В спомените ми болницата е зелена. Зелени подове, зелени стени, дълбоки зеленикави сенки под очите на полицаите. Дори повръщаното изглеждаше като мътна бледозелена субстанция, която потъваше на дъното на тоалетната. Пуснах водата, мислейки си за това колко пъти мама ме бе съветвала да нося чисто бельо, „защото, ТифАни, какво ще стане, ако попаднеш в автомобилна катастрофа?“. Не че бельото, което свалях в момента, не бе чисто, но беше старо и имаше дупка над слабините, достатъчно голяма, че през нея да се промъкват няколко косъмчета. Щяха да минат много години, преди да почна редовно да се разкрачвам пред индийките от салон за красота „Шоба“. „Всичко ли?“ „Всичко.“

Натъпках дрипавото бельо в крачола на спортния си панталон, който пък напъхах в чистата торбичка за доказателства, за да я предам на полицейската служителка, която приличаше на мъж повече от полицай Пенсакол. Вътре вече бяха жилетката „Джей Кру“ и потникът ми „Викториас Сикрет“, и двете оцветени с кръв, която още не бе напълно изсъхнала. Миризмата им бе толкова носталгична и позната за мен. Откъде ми бе толкова позната? От почистващите препарати може би. Или от организацията YMCA в Малвърн, където за първи път се научих да плувам.

Този, който получеше найлоновия плик с дрехите ми, съдържащи ДНК на няколко мъртви тийнейджъри, без съмнение щеше да намери бельото в крачола на панталона. Не бе някакво гениално скришно място. Но представата за това как бельото ми се подмята из торбичката пред всички, покрай които мине, ме изпълваше с отчаяние. Бях толкова уморена от всичко, което ме излагаше на показ и ме позореше.

Увих се в тънкия болничен халат и преминах на пръсти през болничната стая, за да седна върху болничното легло с прибрани към тялото си ръце, опитвайки се да придържам гърдите си. Те изглеждаха огромни и непредсказуеми без сутиен. Мама седеше в стола до леглото — бях й забранила да ме приближава или да ме докосва, или каквото и да било — и плачеше. Беше вбесяващо.

— Благодаря — каза ми полицай Жената-мъж, но не звучеше като да ми е благодарна.

Сгънах крака под себе си. Не се бях бръснала от седмици и не исках никой да види наболите черни косъмчета около глезените ми. Докторът, също жена (никакви мъже, дори татко беше в коридора), се приближи до мен, за да ме прегледа. Настоях, че не съм ранена, но доктор Левит изтъкна, че понякога изпадаме в шок, при който не осъзнаваме нараняванията си, и просто иска да се увери дали моят случай не е такъв. Имах ли нещо против да го направи? Исках да й се разкрещя да спре да ми говори като на петгодишна, която ще ваксинират против тетанус. Нищо ми нямаше, просто бях забила нож в нечии гърди.

— Съжалявам — полицай Жената-мъж препречи пътя на доктор Левит, — но първо трябва да й взема проба. Може да заличите доказателства при прегледа.

Доктор Левит се отдръпна.

— Разбира се.

Полицай Жената-мъж дойде при мен с малкия си комплект за събиране на доказателства и изведнъж разбрах колко по-добре ми беше преди малко с хубавата доктор Левит, която просто искаше да ме прегледа. Все още не бях плакала. Бях гледала достатъчно серии на „Закон и ред“, за да знам, че сигурно е заради шока, но от това не ми стана по-добре. От мен се очакваше да плача, а не да си мисля за вечеря и как мама вероятно щеше да ми позволи да ям каквото си поискам след ден като този. Къде щяхме да идем? Устата ми се напълни със слюнка, щом се замислих над възможностите.

Полицай Жената-мъж потърка с тампон кожата под ноктите ми и тази част мина нормално. Но после тя посегна към отвора на болничния ми халат, при което сълзите ми рукнаха гневни и аз сграбчих подобните на наденички китки на полицайката. Стига! Чувах тази дума многократно и отначало си помислих, че полицай Жената-мъж казва на мен да спра, но после разбрах, че я изричам аз и че се боря с жената, като че ли тя бе Дийн — ритах, мятах се и хапех. Халатът ми се разтвори и гигантските ми гърди се изсипаха навсякъде и когато осъзнах, че и мама се е надвесила над мен и вижда голото ми тяло, се претърколих на една страна и отново повърнах. Малко от повръщаното попадна върху лесбийския черен панталон на Жената-мъж и това почти ме накара да се усмихна.

Когато дойдох на себе си, имах чувството, че съм се върнала назад във времето. Мислех, че съм в болницата, защото съм получила реакция от тревата, която бях пушила в дома на Лия. Помислих си: Сигурно много хора са ми сърдити.

Опипах тялото си надолу още преди да си отворя очите и с облекчение усетих, че някой бе завързал отново халата ми и бе подвил от двете ми страни дебело бяло одеяло.

Стаята бе празна и тиха, сумракът засенчваше прозорците. Беше време за вечеря. Бях решила, че ми се ходи в „Бертучис“. Бях в настроение за фокачата и хляба им със сирене.

Подпрях се на лакти и се надигнах. Мускулите ми се разтрепериха и осъзнах как досега съм приемала за даденост всекидневното им използване. Устните ми бяха покрити с някакъв слой, който езикът ми не успя да пробие. Беше здраво полепнал и трябваше да го изтъркам с юмрук.

Изведнъж вратата се отвори и мама влезе.

— О! — Тя отстъпи назад стреснато. В ръката й имаше чаша кафе и престояло парче сладкиш. Още дори не пиех кафе, но исках и двете, толкова бях прегладняла. — Събудила си се.

— Колко е часът? — Гласът ми звучеше дрезгаво. Все едно бях болна. Преглътнах, за да се уверя, но гърлото не ме болеше.

Мама тръсна ръка, за да освободи фалшивия диамантен „Ролекс“ от ръкава си.

— Шест и половина.

— Да отидем в „Бертучис“ за вечеря — предложих.

— Миличка. — Мама понечи да седне на ръба на леглото, но се сети за предупреждението ми и рязко се изправи. — Шест и половина сутринта е.

Пак погледнах през прозореца, разбирайки, че светлината навън се усилва, а не намалява.

— Сутринта ли? — повторих. Започна пак да ми се вие свят и да ми се плаче. Просто ме беше много яд, че не разбирам нищо. — Защо ме остави да спя тук? — поисках обяснение.

— Доктор Левит ти даде онова хапче, помниш ли? — каза мама. — За да се успокоиш.

Присвих очи, опитвайки се да стигна до спомените си, но не успях.

— Не помня — изстенах аз. Закрих лицето си с ръце. Плачех тихо за нещо, но не знаех за какво.

— Шшшт, ТифАни — прошепна мама. Не можех да я видя, но си я представих как е посегнала към мен, преди отново да се сети. Въздъхна примирено. — Ще извикам доктора.

Стъпките на мама се отдалечиха и тогава си спомних как прасците на Бен, от чиято белота ми се бе догадило, бяха изчезнали в пушека.

Мама се върна, но не с доктор Левит. Тази лекарка не носеше престилка, а изтъркани джинси с прещипани крачоли, под които се показваха тънки глезени и бели, чисто нови гуменки. Косата й бе оформена в лъскаво сребристо каре. Тя изглеждаше като жена, която има градина и носи широка сламена шапка, докато се грижи за доматите си, след което се възнаграждава с чаша лимонада на предната веранда.

— ТифАни — каза тя. — Аз съм доктор Пъркинс. Но искам да ме наричаш Анита. — Молбата й бе тиха и твърда.

Притиснах ръце към бузите си, изтривайки сълзите, примесени с кожна мазнина.

— Добре — съгласих се.

— Искаш ли да ти донеса нещо? — попита Анита.

Подсмръкнах.

— Много бих искала да си измия зъбите и лицето.

Анита кимна тържествено, сякаш нещата, които исках да направя, бяха много важни.

— Стой тук. Ще се опитам да го уредя.

Анита изчезна за не повече от пет минути, след което се върна с туристическа четка за зъби, детска паста за зъби с плодов аромат и един сапун „Дав“. Помогна ми да стана от леглото. Нямах нищо против Анита да ме докосва, защото тя не изглеждаше така, все едно ще изпадне в истерия всеки момент и ще кара мен да успокоявам нея.

Пуснах водата, за да не чувам как Анита и мама разговарят за мен, докато съм в банята. Изпишках се и си измих лицето, изчетках зъбите си, като изплюх дълга лепкава струя сладка паста за зъби в мивката. Тя не искаше да се отдели от устните ми и трябваше да я изтрия с пръсти.

Когато отново се показах в стаята, Анита ме попита дали съм гладна, каквато бях — и то зверски. Попитах мама какво е станало със сладкиша и кафето и тя отвърна, че татко го е изял. Погледнах я кръвнишки, докато се качвах обратно в леглото.

— Ще ти донеса каквото искаш, скъпа. В столовата има гевречета, портокалов сок, плодове, яйца, зърнени закуски.

— Геврече — заръчах. — С крема сирене. И портокалов сок.

— Не съм сигурна дали имат крема сирене — каза мама. — Може да имат масло.

— Навсякъде, където продават гевречета, има крема сирене — озъбих се аз.

Това беше от типа грубиянски отговор, който в нормални обстоятелства би накарал мама да ме нарече неблагодарна кучка, но мама не посмя пред Анита. Само си сложи една голяма фалшива усмивка и се обърна да излезе, при което се видя вдлъбнатината в косата й на тила, която се бе получила от спането й в твърдия болничен стол.

— Може ли да седна тук? — посочи Анита към стола до леглото.

Вдигнах рамене, сякаш ми е все едно.

— Разбира се.

Анита се опита да седне с крака, подгънати под тялото, но столът бе твърде малък и твърде неудобен. Тя се настани по нормалния начин, като кръстоса небрежно крак върху крак, а ръцете й обгърнаха коляното. Ноктите й бяха светлолилави.

— Преживяла си доста през последните двайсет и четири часа — заяви Анита, което не бе изцяло вярно. Преди двайсет и четири часа тъкмо ставах от сън. Преди двайсет и четири часа бях само заядлива тийнейджърка, която не искаше да ходи на училище. Точно преди осемнайсет часа открих как изглежда слизестата вътрешност на човешкия мозък и как изглежда лице без кожа и устни.

Кимнах, макар сметките й да не бяха точни, и Анита каза:

— Искаш ли да поговориш с мен за това?

Харесваше ми, че Анита седи до мен, а не срещу мен, изучавайки ме с поглед, все едно бях спиртосан труп, очакващ дисекция. След години разбрах, че това е психологически трик, който да накара хората да се разкрият. Бях дала следния съвет в „Дъ Уиминс Мегъзин“: ако ви предстои труден разговор с „вашето момче“ — как ненавиждам този термин, — проведете го, докато шофирате, защото той ще е по-отворен към разговора, когато седите един до друг, вместо ако повдигнете въпроса за съвместно съжителство лице в лице.

