Джефри Арчър
Иде часът (34)

32.

Четиримата проведоха извънредно заседание на борда в понеделник сутринта. Седяха около правоъгълна маса с пластмасово покритие в тясна стаичка, използвана обикновено за правни консултации.

Рос Бюканан се настани в единия край на масата с наръч папки на пода до него. Хаким Бишара седна срещу него, с Арнолд Хардкасъл отдясно и Себастиан отляво.

— Може би трябва да започна — каза Рос, — като ви уведомя, че — поне засега — акциите на „Фартингс“ не са паднали толкова много, колкото се опасявахме.

— Несъмнено благодарение на силното ви изказване, отразено от всички неделни вестници — каза Хаким. — Ако нещо ще задържи банката на повърхността, това е вашата репутация в Сити, Рос.

— Освен това изглежда, че е замесена и трета страна, която изкупува всички налични акции — рече Себ.

— Въпросът е дали е приятел, или враг — каза Хаким.

— Не съм сигурен, но ще ти кажа веднага щом разбера.

— Как са акциите на „Кауфман“?

— Колкото и да е изненадващо — отвърна Себ, — леко се покачиха, въпреки че Виктор ясно даде да се разбере, че лично за него сливането е все още актуално и че покойният му баща е бил твой голям почитател.

— Много щедро от негова страна — каза Хаким и опря лакти на масата. — А колко от клиентите ни са закрили сметките си?

— Неколцина се обадиха да изразят загрижеността си относно обвиненията срещу вас и да посочат, че компаниите им не могат да си позволят да бъдат свързвани с дилър на наркотици.

— И вие какво им отговорихте? — попита Арнолд преди Хаким да успее да се обади.

— Казах им — продължи Рос, — че мистър Бишара не пуши и не пие, и после ги попитах на кого според тях пласира дрогата.

— Ами по-малките ни клиенти? — попита Хаким. — Те изнасят ли се?

— Някои вече прехвърлиха сметките си — каза Себ. — Но ироничното е, че от години се опитвах да се отърва от един-двама от тях и няма съмнение, че всички ще допълзят обратно, след като се докаже, че си невинен.

— И вратата ще бъде затръшната в лицата им — каза Хаким и стовари юмрук върху масата. — Какво става с частния ви детектив? — обърна се той към Арнолд. — Успяхте ли да го откриете?

— Да, господин председател. Открих го да играе снукър в Ромфорд. Беше чел за случая в „Нюз ъф дъ Уърлд“ и каза, че се говори, че историята е съшита, но никой не знае кой е държал иглата и конеца, което го убеждава, че не може да е някой от обичайните заподозрени.

— Кога ще дойде да ме види?

— В шест довечера. Имайте предвид, че Бари Хамънд е труден човек. Но ако реши да поеме задачата, не бих искал да съм човекът, нагласил това.

— Как така „ако“? За какъв се мисли той, по дяволите?

— Не понася дилъри на наркотици, Хаким — спокойно отвърна Арнолд. — Смята, че всички трябва да бъдат избесени на Трафалгар Скуеър.

— Ако дори намекне, че аз…

Себастиан постави ръка върху ръката на Хаким.

— Всички разбираме през какво преминавате, господин председател, но трябва да запазите спокойствие и да оставите Рос, Арнолд и мен да се справим с натиска.

— Извинете. Разбира се, че си прав, Себ. Не си мислете, че не съм благодарен на всички ви. С нетърпение очаквам да се срещна с мистър Хамънд.

— Задължително ще ви зададе някои доста преки въпроси — каза Арнолд. — Само ми обещайте, че няма да си изпускате нервите.

— Ще бъда сладък като локум.

— Как прекарвате времето си? — попита Рос в опит да разведри обстановката. — Едва ли пребиваването тук е особено приятно.

— Тази сутрин прекарах един час в гимнастическия салон, което само ми напомни в каква лоша форма съм. После изчетох целия „Файненшъл Таймс“. Вчера следобед направих едночасова разходка в двора в компанията на други двама банкери, затворени заради манипулиране с акции, а вечерта изиграх няколко игри на табла.

— На пари ли?

— По един паунд на игра. Има един, затворен за въоръжен грабеж, който ми прибра два паунда, но смятам да си ги върна довечера.

Тримата посетители се разсмяха.

 

 

— Купих още два процента от акциите на „Фартингс“ — каза Слоун. — Така че вече имаш място в борда.

— Тези допълнителни акции се оказаха по-скъпи, отколкото предсказваше — отбеляза Мелър.

