Джесика Нол
Най-щастливото момиче на света (3)

Глава 3

— Двадесет и пет, двадесет и шест, вдигнете брадичка! Двадесет и осем, остават още две, нека са най-добрите! Двадесет и девет, тридесет.

Оттласнах се назад, коленичих и отпуснах задник върху стъпалата си, протягайки ръце пред себе си, като се опитвах да ги разтегля след „упражненията за изгаряне на калориите“, щедро обещание, за което плащах по 325 долара месечно. Вероятно щях да се сдобия с това по-издължено и стегнато тяло, ако не умирах да се натъпча с храна в мига, когато се приберях у дома. Понякога започвах да опустошавам кухнята още преди да сваля палтото си.

— Отнесете тежестите в коша и се наредете до лоста за упражнения с повдигане за прасеца.

Тази част от тренировката винаги ме напрягаше най-много, защото трябваше да оставя тежестите и да се добера до любимото си място на лоста бързо, но учтиво, когато единственото, което ми се искаше да направя, бе да разбутам с лакти всички, които се мотаеха на пътя ми. „Ще ме показват по телевизията. Кучки, не съм дошла, за да поддържам здравословна форма!“ Предпочетох неволното блъсване, което обикновено пазех за „певците“. Сещате се — онези хора, които бяха дяволски щастливи, че са живи, подскачаха по улиците със слушалки в ушите и отблъскващо ухилени лица, докато грачеха текста на някоя противна класика на „Мотаун“. Бях набрала смелост и ги блъсках с огромния си сак, докато ги подминавах, наслаждавайки се на гневните „Хей“, които подвикваха зад гърба ми. Никой не заслужава да е толкова щастлив.

Бях малко по-нежна по време на тренировки. Не бих искала да променя имиджа си в очите на инструкторите. Бях го създавала внимателно, за да ги впечатля и да спечеля симпатиите им: сладкото, но леко нерешително момиче, което винаги избираше упражненията за напреднали в частта за бедрата, независимо колко силно трепереха краката му.

За щастие, когато оставих тежестите в коша и се обърнах, видях, че любимото ми място беше празно. Увих кърпата около лоста, поставих бутилката с водата на земята и заподскачах на възглавничките на стъпалата си, като през цялото време бях глътнала корем и лопатките ми бяха прибрани една до друга.

Инструкторът каза:

— Страхотна форма, Ани.

В продължение на час се превивах, поемах тежко въздух, стисках, вдигах и вибрирах. Когато се разтегнах за последно, имах чувството, че мускулите ми бяха като юфката от тайландския специалитет „Пад“, за който винаги копнеех и ме изкушаваше, докато пробягвам стоически трите километра до вкъщи. Но когато се изправих, за да поставя постелката в преградата в предната част на залата, мярнах отражението си в огледалото и по-специално тлъстините, изпъкващи по гърба ми, и веднага размислих.

В съблекалнята след тренировката някакво момиче, което бе говорило по телефона по време на трите серии за корем, ми каза:

— Бяхте толкова добра!

— Извинете? — Разбира се, че я бях чула.

— По време на упражненията за корем. Последната позиция. Опитах се да отпусна краката си, но не успях да се изправя дори и за секунда.

— Трябва да работя най-усърдно върху това място — потупах корема си, щръкнал над скъпия дизайнерски клин за йога, който беше най-малкият номер. Откакто се бях захванала с планирането на сватбата, отново се бях впуснала в някогашните разгулни гимназиални гуляи. През последните няколко години успявах да ги огранича до неделите, понякога и сряда вечер. Благодарение на натоварените упражнения и въздържанието през останалата част от седмицата, поддържах постоянно тегло от петдесет и четири килограма (ако си метър и седемдесет и осем, си фиданка, ако си метър и шестдесет — си буре). Целта ми за сватбата, а най-вече за документалния филм беше четиридесет и осем килограма. Мисълта какво ще ми се наложи да направя, за да го постигна, при това скоро, изостряше настоящите ми копнежи. Чувствах се като побъркана мечка, която се запасява в очакване на анорексията.

— В никакъв случай! — настоя момичето. — Изглеждате страхотно.

