Джефри Арчър
Иде часът (21)

19.

В осем следващата сутринта пред хотела го чакаше млад мъж, стоящ до бял „Амбасадор“. Веднага щом видя, че Себ се отправя към него, той отвори задната врата.

— Ще седна отпред до вас — каза Себ.

— Разбира се, сър — отвърна Виджай. — Къде желаете да ви откарам, сър? — попита, след като се настани зад волана.

Себ му подаде адреса.

— Зависи от това колко светофари работят днес и колко крави закусват, сър.

Отговорът се оказа малко повече от час, макар че километражът показваше, че са изминали едва пет километра.

— Къщата вдясно, сър — каза Виджай. — Желаете ли да спра пред предната врата?

— Не — отвърна Себ, докато подминаваха портала на къща с такива размери, че можеше да се сбърка с извънградски клуб. Възхити се, че Надира нито веднъж не бе споменала колко богато е семейството й.

Виджай паркира на изолирано място на една странична уличка, откъдето можеха да виждат всеки, който влиза и излиза от портала, като в същото време бе малко вероятно самите те да бъдат забелязани.

— Много важен човек ли сте? — попита Виджай след около час.

— Не — отвърна Себ. — Защо?

— Защото една полицейска кола е спряла малко по-надолу по улицата и не е помръднала, откакто пристигнахме.

Себ беше озадачен, но се опита да си каже, че е някаква случайност, макар че преди години Седрик Хардкасъл го беше учил винаги да се отнася подозрително към случайностите.

Останаха в колата през по-голямата част от деня, като междувременно през портала влязоха и излязоха няколко коли и микробус. Нямаше никаква следа от Надира, макар че в един момент от имота излезе голям мерцедес с мистър Гуман на задната седалка — разговаряше с млад мъж, за когото Себ реши, че е негов син.

Докато седяха и чакаха, Виджай му обясни някои неща за индуизма и Себ започна да осъзнава колко трудно е за Надира дори да си помисли да се опълчи на родителите си.

Канеше се да се откаже за днес, когато двама мъже, единият с фотоапарат, а другият с куфарче, излязоха от къщата и спряха пред портала. Бяха облечени елегантно, но неофициално и около тях витаеше атмосфера на професионализъм. Спряха такси и се качиха отзад.

— Последвайте това такси и не го изпускайте.

— Доста е трудно да изпуснеш такси в град, в който велосипедите те задминават — отвърна Виджай и запъплиха обратно към центъра на града.

Таксито спря пред голяма викторианска сграда, над чийто главен вход пишеше „Индия Таймс“.

— Чакайте тук — каза Себастиан.

Слезе от колата, изчака двамата мъже да влязат в сградата и ги последва. Единият махна на момичето на рецепцията, докато вървяха към асансьорите. Себастиан отиде на рецепцията и се усмихна.

— Колко неловко. Не мога да си спомня името на журналиста, който току-що се качи в асансьора.

Момичето хвърли поглед към затварящата се врата на асансьора.

— Самрадж Кан. Той води светската колонка в неделния брой. Но не съм сигурна кой беше другият с него. — Тя се обърна към колегата си.

— Фотограф на свободна практика. Мисля, че работи за „Премиер Фотос“. Не му знам името.

— Благодаря — каза Себастиан и се върна в колата.

— А сега накъде? — попита Виджай.

— Обратно към хотела.

— Полицейската кола продължава да ни следва — каза Виджай, докато се включваше в мудния трафик. — Така че или сте много важен, или много опасен — предположи той и се усмихна широко.

— Нито едното, нито другото — отвърна Себ. Подобно на Виджай, той също бе озадачен. Дали влиянието на вуйчо му стигаше толкова далеч, или полицията работеше за Гуман?

Щом се върна в стаята си, помоли да го свържат с „Премиер Фотос“. Беше съчинил историята си, когато го потърсиха от централата. Поиска да го свържат с фотографа, отразяващ историята за Сукхи Гуман.

— Имате предвид сватбата ли?

— Да, сватбата — каза Себастиан. Мразеше тази дума.

— Рохит Сингх. Ще ви свържа.

— Рохит Сингх.

— Здравейте, казвам се Клифтън. Аз съм журналист на свободна практика от Лондон и ми е поръчано да отразя сватбата на Надира Гуман.

— Но тя е насрочена след шест седмици.

— Знам, но списанието иска допълнителен материал за цветната притурка и се питах дали ще можете да осигурите няколко фотографии за статията ми.

— Ще трябва да се срещнем и да уговорим условията. Къде сте отседнали?

— В „Тадж“.

— Утре в осем удобно ли ви е?

— Ще ви очаквам с нетърпение.

Веднага щом остави слушалката, телефонът иззвъня отново.

— Сър, докато разговаряхте, позвъни секретарката ви. Помоли спешно да се обадите на някой си мистър Бишара в банката. Даде ми номера. Да се опитам ли да ви свържа?

— Да, моля — каза Себ, затвори и зачака. Погледна си часовника с надеждата, че Хаким не е излязъл да обядва.

