Клайв Къслър, Дърк Къслър
Черно море (65)

62

Силен бриз къдреше водната повърхност около Каляри, когато Дърк и Самър слязоха от неудобното такси, което бяха взели от летището. Докато Дърк събираше багажа и плащаше на шофьора, Самър гледаше през булеварда към столицата на Сардиния. Килим от кафяви тухлени сгради се издигаше по хълма, обгръщайки старото италианско пристанище, което в течение на вековете беше сменяло своите господари повече от дузина пъти.

— Не виждам нашия транспорт — каза Дърк. Той гледаше в противоположната посока, към оживеното пристанище — едно от най-големите в Средиземноморието.

— „Иберия“ ще дойде след няколко часа. Да вървим да намерим някъде кафене.

Те се поразтъпкаха след полета си от Лондон, като се разходиха по крайбрежната алея, където откриха приятно кафене с маси на тротоара. Макар да нямаше нужда от шоково ободряване, Самър последва примера на брат си и си поръча еспресо, защото при едно пътуване до Милано беше научила, че истинските италианци никога не пият лате следобед.

— Все още съм на мнение, че трябваше да отидем в Гърция, за да потърсим „Пеликан“ — каза тя, докато сипваше захар в еспресото.

— Вече сме го обсъждали — отговори Дърк. — Всичко е въпрос на логистика. В Егейско море няма кораб на НАВПД, който да е на разположение след по-малко от седмица. Можехме да наемем някакъв съд от Атина, но организацията щеше да отнеме известно време. „Иберия“ е на разположение в Сардиния, и то близо до мястото, където е потънал „Сентинел“.

— А Мансфилд?

— Не можем да контролираме неговите ходове. Като нищо и той можеше да се окаже в Гърция, за да търси кораб. Между другото, няма никакви гаранции, че златото е на „Пеликан“. Джулиън и Чарлз отново са в Националните архиви, за да търсят нови данни за двата кораба. Може те да открият истината преди всички останали.

От мястото си до прозореца Дърк имаше изглед към морето и накрая забеляза една синьо-зелена точка на хоризонта. Скоро тюркоазената „Иберия“, океанографски кораб на НАВПД със средни размери, който изучаваше подводните течения в Южното Средиземноморие, бавно влезе в пристанището на Каляри и застана във вътрешния док. Малко по-късно енергичният капитан Майерс ги посрещна с „добре дошли“ на борда.

— Благодаря, че се отбихте тук, за да ни вземете — каза Дърк.

— Няма за какво — кимна Майерс. — Горивото и водата ни така или иначе бяха на привършване и се налагаше да се отбием в някое пристанище. — Капитанът леко се олюля, чувствайки още последствията от силното морско вълнение. — Екипажът много се вълнува, че ще участва в издирването на корабни останки. Финикийски търговски кораб? Или може би римска галера?

— Нищо толкова екзотично — поклати Дърк глава. — Просто един ръждив кораб от Първата световна война на име „Сентинел“.

Докато „Иберия“ завършваше зареждането с вода и гориво, по кея мина черна лимузина и намали, щом наближи кораба на НАВПД. Скрит зад потъмнените стъкла, пътникът направи няколко снимки на изследователския кораб с таблета си. Колата стигна до края на кея и спря край няколко контейнера, които гледаха към изхода на пристанището.

Дърк отиде на носа, за да наблюдава как палубната команда прибира швартовите въжета. Когато „Иберия“ потегли, към него се присъедини и Самър. Те стояха на носа, докато плавателният съд излизаше бавно от пристанището, и гледаха как историческият град остава зад тях.

— Смяташ ли, че ни е проследил дотук? — попита Самър.

— Нашият рус приятел? Съмнявам се. Дори да се появи, този път имаме осигуровка. По-вероятно е взел синята папка и е отлетял обратно в Москва. Обзалагам се, че е на две хиляди мили оттук.

— Дано си прав — отговори Самър.

Но интуицията й подсказваше, че не е.

 

 

Мансфилд не беше на две хиляди мили от тях, а на деветстотин. Стоеше на носа на очукан спасителен кораб, на чийто борд се беше качил шест часа по-рано в Атина. Опърпаният външен вид на съда беше маскировка, за да се прикрие ролята му на шпионски кораб. Отклонен от проследяването на натовски маневри в Адриатика, сега той се носеше бързо из Егейско море, пресичайки го над веригата гръцки Цикладски острови.

Мансфилд се беше вторачил в синята шир пред носа, но се обърна към мъжа с мрачно лице близо до щурвала.

— Капитане, кога ще стигнем Северен Хиос?

— След около три часа. — Капитанът, който също беше офицер от ГРУ, се бе подразнил, че го отзоваха от мисията му в Адриатика, за да гонят някакви корабни останки. — Колко точна е позицията, където смятате, че се намира целта ни?

— Нямам представа. Това са германски координати, засечени от съда, който я е потопил. Това е всичко, с което разполагаме, за да започнем издирването. — Мансфилд не обърна внимание на намръщването на капитана. — С какво оборудване за издирване разполагате?

— Стара сонарна система със странично заснемане, която се влачи на буксир. Монтираният в корпуса сонар обаче е много по-добър. Ще направя една координатна мрежа за проучване на дъното около вашите координати. — Капитанът отиде при компютърния терминал в задната част на мостика и остави Мансфилд.

Агентът продължи да се взира навън и накрая различи бледите контури на сушата, после се обърна и се върна в каютата си два етажа по-надолу.

Синята папка лежеше на койката му. Взе я и я изчете за десети път. Данните подсказваха, че „Пеликан“ е потънал със златото, въпреки това нещо във времевия план на събитията го смущаваше. Предвидената среща и потъването на подводницата бяха прекалено близо във времето. Но това беше единствената информация, с която разполагаше. Имаше усещането, че сглобява пъзел, половината плочки на който липсват.

Докато пак препрочиташе писмата на Хънт, задряма и след известно време го събуди рязко почукване на вратата. Той се отърси от сънливостта, отвори вратата на каютата и с изненада видя пред себе си капитана.

— Стигнахме до вашите координати.

— Благодаря, че ме уведомихте. Готов ли сте да започнете издирването?

— Няма да е нужно.

— Защо?

Капитанът се усмихна лукаво.

— Защото някой ви е изпреварил с останките.