Джефри Арчър
Иде часът (48)

46.

— Милорд.

— Губернаторе.

— Размяна?

— Хм, странно, че го казвате — рече Джайлс. — Никога не съм искал да ставам губернатор, но винаги ме е примамвала идеята да съм сенатор.

— И ако заемахте еквивалентен пост в Сената, щяхте да сте лидерът на мнозинството Барингтън.

— Лидерът на мнозинството Барингтън. Определено ми звучи добре.

— А аз колко средства трябва да събера, за да стана лорд Ранкин от Луизиана?

— Нито пени. Ще бъде политическо назначение, направено от премиера по моя препоръка.

— Значи никакви пари и дори не е нужно да бъдеш избиран.

— Определено не.

— И Великобритания още няма конституция или харта за правата?

— Ама че ужасна идея — каза Джайлс. — Не, ние се ръководим от практиката на прецедентите.

— И дори държавният ви глава не се избира!

— Разбира се, че не. Тя е наследствен монарх, назначен от Всемогъщия.

— И имате нахалството да твърдите, че сте демокрация!

— Да. И само си помислете колко пари спестяваме, а вие прахосвате за избиране на всеки, от кучкаря до президента, само за да докажете колко големи демократи сте.

— Опитвате се да се измъкнете, Джайлс.

— Добре, кажете ми тогава колко пари трябваше да съберете, преди изобщо да помислите да се кандидатирате за губернатор?

— Пет-шест милиона. И с всеки избори става все по-скъпо.

— За какво ги похарчихте?

— Най-вече за антиреклама. Да обяснявам на избирателите защо не трябва да гласуват за другия.

— Това е още нещо, което никога няма да направим. И още една причина нашата система да е по-цивилизована от вашата.

— Може и да сте прав, милорд, но да се върнем в реалния свят — каза Хейдън. — Защото имам нужда от съвета ви.

— Давайте, Хейдън. Писмото ви ме заинтригува и с нетърпение очаквам да разбера как някой от избирателите ви е успял да се натъкне на бившата ми жена.

— Сайръс Д. Грант III е един от най-старите ми приятели и от най-големите ми спонсори през годините, така че съм му безкрайно задължен. Той е добър, мил и почтен човек и макар да не знам какво точно се крие зад онова Д., мисля, че е определението „доверчив“.

— Ако е толкова доверчив, как е натрупал състоянието си?

— Не го е натрупал. Дължи този късмет на дядо си, който започнал консервния бизнес, носещ неговото име. Бащата на Сайръс продължил на борсата в Ню Йорк, а сега синът му живее комфортно от дивидентите.

— А вие имате нахалството да критикувате наследствената система. Но това не обяснява как този добър, мил, почтен и доверчив човек е кръстосал меч с Вирджиния.

— Преди около пет години Сайръс посетил Лондон и бил поканен на обяд от човек със странното име Бофи Бриджуотър.

— Боя се, че лорд Бриджуотър не е убедителен аргумент в полза на наследствената система. В сравнение с него Бърти Устър^[1] изглежда проницателен и решителен.

— По време на обяда Сайръс седял до лейди Вирджиния Фенуик и очевидно бил омаян от глупостите, че била „член на кралската фамилия“ и „далечна племенница на кралицата майка“. След това тя отишла с него на Бонд стрийт да купят годежен пръстен за училищната му любов Ели Мей Камбъл, за която по-късно той се ожени. След като купил пръстена, Сайръс поканил лейди Вирджиния в апартамента си в „Риц“ на чай и следващото, което си спомня, е как се събудил в леглото до нея и как единственото, което носела тя, бил годежният пръстен.

— Това е впечатляващо дори по стандартите на Вирджиния — каза Джайлс. — И после какво станало?

— Тогава Сайръс направил първата си голяма грешка. Вместо да си вземе пръстена и да й каже да се пръждоса, скочил на първия самолет за Щатите. Известно време си мислел, че е изгубил само пръстена, докато лейди Вирджиния не се появила на сватбата му, бременна в седмия месец.

— Едва ли се е надявал точно на такъв сватбен подарък.

— При това опакован. На следващия ден Бък Тренд, един от най-умните и гадни адвокати на запад от Мисисипи, се обадил на адвоката на Сайръс и приятелят ми отново се паникьосал. Накрая наредил на адвоката си да уреди проблема преди двамата с Ели Мей да се върнат от медения си месец. Тренд е истинска акула и накрая Сайръс трябвало да плати един милион долара накуп и още по десет хиляди месечно, докато детето му завърши образованието си.

— Доста добре за едно преспиване.

— Ако изобщо е било преспиване. Вирджиния не взела предвид, че Ели Мей Камбъл, сега Ели Мей Грант, е от същата шотландска черга като Нейна Светлост. Когато Сайръс най-сетне й признал за станалото в Лондон, Ели Мей не повярвала нито на дума от историята на Вирджиния. Наела детектив от „Пинкертън“ и го пратила през океана с нареждане да не се връща, докато не разбере истината.

