Джефри Арчър
Иде часът (32)

30.

Себастиан излезе от летище „Дълес“ и се нареди на късата опашка за таксита.

— Хотел „Уилард“, ако обичате — каза на шофьора.

Открай време му харесваше да пътува от летището до столицата. Дългият път лъкатушеше през гори, преди да пресече Потомак и да мине покрай великолепните мраморни монументи на прочутите президенти, които доминираха над ландшафта подобно на римски храмове. Джеферсън, Линкълн и накрая Вашингтон, преди таксито да спре пред хотела.

Себастиан остана впечатлен, когато рецепционистът го посрещна с „Добре дошли отново, мистър Клифтън“, тъй като бе отсядал тук само веднъж.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Колко време ще ми е нужно да стигна до училище „Джеферсън“?

— Петнайсет, най-много двайсет минути. Да ви резервирам ли такси?

Себ си погледна часовника. Тъкмо минаваше два следобед.

— Да. За четири и двайсет?

— За четири и двайсет, сър. Ще се обадя в стаята ви веднага щом колата пристигне.

Себ се качи на деветия етаж и докато гледаше към Белия дом, си даде сметка, че дори са му дали същата стая като миналия път. Разопакова оскъдния си багаж и прибра хиляда долара в стенния сейф — предполагаше, че парите ще са повече от достатъчни да купи всички картини на Джесика. Съблече се, взе душ, легна на леглото и отпусна глава на възглавницата…

Телефонът звънеше. Себ отвори очи и се опита да си спомни къде е. Вдигна слушалката.

— Таксито ви чака пред главния вход, сър.

Себ си погледна часовника — 4:15. Явно беше заспал. Проклета часова разлика!

— Благодаря, идвам веднага.

Бързо облече чисти дрехи и слезе долу.

— Можете ли да ме закарате дотам преди пет?

— Зависи къде е това „дотам“ — отвърна шофьорът.

— Извинете, училище „Джеферсън“.

— Нямате грижи. — Таксито се включи в следобедния трафик.

Себ вече работеше върху два плана. Ако при пристигането си пред училището забележеше Саманта или Джесика, щеше да изчака да си тръгнат, преди да влезе в изложбата. А ако ги нямаше, щеше да погледне набързо творбите на дъщеря си, да избере картините, които иска, и да се върне в „Уилард“ преди да са разбрали, че е бил там.

Няколко минути преди пет таксито спря пред входа на училището. Себ остана на задната седалка и гледаше как двама родители с детето си вървят по пътеката и влизат в сградата. Плати и ги последва предпазливо, като през цялото време се оглеждаше за двамата души, които не искаше да види. Когато влезе, бе посрещнат от голяма червена стрелка с думите „ХУДОЖЕСТВЕНА ИЗЛОЖБА“, сочеща надолу по коридора.

Продължи да се оглежда, но от Саманта и Джесика нямаше и следа. По стените на изложбената зала висяха повече от сто картини, изпълнени в дръзки ярки цветове, но засега в помещението имаше само няколко родители, които очевидно се интересуваха единствено от творбите на потомците си. Себ реши да се придържа към план А и бързо обиколи залата. Не беше трудно да познае работите на Джесика — тя беше „съвсем друга класа“, както обичаше да казва баща му за стария си училищен приятел мистър Дийкинс.

На всеки няколко секунди поглеждаше към вратата, но тъй като от тях нямаше и следа, Себ започна да се вглежда по-внимателно в картините на дъщеря си. Макар да бе едва десетгодишна, тя вече имаше собствен стил — четката се движеше дръзко и уверено, без никакъв намек за втори опит. А когато спря пред картината, озаглавена „Баща ми“, разбра защо д-р Улф я беше описала като „изключителна“. На Себ му се стори, че хваналите се за ръце мъж и жена са повлияни от Рьоне Магрит. Жената можеше да е единствено Саманта с топлата усмивка, милите очи и дори малкия родилен белег, който никога нямаше да забрави. Мъжът бе облечен със сив костюм, бяла риза и синя вратовръзка, но лицето му не бе изпълнено, а оставено празно. Себ изпита толкова много емоции — тъга, убеждение, че е пълен глупак, съжаление, вина, но най-вече съжаление.

Бързо хвърли пореден поглед към вратата, след което отиде при младата жена, която седеше зад бюро с табелка „ПРОДАЖБИ“. Прелисти каталога и попита за цената на картини 9, 12, 18, 21, 37 и 52. Тя провери списъка си.

— С изключение на номер трийсет и седем всички са по сто долара. Разбира се, парите отиват за благотворителност.

— Само не ми казвайте, че трийсет и седми номер е вече продаден.

— Не, сър. Продава се, но цената е петстотин долара.