— Така е, но брокерът ми твърди, че има някакъв голям играч, който купува акции веднага щом излязат на пазара.

— Някаква идея кой може да е? — попита Нолс.

— Никаква, но това обяснява защо акциите не са паднали толкова, колкото очаквах. Дезмънд, ако ми позволиш да те представлявам в борда, ще разбера какво точно става и ще мога да пускам на пресата редовни празни клюки. Така малко по малко ще ги съсипем, повярвай ми.

— Още ли си сигурен, че нищо не може да бъде проследено до някой около тази маса?

— Напълно. Ние сме единствените трима, които знаят какво става, а аз съм единственият, който знае къде са заровени труповете.

 

 

След като си тръгна от срещата в затвора, Себастиан забърза обратно към банката. Рейчъл го чакаше до вратата на кабинета му.

— Трийсет и двама клиенти искат да говорят лично с вас, при това спешно.

— Кой е най-важният?

— Джими Голдсмит.

— Но банката никога не е правила бизнес с мистър Голдсмит.

— Той е близък приятел на мистър Бишара. Двамата се срещат често в клуб „Клеърмонт“.

— Ясно, тогава ще говоря първо с него.

Рейчъл се върна в стаята си и след няколко секунди телефонът на Себ иззвъня.

— Мистър Голдсмит, обажда се Себастиан Клифтън. Търсили сте ме.

— Чух, че сте посетили Хаким в затвора. Как е той?

— Държи се.

— Подобно на акциите ви.

— Значи вие сте големият играч?

— Нека просто да кажем, че купувам всяка акция, която падне с десет процента под средната си стойност.

— Но защо ви е да го правите, мистър Голдсмит? Накрая може да изгубите цяло състояние.

— Поради две причини, мистър Клифтън. Първо, познавам Хаким от университета и знам, че също като мен той не понася наркопласьори.

— А втората причина?

— Да кажем, че съм му задължен.

— Но въпреки това поемате огромен риск.

— Признавам, наистина е рисковано. Но когато се докаже, че Хаким е невинен, което несъмнено ще стане, акциите на банката ще скочат до небето и когато ги продам, ще съм направил удар.

— Мистър Голдсмит, питам се дали не можете да ми помогнете за един друг удар.

Голдсмит изслуша внимателно молбата на Себастиан.

— Кога ще проведете това спешно заседание на борда?

— Във вторник, в десет сутринта.

— Ще дойда.

 

 

Себастиан посвети остатъка от деня на опити да върне всички обаждания. Чувстваше се като малкото холандско момче, запушило с пръст дупката в дигата. Дали тя нямаше внезапно да поддаде и водата да издави всички?

Изслушваше отново и отново едни и същи въпроси и се опитваше да увери всеки клиент, че Хаким е не само невинен, но и че банката е в сигурни ръце. Остана приятно изненадан колко много хора не отстъпваха и с готовност заставаха зад председателя. Себ изготви два списъка, единият озаглавен „Приятели в лошо време“, а другият — „Приятели в хубаво време“. В седем вечерта „лошият“ списък се оказа много по-дълъг от „хубавия“.

Канеше се да приключва за днес, когато телефонът иззвъня отново. Помисли си дали да го остави да си звъни и да си тръгне, но все пак с неохота вдигна.

— Обажда се лорд Барингтън — каза Рейчъл. — Да ви свържа ли?

— Разбира се.

— Здрасти, Себ. Извинявай, че те безпокоя. Сигурно си имал много уморителен ден, но се питам дали можеш да ми отделиш минутка.

— Разбира се — повтори Себ.

— Преди време ме попита дали бих искал да вляза в борда на „Фартингс“. Обаждам се да разбера дали предложението е все още в сила.

Себ онемя.

— Чуваш ли ме, Себ?

— Да — най-сетне успя да отвърне той.

— За мен ще е огромна чест да работя с Хаким Бишара — каза Джайлс. — Стига все още да смята, че мога да му бъда от помощ.

 

 

Когато телефоните престанаха да звънят непрекъснато, Себастиан най-сетне реши да се прибере у дома, макар че имаше още един човек, на когото трябваше да се обади. Но той реши, че ще му е по-лесно да говори с нея насаме, от апартамента си.

