Джефри Арчър
Иде часът (8)

6.

— За първи път научавам, че правиш нещо безчестно — каза Ема, докато си наливаше втора чаша кафе.

— Но е морално оправдано — каза Хари. — В края на краищата целта оправдава средствата.

— Дори това е съмнително. Не забравяй, че госпожа Бабакова вече е била подписала договора и е приела чека.

— Но не го беше осребрила, а и без това беше останала с впечатление, че книгата на Анатолий ще бъде издадена от „Вайкинг“.

— И щеше да бъде.

— Но не от Арън Гинзбърг, с когото бе сключила сделката.

— Един съдия от Върховния съд може да приеме това като интересна юридическа дилема. И кой ще издава Уилям Уоруик, след като вече не работиш с „Вайкинг“?

— „Гинзбърг Прес“. С Анатолий ще сме първите писатели за компанията и Арън ще ми подари нова писалка.

— Нова писалка ли?

— Дълга история, която ще запазя за след заседанието ти на борда — каза Хари, докато чупеше черупката на яйцето си.

— Още съм малко изненадана, че Мълбери не е обмислил вероятността Арън да основе своя компания и не е включил в договора за сливане клауза, която да му попречи да отмъква писатели на „Вайкинг“.

— Със сигурност го е обмислял, но ако беше добавил подобна клауза, адвокатите на Арън веднага щяха да разберат какво възнамерява да направи.

— Може да се е съмнявал, че Арън ще разполага с ресурсите за основаване на ново издателство.

— Е, сбъркал е — рече Хари. — Арън вече получи няколко оферти за акциите си във „Вайкинг Мълбери“, включително от самия Рекс Мълбери, който очевидно не иска някой от конкурентите му да се добере до трийсет и четирите процента на Арън.

— Каквото повикало… — каза Ема. Хари се усмихна, докато ръсеше сол върху яйцето си. — Но колкото и да харесваш Арън — продължи Ема, — след очевидно лошата му преценка с Мълбери още ли смяташ, че е подходящ като твой издател в Америка? Ако подпишеш договор за три книги и после…

— Признавам, че имах колебания — каза Хари, — но се успокоих, когато бащата на Арън се съгласи да се върне като президент на новата компания.

— Това сигурна работа ли е?

— Харолд Гинзбърг не се занимава с несигурни неща.

 

 

— Първа точка от дневния ред — заяви Ема с ясния си председателски глас. — Последните новини за строежа на втория ни луксозен лайнер „Балморъл“. — Тя погледна към новия главен изпълнителен директор Гавин Хърст, който вече гледаше в отворената папка.

— Имам удоволствието да съобщя на борда — каза той, — че въпреки някои неизбежни забавяния, които не са необичайни при подобно голямо начинание, все още се движим в график и целта ни е да пуснем новия кораб през септември. Не по-малко важно е, че оставаме в рамките на прогнозирания бюджет, тъй като предвидихме повечето проблеми, с които се сблъскахме при строежа на „Бъкингам“.

— С едно-две важни изключения — обади се адмирал Съмърс.

— Точно така, адмирале — каза Хърст. — Признавам, че не предвидих необходимостта от втори коктейлбар на горната палуба.

— Нима на пътниците им е позволено да пият на палубата? — попита адмиралът.

— Боя се, че да — каза Ема, като потисна усмивката си. — Но това означава повече пари в касата ни.

Адмиралът не се опита да потисне изсумтяването си.

— Макар че все още трябва да следя изкъсо графика — продължи Хърст, — не след дълго ще можем да обявим първите резервации за „Балморъл“.

— Чудя се дали не сме отхапали повече, отколкото можем да преглътнем — обади се Питър Мейнард.

— Мисля, че това е по частта на финансовия директор, не по моята — отвърна Хърст.

— Определено е — тутакси се включи Майкъл Карик. — Цялостното положение на компанията — каза той, загледан в джобния си калкулатор, който адмиралът вече бе нарекъл пренебрежително модерна джунджурия, — е такова, че миналата година по това време възвръщаемостта беше три процента въпреки значителния заем от „Барклис“, който да гарантира, че няма да пропуснем плащания по време на строежа.

— Колко значителен? — остро попита Мейнард.

— Два милиона — отвърна Карик, без да му се налага да прави справки.

— Можем ли да си позволим да обслужваме толкова голям кредит?

— Да, мистър Мейнард, но само защото приходите ни за изминалата година също вървят нагоре, наред с увеличаването на резервациите за „Бъкингам“. Изглежда, сегашното поколение на седемдесетгодишните отказва да напусне този свят и вместо това избира годишен круиз. При това до такава степен, че наскоро трябваше да изработим програма за лоялни клиенти, които са пътували с нас повече от три пъти.

— И какви привилегии им дава включването в програмата? — попита Морис Брейшър, представителят на „Барклис“ в борда.

— Двайсет процента отстъпка от цената на всяко пътуване, стига да е резервирано повече от година предварително. Това окуражава редовните ни клиенти да гледат на „Бъкингам“ като на свой втори дом.