— Артър мъртъв ли е? — попитах.

— Артър е мъртъв — отговори Анита съвсем сухо.

Знаех вече отговора, но бе шокиращо да чуя тези думи от човек, който никога не бе познавал Артър. Който допреди няколко часа не бе и предполагал за съществуването на Артър.

— Кой друг? — събрах кураж да попитам.

— Ансли, Оливия, Тиодор, Лиам и Пейтън. — Никога не съм знаела, че истинското име на Теди е Тиодор. — О, също и Бен — добави тя.

Почаках я да си спомни още имена, но тя не го направи.

— Ами Дийн?

— Дийн е жив — заяви Анита и аз я зяпнах с отворена уста. Бях сигурна, че е мъртъв, когато го оставих. — Но е много лошо ранен. Навярно няма да може да ходи отново.

Дръпнах одеялото към устата си.

— Няма да може да ходи?

— Куршумът е влязъл в слабините му и е разкъсал един прешлен в гръбначния му стълб. В момента получава възможно най-добрите грижи — обясни Анита и добави: — Има късмет, че е жив.

Преглътнах по същото време, когато в гърлото ми се надигна хлъцване. В резултат получих болка в гърдите.

— Как умря Бен?

— Самоуби се — отвърна Анита. — Такъв е бил по принцип планът и на двамата. Така че не бива да изпитваш угризения заради това, което си сторила.

Страхувах се да призная на Анита, че не изпитвам угризения. Че не чувствам нищо.

Мама се появи на вратата, в едната ръка държеше издут геврек, а в другата — портокалов сок.

— Имаха крема сирене!

Мама явно сама бе овкусила геврека. Количеството крема сирене бе оскъдно, но бях толкова гладна, че не я упрекнах. Струваше ми се странно, че изпитвам такъв глад. Не беше като да е обяд, когато са минали само няколко часа от закуската и стомахът ти да гъргори по време на часа по история. Чувството бе такова, все едно гладът се е разпространил из цялото ти тяло. В действителност стомахът не те боли изобщо, но чувстваш крайниците си безтегловни и слаби, а челюстта ти разбира това и се опитва да дъвче възможно най-бързо.

Изгълтах портокаловия сок и с всяка глътка сякаш ожаднявах повече, а накрая смачках чашата, опитвайки се да изцедя последната капка.

Мама ме попита дали искам друго, но аз не исках. Храната и сокът ме бяха възстановили, дадоха ми силата да схвана реалността от последните осемнайсет часа. Някакъв невидим прилив се надигаше в стаята, поглъщаше ме и потапяше всичко в мъка.

— Питах се… — Анита се приведе напред и притисна ръце в коленете си, отправяйки настойчив поглед към мама. — Може ли да поговоря с ТифАни насаме?

Мама съедини лопатките си и остана изправена.

— Зависи какво иска ТифАни.

Аз исках точно това, но с подкрепата на Анита желанието ми изглеждаше прекалено силно, за да го понесе. Казах меко, за да не нараня чувствата й:

— Всичко е наред, мамо.

Не знам какво очакваше мама да кажа, защото тя очевидно се изненада. Събра празната чаша от сока и салфетките от скута ми и съобщи официално:

— Много добре в такъв случай. Ще бъда точно отпред в коридора, ако имаш нужда от мен.

— Би ли затворила вратата след себе си? — извика Анита след нея и на мама й се наложи да се пребори със стопера на вратата, но не успя да го махне в продължение на няколко мъчителни секунди и чак я съжалих. Накрая успя, но вратата се затваряше мудно зад нея, така че видях мама, когато тя си мислеше, че не я виждам. Тя погледна нагоре към тавана, после обви с ръце мършавото си тяло и се олюля напред-назад, устата й се разтегна в безмълвно ридание. Прииска ми се да изкрещя на татко да я прегърне, по дяволите!

— Имам чувството, че ти е трудно да си край майка си — отбеляза Анита.

Нищо не казах. В момента усещах желание да я защитавам.

— ТифАни — заговори Анита. — Знам, че си преживяла много. Повече, отколкото би трябвало да е преживяло едно четиринайсетгодишно момиче. Но трябва да ти задам няколко въпроса за Артър и Бен.

— Казах всичко на полицай Пенсакол вчера — възразих аз.

След като бях избягала от столовата, толкова сигурна, че Дийн е мъртъв, хукнах по същата пътека, по която бе тръгнала Бет, само че не се разкрещях както нея. Не знаех къде е Бен, не исках да привличам внимание върху себе си. По това време той вече е пъхнал дулото на пистолета в устата си, но аз нямаше как да го знам. Когато се натъкнах на редицата полицаи от специалните части, аз се приведох, оръжията им се насочиха към моето приближаващо се тяло и аз си мислех, че се целят в мен. Всъщност се обърнах, за да се върна в училището. Но един от тях хукна след мен и ме избута през тълпата от ококорени зяпачи и истерични майки в нелепи анцузи за разхождане на кучета, които крещяха имена към мен и се молеха да узнаят дали рожбите им са добре.

„Мисля, че го убих!“ — казах аз, лекарите се опитаха да ми сложат кислородна маска, но полицаите се намесиха и поискаха да узнаят подробности. Казах им, че това са Бен и Артър. „Артър Финърман!“, изкрещях аз, тъй като ме питаха отново и отново: „Бен кой? Артър кой?“ Дори не си спомнях фамилията на Бен.

— Знам, че си разказала всичко — рече Анита. — И те са ти много признателни за информацията. Но аз не съм тук да те разпитвам за това какво се е случило вчера. Опитвам се да си изградя ясна представа за Артър и Бен. Да се опитам да разбера защо са направили това, което са направили.

Изведнъж се притесних, че не знам коя е Анита.

— От полицията ли си? Мислех, че си психотерапевт.

— Аз съм съдебен психолог — обясни Анита. — От време на време работя като консултант към полицията на Филаделфия.

Това ми прозвуча по-страшно и от полицията.

— В такъв случай от полицията ли си или не?

Анита се усмихна и по кожата край очите й се образуваха три отчетливи линии.

— Не съм от полицията. Но искам да съм абсолютно честна с теб: каквото ми кажеш, ще го споделя с тях. — Тя се намести в малкия стол и се сви. — Знам, че вече си дала много важна информация, но мислех, че можем да поговорим за Артър. За отношенията ти с Артър. Разбирам, че сте били приятели. — Очите й ме огледаха от горе до долу бързо, сякаш четеше вестник. Когато не казах нищо, тя опита отново: — Бяхте ли приятели с Артър?

Отпуснах безпомощно ръце върху леглото.

— Той ми беше много сърдит.

— Е, приятелите понякога се карат.

— Бяхме приятели — рекох неохотно.

— И защо ти беше толкова сърдит?

Заопипвах една измъкната нишка от болничното одеяло. Не можех да обясня цялата история, ако не разкажех за онази нощ в къщата на Дийн. А нея не можех да разкажа, никога.

— Откраднах му една снимка… на която е заедно с баща си.

— Защо си го сторила?

Изпънах пръстите на краката си, сякаш това можеше да ме освободи от раздразнението. Чувството беше същото, както ако мама ми задаваше прекалено много въпроси за приятелите ми. Колкото повече ровеше, толкова по-силно се съпротивлявах да й дам информацията, до която тя отчаяно искаше да се докопа.

— Защото той ми каза едни много гадни неща и аз исках да си го върна.

— Какво ти каза той?

Задърпах по-силно свободния край на нишката и в резултат се получи снопче от разплетени нишки. Не можех да разкажа на Анита ужасните неща, които ми каза Артър, защото трябваше да й разкажа за Дийн. И за Лиам, и за Пейтън. Мама щеше да ме убие, ако разбереше какво се е случило онази нощ.

— Беше ми сърдит, защото започнах да движа с Дийн и Оливия и онези другите.

Анита кимна веднъж с глава, сякаш разбираше.

— Значи, се е почувствал предаден от теб?

Вдигнах рамене.

— Предполагам. Той не харесваше Дийн.

— Защо?

— Защото Дийн го тормозеше. Той тормозеше и Бен. — И изведнъж усетих в ръката си картата, която щеше да ме изведе невредима от тази бъркотия. Трябваше да преведа всички в моята посока умело и уверено, иначе нямаше да спрат да ровят. Докато не стигнат чак до онази нощ през октомври. Попитах великодушно: — Знаеш ли какво направиха Дийн и Пейтън на Бен?

В тъмните очи на Анита се надигна любопитство. Разказах й всичко.

Анита изглеждаше много доволна от информацията, която й дадох, и ми благодари, че съм била толкова „смела и пряма“. Можех да си ида вкъщи, ако исках.

— Дийн също ли е в тази болница? — попитах.

Анита събираше нещата си да си тръгва, но спря, когато чу въпроса ми.

— Възможно е. Искаш ли да го видиш?

— Не — рекох. А после: — Може би. Не знам. Много ли е зле?

— Ако искаш съвета ми — каза Анита, — по-добре се прибери вкъщи, при семейството си.

— Трябва ли да ходя на училище днес?

Анита ме погледна странно. Това беше друг важен поглед, но го разбрах чак по-късно.

— Училището ще бъде затворено за известно време. Не съм сигурна как точно смятат да приключат срока.

Анита все още не бе разтъпкала новите си гуменки и те скърцаха по лъскавия болничен под, докато вървеше към вратата. После мама се върна, този път с татко, който изглеждаше така, сякаш искаше да е където и да било другаде, само не и където беше — заседнал тук с нас, двете откачалки.

Удивих се от тъгата, която ме обзе, щом напуснах болницата, при вида на всички тези хора, бързащи за работа — мъжете, облечени с взети от химическо чистене костюми, жените, които караха децата си към държавното училище и ругаеха, че са изпуснали зеления светофар на Монтгомъри и Морис Авеню и сега щяха да закъснеят. Моментът, в който осъзнаваш, че дори теб да те няма, делничната суматоха ще продължи. Никой не е достатъчно специален, за да я спре.

Татко шофираше, понеже мама чувстваше слабост и трепереше.

— Виж! — протегна тя кокалестите си треперещи ръце за доказателство.

Аз се качих в колата. Кожата на седалката бе студена и твърда под болничната ми пижама. Тази пижама щеше да остане в гардероба ми до колежа. Тя бе любимата ми дреха, в която да се размотавам из къщи, докато ме мъчеше махмурлук. Изхвърлих я чак когато Нел ми показа колко е отвратително, че съм я задържала.