По пътя към дома си в Пимлико внезапно усети, че е гладен — не беше обядвал. Не му се ходеше на ресторант и определено не му се готвеше, така че спря при една сергия да си вземе голямо парче пица. Когато паркира пред жилището си, мислите му се насочиха към проблемите, с които трябваше да се сблъска на утрешната спешна среща, след като Ейдриън Слоун се беше върнал в борда. Влезе в сградата и взе асансьора до апартамента си на деветия етаж. Докато отваряше вратата, чу звъненето на телефона.

 

 

Хаким Бишара се вгледа в мъжа от другата страна на масата. Отново играеше играта, на която го бе научил баща му. Тъмносиният костюм на мистър Хамънд бе добре ушит, но не по поръчка; бялата риза бе облечена преди не повече от час. Вратовръзката му беше с емблема, вероятно на отбор по ръгби, а обувките му бяха лъснати така, както можеше да ги лъсне само човек, служил във въоръжените сили. Главата му бе обръсната, тялото — стройно и в добра форма, и макар че беше на около четирийсет и пет, малцина трийсетгодишни биха се осмелили да излязат срещу него на ринга. Хаким го зачака да заговори. Гласът винаги дава много повече информация.

— Съгласих се да се срещна с вас, мистър Бишара, само защото сте приятел на мистър Хардкасъл.

Есекски акцент — на корав, натрупал опит на улицата човек. Хамънд се обърна наляво и кимна леко на Арнолд.

— Задължен съм и на него. Той ме измъкна, когато бях виновен. Вие виновен ли сте, мистър Бишара? — попита той и дълбоките му кафяви очи се впиха в Хаким подобно на питон, гледащ обяда си.

Хаким сякаш чу гласа на Себ да му казва да запази спокойствие.

— Не, мистър Хамънд, не съм виновен — каза той и отвърна на погледа му.

— Вземали ли сте някога наркотици, мистър Бишара?

— Никога — спокойно отговори Хаким.

— В такъв случай не бихте имали нищо против да запретнете ръкави, нали? — Хаким се подчини без коментар. Очите на Хамънд огледаха ръцете му. — А сега панталоните. — Хаким вдигна крачолите си един по един. — Отворете си устата, искам да видя зъбите ви. — Хаким си отвори устата. — По-широко. — Хамънд надникна. — Е, едно е сигурно, мистър Хардкасъл. Приятелят ви никога през живота си не е вземал наркотици, така че мина първото изпитание. — Хаким се зачуди какво ли ще е второто. — А сега да разберем дали е дилър.

 

 

Себастиан бутна вратата след себе си, пусна пицата на масата в коридора и грабна телефона. Чу глас, който не бе чувал от години.

— Тъкмо се канех да ти се обадя — каза Себ. — Но си помислих, че предвид обстоятелствата не е разумно да го правя от офиса.

— Предвид обстоятелствата? — повтори Саманта с нежния си глас, който Себ никога не би могъл да забрави.

— Боя се, че е доста дълга история.

Опита се да обясни какво е станало с Бишара след прекъснатото обаждане от летището и когато най-сетне млъкна, още нямаше представа как ще реагира Саманта.

— Горкият. Не мога да си представя какво му е.

— Същински кошмар — каза Себ. — Надявам се да смяташ, че постъпих правилно.

— Аз бих постъпила по абсолютно същия начин — каза тя. — Макар че трябва да призная, че очаквах с нетърпение да те видя.

— Мога да дойда във Вашингтон в събота, да си взема картините и да те заведа на вечеря.

— Съветвам те да заведеш и двете ни — каза Сам. — Джесика ти направи фигурка от пластилин и през последните двайсет и четири часа забива карфици в нея.

— Напълно си го заслужавам. Да говоря ли с нея, или ще ми затвори?

— Не се безпокой. Мисля, че карфиците й са на път да свършат.

 

 

— Опишете жената, която е седяла до вас в самолета — каза Хамънд.

— На четирийсет, може би четирийсет и пет, елегантна, омъжена…

— Откъде знаете, че е била омъжена?

— Носеше венчална халка.

— Какво доказва това?

— Че не е свободна. Вие например отскоро сте разведен.

— Какво ви кара да смятате така?

— Имате тънка бяла ивица на безименния пръст и от време на време се опитвате да я въртите, сякаш е халка.

— Как беше облечена?

— В костюм по поръчка и без никакви бижута освен скъпи диамантени обеци и часовник на „Картие“.

— Разговаряхте ли с нея?

— Не, езикът на тялото й ясно показваше, че не иска да я безпокоят.

— Разговаряхте ли с някой от останалите пътници?

— Не, имах напразно и уморително пътуване до Лагос и просто исках да поспя.

