Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (77)

74

Самър погледна през илюминатора на самолета към сините води на Средиземно море, които бяха започнали да се приближават, когато „Еърбъс А320“ взе да се снишава. Тя се запита дали пилотът не се готви да се приводни, защото вълните й се сториха на една ръка разстояние. Най-накрая се показа пистата и миг по-късно самолетът се приземи на Гибралтарското международно летище, за да се възползва напълно от дължината на пистата му, която започваше на единия бряг и свършваше на срещуположния.

Докато самолетът рулираше към терминала, тя зърна за миг Гибралтарската скала. Извисяващата се грамада представляваше северната част на Херкулесовите стълбове — древния вход към Средиземно море.

Дърк се наклони от седалката до нея и посочи отвесното лице на скалата.

— Винаги съм си мислил, че гледа на юг към Африка. Всъщност излиза, че гледа на изток.

— Да, гибралтарските пристанища и жилищни райони са съсредоточени на запад — обясни Самър. — В туристическия гид пише, че испанският град Тарифа, на няколко километра в западна посока, се намира по-близо до Мароко.

Те слязоха от самолета и с изненада видяха, че Пърлмутър и Трехорн ги чакат в терминала.

— Нямаше нужда да ни посрещате — каза Самър, доволна да види двамата историци.

— Страната е дълга само пет километра — отговори Пърлмутър. — На практика можем да стигнем пеша до хотела.

Дърк и Самър си взеха багажа, после четиримата се напъхаха в едно такси за пътуването до Централен Гибралтар. Докато двамата се регистрираха в един скромен хотел, Пърлмутър задържа таксито. Когато няколко минути по-късно се върнаха при колата, Дърк попита:

— А сега накъде?

— Мой стар приятел и съученик е майор в Кралския гибралтарски полк — обясни Трехорн. — Той е специалист по тукашните военновременни укрепления и ми намекна, че има пълен достъп до архива от Първата световна война. Боя се обаче, че трябва да се върнем обратно на летището, за да го видим.

Пърлмутър се усмихна.

— Това ще ни отнеме не повече от пет минути.

Оказа се, че им трябваха почти десет, когато ги пуснаха да минат през вратите на лагера „Дяволската кула“ — малка военна база югозападно от летището, където бяха подслонени военните части в Гибралтар. Откриха информационния център на базата и бяха съпроводени до кабинета на майор Сесил Хокър. Мъжът с увиснали клепачи и малки мустаци поздрави топло Трехорн под портрета на кралицата на стената. После приветства и останалите, а накрая им предложи чай на кръгла маса, от която се виждаше плацът.

— Чарлз, много се зарадвах, когато се обади — каза той, — и съм много заинтригуван от съкровището, което издирвате.

— Не сме сигурни къде ще ни отведе следата — обясни Трехорн, — но в момента ни доведе в Гибралтар. Знам, че си историк на полка, което значи, че няма по-добре подготвен от теб човек, който да проучи тукашната история.

— О, това е само странично занимание — заскромничи Хокър, — но ми осигурява достъп до всички гибралтарски държавни архиви. Прекарах известно време в проучване на съответния период и се консултирах с приятели от кралския военен флот. За съжаление голяма част от архива за онези години, както и значителна част от полковата история бяха изгубени или унищожени по време на евакуацията на цивилните от Гибралтар през Втората световна война.

— Открихте ли някакви доказателства за пребиваването на „Сентинел“ в Гибралтар през 1917? — попита Пърлмутър.

— Не и във флотския архив. Обаче намерих едно прелюбопитно писмо в полковия архив. — Той отвори едно от чекмеджетата на писалището, извади лист и го подаде на Трехорн.

Професорът плъзна очи по документа.

— Това е бележка, адресирана до командира на полка да осигури охрана, за да бъде пренесен корабен товар до АЕБ „Нелсън“ за временно съхранение. Подписана е от капитан Л. Марш, КНВ „Сентинел“.