Повъртяхме се из паркинга на болница „Брин Мар“, докато намерим изход. Татко рядко идваше насам, а мама през целия път му досаждаше:

— Не, Боб, наляво. Наляво!

— Господи, Дина. Успокой се.

Когато пътят се отдалечи от живописните градчета и китните малки бутици и луксозните паркинги се смениха със заведения на „Макдоналдс“ и скучни молове, някаква паника нахлу в сложния ми лабиринт от емоции. Ами ако учебните часове в „Брадли“ никога не се възобновят? Нямаше да остане нищо, което да ме държи свързана с Мейн Лайн. Имах нужда от „Брадли“. Беше се случило прекалено много, за да се върна в „Света Тереза“, към предишния си поразително безличен живот.

— Ще се върна ли в „Брадли“? — Въпросът ми се стовари тежко върху раменете на мама. Те увиснаха още по-надолу точно пред очите ми.

— Не знаем — отвърна мама в същия момент, в който татко каза: „Разбира се, че не“.

Видях строгия профил на мама, когато изсъска:

— Боб… — Мама я биваше в съскането, това беше дар, който бе предала и на мен. — Ти обеща.

Аз се изправих, оставяйки ромбоидно петно върху стъклото, където бях облегнала челото си. Явно сапунът „Дав“ не бе подходящ за мазната ми Т-зона.

— Чакайте. Какво си обещал?

Начинът, по който никой не ми отговори, начинът, по който и двамата продължиха да се взират напред, ме изнерви още повече.

— Хей? — казах по-високо. — Какво си обещал?

— ТифАни. — Мама притисна пръстите си от двете страни на носа в опит да облекчи настъпващото главоболие. — Ние даже не знаем какво ще реши училището. Това, което баща ти обеща, е да изчакаме информацията от администрацията, преди да вземем решение.

— А аз имам ли думата в това решение? — Признавам, че го казах като истинска гаднярка. Татко рязко свърна наляво и натисна педала на спирачката до долу. Мама залитна напред и под напора на колана издаде неженствено грухтене.

Татко се обърна и ме посочи с пръст. По лицето му бяха изпъкнали пурпурни вени. Той изкрещя:

— Не, нямаш! Нямаш!

— Боб! — възкликна мама.

Аз се свих в единия ъгъл.

— Добре — прошепнах. — Моля те.

Кожата под очите ми се бе ожулила от търкане и когато се разплаках, запари така, сякаш някой бе натрил алкохол в лицето ми. Татко осъзна, че все още размахва пръст към мен, бавно свали ръката си и я пъхна между краката си.

— ТифАни! — Мама се извъртя наполовина на седалката си, за да сложи ръка на коляното ми. — Божичко, бяла си като платно. Скъпа, добре ли си? Татко не искаше да те уплаши. Той просто в момента е много разстроен. — Винаги съм смятала мама за красива, но страданието я правеше грозна и неузнаваема. Тя подсмръкна няколко пъти, устните й тръпнеха от желание да ми кажат нещо утешително. Най-накрая успя да изрече: — В момента всички сме много разстроени. — Поседяхме така известно време, изчаквайки мама да спре да плаче, докато колата се люшкаше като люлка при профучаването на автомобилите край нас.

Когато се прибрахме вкъщи, последва още една разправия. Мама искаше да си почивам в стаята. Тя бе взела шише с хапчета от Анита, в случай че получа пристъп, и бе готова да ми донесе всичко, което поискам — храна, кърпички, списания, лак за нокти, ако ми се доще да си направя маникюр. Но аз исках телевизор. Имах нужда да ми се напомни, че светът все още е тук, обикновен и глупав както всякога с развлекателните предавания и превзетите сапунени сериали. Списанията щяха да свършат същата работа, да те пренесат в един глуповат свят, но щом попълниш теста на последната страница и откриеш, че, да, имаш прекалено властен характер и това отблъсква мъжете, магията се разваляше. А аз имах нужда от постоянен паспорт за Страната на глупавите фантазии.

Татко се отправи директно към спалнята. След двайсет минути се показа, обръснат и облечен със спортен панталон и онази грозна жълта риза, с която се тревожех да не дойде да ме вземе от училище в редките случаи, когато това ставаше.

— Какво правиш? — попита мама.

— Отивам в офиса, Дина. — Татко отвори хладилника и си взе ябълка. Захапа я, зъбите му се впиха в кората както онзи нож се бе врязал в плътта на Артър. Извърнах поглед. — Ти какво мислиш, че правя?

— Просто си мислех, че трябва да сме заедно днес — каза мама малко по-ведро от нормалното и изведнъж болезнено закопнях за измислено семейство от Мейн Лайн с братя и сестри и лели и чичовци, които да живеят наблизо, за къща, дала живот на поколения от великата ни фамилия.

— Бих останал, ако можех. — Татко задържа ябълката между зъбите си, докато взимаше палтото си от гардероба в коридора и го навличаше. — Ще се опитам да се прибера рано.

Преди да излезе, ми пожела да се оправя. Благодаря, татко.

Крехката ни къща се разлюля из основи, когато татко тръшна вратата. Мама изчака нещата да си дойдат на мястото, преди да каже:

— Добре, щом предпочиташ да лежиш на дивана, няма проблем. Но аз предпочитам да не гледаш новини.

Новините. Дори не ми бе хрумнало да ги пусна, преди мама да ги спомене, а сега те бяха всичко, което исках да гледам. Фокусирах погледа си върху нея предизвикателно.

— Защо не?

— Защото ще е твърде обезпокоително за теб — отвърна мама. — Показват картини от… — Тя спря и стисна твърдо устни. — Няма нужда да виждаш това.

— Картини от какво? — настоях.

— Моля те, ТифАни — каза мама. — Просто прояви малко уважение към желанията ми.

Казах й, че ще го направя, макар да не мислех така, и се качих горе да се изкъпя и да си сложа чисти дрехи. После слязох веднага долу с намерението да включа новините, но мама тършуваше из хладилника. Къщата бе проектирана с голям прозорец по средата на кухнята, така че можеш да седиш на масата и да гледаш телевизора във всекидневната. Не ми се искаше да ми натяква как не уважавам желанията й, затова превключих на MTV.

След няколко минути чух мама да снове из кухнята и да мърмори, че нямаме никаква храна в къщата.

— ТифАни — каза тя, — ще отскоча до магазина. Искаш ли нещо?

— Доматена супа — рекох. — И снакс със сирене.

— А нещо за пиене? Сода?

Тя знаеше, че спрях да пия газирано, когато започнах да тичам. Господин Ларсън ни каза, че всичко, което не е вода, ще ни дехидратира. Завъртях очи и отвърнах с едва доловимо „Не“.

Мама дойде пред дивана, гледайки надолу към мен така, сякаш бях тяло в ковчег. Намери едно одеяло и го разгъна във въздуха. То се приземи върху мен като перфектен саван.

— Не ми се ще да те оставям сама.

— Добре съм — изстенах аз.

— Моля те, не пускай новините, когато изляза.

— Няма.

— Знам, че ще ги пуснеш — каза мама.

— Тогава защо изобщо ми казваш да не го правя?

Мама въздъхна и седна на по-малкия диван срещу мен, възглавничките се свиха под тежестта й. Тя взе дистанционното и каза:

— Ако ще ги пускаш, предпочитам да ги гледаш с мен. — Все едно щях да пуша първата си цигара или нещо от сорта. — В случай че имаш някакви въпроси — добави тя.

Мама превключи от MTV на NBC и наистина, макар че по това време от деня в шоуто „Тудей“ би трябвало да тестват най-новите прахосмукачки, отразяваха „Поредната трагедия вследствие на училищна стрелба“. Мат Лоуър всъщност стоеше на тротоара пред старата сграда — онази част, която бе овъглена от пожара в столовата.

— Мейн Лайн е един от най-заможните райони в страната — говореше Мат. — Тази сутрин чух безброй пъти, че е невъзможно това да се е случило точно тук. И наистина не е за вярване. — Камерата се откъсна от него, за да разкрие един кадър отвисоко на училището, докато Мат мрачно изброяваше жертвите: — Загинали са седем души, двама от тях са стрелците, пет са жертвите. Един от тях е загинал по време на взрива в столовата, причинен от домашно направена бомба, сложена в раница и оставена близо до масата на най-популярните ученици, според официалната версия за събитията. Само една от бомбите се е взривила. Полицията смята, че са били най-малко пет и ако всички се бяха взривили, жертвите щяха да са много повече. Деветима ученици са в болницата с тежки наранявания, но без опасност за живота. По непотвърдена информация някои от тях са изгубили крайници.

Изпъшках:

— Изгубили крайници?

Очите на мама изглеждаха уголемени и насълзени.

— Тъкмо за това говорех.

— Кой? На кого се е случило това?

Мама докосна челото си с трепереща ръка.

— Някои имена нищо не ми говореха, затова ги забравих. Но имаше едно познато. На приятелката ти Хилари.

Изритах одеялото. То се заплете в краката ми и ми се прииска да разкъсам проклетото нещо нишка по нишка. Портокаловият сок сякаш завря в стомаха ми.

— Какво е станало с нея?

— Не знам със сигурност — изхленчи мама. — Но мисля, че е с откъснато стъпало.

Опитах се да стигна до банята, преди да избълвам вонящата зелена жлъчка навсякъде, както и стана. Мама каза, че няма проблем, че ще премахне петната със специален почистващ препарат. Важното било да си почивам. Даде ми едно от хапчетата на Анита. Просто да си почивам.

На няколко пъти се съвземах и чувах мама да говори по телефона. Чух я да казва:

— Много мило от ваша страна. Но тя си почива в момента.

След това пропаднах в черно блато, толкова гъсто, че бяха нужни огромни физически усилия, за да се измъкна. Опитах няколко пъти, преди да се предам и пак да пропадна надолу. Чак през нощта най-после успях да пробия през тъмното желе и да съставя думите, с които да попитам мама с кого е говорила по телефона.

— С няколко души — отвърна тя. — Бившият ти учител по английски се обади да пита как си…

— Господин Ларсън?

— Ъхъ, както и още една майка. След това започнаха да звънят един след друг.

Учебните занятия бяха преустановени за неопределен период от време. Мама каза, че съм имала късмет, че не съм в горен курс.

— Само си представи, ако трябва да кандидатстваш за колеж при цялата тази бъркотия. — Тя цъкна съчувствено.

— Господин Ларсън остави ли номера си?

— Не — отвърна мама. — Но каза, че пак ще се обади по-късно.