— Благодаря. — Погледът ми обходи гърба й, когато се обърна, за да отключи шкафчето си. Имаше издължен и тесен торс, но за сметка на това бедрата й бяха широки, а задникът — огромен и плосък. Не можех да реша кое бе по-зле — да не ти пука, когато излезеш, облечена в чифт безформени дънки с дълбока талия, или да продължиш битката докрай, гладна и натъпкана с ботокс.

Довлачих се до вкъщи, тътрейки крака по магистралата Уест Сайд. Бяха ми нужни двадесет и пет минути, за да пробягам три километра. И въпреки че трябваше да спирам на светофарите, за да не ме сгази някоя кола, резултатът ми бе жалък.

— Здрасти, скъпа. — Люк не си направи труда да вдигне поглед от айпада в скута си. Когато започнахме да излизаме, стомахът ми се свиваше при думата „скъпа“, вкопчваше се в нея като куката на някоя от онези машини за плюшени играчки. Беше истинско чудо да извадиш нещо, защото всички знаеха, че са програмирани да не пускат нищо. Единственото, което някога бях искала в гимназията и колежа, беше точно това — някой широкоплещест футболист да притича зад мен, да преметне ръка през рамото ми и да каже: „Хей, скъпа!“.

— Как беше тренировката?

— Ох! — Изсулих потното си горнище и потреперих, когато мократа коса залепна на оголения ми тил. Приближих се към шкафа, открих бурканче с биофъстъчено масло и зарових лъжицата в него.

— В колко часа трябваше да се срещнеш с тях?

Погледнах към часовника:

— Един. Трябва да тръгвам.

Позволих си една лъжица фъстъчено масло и чаша вода, след което влязох под душа. Отне ми час, за да се приготвя, много повече от времето, което ми бе нужно, за да се накипря за вечеря с Люк. Имаше толкова много жени, заради които се обличах. Туристките по улиците (точно така се правеше), продавачката, която щеше да целуне задника ми, когато забележеше емблемата на „Миу Миу“, скътана в декоративните шевове на кожената ми чанта. Но най-важна днес бе онази шаферка, която се готвеше да учи медицина и на двадесет и три годишна възраст бе заявила смело, че ако не роди, докато стане на тридесет, ще замрази яйцеклетките си.

— Напредналата възраст на майката е директна предпоставка за аутизъм. — Тя смукна толкова ожесточено от водката със сода, че във въздуха се образува балонче. — Всички тези жени, които раждат след тридесетата си година. Толкова е егоистично. Ако не можеш да се решиш дотогава, осинови.

Естествено, Моника — Мони — Далтън беше сигурна, че щеше да се реши, преди да е ударила тридесетте. Не бе хапнала рафинирани въглехидрати откакто даваха последния епизод на „Сексът и градът“, а коремът й изглеждаше така, сякаш бе обработен на фотошоп.

Само дето след три месеца Мони щеше да е първата сред нас, която навършва двадесет и девет, а в леглото й нямаше никакъв мъж, който да я събуди със секс на рождения й ден. Човек можеше да долови отровната воня на паниката й.

Освен това най-много се забавлявах да се обличам заради Мони. Обожавах да видя как изучава деликатните каишки на сандалите ми, начина, по който не откъсва поглед от смарагда ми. Посещаваше често магазините за луксозни стоки „Барнис“, но сметките се покриваха от родителите й, което не бе никак готино, след като веднъж се озовеш от не толкова слънчевата страна на двадесет и петте. Оттук насетне бе редно или съпругът ти, или ти самата да си плащаш сметките. Само за протокола, лично аз си плащах сметките (всичко, с изключение на бижутата). Но никога нямаше да успея да го направя, ако не беше Люк. Ако той не се грижеше за всичко останало.

— Изглеждаш чудесно. — Люк ме целуна по врата и се отправи към кухнята.

— Благодаря. — Подвих ръкавите на белия блейзър. Никога не успявах да наглася маншетите според стандартите на модните блогове.

— После ще ходите ли на ранен обяд?

— Да.

Пъхнах в чантата си гримовете, слънчевите очила и списание „Ню Йорк“. Нарочно го оставих да се подава наполовина, за да покажа на всички, че го чета. Добавих дъвки и грубата чернова на сватбените покани, нахвърляна от скромната ни дизайнерка.

