Джесика Нол
Най-щастливото момиче на света (2)

Глава 2

Прекарах лятната ваканция между осми и девети клас, слушайки възторжените славословия на майка ми за Мейн Лайн^[1], Филаделфия. Твърдеше, че бил „много снобарски“ и че наистина ще разбера как живее другата половина на човечеството, когато тръгна в тамошната гимназия. Никога преди това не бях чувала думата „снобарски“, но се досетих какво означава, долавяйки тона на майка ми — сякаш мед й капеше от устата. Продавачката в луксозния магазин „Блумингдейлс“ използваше същото дрезгаво мъркане, за да я убеди да си купи кашмирен шал, който не можеше да си позволи.

— Стои ви разкошно.

Разкош. Вълшебната думичка. Татко не беше съгласен, когато тя се прибра у дома и го размаха под носа му.

Още от детската градина бях тръгнала в девическо католическо училище в град, лишен от каквито и да е аристократични покрайнини и забележителности, като се изключи фактът, че бе съвсем близо до границата — на около двадесетина километра. Не че бях израснала в гето или нещо подобно, кварталът ми бе просто болезнено буржоазен, с цял куп кичозни съседи, които се смятаха за аристократи. Тогава нямах представа, че нещата стоят по този начин, че парите имат възраст, че колкото по-стари и изхабени са те, толкова повече превъзходство ти осигуряват. Мислех си, че богатство е лъскаво червено БМВ (на лизинг) и псевдоимение с пет спални (ипотекирано три пъти). Макар че дори не бяхме и достатъчно престорено богати, за да живеем в подобна пародия с пет спални.

Истинското ми образование започна сутринта на втори септември 2001 година — първия ми ден като първокурсник в училище „Брадли“ в Брин Мар, Пенсилвания. Трябваше да благодаря на марихуаната (или тревата, ако искате подобно на баща ми да ме накарате да се почувствам неловко), задето се озовах в пастта на старата сграда, която представляваше крилото по английски език и хуманитарни науки в „Брадли“, бършейки потните си длани в оранжевия си карго панталон. Ако бях казала „не“ на наркотиците, вече щях да съм влетяла в четириъгълния вътрешен двор на колежа „Света Тереза“. Синята ми карирана пола щеше да се развява между бедрата ми, загорели през лятото, което прекарвах маринована в плажно масло още от първия ден на посредствения ми юношески живот, който никога нямаше да се окаже нещо по-различно от Фейсбук клише. Съществуването ми щеше да представлява поредица от последователни албуми, документиращи годежния ми уикенд в Атлантик Сити, захаросания църковен брак и изящно позиращо голо новородено.

Бе се случило следното: с приятелките ми бяхме решили, че е крайно време да опитаме трева в началото на осми клас. Четирите се изкатерихме на покрива на най-добрата ми приятелка Лия, използвайки прозореца на спалнята й. Подавахме си джойнта, влажен от балсама по устните ни. Тръпките, които пронизаха всеки един от крайниците ми, дори и ноктите на ръцете, бяха толкова ужасяващи и разтърсващи, че задишах учестено и се разплаках.

— Нещо не е наред — нареждах задъхано, докато се заливах в смях. Лия се опита да ме успокои, но в крайна сметка избухна в лудешки кикот.

Майката на Лия пристигна, за да проучи причината за тази суматоха. Тя се обади на майка ми посред нощ и прошепна драматично:

— Момичетата са се забъркали в нещо.

Притежавах тялото на Мерилин Монро още от пети клас и родителите въобще не се усъмниха, че аз бях главният организатор на нашия католически девически наркокартел. На челото ми беше изписано „неприятности“. За една седмица се превърнах от пчелата майка на малкия ни клас от четиридесет момичета в дразнеща мушичка, която се опитваше да се спаси от размазване. Дори и съученичката, която пъхаше пържените картофи в носа си, преди да ги изяде, отказваше да падне толкова ниско и да седне до мен по време на обяд.

