Джефри Арчър
Иде часът (42)

40.

Когато преговорите приключиха и договорите бяха подписани, Себастиан беше въодушевен и изтощен едновременно. С французите открай време не беше лесно да се прави бизнес — не на последно място поради факта, че се преструваха, че не знаят английски, всеки път, когато им се наложеше да отговарят на неудобен въпрос.

Когато се върна в хотела, мечтаеше единствено за лека вечеря, горещ душ и легло, тъй като си бе резервирал място за първия полет от „Шарл дьо Гол“ на сутринта. Изучаваше менюто на румсървиса, когато телефонът иззвъня.

— От рецепцията, сър. Желаете ли масаж?

— Не, благодаря.

— Предлагаме тази услуга на всички първостепенни гости, сър, без това да се отразява на сметката.

— Добре, убедихте ме. Пратете го.

— Всъщност е жена, сър. Китайка е и е отлична масажистка, но се боя, че английският й е малко ограничен.

Себ свали дрехите си, облече халата на хотела и зачака. След няколко минути на вратата се почука. Той отвори и се озова пред жена с бял анцуг със сгъваема маса за масаж в едната ръка и малко куфарче в другата.

— Мей Лин — каза тя и се поклони ниско.

— Заповядайте — каза Себ.

Тя влезе, разпъна масажната маса в средата на стаята, след което изчезна в банята и се върна след секунди с две големи кърпи. После отвори куфарчето и извади няколко шишета и кутии с масла и кремове.

Поклони се отново и даде знак на Себ да легне по корем на масата. Той свали халата и се подчини; чувстваше се малко смутен, че е само по боксерки.

След няколко минути бъхтене тя откри старо нараняване от скуош на левия му прасец, а секунди по-късно и наскоро скъсан мускул на рамото. Заби дълбоко пръсти и не след дълго Себ се отпусна — намираше се в ръцете на истинска професионалистка.

Докато Мей Лин работеше по врата му, телефонът иззвъня. Себ знаеше, че го търси Хаким, за да разбере как е минала сделката с французите. Канеше се с неохота да слезе от масата и да отговори, но преди да помръдне, Мей Лин вдигна слушалката и я поднесе до ухото му.

— Съжалявам, че ви безпокоя, сър, но ви търси някой си мистър Бишара — каза телефонистката.

— Свържете ме.

— Как мина? — бяха първите думи на председателя.

— Разбрахме се на 3,8 процента годишно — каза Себ, докато Мей Лин забиваше още по-дълбоко пръсти в плешката му, откривайки точното място. — Но само при условие, че френският франк не падне под сегашния си курс към паунда, който е 9,42.

— Добра работа, Себ, защото ако си спомням правилно, беше готов на 3,4 процента и дори допускаше франкът да се обезцени с още десет процента.

— Да, но след сериозни преговори и няколко бутилки доста добро вино склониха. Имам договора на френски и на английски.

— Кога да те очакваме?

— Ще взема първия полет до „Хийтроу“ утре сутринта, така че би трябвало да съм в офиса преди дванайсет.

— Би ли се отбил при мен веднага щом се върнеш? Трябва спешно да обсъдя нещо с теб.

— Разбира се.

— Между другото, получих очарователно писмо от Саманта. Пише ми, че е много доволна от изхода на делото.

— Откъде е научила за това? — попита Себ.

— Явно си казал на Джесика.

— Да, Джеси ми се обажда два или три пъти седмично. Винаги за моя сметка, естествено.

— Разговаря и с мен на няколко пъти.

— Джеси ви се е обаждала за ваша сметка?

— Само когато не може да се свърже с теб.

— Ще я убия.

— Не, не — каза Хаким. — Недей. Тя е много приятна утеха в сравнение с повечето други, които ме търсят, макар че господ да е на помощ на мъжа, който ще се ожени за нея.

— Никой няма да е достатъчно добър за това.

— А Саманта? Ти достатъчно добър ли си за нея?

— Разбира се, че не, но не съм се отказал, защото Джеси ми каза, че през лятото ще ходят в Рим и се надяват да видят всички деветнайсет картини на Караваджо.

— Предполагам, че си планирал отпуската си по същото време?

— Вие сте по-лош и от Джеси. Няма да се изненадам, ако сте се съюзили.

— Ще се видим утре към дванайсет — каза Хаким и затвори.

Мей Лин остави телефона на малката масичка в ъгъла на стаята и започна да работи по врата на Себ, който се чудеше защо председателят иска да го види веднага щом се върне и защо не бе пожелал да обсъжда въпроса по телефона.

Часовникът на Мей Лин тихо избръмча — часът й бе изтекъл. Себ беше така отпуснат, че почти бе заспал. Слезе от масата, отиде в спалнята и извади банкнота от десет франка от портфейла си. Когато се върна, масата вече беше сгъната, шишетата и кутиите прибрани в куфарчето, а кърпите — пратени в коша за пране.

Той даде бакшиша на Мей Лин и тя се поклони ниско, след което бързо излезе. Себ седна до телефона, но мина известно време преди да вдигне слушалката.

— Да, мистър Клифтън?

— Бих искал да се обадя в Щатите.