— Хей, тази седмица един от клиентите ми настоява да излезем на вечеря с него и съпругата му.

— Кой? — Развих ръкавите на блейзъра и отново ги подвих.

— Онзи тип Андрю. От „Голдмън“.

— Може би Нел го познава — ухилих се аз.

— За бога! — Люк изпръхтя притеснено. — Надявам се да не е така. — Нел изнервяше Люк.

Усмихнах се. Целунах го по устните. Долових вкуса на престояло кафе в дъха му. Насилих се да не потреперя. Опитах се да си спомня първия път, когато го видях, истинския първи път. Беше на някакво парти, когато бях първокурсничка в колежа. Всички носеха джинси „Севън“, а аз едва успявах да си поема дъх от колана на панталона си в цвят каки. Люк беше по-горен курс в Хамилтън, но най-добрият му приятел от интерната ходеше в университета Уеслиън. Те често си гостуваха през годините, но тъй като бях едва първокурсник, това парти по случай есенния семестър беше първият път, когато го виждах. По онова време Люк искаше Нел. Още не бе разбрал каква мъжемелачка (негова дума) може да бъде тя. За щастие или пък не, Нел се занасяше с най-добрия приятел на Люк, така че не се случи. Когато се прибрах у дома онази вечер, огорчена от небрежния поздрав на Люк, реших да действам стратегически. Мъжът, когото желаех, желаеше Нел, затова внимателно наблюдавах Нел. Ядях като нея и оставях почти три четвърти от храната си недокосната (разполагаше със запас от сини хапчета, които я правеха безразлична дори и към най-изкушаващите въглехидрати). Когато се прибрах у дома за ваканцията по случай Деня на благодарността, накарах мама да ми купи дрехите, които носеше Нел. Благодарение на Нел научих, че през цялото време съм имала грешен подход. Хубавите момичета трябваше да изглеждат така, сякаш не се стараеха да бъдат хубави.

Именно това ми беше фаталната грешка в „Брадли“. Понякога Нел излизаше с колата на баща си, облечена в клин и противни захабени боти от овча кожа, без никакъв грим, само за да докаже лоялността си към собствения си пол. Хубавите момичета трябваше да проявяват чувство за хумор и към самите себе си и примерно да отбележат, че имат гнойна пъпка, или да разкажат за мъчителните пристъпи на диария, за да уверят останалите момичета, че не се интересуват от ролята на палавницата, сменяща мъжете като носни кърпички. Защото ако останалите доловяха дори и най-незначителните, но преднамерени умения, щяха да ти видят сметката и да забравиш напълно за момчето, което желаеш. Глутница ръмжащи момичета е в състояние да сплаши и най-отворения и навит тип.

В края на първи курс можех да обличам и събличам онзи панталон в цвят каки, без въобще да го разкопчавам. Все още не бях слаба. Щях да разкарам още пет килограма едва след колежа. Но колежанските стандарти не бяха толкова високи, колкото нюйоркските. Беше един примамливо топъл ден през март. Бях се запътила за училище, навлякла евтин потник. Слънцето беше като гореща ръка, която бащински милваше главата ми, докато минавах край Мат Код и, хокеиста. Той беше притиснал бедрото на Нел толкова силно, че червеният отпечатък върху кожата й се задържа близо седмица, като постепенно променяше цвета си от мораво в синьо, а после в зелено. Той се закова намясто, удивен от лумналата в косите и очите ми светлина, и просто ахна: „Уау!“.

