Джефри Арчър
Иде часът (29)

27.

Ема не бе влизала в Уестминстърския дворец откакто Техни Светлости не бяха решили, че може да се омъжи за човека, когото обича. Джайлс я беше канил неведнъж на обяд, но тя просто не можеше да го понесе. Надяваше се, че едно посещение в Камарата на общините най-сетне ще прогони призраците на миналото, а пък и очакваше с нетърпение да се срещне отново с мисис Тачър.

С помощта на един полицай и един куриер успя да се ориентира до салона за чай, където Маргарет Тачър я чакаше, застанала до вратата.

— Заповядайте — каза тя и поведе гостенката си към една празна маса. — Вече поръчах чай, тъй като имах чувството, че сте от хората, които не закъсняват.

Маргарет, както настоя да бъде наричана, засипа Ема с въпроси относно мнението й за образованието, за здравната система и дори за Жак Делор. Когато Ема я попита дали ще се кандидатира за лидер на партията, ако Тед Хийт изгуби следващите избори и бъде принуден да подаде оставка, Маргарет не се поколеба с отговора си.

— За една жена няма никаква надежда да стане премиер в тази страна. Поне не и докато съм жива.

— Може пък американците да ни покажат пътя.

— Според мен на американците ще им е нужно още повече време, за да изберат жена президент — отвърна Тачър. — По душа те си остават погранично общество. В Конгреса им има само петнайсет жени, а в Сената — нито една.

— Ами лейбъристите? — попита Ема. — Някои изказват мнението, че Шърли Уилямс…

— Няма начин. Профсъюзите не биха го понесли. Никога няма да допуснат жена да им стане генерален секретар. Не, ние избрахме първия премиер евреин и първия ерген, така че ние ще изберем и първата жена, но не и докато съм жива — повтори Тачър.

— Но другите страни вече са избирали жени за премиери.

— Три — каза Тачър.

— Ако не можете да станете четвъртата и ако спечелим следващите избори, какъв пост се надявате да получите?

— Въпросът не е какво се надявам да получа, а какво Тед ще ми предложи с неохота. И не забравяйте, Ема, в политиката никога не е разумно да показваш какво искаш. Това е най-бързият начин да си спечелиш врагове и хулители. Трябва просто да изглеждаш изненадана всеки път, когато някой ти предложи нещо. — Ема се усмихна. — Кажете, какво е намислил брат ви Джайлс?

— Натоварили са го с кампанията за спорните места, така че през повечето време обикаля страната и се мъчи да гарантира, че Харолд Уилсън ще се върне на номер 10.

— Отличен избор. Неведнъж се е борил и печелил Бристол против всички очаквания и сред нашите има мнозина, които биха предпочели да видят в Камарата него, вместо онзи второразреден Алекс Фишър. И ако лейбъристите спечелят, Джайлс може като нищо да стане лидер на Камарата на лордовете, което ще го върне в кабинета. Както и да е, достатъчно сме говорили за политика. Кажете ми какво се случва в истинския свят. Виждам, че „Барингтън Шипинг“ е имала поредната рекордна година.

— Да, но започва да ми се струва, че се повтарям. Май скоро ще бъда готова да предам компанията на сина си.

— А после с какво ще се занимавате? Не ми се вярва да се посветите на голфа или да тръгнете на курсове по кошничарство.

Ема се разсмя.

— Не, но неотдавна ме направиха настойник на Бристолската кралска лечебница.

— Чудесна болница, но съм сигурна, че вече сте открили, за разлика от колегите ми социалисти, че просто няма достатъчно пари, за да може всяка болница да получи не само онова, което иска, но и от което се нуждае при появата на толкова много нови лекарства. Най-големият проблем на здравеопазването е, че вече не умираме удобно на седемдесет, а все повече хора доживяват до осемдесет, деветдесет и дори до сто. Който и да спечели следващите избори, ще трябва да се изправи пред този проблем, ако не иска да натовари бъдещите поколения с огромни дългове, които те никога няма да могат да върнат. Може би бихте могли да помогнете, Ема.

— Как?

Тачър сниши глас.

— Сигурно сте чули слуховете, че ако спечелим, ще ми бъде предложено Министерството на здравеопазването. Би било добре да имам приятел, който работи истинска работа, вместо да присъства на безкрайни срещи с експерти с по три научни степени и никакъв практически опит.

— За мен ще е удоволствие да помогна по всякакъв начин — отвърна поласканата от предложението Ема.