Мълвата стигна до администрацията. Майка и татко бяха повикани на среща с директорката, същинска човекоядка на име сестра Джон, която предложи да си потърся алтернативно училище, за да продължа образованието си. Майка ми мърмореше в колата през целия път до вкъщи и накрая стигна до извода, че ще ме изпрати в едно от онези подбрани частни училища в Мейн Лайн, което щеше да ми осигури по-добри шансове да вляза в Бръшляновата лига, което пък щеше да увеличи шансовете ми да се омъжа за някой, фрашкан с пари.

— Ще им е за урок — заяви тя победоносно, а ръцете й се вкопчиха във волана, сякаш беше угоеният врат на сестра Джон.

Изчаках малко, а после се осмелих да попитам:

— Има ли момчета в Мейн Лайн?

В края на същата седмица мама дойде и ме взе по-рано от „Света Тереза“. Шофирахме четиридесет и пет минути до училище „Брадли“, смесено частно светско учебно заведение, разположено в центъра на зеления, тънещ в бръшлян Мейн Лайн. Секретарят спомена два пъти, че първата съпруга на Дж. Д. Селинджър е посещавала училище „Брадли“ в началото на 20-ти век, когато е било девически пансион. Постарах се да запомня този факт, за да го представя по време на някое интервю с бъдещи работодатели или свекърви и свекъри. „О, да, ходила съм в училище «Брадли». Знаете ли, че първата съпруга на Дж. Д. Селинджър е учила там?“ Нямаше проблем да се държиш непоносимо, стига да го осъзнаваш. Поне така се оправдавах пред себе си.

След обиколката трябваше да се явя на приемния изпит. Настаниха ме начело на внушителна маса в някаква официална трапезария, напомняща пещера, разположена в крилото, отдалечено от столовата. Бронзовата табела над касата на вратата оповестяваше, че това е стаята на Бренър Болкин. Чудех се кой човек от англоезичния свят би могъл да носи името Бренър.

Не помня много от изпита, с изключение на онази част, в която трябваше да напиша описание на обект, без да споменавам кой е той. Избрах котката ни и завърших абзаца с това как се метнала от задната веранда, за да намери смъртта си, превърната в кървава неузнаваема купчина.

След като в „Брадли“ се гордееха толкова много с Дж. Д. Селинджър, реших, че си падат по измъчени автори, и се оказах права. След няколко седмици научихме, че ми беше отпусната финансова помощ и че щях да бъда записана във випуск 2005 на училище „Брадли“.

— Нервна ли си, миличка? — попита мама.

— Не — излъгах аз, гледайки през прозореца. Не разбирах защо вдига толкова шум за Мейн Лайн. В очите на четиринадесетгодишна тийнейджърка къщите въобще не изглеждаха толкова внушителни, колкото чудовищната сграда с розова мазилка, в която живееше Лия. Тепърва щях да науча, че вкусът представлява деликатен баланс между скъпото и непретенциозното.

— Ще се справиш страхотно. — Мама стисна коляното ми. Балсамът на устните й улови бледата слънчева светлина, когато се усмихна.

Четири момичета в редица преминаха покрай колата ни с маршова стъпка. Лицата им бяха сериозни, презрамките на раниците им — здраво закрепени върху слабите им рамене. Дебелите им конски опашки се развяваха като светлите пера по шлемовете на спартанските воини.

— Знам, мамо. — Направих физиономия по-скоро на себе си, отколкото на нея. Бях на път да се разплача и да се сгуша в обятията й, за да прокара дългите си заострени нокти по ръцете ми, докато кожата ми не настръхне.

— Погъделичкай ме! — Обичах да я моля като малка, когато се притисках към нея на канапето.

— Ще закъснееш. — Тя ме целуна по бузата, оставяйки лепкав отпечатък от балсама си. В замяна на това получи едно „довиждане“ — новия ми мрачен тийнейджърски поздрав на раздяла. Тази сутрин на тридесет и пет крачки от входната врата на училището все още само репетирах ролята си.