Но трябваше да внимавам. Колежът беше първият ми опит да се възстановя и не можех да се компрометирам и отново да ми излезе име. Нел ми каза, че съм най-развратната палавница, която някога е срещала. Често се бях целувала с език и бях оставала гола до кръста, но ако момчето не ми беше гадже, не стигах по-далеч от това. Дори се научих как да стигам до подобна развръзка благодарение на Нел, която го наричаше „теория на Хемингуей“. Хемингуей пишел края на романа си с единствената цел да го изтрие, твърдейки, че това правело разказа по-въздействащ, защото читателят винаги щял да е в състояние да усети интуитивно призрака на този последен, несъществуващ абзац. Нел смяташе, че когато харесваш някое момче, незабавно трябва да откриеш друго момче, например онова, което винаги хващаш да се взира в теб в часовете по съвременна американска класика, или пък онова, което прекалява с гела за коса и носи кофти дънки. Усмихни му се най-накрая, позволи му да те покани на среща, пийте слабо уиски в стаята му в общежитията, докато славослови писателя Дейв Егърс на фона на виещата банда „Феникс“. Отбягвай целувките му или пък недей и продължавай да го правиш, докато момчето, което наистина харесваш, не надуши, че другият се навърта около теб. Той ще долови миризмата около теб, зениците му ще се разширят като на някоя акула, усетила капчица кръв във водата.

След като завърших, аз отново се сблъсках с Люк на друго парти в града. Моментът бе съвсем неочакван, но едва ли би могъл да бъде по-подходящ, защото имах гадже. Господи, миризмата на този мръсник можеше да насити цял футболен стадион. Той беше изключително противоречив потомък на семейство, дошло с кораба „Мейфлауър“^[1]. Не бях го разкарала, защото беше единственият мъж, който не се страхуваше да прави с мен в леглото всичко, за което го помолех.

— Удари ми плесница!

— Само ми кажи дали не е твърде лека — прошепваше той, а после ме връзваше и ме зашлевяваше с опакото на ръката с такава сила, че невроните в мозъка ми светваха като неонови. Пред очите ми се спускаше черна пелена, потъвах в бездънен и лудешки въртящ се мрак отново и отново, докато не свършех с гротесково стенание. Люк би бил ужасен, ако някога го помолех да ми причини нещо подобно. Бях готова да заменя тази пулсираща нужда да бъда малтретирана, никога не успях да разбера дали я бях придобила в течение на времето, или ми беше вродена, за фамилия като неговата и бих убила да я увенчая с титлата „госпожа“. Когато най-сетне скъсах с гаджето си „заради“ Люк, внезапната свобода ни окрили. Ходехме на вечеря заедно и се прибирахме у дома заедно като истинска двойка. Беше опияняващо. Отнасяше ни бързо и надалече като силно насрещно течение. След година заживяхме заедно. Естествено, Люк знаеше, че съм учила в Уеслиън. Винаги коментираше колко бе странно, че пътищата ни никога не се бяха пресичали през цялото това време, когато бе посещавал приятеля си.

— Това е модел „Емили“ в бледорозово. — Продавачката свали роклята от закачалката и я залюля пред тялото си. Вдигна полите и потърка материята между палеца и показалеца си. — Можете да видите, че има известна лъскавина.

Погледнах към Нел, все още беше „главозамайваща“ (цитирам мама) след всичките тези години. За разлика от всички нас никога нямаше да й се наложи да се омъжи, за да се чувства добре. Преди време работеше в областта на финансите. На етажа бяха само две жени. Мъжете се въртяха на столовете си, за да зърнат банкерката Барби, която минаваше край тях. На коледното парти преди две години един от глуповатите й, напомпани колеги — естествено, женен и с деца — я сграбчил и преметнал на рамо, така че роклята й се повдигнала, разкривайки елегантния й задник. После обиколил стаята тичешком, издавайки маймунски звуци, докато всички останали виели и кряскали.

— Защо пък маймунски звуци? — бях попитала аз.

— Предполагам, че това е представата му за Тарзан. — Тя бе свила нервно рамене. — Не беше от най-умните.

Осъди компанията, която й изплати сума, пазена в тайна. Сега всяка сутрин спеше до девет, после караше велоергометър и тренираше йога и винаги ни изпреварваше и грабваше първа сметката за обяда от масата.

Ъгълчето на устата на Нел потръпна:

— Ще изглеждам като гола в този цвят.

— Ще ползваме спрейове за тен — напомни й Мони. Светлината, струяща от прозореца, падна върху огромна пъпка на бузата й, покрита с твърде розовеещ коректор. Явно беше изнервена от цялата тази история, по-точно от факта, че щях да се омъжа преди нея.