— Благодаря — каза Маргарет. — Знам, че искам много, но може да се окаже полезно в дългосрочен план да имаме силна фигура в комитета на консерваторите на запад.

Изведнъж се разнесе силен протяжен звън, който едва не оглуши Ема. Вратата се отвори и в салона влезе мъж с черно сако и изкрещя:

— Гласуване по групи!

— Боя се, че трябва да се връщам на работа — каза Тачър. — Тройно гласуване, така че не мога да го подмина.

— Какво гласувате?

— Нямам представа, но някой от организаторите на групата ще ме насочи в правилната посока. А ни казаха, че за днес няма да има повече гласувания. Това се нарича засада — гласуване на поправка, за която смятаме, че не е спорна, и се съгласяваме. Не мога да се оплаквам, защото ако бяхме в опозиция, щяхме да правим абсолютно същото. Наричат го демокрация, но вие вече знаете възгледите ми по този въпрос. Да поддържаме връзка, Ема. Момичетата от Съмървил трябва да се държат едно за друго.

Маргарет Тачър стана и се ръкува с Ема, преди да хукне с останалите депутати, които напускаха скоростно салона, за да стигнат за осем минути до местата си, преди да са затръшнали вратите в лицата им.

Развеселена и същевременно изтощена, Ема се отпусна на стола и се запита дали Маргарет Тачър въздейства по същия начин и на другите.

 

 

— Радвам се, че наминахте, Джон. Нямаше да моля за толкова спешна среща, ако нямаше развитие по въпроса.

— Няма проблем, Алън, и благодаря за информацията, защото ми позволи да изровя съответното досие.

— Може би е добре като начало да ми кажете как стоят нещата с мис Брант.

Сър Джон Рени, генералният директор на МИ6, отвори папката на масата.

— Мис Брант е родена в Дрезден през 1944 година. На шестнайсетгодишна възраст е влязла в младежката организация на комунистическата партия, а след училище е постъпила в източногерманската Школа за чужди езици, където е учила руски. След дипломирането си Щази я наема като преводачка на международни конференции, което според нас е просто фасада. Нямаме обаче доказателства, че е предавала на началниците си нещо повече от банална информация. Всъщност сме на мнение, че е изпаднала в немилост до аферата с Джайлс Барингтън.

— Която предполагам е нагласена.

— Да. Но кой е нагласеният? Защото тя със сигурност не е в списъка ни с агенти, които са специализирани в подобни неща, а ако трябва да съм честен по отношение на Барингтън, той заобикаля отдалеч сладките капани, докато пътува оттатък Желязната завеса, въпреки че на няколко пъти е имал възможност да попадне в тях.

— Възможно ли е тя наистина да се е влюбила в него? — попита секретарят на кабинета.

— Нищо в досието ви не намеква, че сте романтичен, Алън, така че ще приема въпроса ви сериозно. Подобно нещо определено би обяснило няколко инцидента, които се случиха след пристигането й във Великобритания.

— Какви инциденти?

— Вече знаем, че спасяването на дамата в беда от другата страна на Желязната завеса от Джайлс Барингтън всъщност не е било никакво спасяване. А добре организирана операция, наблюдавана и одобрена от маршал Кошевой.

— Сигурен ли сте?

— Да. Когато Брант се опитвала да премине границата заедно с Барингтън с автобуса, попаднала на млад офицер, който едва не опропастил цялата операция с въпросите си. Седмица по-късно го командировали в Сибир. Това ни накара да заподозрем, че те от самото начало са искали тя да премине границата, макар да има вероятност да е приела плановете им, защото наистина е искала да избяга.

— Ама че коварен ум имате, Джон.

— Аз съм директор на МИ6, Алън, а не на бойскаути.

— Имате ли някакво доказателство?

— Нищо конкретно. Само наблюдателят ни докладва, че при последната си среща с надзорника си в Труро езикът на тялото на Пенгели показвал, че той изобщо не бил доволен от нея. Което не е изненадващо, защото един от двойните ни агенти неотдавна й е подшушнал, че Пенгели със сигурност ще докладва на господарите си в Москва, а мога да ви кажа, че не го е направил, което означава, че тя не го е направила.

— Доста рискована игра играе. Няма да им е нужно много време да се досетят, че не изпълнява своята част от уговорката.

— Така е. И щом се досетят, ще я качат на първия самолет за Източен Берлин и повече никой няма да чуе за нея.

— Може би е добър кандидат за привличане на наша страна — предположи сър Алън.