Първият срок беше подготвителен и аз се вълнувах като пълна глупачка. В прогимназията ми нямаше звънци и различни учители по различните предмети. Випускът се състоеше от четиридесет момичета, разделени в две класни стаи. Един и същи учител ни преподаваше математика, социални и естествени науки през цялата година. Ако си късметлия, можеше и да не ти се падне монахинята (но подобно щастие така и не ме огря). Мисълта за училище, където звънецът бие на всеки четиридесет и една минути, за да те подкани да се преместиш в следващата класна стая с нов учител и нова група ученици, ме караше да се чувствам като гостуващата звезда на комедийния сериал „Спасени от звънеца“ или нещо подобно.

Но най-вълнуващата част от тази първа сутрин беше английският. Английски език за напреднали, още един предмет, който не съществуваше в старото ми училище. Бях защитила мястото си тук благодарение на брилянтното описание на трагичния край на котката ми в сто и петдесет думи. Нямах търпение да започна да си водя записки с яркозелената химикалка, която си бях купила от училищната книжарница. В „Света Тереза“ ни караха да ползваме моливи като бебетата, но в „Брадли“ на никого не му пукаше с какво пишеш. На никого не му пукаше дали въобще си водиш записки, стига само оценките ти да са добри. Цветовете на „Брадли“ бяха зелено и бяло. Купих си химикалка в тон с цвета на баскетболните екипи, за да покажа новата си принадлежност.

Английският за напреднали беше за избран кръг ученици. Включваше само дванадесет души. Вместо на чинове, трябваше да седим на три дълги маси, събрани така, че да образуват буквата „П“. Мама би определила учителя — господин Ларсън, като здравеняк, но тези допълнителни десет килограма придаваха на кръглото му лице добродушно изражение. Имаше леко присвити очи и дяволито повдигната горна устна, сякаш току-що си бе припомнил остроумна забележка, която някой от приятелите му бе подхвърлил предната вечер, докато са пийвали студена бира. Носеше ризи в бледи пастелни цветове, а небрежно разрешената му светлокестенява коса ни подсказваше, че не бе минало много време, откакто самият той е бил гимназист. Явно и той не бе забравил. Хормоните ми на четиринадесетгодишен тийнейджър кипяха одобрително, както впрочем и на всички останали четиринадесетгодишни тийнейджъри.

Господин Ларсън предпочиташе да седи. Обикновено изпъваше крака пред себе си и често подпираше тила си с ръка, докато питаше:

— Според вас защо Холдън се идентифицира със спасителя в ръжта?

В онзи пръв ден господин Ларсън ни накара да обиколим стаята и да кажем едно яко нещо, което бяхме направили през изминалото лято. Бях уверена, че господин Ларсън бе измислил това упражнение заради мен. Повечето от другите деца — „старите пушки“, идваха от прогимназията „Брадли“ и вероятно се бяха размотавали заедно през лятото. Но никой не знаеше какви ги бе свършило новото хлапе и макар че просто се бях пекла на задната веранда и бях гледала сапунени сериали като някой потен, самотен загубеняк, нямаше защо да го знаят. Когато дойде моят ред, казах, че съм била на концерт на „Пърл Джем“ на 23 август, което не бе вярно, но пък и не беше изцяло плод на въображението ми. Майката на Лия ни бе запазила билети, преди да се случи фиаското с тревата и преди да се сдобие с неоспоримо доказателство, което потвърждаваше отдавнашните й съмнения — че именно аз съм източникът на лошото влияние. Но между Лия и тези нови хора се простираше цял океан. Трябваше да впечатля новите си приятели, затова излъгах. Радвам се, че го направих. Единственото яко нещо, което бях правила онова лято, предизвика няколко одобрителни кимания, а едно момче на име Тенър дори възкликна: „Готино!“. С изненада научих, че „тен“ може да е не само целта, която си поставяш по отношение на кожата си, а и част от нечие име.