Телефонът не звънна повече до края на вечерта и прекарах първата си нощ на дивана, вперила безизразен поглед в телевизионния екран, слушайки как Бевърли, майка на четири деца, възторжено обяснява как си е върнала формата благодарение на този фантастичен диск с упражнения, а преди него бе опитала всичко. Лампите също бяха светнати. Друга особеност на нашата къща е, че фоайето на втория етаж е напълно открито, така че от която и от четирите спални да излезеш и да погледнеш през парапета, се виждам аз като купчинка сред боядисаните в пастелна акрилна боя стени. Татко на няколко пъти изхвърча от спалнята, оплаквайки се, че светлината под вратата му го държала буден. Накрая му казах, че на тъмно ме мъчат кошмари, и той повече не излезе от стаята си.

Задрямах точно когато слънцето се показа, а когато отново се събудих, телевизорът бе спрян, а дистанционното липсваше.

— Татко ти го взе — провикна се мама от кухнята, когато ме чу, че вършея наоколо. — Но излезе да ти купи списания, преди да замине на работа.

Обикновено мама преглеждаше списанията, които чета. Но сега бе дала дълъг списък на татко и му бе казала да ги купи всички, дори тези, които обещаваха да ме научат как да „възпламените бедрата му“. Това, както разбрах, бе нещо като компенсация, защото телевизията ми бе забранена. Обичах тези списания и до днес все още ги пазя в един кашон под леглото от детството си. Те ме накараха да поискам да се преместя в град — в който и да е град, да нося високи токове и да живея забележителен живот. В света на тези списания всичко бе забележително.

Беше по някое време следобед, мама дремеше на малкия диван, аз се бях излегнала на големия и четях едно ръководство за опушен грим, когато на вратата се позвъни.

Мама подскочи и ме изгледа укорно, сякаш аз бях вдигнала шума, който я събуди. Спогледахме се мълчаливо, когато звънецът отново иззвъня.

Мама прокара пръсти през косата си, разбухвайки я при тъмните корени, после поглади кожата под очите си, почиствайки остатъците от размазана спирала.

— По дяволите! — Тя раздвижи стъпалото си, щом стана, опитвайки да се отърси от сънливостта си. Не се получи. Тя закуцука към предната врата.

Дочух приглушено мърморене. Мама казваше: „Ама, разбира се“. Когато се върна във всекидневната, до нея имаше двама навъсени мъже в костюми с цвета на кафявата дамаска на дивана в мазето.

— ТифАни. — Мама използваше гласа си на гостоприемна домакиня: — Това е детектив… — Тя притисна пръсти към слепоочията си. — Много съжалявам. Забравих имената ви. — Гласът й изгуби приятния си тон и тя бе на ръба отново да се разплаче. — Просто преживяхме много напоследък.

— Разбираемо е — каза по-младият и по-слабият. — Аз съм детектив Диксън. — Той кимна към партньора си. — А това е детектив Венсино. — Детектив Венсино имаше тен, който повечето ми роднини притежаваха целогодишно. Без слънчев загар кожата ни придобиваше противен зеленикав нюанс.

Мама се обърна към мен:

— ТифАни, би ли станала, моля?

Затворих страницата с насоките за опушен грим и направих каквото ми каза.

— Още някой ли е умрял?

Изсветлелите до бяло вежди на детектив Диксън се събраха на челото му. Ако не бяха случайно щръкналите им косъмчета, човек лесно можеше да се обърка, че изобщо липсват.

— Никой не е умрял.

— О! — Разгледах ноктите си. В статията, която четях преди съветите за опушен грим, се казваше, че белите петънца по ноктите са признак за липса на желязо, а желязото ти гарантира гъста лъскава коса, така че не е хубаво да имаш липса на желязо. Нямах бели петънца. — Родителите ми не ми разрешават да гледам новините, така че нямам представа какво се случва. — Метнах на детективите един поглед от сорта на „Можете ли да повярвате?“.

— Може би така е най-добре — отбеляза детектив Диксън, а мама ми отправи своята самодоволна усмивчица, от която ми идеше да запратя списанието към главата й.

— Възможно ли е да седнем някъде да поговорим? — попита детектив Диксън.

— Всичко наред ли е? — Мама прихлупи устата си с ръка, смутена. — Съжалявам. Исках да кажа — нещо друго ли се е случило?

— Нищо друго, госпожо ФаНели. — Детектив Венсино прочисти гърлото си и отпуснатата зеленикава кожа по шията му потрепери: — Само искаме да зададем няколко въпроса на ТифАни.

— Вече говорих с полицаите в болницата — рекох. — И с психиатърката.

— Тя е психолог — поправи ме детектив Диксън. — Запознати сме. Просто искаме да изясним някои неща. Надявахме се да ни помогнеш. — Той повдигна умолително щръкналите си вежди.

Имаше толкова много хора, които се нуждаеха от помощта ми.

Погледнах мама, която кимна утвърдително и попита детективите дали искат нещо — кафе, чай или лека закуска. Детектив Диксън поиска кафе, но детектив Венсино поклати глава:

— Не, благодаря, госпожо ФаНели.

— Може да ме наричате Дина — каза мама, но детектив Венсино не й се усмихна, както правеха повечето мъже.

Тримата седнахме около масата, докато мама сипа кафеени зърна в горната част на кафемашината. Трябваше да повишим глас, за да надвикаме бръмченето от меленето на кафето.

— И така, ТифАни — започна детектив Диксън. — Знаем за връзката ти с Артър. Че сте били скарани. По време на… инцидента.

Аз кимах отривисто с глава: да, да, да.

— Той ми беше сърдит. Взех снимката от стаята му. Още е в мен, ако искате…

Детектив Диксън вдигна ръка.

— Всъщност не сме дошли да говорим за Артър.

Премигнах глуповато.

— Тогава за какво искате да говорим?

— За Дийн. — Детектив Диксън наблюдаваше как ще реагирам на името му. — Бяхте ли приятели с Дийн?

Потърках голия си палец на крака в дървения под на кухнята. Някога имах навика да се пързалям по пода по чорапи, като размахвах ръце, сякаш сърфирам. Но един ден шестсантиметрова треска проби материята на чорапа ми и хубавичко се заби в извивката на стъпалото ми, слагайки край на играта ми.

— Не точно.

— Но сте били — намеси се детектив Венсино. За пръв път говореше на мен и сега видях отблизо гърбавия му нос, закривен наляво, като буца влажна глина, която някой бе пернал настрани, преди да изсъхне. — В някакъв период?

— Предполагам, че може да се каже така — признах.

Детектив Диксън погледна към детектив Венсино.

— Напоследък била ли си разстроена заради Дийн?

Погледнах към мама, която се напрегна да чуе отговора ми през воя на машината.

— Малко, да, като че ли.

— Би ли ни казала защо?

Разгледах ръцете си и здравите си нокти. На Оливия вече нямаше да й се наложи да се тревожи за липсата на желязо. Изведнъж си спомних, че беше със зелен лак, когато я видях за последно в часа по химия, наведена над чина си, докато си водеше записки с бясна скорост. И Хилари бе със същия лак, сигурно тя бе убедила Оливия да го пробва, защото Оливия не бе от типа момичета, които експериментираха с козметика. Или просто искаха да покажат подкрепата си за отбора по футбол. Отнесох се, чудейки се: ако умреш със зелени нокти, ако си преживял последните си дни, без да се удряш в разни неща и да миеш косата си — всички тези всекидневни дейности, от които лакът се белеше, — щеше ли „Сали Хенсън“^[1] да се запази върху ноктите? Както зъбите и костите оставаха, когато другата част от тялото ти изгниваше? Ето я Оливия, от която са останали само зелените й нокти. Детектив Диксън повтори въпроса си.

— ТифАни — извика мама. Моторчето на машината изключи с щракване и следващите й думи прозвучаха високо и настойчиво: — Отговори на детективите, ако обичаш.

Почувствах как ме изпълват сълзи, сякаш бях една от онези играчки за баня, които се раздуват до четири пъти над размерите си в топла вана. Нямаше да мога да скрия какво се случи онази нощ. Защо си мислех, че ще мога? Притиснах юмрук към едното си око и затърках.

— Имаше много причини — въздъхнах аз.

— Може би ще ти е по-удобно да говориш за тях, ако майка ти не е тук? — попита любезно детектив Диксън.

— Извинете. — Мама остави кафето на детектив Диксън до лакътя му. — По-удобно да говори за какво? Какво става?

Прозорците в полицейското управление в Ардмор вече се бяха превърнали в непрогледни мастилени правоъгълници, когато пристигна адвокатът и се представи като Дан под жълтеникавите лампи в коридора. Детектив Диксън настояваше, че нямаме нужда от адвокат, и бе толкова любезен, че мама почти му повярва, но запя друга песен, след като звънна до офиса на татко. Адвокатът дойде по препоръка на един колега на татко, чиято дъщеря била арестувана през лятото за шофиране в пияно състояние. Нито мама, нито аз бяхме впечатлени. Той беше неприятен тип в костюм; крачолите на панталона му се бяха набрали около глезените му като нагънатия врат на булдог.

Дан („Никой компетентен адвокат не се казва Дан“ — изсъска мама) искаше да чуе цялата история първо от мен, преди детективите да се присъединят към нас в студената стая за разпити. Наистина намаляват температурата, опитват се да те накарат да се почувстваш възможно най-некомфортно, с цел да си признаеш по-скоро, за да мога детективите да се приберат вкъщи навреме за вечеря.

— Никоя подробност не е маловажна. — Дан нави ръкавите на ризата си, която изглеждаше като да е купена от разпродажба две на цената на една и беше в цвят кралскосиньо, от който можеха да ти се възпалят очите. Беше свалил сакото си, окачвайки го на облегалката на стола, без да забележи как лявото рамо се изплъзна, а дясното с всички сили се вкопчи в облегалката. — Всичко от началото на учебната година. Всяко познанство, което си имала с всеки човек, замесен в това. Всичко.

Чак аз не можех да повярвам колко добре бе започнало всичко за мен — как бях потърсена от Дийн и Оливия — и колко бързо добрият късмет ми бе изневерил и нещата бяха тръгнали зле. Разказах набързо подробностите от нощта в къщата на Дийн и станах яркочервена, когато разказах как съм се събудила и съм видяла, че Пейтън ми прави онова, нали се сещате.

— Правил е орален секс? — попита Дан и под безмилостната флуоресцентна светлина сигурно съм изглеждала като изгоряла от слънцето.

— Да — измънках. Описах и продължението на нощта, как се бях свестявала в различни моменти първо с Пейтън, после с другите. Казах му какво се случи после, за вечерта в дома на Оливия, за раната на лицето ми, която не съм получила от кучето й. Колебаех се дали да намеся господин Ларсън в цялата работа, но Дан каза, че никоя подробност не е маловажна.

— А господин Ларсън… — Дан прочисти гърлото си. Изглеждаше смутен също като мен преди малко. — Онази вечер в апартамента му?