— Възможно е, но все още трябва да бъда убеден, че не ни прави на глупаци. Смятам да използвам същия агент да й пробута информация, която Пенгели отчаяно ще иска да научи, така че след няколко дни ще знам дали му е предала съобщението.

— Дойде ли време Барингтън да научи, че спи с врага? Ако лейбъристите спечелят следващите избори, той със сигурност ще влезе отново в кабинета и тогава някой ще трябва да съобщи на премиера.

— Нека разчистим тази пречка, когато…

* * *

— Какво ще правиш днес, скъпа?

— Сутринта ще обиколя малко магазини. Чорапите ти или са с дупки, или са различни.

— Колко вълнуващо — рече Джайлс. — И като си помислиш, че аз само ще се противопоставя на новия законопроект за образованието.

— Освен това се надявам да намеря нещо за рождения ден на сестра ти — добави тя, подминавайки коментара му. — Някакви идеи?

— Намордник? Точно в момента почти не си говорим.

— Вината не е нейна. Посветил си се изцяло на атаки срещу мисис Тачър.

— Не срещу мисис Тачър, а срещу идиотската образователна политика на правителството. Тези неща никога не са лични. Личното го оставяш за своите.

— Освен това съм поканена на чай следобед в Камарата на лордовете от баронеса Форбс-Уотсън, макар да не съм съвсем сигурна защо.

— Тя е сладка дърта кранта. Преди сто години беше някаква във Външно министерство, но откакто съпругът й умря, излезе от играта. Знам, че от време на време обича да кани съпругите на депутатите.

— Но аз не съм ти съпруга.

— Това едва ли е по моя вина — каза Джайлс и я целуна. — Ще се опитам да се отбия в салона след гласуването. Може да се нуждаеш от спасяване — добави той, докато вземаше днешния брой на „Таймс“. Усмихна се, когато видя заглавието на първата страница. — Трябва да се обадя на Ема.

 

 

— Тя е установената със закон жена — каза Хари, докато си наливаше втора чаша кафе.

— Какво каза?

— Не го казвам аз. А Тед Хийт. „Таймс“ го цитира — продължи той, като отново взе вестника. — „Ако е нужно да имаме жена в кабинета, това спокойно може да е Маргарет.“

Ема изгуби дар слово, но само за момент.

— Това със сигурност ще му осигури петдесет процента от избирателите — най-сетне успя да промълви тя.

— Петдесет и два според „Таймс“.

— Понякога се отчайвам от торите — каза Ема.

В същия момент телефонът иззвъня.

Хари остави вестника, отиде до бюфета и вдигна.

— Здрасти, Джайлс. Да, прочетох материала за Маргарет Тачър в „Таймс“. Да, разбира се… Брат ти е, иска да поговори с теб — каза Хари, без да може да скрие усмивката си.

Ема сгъна салфетката си, стана и бавно излезе от стаята.

— Кажи му, че съм излязла на предизборна агитация.

 

 

След като купи шест чифта сиви вълнени чорапи девети номер и черната кожена чанта, за която копнееше Ема, Карин взе автобуса на Слоун Скуеър в посока към Уестминстърския дворец. Един разпоредител я упъти към салона за чай на Камарата на лордовете.

— Не излизайте от пътеката, мадам, и няма как да се объркате.

Щом влезе в салона, Карин веднага забеляза сивокосата възрастна дама, която седеше свита в ъгъла и изглеждаше така, сякаш бе по-голяма сестра на Маргарет Ръдърфорд^[1]. Тя махна леко и Карин тръгна към нея.

— Синтия Форбс-Уотсън — каза старата дама, като се опитваше да стане от мястото си.

— Не, не — побърза да я спре Карин и седна срещу домакинята си.

— Много ми е приятно да се запознаем — каза старата дама и протегна тънка кокалеста ръка; гласът й обаче не бе немощен като тялото й. — Четох за изумителното ви бягство през Желязната завеса. Сигурно е било голямо изпитание.

— Щеше да е невъзможно без Джайлс.

— Да, той е чудесен човек, макар че понякога действа необмислено — каза тя.

До масата им се появи сервитьор.

— Чай за двама, Стенли, и две от онези ужасни препечени питки, леко прегорени. И не се скъпи с маслото.

— Разбира се, милейди.

— Виждам, че сте били на пазар.

— Да. Джайлс имаше нужда от чорапи. Освен това сестра му има рожден ден, а той забрави да й вземе подарък. Тя и съпругът й ще вечерят с нас днес.

— Никога не е лесно да намериш подходящия подарък за друга жена — каза баронесата, докато на масата се появи поднос с чай и две леко прегорени питки. — Аз ще съм домакинята. Мляко?