— Вземам и шестте — каза Себ, докато вадеше портфейла си.

— Това прави хиляда долара — каза жената, без да се мъчи да скрие изненадата си.

Себ отвори портфейла си и веднага се сети, че в бързината да не изпусне таксито е оставил повечето си пари в сейфа.

— Можете ли да ми ги запазите? — попита той. — Ще се погрижа да получите парите много преди изложбата да затвори.

Не искаше да й обяснява защо не може просто да напише чек. Това не влизаше в план А.

— Съжалявам, сър, но не мога да го направя — отвърна младата жена.

В същия момент нечия ръка легна на рамото му.

Себ замръзна и се обърна, обзет от паника. Д-р Улф му се усмихваше.

— Мис Томкинс — твърдо рече тя. — Всичко е наред.

— Разбира се, госпожо директор. — Тя погледна отново към Себ. — На чие име да запиша продажбата?

— На мое — каза д-р Улф, преди Себ да успее да отговори.

— Благодаря — каза той. — Кога мога да ги взема?

— По всяко време в неделя следобед — каза мис Томкинс. — Изложбата приключва в пет.

— Благодаря още веднъж — каза Себ и се обърна към д-р Улф.

— Дойдох да ви предупредя, че току-що видях Саманта и Джесика да спират на паркинга. — Себ погледна към вратата, която май беше единственият изход. — Елате — каза д-р Улф. — Ще ви отведа в кабинета си.

— Благодаря — каза Себ, докато тя го водеше към края на коридора и през врата с надпис ЛИЧЕН КАБИНЕТ.

След като затвори, д-р Улф се обърна към него.

— Защо не искате да кажа на Саманта, че сте долетели специално, за да видите творбите на Джесика? Сигурна съм, че и двете много ще се зарадват да ви видят и че Джесика ще бъде много поласкана.

— Това е риск, който не желая да поема засега. Но мога ли да ви попитам как върви Джесика в училището?

— Както виждате от картините, които току-що купихте, стипендията ви се оказа мъдра инвестиция и продължавам да съм сигурна, че тя ще е първото момиче от „Джеферсън“, което ще спечели стипендия в Американския колеж за изкуства. — Себ не можеше да скрие бащинската си гордост. — А сега по-добре да се връщам, преди да са започнали да се чудят къде съм. Ако отидете до края на коридора, мистър Клифтън, ще намерите задния изход към двора, така че никой няма да ви види как си отивате. А ако размислите до неделя, имате телефона ми. Само ми се обадете и ще направя всичко по силите си, за да ви помогна.

 

 

Хаким Бишара изкачваше стълбата на самолета с чувството, че пътуването му до Нигерия е било пълна загуба на време. Беше търпелив човек, но в този случай дори неговото търпение достигна пределите си. Петролният министър го накара да чака пет часа, а когато най-сетне го въведоха при него, той като че ли не беше напълно запознат с проекта за ново пристанище и предложи да се срещнат отново след две седмици, сякаш офисът на Бишара се намираше зад ъгъла. Петнайсет минути по-късно Бишара си тръгна с обещание от страна на министъра, че ще се запознае с въпроса и ще се свърже с него. Не таеше особени надежди.

Върна се в хотела, освободи стаята и взе такси до летището.

Всеки път, когато се качваше в самолет, Хаким се надяваше на едно от две неща — да седи или до красива жена, която ще прекара няколко дни в непознат град, или до бизнесмен, с когото не би се срещнал при други обстоятелства и който би могъл да прояви интерес да си открие сметка във „Фартингс“. „Фартингс Кауфман“, поправи се той и се зачуди колко ли време ще му е нужно да свикне с новото име. През годините бе сключил три големи сделки, защото беше седял до някого в самолет, и се бе срещнал с безброй жени, една от които разби сърцето му след пет идилични дни в Рим, когато му каза, че е омъжена, и после отлетя за дома си. Стигна до място 3А. Съседната седалка беше заета от толкова красива жена, че беше трудно да не я зяпне. След като закопча колана си, той хвърли поглед към нея и видя, че тя е погълната от роман, който Хари Клифтън му бе препоръчал да прочете. Не можеше да си представи как книга за зайци може да бъде привлекателна за някого.

Хаким открай време обичаше да отгатва националността на човек, миналото и професията му, като само го наблюдава — умение, на което го бе научил баща му, докато се опитваше да продаде скъп килим на някой клиент. Първо основните неща — бижутата, часовника, дрехите и обувките и всичко друго, което се набива на очи.

Книгата предполагаше интелигентност, а сватбената халка, както и годежният пръстен, говореха за богатство, на което не се обръща особено внимание. Костюмът бе на Ив Сен Лоран, обувките — на Халстон. Неопитният наблюдател би я описал като жена на определена възраст; внимателният — като Скай Мастърсън или друга класическа красавица. Стройната й елегантна фигура и дългата светла коса намекваха, че е скандинавка.