Изгледах го за момент, преди да разбера какво има предвид.

— Не — отрекох. — Господин Ларсън никога не би направил… такова нещо. — Потреперих, за да покажа отвращението си.

— Но господин Ларсън е знаел за изнасилванията? И би потвърдил тази история?

За първи път някой определяше случилото се с мен в множествено число. Изнасилванията. Не знаех, че онези другите неща се считат за изнасилване.

— Да.

Дан записа нещо в малкия си тефтер. Химикалката му застина.

— А сега за Артър.

Бил ли е депресиран, взимал ли е наркотици? („Не — рекох. — Искам да кажа, да, но само трева.“ „Тревата е наркотик, ТифАни.“) Казвал ли е нещо, което би могло да звучи като предупреждение за плановете му?

— Предполагам — вдигнах рамене. — Знаех за онази пушка. Онази, която носеше в столовата.

Дан не мигна толкова дълго време, че едва не размахах ръка пред лицето му и не се провикнах „юхуу“ като в рекламите.

— Откъде знаеш?

— Той ми я показа. В мазето си. Беше на баща му. — Дан още не бе мигнал. — Не беше заредена или нещо такова — наблегнах аз.

— Откъде знаеш? — попита Дан.

— Той я насочи към мен. На шега.

— Насочил я е към теб?

— Също така ми даде да я подържа — добавих. — Не е толкова тъп да ми я даде, без да ме предупреди, че е заредена. Ами нали можеше… — Спрях да говоря, защото главата на Дан клюмна към гърдите му, сякаш бе заспал в самолета. — Какво?

— Пипала си пушката? — Гласът на Дан звучеше приглушено за сметка на дишането му.

— За не повече от две секунди — казах бързо, опитвайки се да поправя каквото и да се бе объркало. — После му я върнах. — Дан все още не ме поглеждаше. — Защо? Лошо ли е?

Дан притисна длани от двете страни на носа си, поемайки тежестта на главата си.

— Може да е.

— Защо?

— Защото ако намерят твои отпечатъци по пушката, може да стане много, много лошо.

Лампата над главите ни потрепна и изпращя, сякаш бе опърлила някоя буболечка в задушна лятна вечер, и аз разбрах накъде бие Дан. Мама знаеше ли? А татко?

— Да не би да смятат, че съм замесена в това?

— ТифАни — каза Дан високо и удивено, — какво по-точно си мислиш, че правиш тук?

След като с Дан приключихме нашето „съвещание“, както го нарече детектив Диксън, сякаш той беше треньорът ми по футбол, а аз бях защитникът, понесъл на яките си рамене очакванията на целия град, ми позволиха да използвам тоалетната и да се видя с мама и татко. Те седяха на една пейка пред стаята за разпити. Татко държеше главата си с ръце, сякаш не вярваше, че това е неговият живот. Сякаш ако можеше просто да заспи, щеше да се събуди някъде другаде. Мама бе кръстосала крака; стъпалото й, обуто в чорапогащник, бе наполовина излязло от едната от флиртаджийските й обувки с висок ток. Бях й казала да не ги носи тук, но тя бе настояла. Беше се опитала да ме накара да си сложа грим („Малко спирала, преди да тръгнем?“). Бях изгасила лампите в кухнята и излязох да я изчакам в колата, оставяйки я да мига сама в тъмнината.

Татко стана да стисне ръката на Дан, когато се приближихме.

Казах на мама:

— Знаеш ли, че смятат, че имам нещо общо с това?

— Разбира се, че не смятат, ТифАни — рече тя с остър и неубедителен глас. — Просто проучват случая от всички страни.

— Дан казва, че са открили мои отпечатъци върху пушката.

— Казах, че е възможно да открият, възможно.

Раменете на Дан подскочиха лекичко, щом мама изпищя:

— Какво?!

— Дина! — изръмжа татко. — Говори по-тихо.

Мама насочи пръст към баща ми, лакираният й нокът се разтърси яростно.

— Не смей да ми казваш какво да правя, Боби. — Тя отдръпна ръка, сви я в юмрук и зъбите й потънаха в кокалчетата й. — Ти си виновен за всичко — изхленчи тя, стиснала очи. Сълзите й си проправяха пътечки, виещи се като червейчета през дебелия пласт от фондьотен по лицето й.

— Казах ти! ТифАни имаше нужда от онези дрехи. За да не бъде отхвърлена от съучениците си. И ето че точно така стана.

— Аз съм виновен, защото не съм искал да й купя дрехи? — Устата на татко се отвори и разкри черните му кътници. Татко мразеше да ходи на зъболекар.

— Моля ви! — прошепна Дан така, че да го чуят. — Тук не е мястото да си вдигате скандал.

— Ти си невероятна — измърмори татко.

Мама само отметна назад втвърдената си, напръскана с лак коса и отново потъна в себе си.

— Не знам дали имат отпечатъците й — каза Дан. — Но ТифАни ми разказа, че Артър й е показал едно от оръжията, което ние мислим — вдигна ръце като ченге в задръстване, което дава знак на автомобилите в едното платно да спрат, — че е било използвано в престъплението. И че й го е дал да го подържи.

Начинът, по който мама ме погледна — понякога просто няма начин да не съжалиш родителите си. Заради това как си мислят, че познават всичките ти страни. Как стават за посмешище пред децата си, когато разберат обратното. Преди да разкажа на Дан за онази нощ в дома на Дийн, го попитах дали се налага да го сподели с родителите ми.

— Не и ако ти не поискаш — отвърна Дан. — Това е поверителна информация от клиент. Но, ТифАни, като гледам накъде вървят нещата, всичко ще излезе наяве. И е по-добре да го чуят първо от теб.

Поклатих глава.

— Не мога да им го кажа.

— Аз мога, ако поискаш.

Потракването по нашарения линолеум на пода обяви пристигането на детектив Диксън и всички зачакахме да чуем какво ще каже.

— Как сте? — Той погледна китката си, макар че не носеше часовник. — Да продължаваме, а?

Не знам колко бе часът, но когато аз седнах до Дан, детектив Диксън — на стола срещу нас, и детектив Венсино — в ъгъла, стомахът ми изстена нетърпеливо.

Масата, цялата в петна, каквито винаги бяха очилата на Артър, беше празна, с изключение на чаша вода (моята) и записващо устройство, поставено в центъра. Детектив Диксън натисна едно копче и каза:

— Четиринайсети ноември 2001-ва.

— Всъщност е петнайсети ноември. — Детектив Венсино почука циферблата на часовника, който носеше. — Дванайсет часът и шест минути.

Детектив Диксън се поправи и добави:

— Присъстват детектив Диксън, детектив Венсино, ТифАни ФаНели и адвокатът й Даниел Роузенбърг.

Разкритието на пълното име на Дан рязко покачи доверието ми към него.

Когато формалностите приключиха, разказах отново историята си. С всяка вулгарна подробност. Това е някакъв ад — да изповядваш най-унизителните си сексуални тайни в стая, пълна с космати мъже на средна възраст.

За разлика от Дан, детектив Диксън и детектив Венсино не ме прекъсваха с въпроси. Което ме наведе на мисълта, че може би е добре да изпусна определени части, но когато опитах да го направя, Дан внимателно ми подсказваше:

— И си срещнала господин Ларсън в „Уауа“ същата вечер, нали така?

Когато свърших, детектив Диксън се протегна в стола си с демонстративна прозявка. Той остана така, с разкрачени крака и ръце зад главата, взирайки се в мен известно време.

— Значи — каза най-накрая, — твоята версия на историята е, че Дийн, Лиам и Пейтън са те насилили през онази нощ в дома на Дийн? И че Дийн го е направил отново през нощта в къщата на Оливия?

Погледнах Дан, който кимна, преди да отговоря:

— Да — потвърдих.

— Виж, ТифАни, губи ми се логиката. — Детектив Венсино се бе облегнал на стената така, че гърдите му се бяха нагънали над малкото му шкембе. Нямаше част от него, която да не бе покрита с на вид причиняващи сърбеж черни косми. — Това, което не ми е много ясно, е, ако Дийн наистина те е насилил — последва грубият му смях, — защо си искала да го спасиш от Артър?

— Опитвах се да спася себе си.

— Но Артър ти е бил приятел — каза детектив Венсино снизходително, сякаш бях забравила. — Нямало е да те нарани.

— Той ми беше приятел. — Загледах се в масата толкова съсредоточено, че тя се размаза. — Но се страхувах от него. Бяхме скарани. Той ми беше сърдит, защото взех онази снимка на баща му… не мисля, че разбирате колко бесен ми беше заради това. Той ме подгони навън, когато избягах от къщата му.

— Дайте да успокоим топката. — Детектив Диксън стрелна колегата си с предупредителен поглед през рамо. — Кажи ми какво знаеш за отношенията между Дийн и Артър.

Сетих се за годишния албум в стаята на Артър. Техните усмихнати, искрени лица. Нищо не подсказваше как ще свърши всичко.

— Били са приятели в средния курс — рекох. — Артър ми каза.

— И кога са спрели да бъдат приятели? — попита Диксън.

— Артър каза, че са се отчуждили, когато Дийн е станал популярен. — Вдигнах рамене. Открай време ставаше така.

— Някога Артър споменавал ли е, че иска да нарани Дийн?

— Не — казах. — Реално не е.

— Какво означава „реално не е“, ТифАни? — атакува ме Венсино.

— Означава не. Не е споменавал.

— Никога ли? — пробва се Диксън внимателно. — Помисли си.

— В смисъл, говореше си обичайните глупости по негов адрес. Но, не, Артър никога не е казвал: „Ще взема пушката на татко в училище и ще гръмна Дийн в топките“. — Думата „топки“ ме накара да се изкискам. Изхълцах и изпаднах в безшумен болезнен смях, от този, който се разпространява мълниеносно по време на погребение, щом някой наруши мрачната тишина, оригвайки се след поетата диетична кола.

— Клиентката ми е изтощена — обяви Дан. — Може би трябва да я пуснете да си отиде вкъщи и да си почине. Не забравяйте, че е на четиринайсет години.

— На колкото беше Оливия Каплан — обади се детектив Венсино.

Името на Оливия ме накара да се изправя. Разтрих настръхналите си ръце.

— Как е Хилари?

— Претърпяла е ампутация — съобщи кратко Венсино.

Отпих глътка вода, разтреперана. Стаята я бе изстудила още повече и аз потръпнах, когато преглътнах и течността се плъзна край дробовете ми.

— Но тя ще се оправи ли? Ще се върне ли в „Брадли“? — Погледнах към Диксън, за да задам въпроса, който не ми даваше мира още откакто напуснах болницата. Може би той имаше отговор. — А „Брадли“, имам предвид училището, нали няма да го затворят?