— Да, благодаря — каза Карин.

— Захар?

— Не, благодаря.

— Колко благоразумно — отбеляза баронесата, докато си слагаше две лъжички захар. — Но на моята възраст е малко късно да се безпокоя за фигурата си. — Карин се разсмя надлежно. — И тъй, сигурно се чудите защо исках да ви видя.

— Джайлс ми каза, че редовно организирате малки чайни сбирки.

— Но не и като тази.

— Боя се, че не ви разбирам.

Баронесата остави чашата си и погледна Карин право в очите.

— Искам да ме слушате много внимателно, млада госпожице. — Макар да говореше тихо, думите й бяха кристално ясни. — Това ще бъде единствената ни среща, освен ако не следвате инструкциите ми дословно.

Карин се зачуди дали старицата не се шегува, но по маниерите й беше ясно, че е напълно сериозна.

— Британците обичаме да създаваме впечатление, че сме многословни аматьори, но някои от нас не се лъжат така често и макар че стана вълнуващ материал за пресата, бягството ви от Източен Берлин стана в прекалено удобен момент.

Карин усети как се разтреперва.

— Ако лейбъристите спечелят следващите избори, ще бъдете в идеална позиция да посрамите силно не само правителството, но и страната.

Карин се вкопчи в облегалките на стола си.

— От известно време знаем, че Джон Пенгели не е ваш баща и че докладва пряко на маршал Кошевой. Озадачава ни обаче, че макар да живеете в тази страна вече повече от две години, като че ли не сте предали никаква съществена информация на другата страна.

На Карин й се искаше Джайлс да дойде и да я спаси, но знаеше, че няма шанс за подобно нещо.

— Изпитвам облекчение, че не сте така глупава да отричате, защото има изход от кашата, стига да сте склонна да сътрудничите.

Карин не отговори.

— Ще ви дам шанса да работите за тази страна. Лично ще се погрижа редовно да получавате информация, която ще кара Щази да вярва, че още работите за тях. Но в замяна очакваме да научаваме всичко, с което се занимава Пенгели. Всичко без изключение.

Карин вдигна чашата си, но ръката й така трепереше, че я остави обратно на масата.

— Аз ще бъда ваш надзорник — продължи баронесата. — И какво по-добро прикритие за вас от това да се срещате от време на време на чашка чай с дърта кранта от Камарата на лордовете. Това ще кажете на Джайлс, освен ако не искате да научи истината.

— Не, това е последното, което искам — заекна Карин.

— Тогава да оставим нещата такива, каквито са. Милият ми съпруг отиде в гроба с вярата, че съм заместник-министър на външните работи, каквато наистина бях във всяко отношение. Би избухнал в смях, ако му кажете, че съм шпионка. Трябва да ви предупредя, мис Брант, че ако смятате, че не можете да действате според плана ни, ще се озовете на следващия самолет за Източен Берлин и аз ще съм онази, която ще трябва да каже истината на лорд Барингтън. — Тя направи пауза. — Виждам, че изпитвате известни чувства към Джайлс.

— Обожавам го — съвсем откровено каза Карин.

— Значи сър Джон е преценил правилно. Наистина сте искали да избягате от Източна Германия, за да бъдете с него. Е, ще трябва просто да продължите да баламосвате повечето хора през повечето време. А, виждам, че Джайлс идва. Ако получа утре благодарствена картичка от вас, ще знам на коя страна сте. Ако ли не, по-добре двамата с Пенгели хващайте вечерния самолет за Източна Германия.

— Синтия, не изглеждате и с един ден над четирийсетте — каза Джайлс.

— А вие си оставате все същия непоправим ухажор и ласкател, Джайлс Барингтън.

— Виновен. Много мило от ваша страна да поканите Карин на чай.

— Проведохме изключително интересен разговор.

— А сега трябва да ви я отмъкна, защото ще водим сестра ми на вечеря.

— Да отпразнувате рождения й ден, както ми каза Карин. Няма да ви задържам повече.

Карин се изправи несигурно, взе чантата и каза:

— Благодаря за чая.

— Надявам се да дойдете отново, Карин.

— С удоволствие.

— Забележителна бабка — каза Джайлс, докато вървяха по коридора. — Макар че май никой не е съвсем сигурен какво е правила във Външно. А сега нещо по-важно — спомни ли си да ми купиш чорапи?

— Да, скъпи. Синтия ми каза, че е била заместник-министър.

— Не се и съмнявам… А успя ли да намериш подарък за Ема?