След като играта приключи, господин Ларсън пожела да говорим за „Спасителят в ръжта“, която беше в списъка със задължителните летни четива. Седях на мястото си с изпънат гръб. Бях погълнала книгата за два дни на задната ни веранда, докато палците ми оставяха влажни отпечатъци под формата на полумесеци върху всяка страница. Мама поиска да чуе мнението ми и когато й казах, че я намирам за забавна, тя кимна към мен и заяви:

— Тиф, той има сериозно психическо разстройство.

Разкритието ме потресе толкова силно, че препрочетох книгата, искрено обезпокоена, че този важен елемент от сюжета ми бе убягнал. За миг се притесних, че не бях литературният факир, за който се мислех, но после си напомних, че в „Света Тереза“ наблягаха на граматиката за сметка на литературата (в граматиката имаше по-малко секс и грях), така че не бях виновна, че наблюденията ми не се бяха оказали толкова проникновени, каквито можеха да са. Щях да овладея и това.

Момчето, което седеше най-близо до дъската, изпъшка. Името му беше Артър и най-якото нещо, което бе правил през това лято, бе да разгледа офиса на „Ню Йорк Таймс“. Съдейки по реакцията на класа, приключението му не бе чак толкова готино, колкото да присъстваш на концерт на „Пърл Джем“, но пък и не беше толкова зле, колкото това да гледаш „Фантомът от операта“ в центъра за театрално изкуство „Кимел“. Дори и аз разбрах, че не бе толкова впечатляващо, след като не бе бродуейска постановка.

— Явно много ти е харесала — пошегува се господин Ларсън и в класната стая се разнесе хихикане.

Артър тежеше близо сто и четиридесет килограма. Акнето беше нашарило лицето му до такава степен, че напомняше на изречение, изобилстващо от вметнати фрази. Косата му беше толкова мазна, че когато прокараше ръце през нея, щръкваше на сплъстени кичури.

— Не можеше ли Холдън да не е чак толкова ексцентричен? Нарича всички останали лицемери, а всъщност той е най-големият лицемер.

— Повдигаш интересен въпрос — окуражи го господин Ларсън. — Дали Холдън е надежден разказвач?

Звънецът би, преди някой да успее да отговори. Господин Ларсън занарежда, че трябва да прочетем първите две глави от „В разредения въздух“, които щяхме да обсъждаме по-късно през седмицата, но всички напъхаха учебниците и химикалките в раниците си и се втурнаха навън. Понесе се тропот на сабо, а тук-там се мяркаха голи крака, покрити с прасковен мъх. Не разбрах как всички успяха да се изнесат толкова бързо. Забелязах го за пръв път, но оттук насетне щеше да ми прави впечатление до края на живота ми: бях бавна. Това, което се удаваше с лекота на другите, не се отнасяше за мен.

Когато осъзнах, че бях останала насаме с господин Ларсън, червенината изби под пудрата, която майка ми настоя да си сложа. Мислех, че и останалите момичета щяха да носят грим. Бях сгрешила.

— Идваш от „Света Тереза“, нали? — Господин Ларсън се бе привел над бюрото си и разлистваше някакви документи.

— Да, от „Света Тереза“. — Най-сетне успях да закопчея раницата си.

Господин Ларсън ме погледна. Усмивката беше изчезнала от лицето му.

— Докладът ти за книгата е много добър. Много задълбочен.

Макар че по-късно щях да лежа в леглото и да си припомням този миг отново и отново, докато не започнех да скърцам със зъби и да стискам ръце в юмруци, за да не лумна неочаквано в пламъци, единственото, което исках да направя в момента, бе да се измъкна от стаята. Никога не знаех как да отговоря подходящо. Цветът на лицето ми вероятно приличаше на този на ирландската ми леля, когато прекалеше с червеното вино и започнеше да ме гали по косата и да ми говори колко много искала да има дъщеря.

— Благодаря.

Господин Ларсън се усмихна и очите му се изгубиха сред бръчиците:

— Радвам се, че си в класа ми.