— Индиговосиньото е много приятен цвят. — Гривна „Картие“ се изплъзна изпод ръкава на продавачката, когато върна бледорозовата рокля на закачалката и представи елегантно тъмносинята й посестрима. Беше естествена блондинка, вероятно подчертаваше цвета си само с едно или две посещения годишно в любимия фризьорски салон на знаменитостите.

— Хората смесват ли цветовете? — попитах аз.

— През цялото време. — Аргументът й бе необорим. — Джорджиана Блумбърг, дъщерята на кмета, беше тук преди седмица. Придружаваше своя приятелка. Ще правят точно това. — Измъкна трети вариант — рокля в отблъскващ патладжанен цвят, и добави: — Може да е много шик, когато се комбинират подходящо. Колко шаферки щяхте да имате?

Бяха общо седем. Всички бяха от Уеслиън и всички живееха в Ню Йорк, с изключение на двете, които се бяха установили във Вашингтон. Шаферите на Люк бяха деветима. Всички бяха възпитаници на Хамилтън, без по-големият му брат Гарет, който бе завършил с отличие университета Дюк. Всички живееха в града. Веднъж отбелязах пред Люк колко тъжно бе, че и двамата се бяхме озовали тук, напълно комплектувани с приятели, и никога нямаше да можем да преживеем истинския Ню Йорк. Не се нуждаехме, нито пък търсехме всички тези странници, които бродеха наоколо, всички диви, легендарни нощи, които ни очакваха. Люк заяви, че било удивително как винаги съм успявала да превърна нещо от позитивно в негативно.

Нел и Мони отидоха в пробната, за да ми покажат колко елегантна може да бъде комбинацията от бледорозово и индиговосиньо. Затършувах в чантата, за да открия телефона си. Вдигнах го на височината на брадичката си и започнах да скролирам в потока от новини в Туитър и Инстаграм. Шефката на отдела „Мода и красота“ наскоро бе заснела кратък материал за телевизионното шоу „Тудей“, в което предупреждаваше зрителите за истинските опасности от пристрастяването към смарт телефоните: „Обриви при употребата на мобилни телефони“ и „Ранна поява на увиснала кожа на шията“. Ето какво може да ви докара цялото това взиране в екрана, докато проверявате кой на кого е сритал задника и кой е пречистил душата си във фитнес залата, задължително отбелязано с @SoulCycle.

Спенсър ме бе последвала в Инстаграм след срещата ни. Не разпознах никой от хората на мъгляво филтрираните й снимки, но забелязах коментар. Питаха я дали ще присъства на събитието „Приятели на петимата“, което щеше да се състои в някакъв жалък бар в съседство със „Старбъкс“ във Виланова, Пенсилвания. Част от мен си фантазираше какво ли ще е, ако отида. Щях да се появя в изчистена кашмирена рокля, с внушителния смарагд на пръста, придружавана от Люк. Щях да излъчвам толкова невъзмутима самоувереност, че благодарение на някаква странна осмоза и аз самата щях да го понеса. Бях положила толкова много усилия, за да се впиша в това място, което сега бе под нивото ми. Всички онези загубеняци, които така и не напуснаха Мейн Лайн и продължаваха да живеят в апартаменти, застлани с килими. Господи! Сред тълпата щеше да се понесе шепот. Едната половина щеше да е разгневена, а другата — впечатлена. Възклицанията им: „Видя ли кой е тук? Това е да имаш големи топки!“ щяха да означават различни неща за всеки един от присъстващите. Може би там щеше да е момчето, което продължаваше да вярва, че му дължа едно чукане след всичките тези години. Събитието беше след месеци. Може би ако дотогава постигна желаното тегло.

От Инстаграм се прехвърлих на електронната си поща. Точно тогава Нел излезе грациозно от пробната, бледорозовата рокля обгръщаше плоското й като дъска тяло. Голият гръб беше само кожа и кости.

— Леле! — Гривната Картие възкликна чистосърдечно, без никакъв умисъл да ни пробута дрехата.

Нел притисна късите си и дебели пръсти към плоските си гърди, които приличаха на икономичните пици, които обикновено поръчвахме за закуска в колежа. Трябваше да извърна поглед. Нел обичаше да си дъвче плътта. Начупените нокти и ожулените, окървавени кожички твърде много ми напомняха колко лесно може да бъде разкъсано човешкото тяло.