— Чарлз, кога е датирано? — попита Пърлмутър.

Трехорн огледа листа, после вдигна очи удивен.

— Втори март 1917 година.

В помещението настъпи тишина, която Самър наруши с шепота си:

— Това е след уговорената среща с „Пеликан“.

— Същия ден са качили пратка пушки „Лий-Енфийлд“ — каза Пърлмутър. — Разтоварили са единия товар и са натоварили другия.

— В писмото пише, че съхраняването ще бъде само временно — намеси се Дърк. — Открихте ли данни за по-нататъшното движение на товара?

— Нищо не открих — отговори Хокър.

— Може би при настъпилия хаос в Петроград и предстоящата абдикация на Николай II договорът е сметнат за недействителен и златото е върнато на временното правителство — каза Пърлмутър.

— Може би — поклати Дърк глава, — но действията на Мансфилд подсказват, че руснаците нямат данни за връщането на златото. Майор Хокър, какво мислите за споменатото съхранение в този АЕБ „Нелсън“?

Очите на майора светнаха.

— Много се развълнувах от това споменаване. Трябва да знаете, че Гибралтарската скала е много смайваща планина. Като оставим настрана няколкото естествени пещери, скалата е осеяна с повече от трийсет километра тунели, изкопани в течение на столетията. Някои са от XVIII век, но повечето са изкопани миналото столетие, за да допълнят местните укрепления. Трябва да призная, че аз съм донякъде пещерняк, затова споменаването на Нелсън ми се стори познато. Извадих някои от картите на ранните тунели и наистина: там открих тунел на име „Нелсън“, построен през 80-те години на XIX век, когато някои от първите големокалибрени оръдия са докарани на скалата. Но не открих никакви данни за склад или бункер на име „Нелсън“ или за съкращението АЕБ, макар че може да е някакво означение на спомагателна пещера.

— Какво е състоянието на тунела днес? — попита Дърк.

— Тунелът „Нелсън“ и заобикалящите го разклонения бяха затворени през 20-те години на двайсети век заради срутвания. Оттогава районът е изоставен и достъпът в него е забранен заради възможната опасност.

— Можем ли да надникнем? — попита Самър.

— Министерството на отбраната управлява гибралтарските тунели — намигна Хокър на Самър. — Това означава, че сте попаднали на правилното място.

Самър забеляза, че над бюрото му виси голяма карта, на която са нанесени тунелите в Скалата.

Той посочи район в северната част на планината.

— Проучвал съм съседните тунели и мисля, че може да се стигне до района на „Нелсън“, стига да не е имало още срутвания. — Вдигна очи и се усмихна. — Но ще имате нужда от военен за водач.

— Може ли да ни вкарате в пещерата? — попита Самър.

— Утре ще ви чакам точно в осем при Батареята на принцеса Ан и ще видим какво ще открием. — Хокър погледна към сандалите, които носеше Самър. — Съветвам ви настойчиво да си обуете здрави обувки.

Тя се усмихна.

— Ако се наложи, и апрески ще обуя.

Когато тръгнаха да се връщат към чакащото ги такси, походката й стана енергична.

— Мислите ли, че има вероятност още да е там? — попита тя останалите.

— Има само един начин да разберем — отговори Пърлмутър. — Нали помниш какво намерихме в Куба?

Излязоха от военната база и минаха покрай един седан, чийто двигател веднага заработи. На пътническата седалка седеше Виктор Мансфилд с малко параболично подслушвателно устройство в скута. Той измъкна слушалките от ушите си, когато Мартина потегли след таксито.

— Нещо интересно? — попита агентката.

— Не, нищо. — Той пусна джаджата на пода.

— Боя се, че това не е Лондон — каза тя. — Тук разполагаме с малко ресурси.

Той поклати глава.

— Тогава нищо не може да се направи, освен да ги следваме.