Метаданни
Данни
- Серия
- Хрониките на Клифтън (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cometh the Hour, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Венцислав Божилов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2016)
Издание:
Автор: Джефри Арчър
Заглавие: Иде часът
Преводач: Венцислав Божилов
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 07.03.2016
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-664-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1723
История
- —Добавяне
35.
Мистър Кармън бавно се надигна от мястото си, нагласи износената си перука и подръпна реверите на дългата си черна тога, след което отвори дебелата папка пред себе си. Вдигна глава и погледна ответника.
— Мистър Бишара, смятате ли себе си за човек, който обича да рискува?
— Не мисля — отвърна Хаким. — По природа съм доста консервативен и се опитвам да преценявам всяка сделка по достойнствата й.
— В такъв случай позволете да съм по-конкретен. Комарджия ли сте?
— Не. Винаги изчислявам шансовете преди да поема какъвто и да било риск, особено когато работя с парите на други хора.
— Член ли сте на клуб „Клеърмонт“ в Мейфеър?
Мистър Грей тутакси скочи на крака.
— Това има ли някакво отношение към делото, милорд?
— Подозирам, че предстои да разберем, мистър Грей.
— Да, член съм на клуб „Клеърмонт“.
— Значи сте комарджия, поне със собствените си пари?
— Не, мистър Кармън. Рискувам само когато съм сигурен, че шансовете са на моя страна.
— Значи никога не играете на рулетка, блекджек или покер?
— Да, не играя. Всички те са игри на случайността, мистър Кармън, при които банката неизбежно излиза победител. Предпочитам да съм банкерът.
— Тогава защо членувате в клуб „Клеърмонт“, след като не сте комарджия?
— Защото обичам от време на време да играя на табла. В тази игра участват двама души.
— Но това не означава ли, че шансовете са петдесет на петдесет? А вие току-що казахте на съда, че рискувате само когато смятате, че шансовете са на ваша страна.
— Мистър Кармън, на Световния шампионат по табла в Лас Вегас преди три години се наредих сред първите шестнайсет. Познавам лично другите петнайсет играчи и имам политика да ги избягвам, което ми гарантира, че шансовете са винаги на моя страна.
В залата премина смях. Себастиан със задоволство видя, че дори един-двама от съдебните заседатели се усмихват.
Кармън побърза да смени темата.
— Преди пътуването ви до Нигерия били ли сте спирани някога от митнически служител?
— Не, никога.
— Значи сте можели да изчислите, че шансовете ще бъдат на ваша страна, преди да…
— Милорд! — извика Грей и скочи от мястото си.
— Да, мистър Грей, съгласен съм — каза съдията. — Не е нужно да внасяте елемент на спекулация, мистър Кармън. Придържайте се към фактите по делото.
— Да, милорд. Добре, мистър Бишара, да се придържаме към фактите. Вероятно си спомняте, че преди малко ви питах дали преди сте били спирани от митнически служител и вие отговорихте, че не сте. Бихте ли желали да премислите отговора си? — Бишара се поколеба, което даде повод на Кармън да продължи. — Нека перифразирам въпроса, мистър Бишара, за да е сигурно какво ви питам, защото съм убеден, че не бихте искали да добавите лъжесвидетелството към обвиненията, пред които сте изправен.
Съдията като че ли се канеше да се намеси, когато Кармън добави:
— Мистър Бишара, за първи път ли ви арестуват за контрабанда?
Всички в залата затаиха дъх в очакване на отговора на Хаким. Себастиан си спомняше от делото за клевета на майка си, че адвокатите рядко задават насочващи въпроси, освен ако вече не знаят отговора.
— Имаше един случай, мистър Кармън, но признавам, че бях забравил напълно за него, може би защото обвинението бе оттеглено.
— Забравили сте напълно за него — повтори Кармън. — Е, след като вече си спомнихте, бихте ли споделили със съда защо са ви арестували тогава?
— Разбира се. Бях сключил сделка с емира на Катар за финансиране на търга за летище в страната му и след церемонията по подписването емирът ми подари часовник, който носех, когато се върнах в Англия. Когато поискаха да покажа разписка за него, не бях в състояние да представя такава.
— Значи не сте го декларирали.
— Часовникът беше подарък от държавния глава, мистър Кармън — повиши глас Хаким. — Едва ли щях да го нося на ръката си, ако се опитвах да го скрия.
— И каква беше цената на този часовник, мистър Бишара?
— Нямам представа.
— Позволете да ви осветля — каза Кармън и обърна страница на папката си. — От „Картие“ оценяват часовника на четиринайсет хиляди паунда. Или може би удобно сте забравили и това? — Бишара не отговори. — Какво се случи с часовника, мистър Бишара?
— Митницата реши, че мога да го задържа, ако платя пет хиляди паунда мито.
— И вие платихте ли?
— Не — каза Бишара и вдигна лявата си ръка. — Предпочитам часовника, който ми подари майка ми по случай дипломирането ми в Йейл.
— Освен тринайсетте унции хероин какво друго намери митническият служител в сака ви, когато бяхте задържан, мистър Бишара? — смени темата Кармън.
— Обичайните тоалетни принадлежности, две ризи, чорапи… Но пък аз бях там само за уикенда.
— Нещо друго? — попита Кармън, докато си записваше нещо.
— Малко пари.
— Колко?
— Не си спомням точната сума.
— Тогава позволете отново да опресня паметта ви, мистър Бишара. Мистър Колиър твърди, че е открил в сака ви десет хиляди паунда в брой.
Залата ахна. Първата мисъл на Себастиан бе, че сумата е по-голяма от годишните доходи на повечето съдебни заседатели.