— Ъхъ, до утре! — Понечих да помахам, но внезапно размислих. Вероятно приличах на човек, страдащ от тик на Турет. Бях научила за Синдрома на Турет, докато отсъствах от училище, защото бях болна и гледах епизод от токшоуто на Сали Джеси Рафаел.

Господин Ларсън ми помаха в отговор.

Пред стаята на господин Ларсън имаше счупен чин и Артър бе подпрял раницата си върху него. Тършуваше в нея, но когато приближих, вдигна поглед към мен.

— Хей — каза той.

— Здрасти.

— Очилата ми — поясни той.

— О! — пъхнах ръце под презрамките на раницата и ги стиснах здраво.

— Сега ли ще обядваш? — попита той.

Кимнах. Бях планирала да прекарам това време в библиотеката. Не можех да си представя нищо по-ужасно от следната картина — след като си платя храната, да се огледам наоколо, посрещната от безброй безименни лица. Да се окажа принудена да седна някъде, където не съм желана, защото не е позволено да изнасяме храна от столовата. Има толкова малко теми за разговор в първия учебен ден и никой не иска да си губи ценното време за клюки, нагърбвайки се с отговорността да приобщи новото момиче. Знаех, че постепенно всичко ще се превърне в нещо познато. Къдравата червенокоска с чело, покрито с нежни сини вени, щеше да стане момичето с най-висок коефициент на интелигентност в класа, щеше да реши да кандидатства преждевременно в Харвард и щеше да бъде отличена като първия възпитаник на „Брадли“ от випуск 2005, който щеше да бъде приет. (Влизаха девет от седемдесет и един ученици във випуск. Списанието „Мейн Лайн“ ненапразно бе обявило „Брадли“ за „образцова“ гимназия, която ти дава възможност да влезеш в колеж.) Ниският набит футболист с истински плочки щеше да стане момчето, ощастливено от свирката на Линдзи Хейнс (Биз) в мазето на най-добрия му приятел, докато същият е гледал шоуто. Постепенно щях да свържа всички тези лица с хората, а и аз самата щях да се превърна в някой за всички останали. Щяха да се разказват забавни случки защо и с кого съм седяла, защо съм проявила лоялност към определени хора. Но дотогава предпочитах да пощадя достойнството си и да подхвана отрано домашната по испански в библиотеката.

— Ще вляза с теб — предложи Артър.

Преметна безформената раница през рамо и ме поведе. Отеклите му бели прасци се отриваха един в друг, докато слизаше тромаво по стълбите. Знаех какво е да се чувстваш предаден от тялото си. Бях едва на четиринадесет, а вече приличах на колежанка, която трябва да свали седемте килограма, натрупани в първи курс. Но младежите бяха глупави и тъй като имах относително слаби рамене и крака и гърди на порноактриса, които преливаха от тениски с шпиц деколте, смятаха, че притежавам идеалното тяло. Всъщност под дрехите представлявах генетична бъркотия и дори официална бална рокля, която би предизвикала у мен пристъп на анорексия, не би могла да поправи действителността. Стомахът ми бе набразден от тлъстини, а пъпът ми приличаше на око на азиатец. Добре че това лято излязоха на мода танкините^[2]. За пръв път в живота си изпитвах признателност към някаква дреха.

— Ти да не би да си влюбена в господин Ларсън като всички останали момичета тук? — Артър се ухили и побутна вече откритите очила върху лъсналия си от пот нос.

— Предишните ми учители бяха монахини. Нима можеш да ме виниш?

— Католичка — обяви той тържествено. Явно тук не се бяха сблъсквали с много представители на моя вид. — Къде?

— Академията „Света Тереза“. — Зачаках реакцията му. Предполагах, че едва ли ще е очарован. Изражението му остана равнодушно и затова добавих: — В Малвърн.

