Джефри Арчър
Иде часът (2)

Пролог

Високоговорителят изпращя.

— Моля всички свързани с делото лейди Вирджиния Фенуик срещу мисис Ема Клифтън…

— Журито явно е стигнало до решение — каза Трелфорд, който вече бе тръгнал. Обърна се да провери дали го следват и се сблъска с някого. Извини се, но младият мъж не го погледна. Себастиан задържа отворена вратата на зала четиринайсет, за да могат майка му и адвокатът й да заемат местата си на първия ред.

Ема беше прекалено нервна, за да говори, и докато чакаха появяването на журито, поглеждаше нервно през рамо към Хари, който седеше точно зад нея.

Когато Нейна Чест Лейн влезе в залата, всички станаха. Тя се поклони и зае мястото си на червения кожен стол с висока облегалка на подиума. Ема насочи вниманието си към затворената врата зад местата на журито. Не й се наложи да чака дълго — вратата се отвори и приставът се появи, следван от дванайсетимата си подопечни. Те заеха местата си с много туткане и суетене, сякаш бяха закъснели посетители на театър. Приставът ги изчака да се настанят, удари три пъти с жезъла си в пода и извика:

— Моля председателят на журито да стане.

Председателят се изправи с целия си ръст от метър и шейсет и погледна нагоре към съдийката. Нейна Чест Лейн се наведе напред.

— Стигнахте ли до единодушно решение?

Ема си помисли, че сърцето й ще спре, докато чака отговора.

— Не, госпожо.

— А стигнахте ли до решение с мнозинство поне десет на два гласа?

— Да, госпожо — каза председателят, — но за съжаление в последния момент един заседател размисли и през последния час си останахме девет на три гласа. Не съм уверен, че това ще се промени, така че отново търся съвета ви какво да правим.

— Смятате ли, че можете да стигнете до мнозинство десет на два, ако ви дам още малко време?

— Да, милейди, защото всички сме единодушни по един въпрос.

— И какъв е той?

— Ако позволите да се запознаем със съдържанието на писмото на майор Фишър до мистър Трелфорд, може и да успеем да стигнем доста бързо до решение.

Всички насочиха погледи към съдийката. Единствено адвокатът на лейди Вирджиния сър Едуард Мейкпийс наблюдаваше внимателно адвоката на Ема Доналд Трелфорд. Или беше невероятен играч на покер, или просто не искаше журито да научава какво пише в онова писмо.

Трелфорд стана от мястото си и бръкна във вътрешния си джоб — и откри, че писмото вече не е там. Погледна към другия край на залата. Лейди Вирджиния му се усмихваше.

Той отвърна на усмивката й.