— Защо един уважаван банкер с безупречна репутация трябва да носи десет хиляди в брой в сака си, когато, както сам се изразихте — Кармън отново погледна бележките си, — сте били там „само за уикенда“?
— В Африка, мистър Кармън, не всеки има банкова сметка или кредитна карта, така че често местната практика е сделките да се уреждат с плащане в брой.
— Предполагам, че такава е практиката и ако искате да купите наркотици, нали, мистър Бишара?
Грей тутакси отново скочи на крака.
— Да, да. Оттеглям въпроса си — каза Кармън, който чудесно осъзнаваше, че е нанесъл удара си. — Мистър Бишара, предполагам, че сте наясно каква е максималната сума в брой, която можете да внасяте в страната?
— Десет хиляди паунда.
— Точно така. Колко имахте в портфейла си, когато бяхте задържан от мистър Колиър?
— Може би около двеста паунда.
— Значи сте знаели, че нарушавате закона. Или и това е било изчислен риск? — Бишара не отговори. — Питам, мистър Бишара — каза Кармън, обръщайки се към съдебните заседатели, — защото видният ми приятел мистър Грей силно наблегна на факта, че сте — той погледна бележките си, — отново цитирам, „високоинтелигентен банкер, който редовно сключва големи сделки, които трябва да бъдат пресметнати до последното пени“. Ако това наистина е така, защо сте носели най-малко десет хиляди и двеста паунда, когато сте знаели, че нарушавате закона?
— Моите уважения, мистър Кармън, но ако съм се опитвал да купя тринайсет унции хероин в Лагос, по вашите изчисления ще ми трябват най-малко двайсет хиляди паунда в брой.
— Но като добър банкер — каза Кармън — бихте се спазарили за десет хиляди паунда.
— Може и да сте прав, мистър Кармън, но ако бях направил това, нямаше да мога да върна десетте хиляди обратно, нали?
— Имаме само думата ви, че сте напуснали страната само с десет хиляди.
— Имаме само думата ви, че не съм.
— Тогава позволете да предположа, че за човек, който няма нищо против да се опита да вкара тринайсет унции хероин в страната, едва ли би представлявало проблем да вземе необходимите средства, за да — как да се изразя? — сключи сделката.
Мистър Грей наведе глава. Колко пъти бе казвал на Хаким да не скача на Кармън, колкото и да го предизвиква той, и никога да не забравя, че обвинителят играе на свой терен.
Котешката усмивка отново се появи на лицето на Кармън. Той погледна нагоре към съдията и каза:
— Нямам повече въпроси, милорд.
— Мистър Грей, желаете ли да разпитате отново свидетеля?
— Имам няколко допълнителни въпроса, милорд. Мистър Бишара, моят виден приятел надълго и нашироко обясни, че дори когато играете табла, вие по природа си оставате комарджия. Мога ли да ви попитам на какви залози играете?
— По сто паунда на игра. Ако противникът ми изгуби, трябва да дари парите на благотворителна организация по мой избор.
— И коя е тя?
— Общество „Полио“.
— А ако изгубите?
— Плащам хиляда паунда на благотворителна организация по избор на противника.
— Колко често губите?
— Около една игра на десет. Но това е хоби, мистър Грей, а не професия.
— Мистър Бишара, колко пари бихте спечелили, ако можехте да продадете тринайсет унции хероин?
— Нямах представа, докато не видях обвинението, според което цената на улицата е около двайсет и две хиляди паунда.
— Каква печалба декларира банката ви за миналата година?
— Малко над двайсет милиона паунда, мистър Грей.
— И колко ще изгубите, ако бъдете осъден по това дело?
— Всичко.
— Нямам повече въпроси, милорд. — Мистър Грей уморено си седна.
Себастиан си помисли, че адвокатът не прилича на човек, който вярва, че шансовете са на негова страна.
— Членове на журито — каза съдията, — сега ви освобождавам за уикенда. Моля да не обсъждате делото със семействата и приятелите си, тъй като не те, а вие сте онези, които трябва да решат съдбата на обвиняемия. В понеделник ще поканя обвинението и защитата да изнесат заключителните си речи, преди да обобщя. След това ще се оттеглите и ще обмислите всички доказателства, преди да вземете решението си. Моля да бъдете по местата си в десет сутринта в понеделник. Желая ви спокоен уикенд.
Четиримата се събраха в кабинета на Гилбърт Грей.
— Какви са плановете ви за уикенда, мистър Клифтън? — попита Грей, след като свали перуката и одеждата си.
— Смятах да гледам „Евита“, но не мисля, че ще съм в състояние. Така че просто ще си остана у дома и ще чакам дъщеря ми да ми се обади за моя сметка.
Грей се разсмя.
— А вие, сър? — попита Себ.
— Трябва да напиша заключителното си обръщение и да внимавам да не пропусна нито една от точките, повдигнати от Кармън. А ти, Арнолд?
— Ще стоя до телефона, ако случайно ти потрябвам, Гили. Мога ли да попитам как върви според теб?
— Много добре знаеш, че моето усещане няма значение, Арнолд, защото сега всичко е в ръцете на съдебните заседатели, а трябва да те предупредя, че те бяха много впечатлени от свидетелството на мисис Бергстрьом.
— Защо сте толкова сигурен в това? — попита Рос.
— Преди да застане на свидетелската банка, неколцина от журито поглеждаха от време на време към Хаким, което обикновено е добър знак. Но откакто тя даде показанията си, вече почти не го поглеждаха. — Грей въздъхна дълбоко. — Мисля, че трябва да се приготвим за най-лошото.
— Ще кажете ли това на Хаким? — попита Себ.
— Не. Нека прекара поне уикенда с убеждението, че невинните никога не ги осъждат.