В известен смисъл Малвърн се считаше за началото на Мейн Лайн, но по-скоро приличаше на най-обикновени войски, бранещи генералите и капитаните си, скрити на топло в лагера. Плебеите пристъпваха по границата на Мейн Лайн и злобееха срещу най-одумваните обитатели на квартала. Малвърн всъщност не принадлежеше към тяхната династия.

Артър направи физиономия:

— Малвърн? Това е далече. Там ли живееш?

И така започнаха безкрайните обяснения. Не, всъщност не живея там. Живеех в Честър Спрингс, който бе дори още по-далече, и се влачех сред простолюдието. И макар че имаше красиви старинни къщи, които биха предизвикали хорското одобрение, не живеех в никоя от тях.

— На какво разстояние е това? — попита Артър, след като приключих многослойната си тирада.

— На около половин час — беше на около четиридесет и пет минути, в някои дни — на петдесет, но това бе поредната лъжа, която се научих да изричам.

Двамата с Артър се озовахме на входа на столовата и той ми кимна да вляза първа.

— След теб.

 

 

Все още не знаех от кого трябва да се страхувам и макар че столовата преливаше от енергия, която би могла да бъде изтълкувана като застрашителна, не й обърнах внимание. Видях как Артър помаха на някого и го последвах, когато ми каза:

— Хайде.

Столовата беше мястото, където се съединяваха старата сграда и новото училище. Дървените маси имаха избелелия цвят на еспресо и на местата, където бяха издълбани, се забелязваха пясъчножълтите им скелети. Подовете бяха в същия тъмен нюанс и отвеждаха към голям коридор, който преминаваше в новопостроеното преддверие с оберлихти, блестяща мозайка и френски прозорци, които гледаха към вътрешния двор, където по-малките ученици се щураха из тревата. Храната се намираше в U-образна зала, която посрещаше учениците от старата сграда с плот, отрупан с деликатеси. Оттам те се насочваха към новото преддверие, блъскайки се в кокалестите ръце на възстановяващите се анорексички, които се тълпяха около плота със салатите, за да си вземат броколи и обезмаслен италиански дресинг.

Последвах Артър, който спря на маса, разположена край старинна камина. Изглеждаше така, сякаш не бе използвана от години, но покритите в сажди стени подсказваха, че предишните обитатели се бяха радвали на уюта й. Артър метна раницата си на стола срещу едно момиче с големи кафяви очи. Бяха толкова раздалечени, че на практика се намираха на скулите й. Децата я наричаха Акулата зад гърба й, но необикновените й очи всъщност бяха най-хубавата й черта и това, което в крайна сметка съпругът й щеше да харесва най-много в нея. Носеше широки панталони в цвят каки и бял памучен пуловер, който щедро се бе нагънал под едрите й гърди. До нея седеше друго момиче, подпряло брадичка на ръцете си. Дългата й кестенява коса се спускаше по раменете й и се разстилаше около лактите й на масата. Беше толкова бледа, че бях шокирана от късата й пола, безсрамно разкриваща белите й крака. Мама не би ми позволила да изляза с толкова безцветна кожа, а по-скоро би ме вързала в някой солариум. Но това явно не й пречеше. Момчето до нея носеше футболна фланелка, която явно бе задължителна част от здравословния му и очарователен външен вид. Ръката му почиваше на кръста й, място, което само едно гадже имаше позволение да докосва.

— Хей — обади се Артър. — Това е ТифАни. Ходила е в католическо училище. Бъдете мили с нея, и без това не й е било лесно.

— Здрасти, ТифАни — ведро поздрави Акулата. Тя обираше с пластмасова лъжичка краищата на празна чаша от пудинг, опитвайки се да изстърже последните остатъци от шоколадовия крем.

— Здравей.

Артър кимна към Акулата:

— Бет. — После към бледото момиче: — Сара. — А накрая към приятеля й: — Теди.

Последва акапелно приветствие. Вдигнах ръка и отново ги поздравих.

— Хайде — дръпна ме Артър за ръкава.