— А ти искаш ли да го затворят? — обади се Венсино иззад Диксън.

Не знаех как да накарам детектив Венсино да разбере точно колко много исках това да не се случи. Не можех да се върна към живота си, оставяйки Мейн Лайн на няколко километра разстояние. Тези няколко километра очертаваха разликата между университетите Йейл и Уест Честър^[2], между това дали ще се преместиш в Ню Йорк, когато пораснеш, или ще си построиш собствена луксозна къща сред останалите такива, докато поглаждаш с ръка корема си, издут като преял кърлеж, в който бебето не спира да рита. Обърнах ръце с длани нагоре върху масата.

— Просто искам всичко пак да стане нормално.

— А! — рече Венсино, насочил нагоре показалеца си, сякаш разбираше. — Е, вече може да стане, нали? След като си се отървала от всички хора, които ти причиняваха толкова страдание? — Лицето му се разтегна в отровна усмивка и той ме посочи със саркастично оживен жест, все едно Вана Уайт^[3] представяше лъскавата нова тойота камри, с която победителят щеше да се прибере у дома: — Ето, хубавичко я вижте! Точно тук сред нас! Най-голямата късметлийка на света.

Дан изгледа гневно Венсино.

— Държите се неуместно, детектив.

Детектив Венсино кръстоса ръце пред гърдите си.

— Съжалявам — изплю той. — Имам си по-важна работа от това да се тревожа за чувствата на ТифАни ФаНели.

Дан го изгледа с пренебрежение и се обърна към Диксън:

— Свършихте ли си работата? — Той ме потупа по гърба. — Защото мисля, че за клиентката ми ще е най-добре да се прибере у дома и да си почине.

Да си почина. Оттук насетне това нямаше да ми се удава лесно, дори когато се очакваше да е просто и естествено. Никога.

Навън в коридора Дан помоли да остане насаме с мен за момент. Каза ми, че ще дойде у нас сутринта, за да проведе с родителите ми онзи „разговор“, който аз не можех да проведа. Следващият ден беше петък и предпочитах да изчакаме до понеделник, за да не ми се налага да прекарам целия уикенд затворена с мама и татко, които несъмнено щяха да са отвратени от мен. Но Дан каза, че ако изчакаме до понеделник, има риск историята да изтече в медиите, а сигурно не бих искала родителите ми да научат за нея от „Филаделфия Инкуайърър“, нали?

— Да не отлагаме неизбежното. — Дан постави ръката си на рамото ми и аз забих поглед в пода към обувките му, направени от толкова долнопробна изкуствена кожа, че приличаха на гумени.

— Добре се справи там вътре — каза Дан. — Венсино е грубиян. Той просто се опитва да ти влезе под кожата. Но ти не му се даде. Браво.

— Но те смятат, че аз съм планирала това с Артър или нещо такова — казах. — Как може да смятат така?

— Не го мислят — рече Дан. — Както каза майка ти, просто проверяват случая от всички страни.

— Ще трябва ли пак да идвам тук?

— Възможно е. — Дан ми отправи онази сърдечна усмивка, с която те гледат хората, когато истината е неприятна и трябва да бъдеш смел.

Мама ме накара да взема едно от онези хапчета на Анита, за да заспя по-лесно. Исках да си го запазя за по-късно, след като мама и татко са си легнали и мога да прехвърля каналите с новини без звук, с включена опция за субтитри, но мама настоя да го взема пред нея. Сякаш бе някакъв скапан витамин, а не сънотворно, за което по-късно откриха, че води до пристрастяване като хероина.

След петнайсет минути се унесох в онези шантави сънища, от които се будиш с подскок, мислейки си: Е, това беше странно! Нещо, наподобяващо малина — красива, едра и сочна, — растеше точно по средата на главата ми. Непрекъснато се опитвах да я прикрия с косата си, но всеки път, щом минех покрай огледало, виждах в профила си голямото й набъбнало тяло. Скоро израснаха още — една на върха на челото ми, друга до ухото ми. Ще отида да ми ги махнат и много ще боли, мислех си. Това е моментът, в който при други обстоятелства бих се събудила с подскок, но хапчето на Анита притъпяваше инстинктите, така че само потръпнах веднъж и после потънах обратно в заешката дупка от чудатости и ужасии.

Бях сред тълпа от хора. Те бяха мои съученици, само толкова знаех, обаче не разпознавах никого. Стояхме на някакво пристанище, цветовете бяха мътнокафяви и жълти, като от старо време, като от илюстрация на Ню Йорк в началото на двайсети век. Появи се шепот „Артър е жив“, подеха го развълнувани гласове, накрая стигна до мен. „Артър е жив?“ — попитах аз, без да се обръщам конкретно към някого.

Тълпата се разшава, всички се забутахме, опитвайки се да намерим Артър. Мъчих се да си пробия път с лакти, но бях част от едно огромно цяло. Знаех, че ако успея да се измъкна, ще го открия. Така нищо нямаше да постигнем.

После бях навън, а Артър бе пред мен и се смееше. Приятен смях, все едно гледаше „Приятели“ и се бе развеселил от нещо, което е казал Чандлър. Чандлър му беше любимец.

— Ти си жив? — възкликнах аз, а Артър продължи да се смее.

— Хей! — Заудрях с юмруци по гърдите му. — Жив си? Как така не ми каза? — Заудрях по-силно, само и само да накарам този налудничав смях да спре. Не беше смешно. — Как можа да не ми кажеш?

— Не се сърди. — Артър хвана юмруците ми, като ми се усмихваше. — Нали съм тук. Не се сърди.

Събудих се с лошо предчувствие. Последва дезориентация — току-що се бях събудила, как можеше лошото вече да се е случило? За част от секундата ми се зави свят, както се случва в събота сутрин, когато си мислиш, че трябва да ставаш за училище, а после разбираш, аааа, че е почивен ден. Уикендите щяха да загубят магията си за известно време. С всичко щеше да е така.

Чуваха се звуци от приготвяна на печката храна, а часът на телевизора показваше 12:49. Дан бе казал, че ще дойде тази сутрин. Беше ли идвал? Беше ли споделил с мама и татко всички зловещи подробности, докато аз се гърчех и потях на няколко метра от тях?

Одеялото се бе скупчило около тялото ми, откривайки краката и ходилата ми. Претърколих се на една страна и топлата миризма на колосано и на прегрято неподвижно тяло се вдигна във въздуха.

— Мамо? — извиках, нетърпелива да чуя отговора й. По него щях да разбера колко ми е ядосана.

Чух босите крака на мама по кухненския под и как стъпките й заглъхнаха, щом стъпи на килима във всекидневната.

— Станала си! — Тя плесна с ръце. — Това хапче наистина те отнесе, а?

Нямаше начин да е научила.

— Дан идва ли?

— Обади се, но му казах, че ще е по-добре да дойде следобед, тъй като още спиш.

Преглътнах и езикът ми остана залепнал на небцето секунда по-дълго. Отново преглътнах, паникьосах се, опитвайки се да го отлепя.

— Къде е татко?

— О, миличка! — каза мама. — Отиде в офиса. Нещо важно се случва. Може да работи този уикенд.

— Така ли? — Татко никога не работеше през уикенда, доколкото ми бе известно. Никога.

Мама сбърка облекчението ми със съжаление.

— Сигурна съм, че ще се върне рано.

— Кога ще дойде Дан?

— Скоро — каза мама. — Може би трябва да се изкъпеш? — Тя хвана носа си с пръсти и помаха закачливо с ръка. — Миришеш малко гадничко.

Можех да мириша като Оливия в този момент, помислих си. На разлагащ се труп. Измъкнах се на косъм.

Не бях способна да се изкъпя набързо.

— Какво правиш там вътре? — питаше ме татко сутрин преди училище, докато блъскаше по вратата. Не знам какво „правя“ вътре — каквото и всички останали, предполагам, просто на мен ми отнема малко повече време.

От вторник насам се бях къпала два пъти за много по-малко време от обичайното. Непрекъснато чувах шумове, все дърпах завесата, сигурна, че ще видя духа на Артър да стои там като някакво огромно гневно кълбо въздух.

Спрях водата преди още да съм изплакнала пяната по гърба си.

— Мамо? — провикнах се силно. Когато бях изплашена, понякога най-доброто лекарство бе просто да чуя мама да ми отвръща раздразнено: „Недей да крещиш, ТифАни!“.

Отново извиках мама, този път откровено крещях. Пак нищо. Увих се в хавлия и прекосих пода на банята с капеща от тялото ми вода, отворих вратата и се провикнах:

— Мааааамоооо!

— Мили боже, на телефона съм! — Гласът й ми каза всичко.

Примъкнах се в стаята си, с всяка подгизнала стъпка килимът ставаше един тон по-тъмен. Вдигнах телефонната слушалка от апарата и я притиснах към ухото си. Бях измолила да имам собствен телефон. Когато го получих, бях покрила слушалката с розови блестящи стикери на Раян от „Тъй нареченият мой живот“.

Хванах Дан по средата на изречението:

— … някакви признаци, че е скарана с приятелите си в училище?

— Не — подсмръкна мама. — Наскоро прекара една нощ в дома на Оливия.

— Мисля, че това е била нощта, в която Дийн я е нападнал — каза Дан. — Спала е в къщата на Андрю Ларсън.

— Треньорът й по бягане? — изстена мама. С Дан я чухме как си духа носа. — Вече дори не знам кое е това момиче. — Стиснах по-силно края на хавлията си. Това момиче. — Как е могла да го направи?

— Тийнейджърите невинаги взимат най-умните решения, Дина. Опитай се да й влезеш в положението.

— О, моля те! — сопна се мама. — И аз съм ходила в гимназия. Не може да имаш тяло като на ТифАни и да отидеш на купон с всички момчета, да се напиеш и да не знаеш точно какво вършиш. ТифАни беше разумно момиче. Знае какви са семейните ни ценности.

— Дори да е така — отвърна Дан. — Децата правят грешки. ТифАни е трябвало да плати за своите по най-лошия начин, който човек може да си представи.

— Значи, полицията знае всичко за това? — Мама не бе на себе си, без съмнение си мислеше какво унижение е случилото се за едно семейство като нашето, с всичките ни „ценности“.

— Снощи ТифАни им разказа.

— А те какво смятат? Че ТифАни е планирала това… това клане с другите отхвърлени ученици, за да си отмъсти? — Мама изпусна едно-единствено „Ха!“. Сякаш тази идея бе най-нелепото нещо на света.

— Мисля, че това е едната хипотеза — призна Дан и можех да си представя как думите му са се отразили на лицето на мама. Явно Дан не го смяташе ни най-малко за нелепо. — Проблемът е, че нямат нито едно доказателство.