На Хаким му се искаше да завърже разговор с нея, но тъй като тя бе така погълната от романа, че изобщо не го удостои с поглед, реши да се задоволи с няколко часа сън, макар че се чудеше дали по-късно няма да съжалява.

 

 

Саманта обикаляше бавно изложбата, а нервната Джесика я следваше на крачка зад нея.

— Какво мислиш, мамо? Дали някой ще купи моя картина?

— Е, като начало аз ще го направя.

— Слава богу. Не искам да съм единствената, която не може да продаде нищо.

Саманта се разсмя.

— Не мисля, че ще имаш такъв проблем.

— Хареса ли си някоя?

— Да, номер трийсет и седем. Мисля, че е най-доброто нещо, което си рисувала. — Саманта още се възхищаваше на „Баща ми“, когато мис Томкинс се приближи и постави червена точка до картината. — Но аз се надявах да я купя — каза Саманта, без да може да скрие разочарованието си.

— Много съжалявам, госпожо Бруър, но всички картини на Джесика бяха продадени няколко минути след откриването на изложбата.

— Сигурна ли сте? — попита Джесика. — Сложих цена от петстотин долара на тази картина, така че никой да не я купи, защото исках да я подаря на мама.

— Господинът също я хареса най-много — каза мис Томкинс. — И цената като че ли изобщо не го смути.

— Как се казва този господин? — тихо попита Саманта.

— Нямам представа. Дойде малко преди откриването и купи всички картини на Джесика. — Тя се огледа. — Но явно си е тръгнал.

— Иска ми се да го бях видяла — каза Джесика.

— Защо? — попита Саманта.

— Защото така щях да мога да запълня лицето.

 

 

— Колко? — невярващо попита Ели Мей.

— Близо два милиона долара — призна Сайръс.

— Това сигурно е най-скъпото еднократно преспиване в историята и проклета да съм, ако позволя на тази мръсница да й се размине.

— Но тя е лейди — каза Сайръс.

— Няма да е първата лейди, която познава тутакси кой е смотаняк.

— Но все пак има вероятност малкият Фреди да е от мен.

— Имам чувството, че малкият Фреди не е дори от нея — каза Ели Мей.

— И какво смяташ да правиш?

— Да се погрижа лейди Вирджиния да разбере, че не й се е разминало.

 

 

Хаким се събуди от дрямката си. Примигна, натисна копчето на дръжката и облегалката се изправи. Секунди по-късно една стюардеса му предложи топла кърпа. Той леко разтърка очите, челото и накрая врата си, докато не се почувства горе-долу буден.

— Желаете ли закуска, мистър Бишара? — попита стюардесата, докато вземаше кърпата с щипци.

— Само портокалов сок и кафе, ако обичате. Чисто.

Погледна жената до себе си, но видя, че й остават още няколко страници, така че с неохота реши да не я прекъсва.

Когато пилотът обяви, че ще кацнат след трийсет минути, жената незабавно изчезна в тоалетната и се забави доста време. Хаким реши, че явно някой щастливец я очаква на „Хийтроу“.

Винаги обичаше да е сред първите слезли от самолета, особено когато носеше само ръчен багаж и нямаше да му се налага да чака куфари. Шофьорът щеше да го чака пред терминала и въпреки че беше неделя, той възнамеряваше да отиде в офиса и да отметне планината поща, която сигурно се бе натрупала на бюрото му. За пореден път наруга мислено нигерийския петролен министър.

Тъй като беше станал британски поданик, вече не минаваше през паспортна проверка и не му се налагаше да се реди на дългите опашки. Мина покрай въртележките за багаж и продължи направо към зеления коридор, тъй като не беше купувал нищо в Лагос. Щом влезе в коридора, един митнически служител пристъпи напред и препречи пътя му.

— Мога ли да проверя чантата ви, сър?

— Разбира се — каза Бишара и остави малкия си сак на ниската маса.

Появи се друг служител и застана на една крачка зад колегата си, който систематично преравяше багажа на Хаким. Намери единствено тоалетни принадлежности, две ризи, два чифта гащета, два чифта чорапи и две копринени вратовръзки — всичко, което му бе нужно за двудневен престой. След това митничарят дръпна ципа на малкия страничен джоб, който Хаким рядко използваше. Хаким се втрещи, когато мъжът извади целофанена торбичка с някакво бяло вещество. Макар никога през живота си да не бе вземал наркотици, той знаеше отлично какво има вътре.

— Това ваше ли е, сър? — попита служителят.

— Никога през живота си не съм виждал това нещо — искрено отвърна Хаким.

— Ако обичате, елате с нас, сър.