Закачих раницата си на облегалката на един стол и се приближих към опашката пред плота с деликатесите. Когато дойде ред на Артър, той си поръча огромен сандвич с ростбиф и пуешко, три вида сирена, без домати, само маруля и толкова много майонеза, че всеки път, когато отхапеше, се чуваше мляскащият звук от плънката. Поисках сирене, горчица и домат в спаначена палачинка (о, дните, когато си мислехме, че палачинките съдържат по-малко калории от хляба!). Артър метна два пакета чипс върху подноса си. Забелязах, че повечето момичета не използваха поднос, затова последвах примера им. Понесох палачинката и диетичния си плодов чай към касата и зачаках на опашката, за да платя.

— Харесвам панталоните ти.

Комплиментът ме накара да се обърна. Едно момиче, което изглеждаше изключително странно и в същото време много привлекателно, кимна към оранжевия ми карго панталон, който се бях зарекла да не сложа никога повече. Косата й беше в толкова равномерен меднорус цвят, че едва ли бе естествен, големите й кафяви очи сякаш бяха лишени от мигли. Само момиче с басейн в задния двор и никаква лятна работа можеше да има кожа с подобен тен.

Носеше сексапилна розова риза с копчета и ученическа карирана пола, която със сигурност нарушаваше правилото за позволената дължина. Начинът, по който бе облечена, бе предизвикателство към преобладаващо андрогенния стил, утвърден сред първокурсничките в „Брадли“, но се държеше като човек, който ръководи парада.

— Благодаря — усмихнах се аз.

— Нова ли си? — попита тя. Гласът й бе дрезгав и звучеше като от онези реклами, които те призоваваха да се обадиш веднага на най-горещата еротична линия. След като кимнах, тя каза: — Аз съм Хилари.

— Аз съм ТифАни.

— Ей, Хилари! — Гърмящият глас идваше от центъра на най-важната маса в столовата, препълнена с момчета с космати крака. Това бяха истински косми — дебели и тъмни като на баща ми. Около тях се бяха скупчили покорни кискащи се момичета, които взаимно се обвиняваха, че се държат като страхливки, глупачки и задници.

— Хей, Дийн! — поздрави го Хилари.

— Вземи ми малко желирани бонбони — поръча той.

Хилари нямаше поднос, а ръцете й бяха заети. Тя стисна кутийката диетична кола с брадичката, а пакета с гевречета — в извивката на лакътя.

— Аз ще ги взема. — Застанах до касата и сграбчих торбичката с бонбони преди нея, като платих всичко въпреки протестите й.

— Няма да го забравя — каза тя и наниза бонбоните на кутрето си. Някак си успя да отнесе всичко сама.

Настигнах Артър, който се размотаваше на няколко крачки от касата. Лицето ми бе пламнало от срещата и любопитството, което Хилари бе проявила към мен. Понякога временното примирие между момичетата беше много по-ценно от това някое момче, което наистина харесваш, да те покани на среща и да продължи да излиза с теб, дори и след като сте правили секс.

— Виждам, че си срещнала половината от ХО^[3].

Обърнах се и видях как Хилари метна бонбоните върху подноса за обяд на Дийн. Момчетата можеха да използват подноси.

— Мръсница ли е?

— Това е акроним на Хилари и най-добрата й приятелка Оливия. Онази там. — Кимна към момиче с къдрава кестенява коса, което се смееше насърчително, докато Косматите крака строяха крепост от празните картонени кутии за пържени картофи. — Всъщност тя го измисли. Не мисля, че дори знаят какво значи акроним — въздъхна Артър, тържествувайки над невежеството им. — Но това прави цялата тази история още по-възхитителна.

Може и да не бях разбрала първоначално, че Холдън Колфийлд има психическо разстройство, но Господ да ми е на помощ, ако не знаех какво означава акроним.

— Наистина ли са развратници? — Никога не бях чувала някое момиче доброволно да избере да бъде наричано с подобна дума. Веднъж ме бяха нарекли мръсница, но това бе естествената промяна, която преживяваш, когато си на дванадесет и вече имаш гърди. Тогава плаках в скута на мама цял час.