— Ами пушката? Тази, която е пипала ТифАни?

— Не съм чул нищо по въпроса — заяви Дан. — Да се надяваме опасенията ни да не се сбъднат.

— Ами ако се сбъднат?

— Дори тогава доказателството няма да е достатъчно да обвинят ТифАни в престъпление. А и ако Артър е показвал пушката си наляво-надясно, има вероятност върху нея да има отпечатъци и от други деца, а това, сигурен съм, ще потвърди разказа на ТифАни.

Мама издиша шумно в телефона.

— Е, благодаря, че ми се обадихте — рече тя. — Да се надяваме тези абсурдни предположения скоро да отпаднат.

— Сигурен съм, че ще стане така — подкрепи я Дан. — Просто изясняват и най-малките подробности.

Мама благодари отново на Дан и каза довиждане. Не затворих, докато не се уверих, че съм последна на линията, и щом телефонът изщрака, отдръпнах слушалката от ухото си. Избърсах я с хавлията, преди внимателно да я поставя обратно върху апарата.

— ТифАнииииии! — Гласът на мама прозвуча дрезгаво, щом името прокънтя из цялата къща. Аз не отговорих, просто оставих водните капки да се събират край мен върху килима в спалнята ми — тюркоазен на цвят, мама ме бе оставила да го избера сама. Щеше да мухляса — тя винаги ми опяваше да не оставям мокри хавлии на пода — и това щеше да е просто още една причина, заради която да ме мрази.

Мама ми каза, че не съм дъщерята, която е възпитала. Разплаках се, но тя не спря да говори през стиснати устни. След това се оттеглихме в кипяща тишина. Все още нямаше информация кога ще се възобновят учебните занятия и аз прекарвах дните си на дивана, замаяна от гледане на телевизия, ставах само да ям, да се къпя или да отида до тоалетната. Да приемаш мълчаливата терапия, която ти налагат, означава, че няма кой да ти каже да спреш новините.

Седем дни по-късно стрелбата в „Брадли“ вече не бе сред водещите новини, а когато я споменаваха, нямаше ново развитие по случая, само сълзливи интервюта с родители и съученици, които са били близо до взрива в столовата — но не толкова близо, че да не са живи и добре изглеждащи пред камерата, жестикулирайки разгорещено със своите останали непокътнати крайници. От време на време някой репортер намекваше, че полицията разследва възможността да има други замесени, но не се споменаваха имена или подробности.

Затова в понеделник следобед, когато детектив Диксън се обади и каза на мама, че трябва веднага да отидем в участъка и да доведем адвоката си, се ядосах, че Кейти Курик^[4] не ме бе подготвила за развитието, което предстоеше.

В участъка ни посрещна Дан, облечен със същата ужасна риза. Ако с мама си говорехме, щях да я попитам защо Дан се облича толкова зле, след като бе адвокат и вероятно изкарваше много пари. Беглите ми познания относно адвокатите идваха от филма „Хук“, в който Робин Уилямс беше преуморен от работа, добре платен адвокат, който никога нямаше време за децата си.

Татко все още беше на път към участъка, когато Дан и аз бяхме въведени в стаята за разпити от детектив Диксън и детектив Венсино. Този път Венсино държеше дебела папка, а на лицето му бе изписана лукава, многозначителна усмивка.

— ТифАни — започна детектив Диксън, когато седнахме един срещу друг. — Как я караш?

— Добре, мисля.

— Е, радваме се да го чуем — рязко каза Венсино.

Никой не му обърна внимание.

— Разбираме, че напоследък не ти е лесно — продължи Диксън. Тонът му, езикът на тялото му, чудатите му вежди — всичко у него показваше приятелско отношение. — И бихме искали да ти дадем възможност да ни предоставиш всяка важна информация, която може би ти е убягнала в предишния ни разговор. — Той доближи пръсти до главата си и демонстрира как тази важна информация би могла да изчезне от нечия глава яко дим — пуф!

Погледнах към Дан. Оскъдно осветената стая подчертаваше уязвимостта и на двама ни. Каквото и да имаше в тази хартиена папка, то съвпадаше с дневния ред на Венсино.

— Да не си пестим думите, детективи — призова Дан. — ТифАни беше откровена с вас. Бих казал, че й дължите уважение.

Вторачих се намръщено в коленете си, докато съзнанието ми трескаво търсеше отговор, несигурна дали това бе истината.

Диксън издаде напред долната си устна и кимна, сякаш това бе възможност, но първо бе нужно да се убеди в нея.

— Да оставим ТифАни да отговори — предложи той и тримата ме погледнаха с очакване.

— Не знам — рекох. — Наистина ви казах всичко, което смятах за важно.

— Сигурна ли си? — попита Венсино. Той размаха хартиения плик към мен, сякаш бях длъжна да знам какво има вътре.

— Да. Честно, ако нещо съм пропуснала, не е нарочно.

Дан ме потупа успокоително по ръката.

— Защо просто не ни кажете защо сме тук?

Венсино стовари мощно папката върху масата. От силата на удара предната корица се отвори и купчината цветно принтирани листове ми подсказаха какво да очаквам. Бавно, преднамерено бавно, Диксън разстели копията на страниците от годишния албум върху масата, за да ги видим с Дан.

Венсино притисна всяка снимка към масата с пожълтелия си разръфан нокът и прочете нещата, които Артър и аз бяхме писали. „Скъсай ми топките.“ „Задави ме с тях.“ „RIP^[5] ХО.“ Това последното аз го бях писала. Господин Ларсън ни бе дал за домашно да съчиним хайку за Хелоуин по илюстрация на гроб под думите „RIP фермер Тед“. Изглеждаше ми много смешно по онова време, но се бе запечатало в главата ми. По-късно бях надраскала творението си върху снимката на Оливия и Артър се бе разкиснал злобно, когато го прочете.

— Това е твоят почерк, нали? — попита Диксън.

Дан ме погледна остро.

— Не отговаряй, ТифАни.

— Няма нужда да го прави — заяви Венсино и кимна към Диксън.

Друга папка се материализира в ръцете му.

Тя съдържаше бележките, които с Артър си подавахме непрекъснато, дори когато не бяхме в час и можехме просто да кажем гласно това, което пишехме. Някои не се отнасяха до нещо конкретно: каква безгласна буква бе директор Ма и каква кучка бе станала Илайза Уайт. Бях използвала същото детелиновозелено мастило, с което бях писала по страниците на годишния албум, като намерението ми, смехотворно сега, беше да покажа верността си към „Брадли“. Не че те имаха нужда от зеленото съвпадение, за да разберат, че съм го писала аз. Бях ходила в католическо училище с монахини, които не знаеха как да обяснят сексуалния подтекст в литературата, затова година след година тази тема бе отбягвана за сметка на граматиката и часовете по краснопис. Перфектният ми почерк се наклоняваше и завърташе по страниците на годишния албум, а собствената ми ДНК личеше във всяка изящна завъртулка.

Видя ли косата на Хилари днес?

Противна е. Вземи си душ, сладурано. Котенцето й сигурно смърди. Ако изобщо има такова. В среден курс се носеха слухове, че тя всъщност е мъж. Най-малкото хермафродит. Не мога да повярвам, че Дийн я е чукал.

Дийн и Хилари? Кога? Почти съм сигурна, че тя е девствена.

О, я стига! Всички знаят. Дийн си го слага навсякъде. (Не се засягай.) Той ще е един от онези типове, който се жени за бивша Мис Америка, а отделно чука дебелите сервитьорки в „ТиДжиАй Фрайдейс“^[6].

Светът наистина би бил по-добро място без него. Вдигни ръка и помоли да те пуснат до тоалетната, ако си съгласна.

Няма да повярваш какво се случи преди малко в тоалетната.

По-бързо казвай, че звънецът ще бие след три минути.

Пейдж Патрик си правеше тест за бременност.

И още една бележка. От друг ден. Тази имаше дата отгоре, защото аз я започнах, а бях научена да слагам датата в горния десен ъгъл на всичко, дори да е тъпа, надраскана набързо бележка.

29 октомври 2001

Днес Дийн се сблъска с мен в коридора и ми каза, че съм се освинила. Сериозно си мисля да сменя училището.

(Не го мислех! Просто обичах да го заявявам, за да накарам Артър да ми припомни всички причини, поради които „Брадли“ превъзхождаше „Света Тереза“, и той с радост го правеше: „О, значи, ти липсва тренировъчният лагер за лелки?“.)

Казваш го всяка седмица. Няма да се местиш. И двамата го знаем. Просто ще убия всички заради теб. Как ти звучи?

Яко. Как ще го направим?

Ще взема пушката на татко.

Какво ще стане, ако те хванат?

Няма да ме хванат. Аз съм страшно хитър.

Не знаех как да накарам следователите да разберат. Просто така си говорехме. Бяхме млади и жестоки. Веднъж един първокурсник от футболистите се задавил с парче портокал в автобуса, отивали да гостуват за някакъв мач, и вместо да му помогнат или поне да покажат някакъв признак на тревога, Дийн и Пейтън и всички останали момчета се смеели, докато кръвта нахлувала в лицето му и очите му изскочили (помощник-мениджърът най-накрая разбрал какво става и приложил хватката на Хаймлих). После седмици наред момчетата непрекъснато предъвкваха тази история, вените по шиите ми се напрягаха от смях, докато горкото хлапе, което се бе задавило с портокала, ги гледаше на масата за обяд, опитвайки се да не се разплаче.

— Почти съм сигурен, че когато погледнем в училищните ти тетрадки, ще видим, че това е твоят почерк и че използваш зелена химикалка. — Детектив Венсино потупа шкембето си доволно, сякаш току-що бе похапнал нещо вкусно.

— Е, ще ви се наложи да вземете заповед за обиск, за да претърсите вещите на ТифАни. Ако разполагахте с такава, вече щяхте да сте я използвали. — Дан се облегна в стола си и се подсмихна на Венсино.

— Беше просто шега — обадих се тихо.

— ТифАни! — предупреди Дан.

— Наистина — каза детектив Диксън. — По-добре е да го чуем от нея. Защото докато говорим, заповедта е на път.

Дан премига срещу мен, опитвайки се да реши. Накрая кимна и въздъхна:

— Разкажи им.

— Беше шега — повторих. — Мислех, че се шегува.

— А ти? — попита детектив Венсино.

— Разбира се, че се шегувах — рекох. — Никога не ми е хрумвало, че може да се случи нещо такова. Никога!

— Знам, че са минали доста годинки, откакто съм бил в гимназията… — Венсино започна да крачи из стаята. — Но, момиченце, ако щеш вярвай, никога не сме си правили такива шеги.

— Двамата някога обсъждали ли сте този… план… на глас? — попита детектив Диксън.