— Ако някой изнасилван нахлуе в апартамента ти — предположих веднъж, докато гледахме епизод на „Закон и ред“, — как ще издращиш очите му с тези чуканчета?

— Предполагам, че в такъв случай трябва да си взема пистолет. — Изречението на Нел увисна във въздуха, а сините й очи ме стрелнаха разтревожено. Твърде късно, невроните бяха натиснали спусъка на мисълта й и я бяха изстреляли, преди да успее да замълчи. — Съжалявам — добави смутено.

— Недей. — Насочих дистанционното към телевизора и увеличих звука. — Не е нужно сарказмът да умира в името на Петимата.

— Ани, сякаш нося дреха от човешка плът. — Това би могло да прозвучи и като оплакване, но Нел се възхищаваше на гладкия си гръб в огледалото. Гледката беше безценна — цветът на роклята преливаше плавно в този на кожата на талията й. Беше трудно да се определи къде свършва роклята и къде започва Нел.

— Наистина ли ще ме накараш да стоя до нея? — изстена Мони и отметна завесата на пробната. Мони никога нямаше да се откаже от опитите си да направи Нел най-добрата си приятелка. Просто не схващаше. Нел не искаше никой да целува задника й. Нямаше нужда от това.

— Този цвят много ти отива, Мони — обадих се лукаво, когато Нел се престори, че не я е чула. Никога нямаше да се откажа от опитите си да натрия малкото сбърчено носле на Мони и да й натякна, че Нел бе избрала мен — жабарката от работническата класа, вместо нея — принцесата от малък провинциален град в Кънектикът.

Мони се нацупи:

— Обаче не мога да нося сутиен.

Гривната Картие изприпка към Мони — „висналите цици нямаше да й осигурят продажба, не и в нейната смяна!“ — и започна да наглася жарсените воали на роклята.

— Виждате ли, универсална е. Подходяща за всякаква структура на тялото. — В крайна сметка оформи нещо като превръзка, в която циците й се сливаха в една. Мони повдигна краищата на роклята пред огледалото, гърдите й преливаха на вълни под материята, сякаш някаква бомба бе избухнала на хиляди метри под водата.

— Смяташ ли, че другите момичета ще изглеждат добре в това? — настоя Мони. Останалата част от групата не успя да дойде на днешната среща и милостиво остави решението в ръцете на Мони и Нел. Люк имаше трима неженени шафери — Гарет, който носеше „Рей Бан“ с поляризирани стъкла и слагаше ръка на гърба ти, докато говореше с теб, бе един от тях. Никой не би се осмелил да застраши мястото й на сватбеното парти. Беше си внушила, че Гарет ще е неин кавалер, и затова се държеше така войнствено при избора на рокли.

— Харесва ми — заяви Нел. Беше достатъчно да го каже, макар и колебливо.

— Да, не е лоша — съгласи се Мони, докато оглеждаше намръщено отражението си от различни ъгли.

Отново насочих вниманието си към телефона, за да проверя имейла, като забравих напълно за „Ранна поява на увиснала кожа на шията“, когато прочетох заглавието, при което единствената хапка фъстъчено масло се преобърна в изтерзания ми стомах. Гласеше: Промяна в графика за „Приятели на петимата“ и бе маркирано като много важно с червено знаменце.

— По дяволите! — Докоснах екрана, за да отворя съобщението.

— Какво? — Нел бе вдигнала подгъва на роклята над коляното си, за да види как щеше да изглежда, ако бе къса.

Изпъшках:

— Искат да преместят заснемането на филма в началото на септември.

— За кога бе планирано?

— Края на септември.

— Какъв е проблемът? — Нел би сбръчкала чело, ако нямаше ботокс. („Предпазни мерки“, бе заявила отбранително.)

— Проблемът е, че напоследък ям като стръвница. Сега трябва да мина на фотосинтеза, ако искам да съм готова до четвърти септември.

— Ани! — Нел положи ръце на осемдесет и две сантиметровите си бедра. — Престани. В момента си толкова миниатюрна. — Нел би посегнала на живота си, ако някога станеше толкова „миниатюрна“.