— Могат само да си мечтаят. — Кожата в горната част на мазния нос на Артър се сбърчи. — Дори ако някой пенис ги цапардоса в лицето, няма да знаят какво да правят с него.

 

 

След обяда имах химия, един от най-омразните ми предмети, но въпреки това се вълнувах, защото и двете мръсници бяха в класа ми. Ентусиазмът ми се охлади набързо, когато учителката каза да се разделим по двойки за експеримент, който щеше да докаже, че химията може да е нещо много яко. Погледнах отчаяно вдясно, но съседът ми вече се беше обърнал с гръб и даваше знак на някой, с когото искаше да си партнира. Вляво ситуацията не бе по-различна. Щастливите двойки се понесоха към задната част на стаята. Благодарение на тази миграция съзрях една сродна самотна душа, момче със светлокестенява коса. Очите му бяха толкова сини, че се забелязваха от другия край на стаята. Той ми кимна и повдигна вежди — мълчалива молба да бъда негов партньор, макар че всъщност нямах друг избор. Кимнах в отговор и се отправихме към работните маси зад редиците с чинове.

— Чудесно — каза госпожа Чембърс, когато забеляза, че стоим един до друг, все още леко разколебани. — Лиам и ТифАни, заемете последната маса край прозореца.

— Сякаш имаме друг избор — тихо промърмори Лиам, за да не го чуе госпожа Чембърс. — Благодаря ви, че сте толкова загрижена за новаците.

След миг осъзнах, че той също причисляваше себе си към категорията „новаци“. Стрелнах го с поглед:

— И ти ли си нов?

Сви рамене, сякаш го смяташе за нещо очевидно.

— Аз също! — прошепнах развълнувано. Не можех да повярвам на късмета си, че ми бе станал партньор. Съществуваше неписан закон, по силата на който новаците бяха длъжни да се грижат един за друг.

— Знам — повдигна крайчеца на устата си в свенлива усмивка и следобедната светлина озари трапчинката на бузата му. В този миг можеше да позира за плакат в някое тийнейджърско списание, който ти идеше да откъснеш. — Твърде си хубава, за да те изберат последна.

Притиснах бедрата си едно към друго, за да потуша лумналия пожар.

Госпожа Чембърс се впусна в лекция за безопасността, но никой не й обърна внимание, докато не спомена, че ако не сме внимателни, може да си тръгнем с опърлени коси и вежди. Погледнах през рамо към нея и забелязах, че Хилари беше вторачила в мен големите си очи с оголени клепачи, сякаш вече я бе сполетяла участта, която така тревожеше госпожа Чембърс. Трябваше да взема мигновено решение — да извърна поглед и да се престоря, че не съм я хванала, или да се усмихна и да си разменим някакъв мълчалив жест, с който да спечеля симпатиите й още повече. Инстинктът, който ми бе извоювал мимолетната популярност в „Света Тереза“, взе превес и избрах втората възможност.

За мое удоволствие Хилари отвърна на усмивката ми и сръчка Оливия, прошепвайки й нещо, когато се приведе по-близо. „Той е секси“, промълви беззвучно Оливия, като разтвори широко уста при думата „секси“ и кимна едва забележимо към Лиам. Бързо се обърнах към него, за да се уверя, че не гледа, а после отвърнах: „Знам“.

Божичко, когато звънецът би в 3:32 следобед, бях доволна от себе си. Беше едва първият ми ден, а бях флиртувала с привлекателното ново момче, бях си позволила да предявя правата си над него само защото и двамата бяхме нови, и бях установила връзка с мръсниците. Идеше ми да изпратя цветна поздравителна картичка на онзи звяр сестра Джон: „Скъпа сестро Джон, справям се отлично в настоящото си училище. Открих човека, който бих искала да отнеме девствеността ми. Мога само да ви благодаря!“.