— И той открил ли е нещо? — попита Джайлс.

— Докладвал, че не бил убеден, че лейди Вирджиния изобщо е забременявала, а дори да е, няма причина да се смята, че именно Сайръс е бащата на Фредерик Арчибалд Иън Брус Фенуик.

— Един кръвен тест може да хвърли повече светлина по въпроса.

— Или не. Но както и да е, докато момчето е в подготвително училище в Шотландия, Сайръс едва ли може да намине и да помоли директора за кръвна проба.

— Но ако заведе дело за бащинство, съдията би трябвало да нареди такъв тест.

— Да, но ако се окаже, че не са от една и съща кръвна група, това пак няма да е категорично доказателство.

— Както много добре ми е известно — каза Джайлс, без да се впуска в обяснения. — И с какво мога да помогна?

— Тъй като лейди Вирджиния е ваша бивша жена, двамата със Сайръс се питахме дали няма да хвърлите малко светлина върху това с какво се е занимавала, докато той е бил в Лондон.

— Помня само, че имаше някакви финансови затруднения и беше изчезнала от сцената за известно време. А когато се появи отново, се премести в много по-голямо жилище и отново нае иконом и прислужница, както и детегледачка. Колкото до сина й Фреди, рядко го виждат в Лондон. Прекарва дори ваканциите си във Фенуик Хол в Шотландия.

— Е, това поне потвърждава онова, което ни докладва детективът — каза губернаторът. — Съгласно доклада му, детегледачката, някоя си мисис Крофорд, е метър и петдесет с токчета и тежи около четирийсет килограма. И макар да има вид на жена, която ще отлети, ако я духнеш, детективът каза, че би предпочел да има вземане-даване с мафията, отколкото отново да се изправи пред нея.

— Ако тя не е била от полза, как стоят нещата с другите хора, които са работили за Вирджиния през годините? Икономи, шофьори, прислуга? Някой от тях задължително трябва да знае нещо и да е склонен да говори.

— Нашият човек вече издири неколцина бивши служители на графинята, но никой от тях не е готов да каже и дума срещу нея. Или им е платено да си мълчат, или просто изпитват ужас от лейди Вирджиния.

— И аз изпитвах ужас от нея — призна Джайлс. — Така че не мога да ги виня. Но не се отказвайте на този фронт. Съсипала е ужасно много хора и определено не вярва в даването на прощални подаръци.

— Сайръс също е ужасен от нея. Но не и Ели Мей. Тя се опитва да го убеди да спре плащанията и да обяви, че Вирджиния лъже.

— Вирджиния трудно се лъже. Тя е коварна, манипулативна и инатлива като демократ. Опасна комбинация, която я кара да си мисли, че винаги е права.

— Какво ви е замъглило съзнанието, че изобщо сте се оженили за нея, за бога?

— А, забравих да спомена. Тя е и ослепително красива и когато иска нещо, може да е неустоимо чаровна.

— Как според вас ще реагира, ако плащанията внезапно престанат?

— Ще се бие като улична котка. Но ако Сайръс не е бащата на Фреди, няма да рискува да се обърне към съда. Много добре ще си дава сметка, че може да се озове в затвора за измъкване на пари под фалшив предлог.

— Не мога да повярвам, че старият граф би останал доволен от подобно нещо — каза Хейдън. — Ами горкият Фреди?

— Не знам — призна Джайлс. — Но мога да ви кажа, че в последно време нито Фреди, нито страховитата мисис Крофорд са засичани в Лондон.

— Ако Сайръс отреже Вирджиния, Фреди ще страда ли според вас?

— Едва ли. Но следващата седмица имам предизборен ангажимент в Шотландия, така че ако чуя нещо, ще ви уведомя.

— Благодаря, Джайлс. Но щом ще ходите в Шотландия, защо да не се отбиете до Фенуик Хол, да потропате на вратата и да помолите графа да пусне гласа си?

— Графовете нямат право на глас.

 

 

— Защо не получих месечното плащане? — остро попита Вирджиния.

— Защото аз не получих своето — отвърна Тренд. — Когато се обадих на адвоката на Сайръс, той ми каза, че отсега нататък няма да получите нито цент. И ми затвори.

— Тогава да съдим кучия син! — изпищя Вирджиния. — И ако престане да плаща, можете да кажете на адвоката му, че с Фреди ще се преселим в Батън Руж. Да видим дали ще им хареса.

— Джини, преди да си резервирате самолетните билети, трябва да ви кажа, че им се обадих и ги заплаших с всякакви съдебни процедури. Отговорът им бе кратък и ясен. „Клиентката ви няма да може да докаже, че Сайръс Д. Грант е баща на Фреди и че дори е майка на момчето.“

— Това може да се потвърди много лесно. Имам свидетелство за раждане и още поддържам контакт с доктора, който изроди Фреди.

