посещение от нашите руски приятели — обясни Пърлмутър. — Изненадаха ни с Трехорн.

— Мансфилд? Тук, в Гибралтар? — попита Самър.

— Да, и онази жена. Отведоха Чарлз… — той посочи с ръка към тунела и тръгна в тази посока. Крачейки предпазливо, поведе групата и завиха зад ъгъла, но се поколеба насред крачка, когато чу сумтене.

— Бързо, светлина!

Самър му подаде фенерчето и Пърлмутър светна напред.

Там на пода лежеше Трехорн, вързан като глиган, но не се виждаха следи от кръв.

— Чарлз? — повика Пърлмутър.

Очите на Трехорн се отвориха и той запремигва бързо.

— Май съм задрямал. Може ли да махнеш тази светлина от очите ми?

Пърлмутър и Самър се впуснаха към него и започнаха да го развързват.

— Помислихме, че са те застреляли — каза Хокър, докато му помагаше да се изправи на крака.

— И аз за миг си помислих същото. — Трехорн потърка главата си. — Глупакът стреля точно до главата ми. Направо не мога да повярвам, че са ни проследили дотук. — Той изгледа групата извинително. — Съжалявам, но взеха писмото от „Сентинел“ за товара. Носех копие в джоба си.

— Няма да успеят да напуснат страната с него — обеща Хокър.

— Писмото няма значение. Те знаят всичко, което ние знаем.

— Досега не сме имали кой знае каква полза от това, което знаем — каза Пърлмутър, който продължаваше да разтрива китките си.

— Така е — съгласи се Трехорн, който се беше втренчил в тъмния тунел. — Онова, което ме притеснява, е, какво те знаят за златото, което е неизвестно за нас?