Телефонът иззвъня.

— Благодаря, че се обади, Себ. Разбирам, че в момента са ти се събрали много неща на главата, но имам тъжна новина. Сол Кауфман почина. Реших, че трябва да научиш веднага не само заради сделката по придобиването, но и защото знам, че Виктор е един от най-старите ти приятели.

— Благодаря, Хаким. Много тъжно. Възхищавах се на стареца. Веднага ще се обадя на Виктор.

— Акциите на „Кауфман“ рязко се сринаха, което е трудно за обяснение, като се има предвид, че Сол не се е появявал в кабинета си повече от година.

— Ние го знаем, но не и широката публика — каза Себ. — Все пак Сол е основал банката. Името му още стои върху бланките, така че инвеститорите, които не са наясно с нещата, несъмнено се питат дали не е движил сам всичко. Но като се имат предвид силните позиции на банката и значителните й активи, лично според мен акциите бяха доста под реалната си цена много преди смъртта на Сол.

— Мислиш ли, че могат да паднат още?

— Ако цената падне под три паунда — а беше три и двайсет и шест, когато заминах — бих купувал. Но „Фартингс“ вече притежава шест процента от акциите на „Кауфман“ и ако прехвърлим десет процента, Националната банка ще иска да продължим с пълно придобиване, а не сме съвсем готови за това.

— Мисля, че май има и друг играч на пазара.

— Най-вероятно Дезмънд Мелър, но той не разполага с достатъчно капитал, за да направи нещо значително. Ще издиша, сигурен съм.

— Освен ако някой не го подкрепя.

— Никой в Сити не би помислил да подкрепи Мелър, както Ейдриън Слоун и Джим Нолс вече откриха.

— Благодаря за съвета, Себ. Ще купим още малко акции на „Кауфман“, ако паднат под три паунда, а когато се върнеш, ще огледаме по-голямата картина. Между другото, как върви при теб?

— Лично аз не бих инвестирал в „Клифтън Ентърпрайз“.

 

 

Себ постепенно започваше да свиква с убийствената жега и дори със задръстванията, но не можеше да се справи с факта, че да пристигнеш навреме просто не беше характерно за индийците. Крачеше напред-назад в лобито на хотела от 7:55, а Рохит Сингх влезе преспокойно през въртящата се врата няколко минути преди девет, като предложи само свиване на рамене и усмивка. „Трафик“ — беше единствената му дума, сякаш никога досега не му се е налагало да шофира в Бомбай. Себастиан не коментира, тъй като искаше Сингх на своя страна.

— И за кого работите? — попита Сингх, след като се настаниха в две удобни кресла в салона.

— За „Татлър“ — каза Себастиан, който се бе спрял върху списанието, докато мислеше през нощта. — Искаме да направим централна страница за сватбата. Разполагаме с доста материал за Надира Гуман, защото живееше в Лондон през последните три години, но нямаме представа дори за името на мъжа, за когото ще се омъжи.

— И ние го научихме едва вчера, но никой не се изненада, че е Суреш Чопра.

— Защо?

— Баща му е председател на „Бомбай Билдинг“, така че бракът е по-скоро съюз между две компании, отколкото между двама души. Имам негова снимка, ако желаете да я видите. — Сингх отвори куфарчето си и извади фотография. Себастиан се загледа в мъжа, който изглеждаше на около петдесет, но може да беше и по-млад, защото определено бе с двайсетина килограма над нормата.

— Двамата с Надира стари приятели ли са? — попита той.

— Родителите им са, но не съм сигурен дали двамата изобщо са се срещали. Казаха ми, че официалното представяне ще се състои следващата седмица. Това е церемония, на която няма да бъдем поканени. Мога ли да попитам за заплащането? — смени темата Сингх.

— Разбира се. Ще ви платим според тарифата на агенцията — отвърна Себ, без да има представа какво означава това. — И ще получите аванс, за да сме сигурни, че няма да дадете снимките на друго издателство в Англия. — Извади пет банкноти от по сто рупии. — Това добре ли е?

Сингх кимна и прибра парите с бързина и ловкост, които биха впечатлили и фокусник.

— Кога искате да започна?

— Ще снимате ли членове на семейството в близко бъдеще?

— Вдругиден. Надира ще изпробва рокля в ателие „Бомбайски булки“ на улица „Алтамонт“ в единайсет. Майка й искаше да направя няколко снимки за семейния албум, който подготвя.

— Ще бъда там — каза Себ. — Но ще стоя настрана. Доколкото разбирам, Сукхи Гуман не си пада по лондонски журналисти.

— Не си пада и по нас, освен ако не му е изгодно — каза Сингх. — Имайте предвид, че мисис Гуман почти със сигурност ще съпровожда дъщеря си. Това означава най-малко двама въоръжени телохранители, макар че досега семейството никога не е прибягвало до услугите им. Може би мистър Гуман просто иска да напомни на всички колко е важен.

„Не на всички“, помисли си Себ.