— Ами ако умрат преди годината да изтече? — попита Мейнард.

— Получават си обратно парите до последното пени — каза Ема. — „Барингтън“ се занимава с луксозни лайнери, мистър Мейнард, а не с погребални услуги.

— Но все пак можем ли да излезем на печалба, ако даваме двайсет процента отстъпка на клиентите си? — упорстваше Брейшър.

— Да — каза Карик. — Остават ни още десет процента свободни, а и не забравяйте, че щом се качат на борда, те харчат парите си в нашите магазини и барове, както и в денонощното казино.

— Още нещо, което не одобрявам — промърмори адмиралът.

— Каква е степента на заетост в момента? — попита Мейнард.

— Осемдесет и един процента за последните дванайсет месеца, често сто процента на горните палуби, поради което предвиждаме повече луксозни каюти за „Балморъл“.

— А при колко излизаме на нула?

— При шейсет и осем процента — отвърна Карик.

— Много задоволително — отбеляза Брейшър.

— Макар да споделям мнението ви, мистър Брейшър, не можем да си позволим да се отпускаме — каза Ема. — „Юниън-Касъл“ възнамеряват да превърнат „Рейна дел Мар“ в луксозен лайнер, а „Кюнард“ и П&О неотдавна започнаха да строят кораби, способни да превозват над две хиляди пътници.

Последва дълго мълчание, докато членовете на борда се опитваха да смелят чутото.

— Ню Йорк още ли е сред доходоносните ни курсове? — попита Мейнард, който не проявяваше особен интерес към въпросите на другите директори.

— Да — каза Хърст, — но балтийските курсове също се оказват популярни — от Саутхемптън до Ленинград със спирания в Копенхаген, Осло, Стокхолм и Хелзинки.

— Но сега пускаме втори кораб, а като се има предвид колко други лайнери вече плават в открито море — продължи Мейнард, — не очаквате ли, че ще се натъкнем на проблем с набирането на персонал?

Ема бе озадачена от многобройните въпроси на Мейнард. Започваше да подозира, че той има някакъв свой дневен ред.

— Това не би трябвало да е проблем — каза капитан Търнбул, който досега не се беше обаждал. — „Барингтън“ е популярно име като работодател, особено за филипинците. Те остават на борда по единайсет месеца, като никога не напускат кораба и рядко харчат и едно пени.

— А дванайсетият месец? — попита Себастиан.

— Тогава се връщат у дома и дават спечелените с труд пари на жените и семействата си. Двайсет и осем дни по-късно отново са на линия.

— Горките нещастници — обади се Брейшър.

— Всъщност, мистър Брейшър — отвърна Търнбул, — филипинците са най-доволните членове на екипажа ми. Всички твърдят, че предпочитат да работят за „Барингтън“, вместо да се трепят по дванайсет месеца в Манила.

— А офицерите? Някакви проблеми с тях, капитане?

— Поне шестима квалифицирани мъже кандидатстват за всяко свободно място, адмирале.

— Има ли жени? — попита Ема.

— Да, вече имаме първата жена на мостика — каза Търнбул. — Клеър Томпсън. Тя е пръв помощник-капитан и се показва като адски ефективна.

— Как се стигна дотук, за бога? — възкликна адмиралът. — Да се надяваме да не доживея да видя жена премиер.

— Да се надяваме да доживеете — нежно сгълча председателят любимия си директор. — Защото светът продължава напред и може би ние трябва да правим същото. — Ема си погледна часовника. — Има ли нещо друго?

Секретарят на компанията се изкашля — знак, че има да съобщи нещо на борда.

— Мистър Уебстър — каза Ема и се облегна назад — знаеше, че секретарят не е по бързите работи.

— Смятам, че следва да съобщя на борда, че лейди Вирджиния Фенуик се е освободила от своите седем и половина процента дял от компанията.

— Но нали… — започна Ема.

— И акциите са регистрирани в Търговския регистър на името на новия собственик.

— Но нали… — повтори Ема и погледна сина си.

— Вероятно става дума за някаква частна трансакция — каза Себастиан. — Мога да ви уверя, че акциите й никога няма да се появят на свободния пазар. Ако бяха пуснати, брокерът ми щеше да ги купи незабавно от името на „Фартингс“ и Хаким Бишара щеше да седи в борда като представител на банката.

Всички в залата заговориха едновременно. Всички задаваха един и същи въпрос.

— Щом Бишара не е купил акциите, кой тогава?

Секретарят на компанията изчака борда да се успокои, след което отвърна на колективния им вик.

— Мистър Дезмънд Мелър.

Моментално се вдигна врява, която затихна едва след рязката намеса на Себастиан.

— Имам чувството, че Мелър няма да се върне като член на борда. Би било твърде очевидно и няма да послужи на целите му. — Ема като че ли си отдъхна. — Не, мисля, че ще изберат някой друг да го представлява. Някой, който досега не е влизал в борда.

Погледите на всички бяха впити в Себастиан, но адмиралът беше онзи, който зададе въпроса.

— И кой според теб ще е той?

— Ейдриън Слоун.