— Ще ми трябва номерът на полета, датата и часът на резервацията. Може пък тя да пътува редовно по този маршрут.

Арнолд си записа.

— Не може да е била тя — убедено каза Хаким.

— Спомняте ли си нещо друго за нея?

— Четеше „Хълмът Уотършип“ и носеше очила.

— Националност?

— Скандинавка. Може би шведка.

— Какво ви кара да мислите така?

— Никоя друга раса на света няма такава естествено светла коса.

— А сега искам да си помислите внимателно, преди да отговорите на следващия ми въпрос, мистър Бишара. — Хаким кимна. — Можете ли да се сетите за някой, който би се облагодетелствал, ако влезете в затвора?

— Не се сещам за такъв. Много хора завиждат на успеха ми, но не гледам на тях като на врагове.

— Има ли някой, който би се зарадвал от пропадането на сливането на банките?

— Неколцина. Но след всичко, през което минах през последните няколко дни, не съм склонен да обвинявам някой, който може да се окаже напълно невинен, също като мен.

Арнолд отново си записа.

— Например мистър Клифтън или мистър Кауфман? Не забравяйте, че двамата са били съученици. Някой от тях може да се вижда като следващия председател на борда, при това по-скоро от очакваното, ако бъдете отстранен от пътя му.

— Няма съмнение, че един от тях в крайна сметка ще заеме мястото ми начело на борда. Но мога да ви уверя, мистър Хамънд, че и на двамата може да се разчита стопроцентово и те доказаха предостатъчно лоялността си през последните няколко дни. Не, мистър Хамънд, ще трябва да търсите някъде другаде.

— Някой от другите членове на борда?

— Те са или твърде стари, или твърде заети, или чудесно си дават сметка, че не стават за тази работа.

Арнолд Хардкасъл си позволи да се усмихне.

— Е, има някой, който иска да ви види зад решетките за доста време. В противен случай защо да си правят труда да нагласят нещата така, че да ви арестуват за престъпление, което не сте извършили?

— Но ако в самолета е имало такъв човек, със сигурност щях да го разпозная.

— Може да не е бил в самолета — каза Хамънд. — Може да е използвал или използвала някой извън подозрение, който да се качи на борда с тринайсет унции хероин, без никой да го заподозре. Може би стюардеса, или дори пилотът.

— Но защо? — попита Хаким.

— Обичайният отговор на този въпрос е алчност или страх, мистър Бишара. Парите са почти винаги катализаторът. Неплатен дълг, информация, която не искат да излиза на бял свят. Не се безпокойте, мистър Бишара, ще открия кой е. Но няма да ви излезе евтино.

Хаким кимна. Споменаването на пари беше достатъчно, за да се почувства в свои води.

— Колко ще ми струва?

— Ще се нуждая от малък екип. Двама, може би трима души. Те ще трябва да са експерти в своята област и ще очакват да им се плати в брой, при това предварително.

— Колко?

— Пет хиляди.

— Ще ги получите по-късно днес — каза Хаким и кимна на Арнолд. — А вашето заплащане, мистър Хамънд?

— Мислих върху това и предпочитам да ми се плати според резултата.

— Какво имате предвид? — попита Хаким, който си спомни друго от златните правила на баща си — при всяка сделка винаги чакай другата страна да предложи първоначалната цена.

— Пет хиляди паунда, ако открия човека, подхвърлил хероина. Десет хиляди, ако бъде арестуван и обвинен. Двайсет хиляди, ако открия човека или хората зад тази операция. И още хиляда за всяка година от присъдата им.

Хаким би се пазарил с часове и сигурно щеше да свали исканията на Хамънд с 30, 40 и дори с 50 процента, но баща му веднъж му бе казал, че понякога първоначалната цена е онази, на която трябва да се съгласиш, особено ако залогът е висок. В този случай залогът едва ли можеше да е по-висок.

Той бавно стана от стола си и протегна ръка.

— Споразумяхме се, мистър Хамънд.

 

 

— Тази извънредна среща на борда е свикана при крайно неприятни обстоятелства — каза Рос Бюканан. — Но първо трябва да ви съобщя, че мистър Бишара ме помоли да заема председателското място, докато не се завърне.

— Това не следва ли да се гласува? — обади се Ейдриън Слоун. — Може ли човек, затворен по сериозно обвинение за наркотици, да продължи да диктува как се ръководи една публична компания?

