Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (71)

68

Софийският клон на Европол заемаше ъглов офис в Главната дирекция на българската национална полиция, която се помещаваше в сива сграда в центъра на столицата. Облечена с шарена пола и копринена блуза, по която личаха гънките от твърде много часове зад бюрото, Ана ровеше из нова купчина доклади от граничните патрули, когато нещо привлече вниманието й. Вдигна поглед и видя Пит и Джордино застанали в коридора да й се усмихват през стъклото на вратата към нейния кабинет.

Ана изскочи в коридора и ги прегърна.

— Не очаквах да ви срещна, преди да си заминете.

— Резервирахме си билети за полета до Вашингтон от София, за да можем да те видим — обясни Пит.

Джордино поклати глава.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но посещението ни не е само плод на учтивост.

Ана ги въведе в кабинета си и придърпа два стола близо до бюрото си.

— Как върви издирването на Манкедо? — попита Пит.

— През последните дни имаме няколко интересни развития, но за съжаление нямаме късмет в търсенето на Манкедо. — Тя започна да рови из докладите, намери една снимка на снабдителен кораб, швартован към оживен пристан.

— Познат ли ви е?

— Прилича на кораба, който беше на пристана на „Тракия — спасителни операции“, когато нахлухме в имота — каза Пит.

— Открит е изоставен в Карабурун, турско пристанище близо до Босфора.

— Значи е избягал в Турция? — попита Джордино. — Има ли вероятност да го намерите там?

Тя поклати глава.

— В Истанбул е лесно да изчезнеш.

— Май напоследък доста хора изчезват — каза Джордино.

— Като стана дума, погледнете това.

Тя им подаде копие на къс вестникарска статия. В нея ставаше дума за намирането на изхвърления от морето близо до Хиос труп на археолога от българското Министерство на културата Димитров.

— Намерили го удавен на плаж в Гърция? — учуди се Джордино. — Какво мислиш за това?

— Цялата история е много странна. Местни рибари съобщили за взрив в морето в нощта, преди трупът да бъде намерен. Сега гърците разследват случая.

— Трябва да следиш отблизо това разследване — предложи Пит. — Димитров напусна „Македония“, след като открихме мъртвия авиатор върху останките на „Фетхие“, и повече не се обади.

— Смяташ ли, че има някаква връзка?

Пит и Джордино се спогледаха.

— Когато бяхме вързани в склада на Манкедо — започна да разказва Пит, — спомняш ли си отломката зад камиона?

— Не помня много неща.

— Там имаше парче потъмнял алуминий. Приличаше на капак на товарен люк на самолет, направен преди петдесет или шейсет години.

— Самолетът, в който е бил руският авиатор?

— Да. След като открихме трупа на пилота, не само Димитров изчезна, но „Македония“ беше отвлечена. Може би Манкедо е искал да използва кораба ни, за да нападне Севастопол, а може би просто е целял да ни разкара от отоманските останки и руския бомбардировач. Който, както сега знаем, е близо до тях.

— Защо?

— За да вземат товара на бомбардировача.

— И какъв е той?

— Мисля, че знам. — Пит описа останките и празния бомбен отсек.

— Атомна бомба — прошепна тя. — Мислиш, че това е било завито в каросерията на камиона?

— Твърде вероятно. За да сме сигурни, трябва да научим повече за самолета.

— Това със сигурност увеличава залога — каза Ана и надраска няколко бележки.

— Някакви следи от камиона и нашия гологлав приятел? — попита Джордино.

— Има. — Ана придърпа стола си към компютъра. — Издадохме сигнал за регионална тревога до всички пристанища, гранични пунктове, летища и гари. Така намерихме спомагателния кораб в Турция.

Тя почука по клавиатурата и на екрана се появи зърнест видеозапис на ограден път.

— Днес го получих. Хвърлете му едно око.

На видеото, заснето от охранителна камера, се виждаше камион да приближава пропускателен пункт, да спира за кратко и после да продължава пътя си. Записът беше направен през нощта и не можеше да се похвали с яснота и подробности. Ана го пусна отново, този път на отделни кадри.

— Трудно е да се види шофьорът, докато минава.

Тя отново спря записа на неясното изображение на як мъж без коса.

— Той е! — възкликна Джордино.

— И това е нашият камион — добави Пит и посочи завития с брезент обект в каросерията. — Къде е заснето това?