— Трябва да направиш диетата на Дюкан — намеси се Мони. — Сестра ми се подложи на нея преди сватбата. — Щракна с пръсти. — Свали четири килограма за три седмици и вече й ставаха най-малкият размер дрехи.

— Това е диетата, която използва Кейт Мидълтън — каза Гривната Картие и ние всички почетохме херцогинята на Кеймбридж с едноминутно мълчание. Кейт Мидълтън изглеждаше толкова изгладняла на сватбения си ден, че подвигът й трябваше да бъде похвален.

— Да идем на обяд — въздъхнах аз. След подобен разговор ми се щеше да остана сама в кухнята си в потайна доба с пълен хладилник и часове на разположение, за да го оскверня. Обожавах вечерите, когато Люк трябваше да забавлява клиенти. Прибирах се у дома с две найлонови чанти, пълни с най-изтънчените изкушения на съседното испанско магазинче, опустошавах всичко до последната нездравословна трохичка, изхвърлях доказателствата в шахтата за боклук, а той беше в пълно неведение. След като се натъпчех, гледах порноклипове с часове. Бяха от онези, в които мъжете крещяха на жените да лаят като кучета или щяха да спрат да ги чукат. Свършвах отново и отново. Не ми отнемаше много време. После рухвах в леглото, казвайки си, че не бих желала да се омъжа за човек, готов да ми причини подобно нещо.

Мони стана, за да отиде до тоалетната, след като поръчахме.

— Какво мислиш за роклите? — Нел освободи кока си и тръсна посребрените си коси. Барманът гледаше вторачено.

— Изглеждаш страхотно в бледорозовото — отвърнах аз. — Но зърната ти ще създадат известен проблем.

— Какво ще кажат господин и госпожа Харисън? — Нел положи ръка върху сърцето си, същинска скандализирана викторианка в твърде пристегнат корсет. Бъдещите ми свекър и свекърва безкрайно забавляваха Нел със своя привидно скромен дом в град Рай, Ню Йорк, и лятното си имение в Нантъкет; той — с папийонката си, а тя — с късата си бяла коса, подстригана на черта и прибрана с кадифена диадема. Не бих ги обвинила, ако вирнеха класическите си северняшки носове пред мен. Но госпожа Харисън винаги бе искала дъщеря и все още не можех да повярвам, че се задоволява с мен.

— Съмнявам се, че госпожа Харисън някога е виждала собствените си зърна — казах аз. — Това вероятно ще е полезен урок по анатомия за нея.

Нел повдигна въображаем монокъл към лявото си око и примигна.

— Значи, това са така наречените ареоли, нали, скъпа? — Гласът й потреперваше като на възрастните туристи, чакащи метрото. Беше въплъщение на типична възрастна дама и нямаше нищо общо с госпожа Харисън. Представях си лицето на бъдещата си свекърва, ако можеше да ни чуе, докато си разменяхме пикантерии по неин адрес, гарнирани с лютия червен пипер в четиринадесетдоларовите ни коктейли „Блъди Мери“. Тя не би се ядосала. Госпожа Харисън никога не се ядосваше. Вместо това щеше да повдигне добре оформените си вежди и за разлика от Нел, която не можеше да си го позволи, кожата на челото й щеше да се сбръчка, да разтвори леко устни и да възкликне: „О!“.