— Съгласен съм с мистър Слоун — каза Джайлс. — Подобно важно решение следва да се подложи на гласуване. Затова предлагам мистър Рос Бюканан, изтъкнат бивш председател на борда на тази банка, да поеме отново отговорността по ръководенето на борда, докато мистър Бишара се завърне на полагащото му се място.

— Но аз също съм бивш председател на борда на банката — възрази Слоун.

— Казах изтъкнат — уточни Джайлс, без изобщо да си прави труда да поглежда към него.

Настъпи мъртвешка тишина.

— Някой ще подкрепи ли предложението на мистър Барингтън мистър Рос Бюканан да заеме поста председател до завръщането на мистър Бишара? — попита секретарят на компанията.

— С удоволствие — каза Джими Голдсмит.

— Кой е за? — попита секретарят.

Всички, освен Слоун вдигнаха ръка.

— Против?

Слоун вдигна ръка и каза:

— Искам да се запише в протокола, че ако Бишара бъде осъден за трафик на наркотици, ще очаквам всички да подадете оставка.

— А ако не бъде? — попита Виктор Кауфман.

— Естествено, тогава ще трябва да обмисля собственото си положение.

— Нека и това да влезе в протокола — каза Виктор.

Секретарят съвестно записа думите му.

— Може би е време да продължим нататък — каза Рос. — Бих искал първо да посрещна с добре дошли в борда лорд Барингтън и мистър Джеймс Голдсмит, преди да помоля нашия главен изпълнителен директор Себастиан Клифтън да докладва за ефекта на последните събития върху финансовото състояние на компанията и последните позиции относно сливането.

— Акциите ни паднаха с двайсет процента, господин председател — каза Себастиан, — но с удоволствие трябва да ви уведомя, че пазарът като че ли се стабилизира, не на последно място благодарение на намесата на мистър Голдсмит, който очевидно не само вярва в невинността на мистър Бишара, но и в дългосрочното бъдеще на банката. И позволете да отбележа, че ми е много приятно, че зае мястото си в борда и днес е сред нас.

— Но и аз, подобно на мистър Бюканан, смятам да се оттегля от борда веднага щом мистър Бишара се завърне — каза Голдсмит.

— А ако не се завърне? — обади се Слоун. — Тогава какво ще правите, мистър Голдсмит?

— Ще остана в борда и ще направя всичко по силите си да не допусна миризливо лайно като вас да изцапа председателското място.

— Господин председател — запротестира Слоун. — Това е заседание на борда на водеща банка в Сити, а не някое казино, където мистър Голдсмит очевидно се чувства в свои води.

— Причината да не искам мистър Слоун да се върне начело на тази банка — каза Голдсмит — не е само това, че е лайно, а и нещо по-важно, защото миналия път, когато заемаше тази позиция, той едва не постави „Фартингс“ на колене и подозирам, че сегашната му цел е същата.

— Това е отвратителна клевета и опетняване на репутацията ми — заяви Слоун. — Не ми оставяте друг избор, освен да се обърна към адвокатите си.

— Очаквам го с нетърпение — отвърна Голдсмит. — Защото когато бяхте председател на „Фартингс“ и мистър Бишара оттегли офертата си за банката, вие заявихте на пълно заседание на борда, което бе протоколирано, че има и друга водеща финансова институция, готова да плати доста повече за акциите на „Фартингс“, отколкото предлага мистър Бишара. За мен винаги е било загадка коя е въпросната водеща финансова институция. Може би ще благоволите да ме просветлите, мистър Слоун?

— Не съм длъжен да понасям повече обиди от такива като вас, Голдсмит. — Слоун стана от мястото си и тъй като знаеше, че думите му ще бъдат вписани в протокола, добави: — Всички ще трябва да подадете оставка, когато Бишара бъде осъден. На следващото заседание възнамерявам да бъда председател на този борд. Приятен ден, господа. — И излезе.

Голдсмит дори не изчака вратата да се затвори след него.

— Никога не се страхувайте да атакувате побойници, защото те винаги се оказват страхливци и подвиват опашки веднага щом стане напечено.

Последваха кратки аплодисменти. Когато те затихнаха, Джайлс Барингтън се наведе над масата.

— Питам се, Джими, би ли помислил да влезеш в лейбъристката партия? В кабинета в сянка има един-двама души, на които копнея да им видя гърбовете.

Рос Бюканан изчака смехът да утихне и каза:

— За едно нещо Слоун е прав. Ако Хаким бъде осъден, всички ще трябва да подадем оставка.