— Входът на летище „Стара Загора“, малко съоръжение на около сто и шейсет километра западно от Бургас. Заснет е същия ден, когато бяхме в града. Или по-скоро вечерта. По това време пропускателният пункт е бил празен, но поне някой се е сетил да провери записите.

— Значи вече не е в страната — каза Пит.

— Най-вероятно.

Вратата на кабинета й се отвори и на прага се появи Петър Ралин на инвалидна количка с купчина папки на коленете.

— Не очаквахме да те видим толкова скоро на работа — поздрави го Джордино.

— Ана реши, че ще се грижат по-добре за мен под нейно наблюдение — каза той, а тя се изчерви. — А аз реших, че ще е по-добре да я държа под око с тези нейни опасни скитания.

— Да, прав си — съгласи се Пит със смях. — Как е кракът ти?

— След още ден-два ще стана от количката и ще тръгна с патерици.

— Мисля си, че той вече тайно ходи, но му харесва да го бутам насам-натам — подхвърли Ана.

Ралин се усмихна.

— Не признавам. — Той завъртя с ръце колелата и се приближи към бюрото, за да подаде папките на Ана. — Обадиха се от старозагорското летище.

— Тъкмо показах на Пит и Ал видеото.

— Може да се окаже важна следа — каза Ралин. — Изпратиха ни списък на полетите онази вечер, който е съвсем кратък. Летището обслужва главно пътнически и частни самолети. Вечерните полети са рядкост. Преди полунощ са кацнали четири малки самолета и един голям. Големият е пристигнал в осем и половина и е заминал в девет и пет. От летището ни пратиха опашния му номер и го идентифицирахме като транспортен самолет „Антонов“, Ан–124, работещ за украинска чартърна компания.

— Не ме изненадва, че са транспортирали бомбата в Украйна — каза Ана.

— Всъщност не са отлетели за Украйна — обясни Ралин. — Трябваше да проверя десетина летищни бази данни, но открих, че след Стара Загора самолетът е кацнал около полунощ на лисабонското летище „Портела“. След това се появи на международното летище „Л. Ф. Уейд“ на Бермудските острови, преди на следващата вечер да се върне в Киев.

— Каза, че самолетът е собственост на чартърна компания? — каза Пит. — Знаеш ли кой го е наел?

— Да, макар че трябваше да проведа няколко заплашителни разговора в Украйна, за да науча. В началото от фирмата казаха, че не разполагат с полетния план на този чартър, но най-накрая идентифицираха клиента като Корпорацията за надзор „Перегрин“.

— Куха фирма? — попита Ана.

— Не. Малко холдингово дружество и клон на холандската фирма „Арнемски летателни системи“.

— Не произвеждат ли прибори за гражданската авиация? — попита Пит.

— Точно така — потвърди Петър. — Това е фирма с разнообразно производство, известна най-вече със самолетна електроника. Частна собственост на холандския индустриалец Мартин Хендрикс. По-точно беше. Хендрикс наскоро продаде фирмата на „Еърбъс“.

— Значи някой от „Еърбъс“ е наел самолета? — попита Ана.

— Не, бил е Хендрикс. Той все още е собственик на „Перегрин“. Така че той или някой служител на „Перегрин“ е наел самолета.

— Не звучи като човек, който би се забъркал с Манкедо — отбеляза Ана.

Ралин сви рамене.

— Трудно е да се каже. Много затворен човек. В медиите почти няма данни за него. Обаче открих, че през годините е имал много делови отношения с Москва, така че вероятно е русофил. Наскоро неговата фирма „Перегрин“ попадна в центъра на медийното внимание, когато един от произвежданите от нея безпилотници помогна в спасяването на изпаднали в бедствие моряци близо до Украйна.

— Трябва да научим повече за този Хендрикс и дали има някакви съоръжения близо до Лисабон — каза Ана. — Ще звънна на офиса на Европол там и ще ги накарам да проверят и в летището.

— Добра идея — кимна Ралин, — но подозирам, че ще се свърши с това.

— Защо?

— Защото транспортният самолет е прекарал на лисабонското летище по-малко от час. Може да са разтоварили оръжието, но по-скоро са спрели за дозареждане, преди да прекосят Атлантика. Мисля, че мястото, където трябва да се търси, са Бермудските острови.

— Какво има в Бермуда?

Ралин се усмихна.

— За начало вила за няколко милиона на първа линия, собственост на Мартин Хендрикс.