Беше проявила такова търпение първия път, когато мама посети дома им, докато кръстосваше стилно обзаведените стаи и обръщаше свещници и тотеми, за да разгадае произхода им („Скали енд Скали? Това магазин в Ню Йорк ли е?“ „Мамо, престани.“) — Но най-важното бе, че господин и госпожа Харисън поемаха шестдесет процента от сватбата. Ние с Люк щяхме да платим тридесет процента (добре де, Люк), а родителите ми — останалите десет процента, въпреки протестите ми и въпреки факта, че чекът никога нямаше да бъде осребрен, независимо от настояванията им. В ролята си на главни инвеститори семейство Харисън имаха пълното право да отхвърлят чудесната ми хипстърска банда и да диктуват списъка с гости: повече шестдесетгодишни дами с диадеми за коса и по-малко двадесет и осем годишни в провокативни парти рокли. Но госпожа Харисън само бе вдигнала ръцете си, които никога не бяха виждали маникюр, и ми бе казала: „Това е твоята сватба, Ани. Трябва да я планираш по твой вкус“. Когато редакторите на документалния филм се бяха свързали с мен за пръв път, бях отишла при нея. Страхът се бе загнездил в някакво тайно отверстие на гърлото ми, сякаш бях погълнала без вода някаква бавно разграждаща се допинг таблетка. Притеснявах се от пресипналия си глас, докато й разказвах как ровеха какво се бе случило в „Брадли“, как искаха да представят неразказаната, истинска история, онази, която медиите бяха разтълкували погрешно преди четиринадесет години. Щеше да стане по-зле, ако откажа да участвам, разсъждавах аз. Можеха да ме обрисуват както пожелаят, поне щях да получа възможност да се защитя и можех…

— Ани — беше ме прекъснала тя със смутено изражение, — разбира се, че трябва да го направиш. Смятам, че за теб това е много важно.

Господи, какво лайно съм! Нел смени темата на разговора, когато забеляза блясъка в очите ми.

— И така, индиговосиньо? Хареса ми.

— На мен също. — Извих салфетката си като злодейски мустаци. Щръкналите й твърди краища приличаха на зловеща усмивка.

— Спри да се тревожиш за новата дата на филма — каза Нел.

Можех да заблудя Люк, но не и нея — бях като отворена книга.

Натъкнах се на Нел по същия начин, по който човек открива снимка на Робърт Мейпълторп на някоя улична арт изложба, смаян, че нещо толкова ценно лежи затрупано под куп боклуци. Тя се бе свлякла до стената на банята на общежитието, което по-късно започнахме да наричаме Кьопавите заради обитателите му, членове на отбора по лакрос^[2], които се гавреха с момичетата с колене, омекнали от водка „Попов“. Въпреки зеещата уста и обложения език, резултат от всички разрешени медицински стимуланти, нямаше съмнение, че Нел притежава лице на филмова звезда.

— Хей! — казах аз и положих ръка на загорялото й от солариум рамо. Беше лесно да се озовеш в онези флуоресцентни ковчези, когато си толкова млад и смяташ, че двадесет и четири е почти преклонна възраст. Разтърсих я, докато не отвори очи, и веднага забелязах, че бяха яркосини като небето на корицата на брошурата на Уеслиън, която университетът изпращаше на обещаващите студенти.

— Чантата ми — не спираше да стене Нел дори след като я изправих, обвих ръка около измършавялото й тяло и я повлякох към стаята си. Накарах я да повърне два пъти в храстите, като скачах отгоре й, както правеше полицай Стан от охраната на колежа, тръгнал с количка за голф на лов за глави на първокурсници със съдържание на алкохол в кръвта един или повече промили.

На следващата сутрин се събудих и открих Нел на пода. Лазеше и тършуваше под канапето ми, мърморейки тихо и недоволно.

— Опитах се да намеря чантата ти! — казах отбранително.

Тя вдигна паникьосано поглед към мен и замръзна на четири крака:

— Коя си ти?

Така и не открихме чантата й, но в крайна сметка разбрах защо бе толкова дяволски важна за нея. Шишенцето с хапчета, които й помагаха да спи, да не яде, да будува и учи по цяла нощ в библиотеката. Те подрънкваха като дрънкалка, докато ходеше. Това бе единственото нещо, за което не говорим.

Нел се пресегна през масата и вплете грозните си пръсти в моите. Тя ме стисна и почувствах малкото хапче между ръцете ни. Нейната беше оцапана в синьо, когато я отдръпна. Поставих дисциплинирано таблетката върху езика си, отпих от коктейла, преглътнах и зачаках. Дори ако документалният филм не успееше да изчисти името ми, дори ако никой не ми повярваше, поне щях да ги обезвредя: „Тя е отвратителна. Тя не е нищо повече от една дебела и озлобена пачавра“. Остатъчният вкус на хапчето в устата ми напомняше на мириса на пари — мускусен и ефимерен. Опитах се да си внуша, че изкуплението беше единствената възможност.