— Посочих това, но изобщо не можах да разбера отговора им. Те обаче ме увериха, че вие ще разберете съвсем ясно.

— За какво говорите?

— Казаха ми, че Ели Мей Грант наскоро е назначила нов иконом и прислужница в дома си в Луизиана, някои си господин и госпожа Мортън.

 

 

Другарят Пенгели бе въведен в огромния облицован с дъбова ламперия кабинет на маршал Кошевой. Шефът на КГБ не стана да го посрещне, а само му кимна пренебрежително да седне.

Пенгели бе нервен. Обикновено привикването в централата на КГБ означаваше, че или ще те разпердушинят, или ще те повишат, и той не бе сигурен кое от двете да очаква.

— Причината да ви извикам, другарю — каза Кошевой, който изглеждаше като бик, който всеки момент ще се хвърли напред, — е защото открихме предател сред агентите ви.

— Джулиъс Крамър ли? — попита Пенгели.

— Не, Крамър беше димна завеса. Той е напълно надежден и изцяло предан на каузата ни. Макар че британците още са с впечатление, че работи за тях.

— Тогава кой? — попита Пенгели, който беше убеден, че знае всичко за всичките си трийсет и един агенти.

— Карин Брант.

— Но тя напоследък ни носи доста полезна информация.

— И вече знаем кой е източникът на тази информация. Издаде я сигнал от най-неочаквана страна. — Пенгели не каза нищо. — Наредих на агент Крамър да каже на Брант, че искаме да се явите в Москва.

— И тя ми го каза.

— Но едва след като е казала и на още някой.

— Откъде сте сигурен?

— Кажете ми по какъв маршрут стигнахте до Москва.

— Тръгнах с кола от Корнуол до „Хийтроу“. Взех самолет до Манчестър, автобус до Нюкасъл…

— И оттам сте отлетели за Амстердам, откъдето сте се качили на кораб по Рейн и след това сте продължили по Дунав до Виена. — Пенгели се размърда неспокойно. — После сте пътували от Виена до Варшава с влак и накрая сте взели самолет до Москва. И през цялото това време сте били следен от поредица британски агенти, като последният е летял с вас до Москва. Дори не си направи труда да слезе от самолета, а продължи за Лондон, защото знаеше точно къде отивате.

— Но как е възможно това?

— Брант е съобщила на английския си надзорник, че съм наредил да се върнете в Москва, преди да каже на вас. Другарю, те буквално са знаели, че идвате.

— В такъв случай цялата операция е разбита и няма смисъл да се връщам в Англия.

— Освен ако не обърнем положението в наша полза.

— Как смятате да го направите?

— Ще се върнете в Англия по същия обиколен път, за да си помислят, че нямаме представа, че Брант ви е предала. Ще продължите да работите по обичайния начин, но в бъдеще британците ще са уверени, че са прихванали всяко съобщение, което пращаме през Крамър на Брант.

— Ще е интересно да видим колко дълго ще ни се размине, преди МИ6 да започнат да се чудят на чия страна е тя — каза Пенгели.

— Веднага щом разберат, ще трябва да се отървем от нея, след което можете да се върнете в Москва.

— Как разбрахте, че е минала на другата страна?

— С малко късмет, който едва не пропуснахме, другарю. В Камарата на лордовете има един човек, виконт Слауит. Наследствен член на Парламента, който нямаше да представлява особен интерес за нас, ако не беше от един випуск с Бърджис, Маклийн и Филби в Кеймбридж. След като влезе в Комунистическата партия, вече не смятахме да го вербуваме като агент, макар че на него би му се искало. През годините Слауит редовно предаваше до посолството ни информация, която в най-добрия случай беше стара, а в най-лошия — подхвърлена, за да ни подведе. А после най-неочаквано ни снесе златно яйце, без да има ни най-малка представа за това. Прати бележка, че съпругата на лорд Барингтън — той няма представа, че тя е наш агент — била виждана редовно в салона за чай на Камарата на лордовете в компанията на баронеса Форбс-Уотсън.

— Синтия Форбс-Уотсън?

— Именно.

— Но от МИ6 не я ли пенсионираха преди години?

— И ние мислехме така. Но изглежда, че е била съживена, за да влезе в ролята на надзорничка на Брант. И какво по-добро прикритие от чай в Камарата на лордовете, докато лорд Барингтън говори от първия ред.

— Но баронеса Форбс-Уотсън е на осемдесет…

— Осемдесет и четири.

— И няма да изкара още дълго.

— Така е, но ще продължим операцията, докато изкара.

— А след като умре?

— Тогава ще трябва да изпълните още една задача, преди да се върнете в Москва, другарю.