— Не — отвърнах. — Искам да кажа, не мисля.

— Какво означава „Не мисля“? — поиска обяснение Венсино. — Или сте го обсъждали, или не.

— Аз просто… не му обръщах внимание — казах. — Така че, да, той може и да се е шегувал по въпроса, а може би аз също, но никога не съм го мислела, защото никога не съм приемала тези подмятания сериозно.

— Но си знаела, че той е притежавал едно от оръжията, използвани в нападението? — отбеляза Диксън и аз кимнах.

— Откъде знаеше?

Погледнах към Дан и той ми направи знак да продължа.

— Той ми показа пушката.

Диксън и Венсино се спогледаха, толкова смаяни, че за секунда никой от тях не изглеждаше ядосан.

— Кога се случи това? — попита Диксън и аз му разказах за следобеда в мазето на Артър. Еленската глава. За годишника. Как той насочи пушката към мен и как бях паднала върху наранената си китка.

Детектив Венсино поклати глава в ъгъла. Сенките, затъмняващи лицето му, приличаха на синини. Той измърмори:

— Проклет хлапак!

— Артър говорил ли е някога на шега — Диксън размърда пръсти като заешки уши, за да сложи думата в кавички, — че иска да нарани някого?

— Не. Мислех, че иска да нарани мен.

— Виждаш ли — Венсино потупа мръсния си нокът в брадичката си, — това е странно, защото Дийн твърди тъкмо обратното.

Отворих уста, но Дан се намеси:

— Какво твърди Дийн?

— Че Артър е предложил пушката на ТифАни. Казал й, че сега е шансът й да гръмне — извинете езика ми, но с такива деца си имаме работа в случая — топките на шибаното копеле. — Венсино почеса кожата под окото си и направи гримаса. — Той твърди, че ТифАни е протегнала ръка да вземе пушката.

— Никога не съм го отричала! — избухнах аз. — Щях да я използвам срещу него, а не срещу Дийн.

Дан предупреди:

— ТифАни… — В същото време Диксън стовари юмрука си върху масата, пращайки няколко копия от страниците на албума във въздуха, където те закръжиха наляво-надясно и още не бяха паднали на пода, когато Диксън изкрещя: — Ти си лъжкиня! — Лицето му бе зачервено като пред инфаркт, както може да се случи само на един блондин. — Лъжеш ни от първия ни разговор.

Той самият лъжеше, заблуждавайки ме с маската си на дружелюбност. Накрая просто предположих, че никой не казва истината, и тъкмо тогава аз също започнах да лъжа.

От новините разбрах, че погребението на Лиам е първото, цели десет дни след смъртта му. След няколко часа се получи имейл до „семейството“ на „Брадли“. Така започнаха да ни наричат след случката. „Семейството на Брадли“. И дори аз, черната овца, получих съобщението.

Мама също го получи и ме попита дали искам да излезем, за да си купя черна рокля. Смехът ми бе моят начин да й кажа, че е полудяла.

— Няма да ходя.

— О, напротив, ще отидеш. — Устните й се превърнаха в тънка линия като стрък трева.

— Няма да отида — повторих, този път по-бурно. Седях на дивана с вдигнати на холната масичка крака с полепнали по чорапите косми и мъхчета. Бяха минали три дни от разпита и не се бях къпала, не бях слагала сутиен. Смърдях отвсякъде.

— ТифАни! — извика мама. Пое си дълбоко въздух и поднесе ръце към лицето си. После каза с разумен тон: — Не така сме те възпитали. Редно е да отидеш.

— Няма да отида на погребението на момчето, което ме изнасили.

Мама изстена.

— Не говори така.

— Как? — изсмях се.

— Той е мъртъв, ТифАни. Загинал е от ужасна смърт и макар да е направил грешки в живота си, той е бил просто дете. — Мама щипна носа си и смръкна навътре. — Не го е заслужавал. — Гласът й се извиси с плачевни нотки при последната дума.

— Никога не си го познавала. — Насочих дистанционното към телевизора и го изключих, което беше най-демонстративното изявление, което можех да направя. Изритах одеялото, което покриваше косматите ми крака, и изгледах злобно мама, докато минавах покрай нея на път към спалнята си на горния етаж, където не бях стъпвала през последните два дни.

— Ще отидеш, иначе няма да ти платя таксата да се върнеш в „Брадли“! — извика мама зад мен.

Сутринта в деня на погребението на Лиам телефонът звънна. Вдигнах слушалката:

— Ало?

— ТифАни! — Името ми бе произнесено с изненада.

Увих пръста си в жицата.

— Господин Ларсън?

— Опитвах се да се обадя — каза той бързо. — Как си? Добре ли си?

Линията изщрака и мама каза:

— Ало?

— Мамо — намесих се аз. — За мен е.

Всички замълчахме за момент.

— Кой се обажда? — попита мама.

Чу се непогрешимият звук на мъж, който си прочиства гърлото:

— Обажда се Андрю Ларсън, госпожо ФаНели.

— ТифАни — изсъска мама. — Затвори телефона.

Стегнах още по-силно жицата около пръста си.

— Защо?

— Казах да затвориш те…

— Няма проблем — каза господин Ларсън. — Позвъних само за да разбера дали ТифАни е добре. Довиждане, ТифАни.

— Господин Ларсън! — извиках аз, но чух само гневния глас на мама през сигнала на телефона.

— Казах ви да спрете да звъните. Тя е само на четиринайсет години!

— Нищо не се случи! — изкрещях на свой ред. — Казах ти, че нищо не е станало!

Знаете ли коя е най-гадната част? Макар да се ужасявах от погребението на Лиам, макар да бях сърдита на мама, задето ме караше да ходя, въпреки всичко исках да изглеждам хубава.

Приготвях се в продължение на час. Извих миглите си за четирийсет секунди всяка, за да може да останат вирнати нагоре като от внезапна изненада. Татко трябваше да работи (понякога си мисля, че той просто седеше в един празен офис и се мръщеше срещу изключения си компютър), затова бяхме седнали само с мама, без да си говорим, в нейното ярко черешово БМВ, чието парно работеше само когато кракът й натискаше педала на газта, така че затрепервахме едновременно всеки път щом спирахме на червен светофар.

— Искам да знаеш — наруши тишината мама, щом освободи спирачката, при което предизвика нахлуването на приятна струйка топъл въздух, — че не оправдавам постъпката на Лиам. Разбира се, че не. Но ти също трябва да поемеш отговорност за участието си в това.

— Просто престани — помолих аз.

— Само казвам. Когато пиеш без мярка, можеш да попаднеш в ситуации, в които…

— Знам!

Излязохме на магистралата и в колата стана тихо, а после и топло.

Църквата, която посещавах, докато бях в „Света Тереза“, беше красива, ако си падате по тези работи. Но ние нямаше да ходим на църква за „възпоменателна служба“ на Лиам (нямаше погребения, за всеки имаше възпоменателна служба). Лиам беше квакер^[7], затова службата щеше да се проведе в молитвен дом.

Объркването ми беше толкова голямо, че всъщност притъпи раздразнението ми от мама и след дълго размишление попитах:

— Мислех, че квакерите живеят в собствени комуни и не вярват в неща като модерна медицина и така нататък?

Мама се усмихна въпреки всичко.

— Бъркаш ги с амишите.

Квакерският молитвен дом беше едноетажна дъсчена постройка, чиято избеляла сенчеста фасада се показваше иззад полюшващите се клони на дъба отпред, по чиято кора бяха полепнали червени и оранжеви листа. Макар да бяхме подранили с четирийсет и пет минути, имаше дълга опашка от лъскави черни седани, чакащи в калната трева, и мама бе принудена да паркира на върха на хълма. Опита се да ме хване за ръката, щом слязохме от колата, но аз се дръпнах и тръгнах напред с ускорена крачка, ритъмът на високите й токчета зад мен бе неравномерен и приятен за слуха ми.

Но щом се приближихме до входа, видях тълпата от хора, телевизионните камери и съучениците си, които стояха на групи и се прегръщаха и успокояваха един друг.

Това ми стигаше да загубя самообладание и да намаля ход, така че мама да ме настигне.

— Каква гледка само — изпъшка мама. Изправена пред жените в елегантни черни костюми и с перли с големината на топчета за игра на шиите си, мама смутено стисна големия си медальон с форма на кръст. Фалшивите диаманти бяха без блясък, въпреки ярките лъчи на късното сутрешно слънце. — Хайде — подкани ме мама и се спусна напред. Едното й токче заседна в тревата и тя залитна. Няколко замръзнали косъмчета полепнаха по розовото й червило и тя ги изплю. — По дяволите! — измърмори тя, изваждайки обувката си от калта.

Когато стигнахме края на многолюдната опашка, няколко съученици застинаха, отправили към мен влажни и опулени очи. Някои дори отстъпиха назад и най-много ме нарани това, че не го направиха с ненавист, а от страх.

Молитвеният дом дори още не бе пълен. Щеше да се натъпче до козирката и отгоре, но засега предстоеше навън да се проведе спектакъл за пред камерите. С мама побързахме да влезем и намерихме седалки в задната част на дома. Мама веднага се наведе, търсейки под църковната пейка подложка за крака. Когато не намери такава, тя се плъзна напред на мястото си, прекръсти се бързо и долепи длани като за молитва. Затвори очи и пластмасовите й на вид мигли изскриптяха, щом докоснаха страните й.

Четиричленно семейство, чиято дъщеря Райли беше в началното училище на „Брадли“, влезе отляво на скамейката и аз трябваше да побутна мама да си отвори очите, понеже блокираше пътя им.

— О! — Мама се плъзна назад и измести краката си настрани, за да направи място на семейството да мине.

Те седнаха, Райли бе най-близо до мен и аз й кимнах сериозно. Тя бе член на училищния съвет, винаги качена отпред на подиума на сбирките в понеделник сутрин, докато докладваше колко пари са се събрали от миене на коли през уикенда. Устата й бе най-голямата черта на лицето й и когато се усмихваше, очите й се свиваха, сякаш се криеха от устните й.

Райли ми кимна в отговор, ъгълчетата на голямата й уста се врязваха в страните на лицето й. С периферното си зрение я видях как се наведе към баща си и промърмори нещо в ухото му. Като ефект на домино бащата се наведе към майката, а майката — към малката сестра, която изхленчи: „Защо?“. Майката прошушна още нещо — предупреждение, подкуп, каквото там бе прието в семейството им, и момиченцето стана, завъртя очи и се измъкна от пейката, следвана от семейството си.

Същото се случи още няколко пъти. Съучениците ми или разпознаваха Юда на задния ред и дори не си правеха труда да спрат, или ставаха и се местеха, щом ме забележеха. Скамейките се пълнеха бързо и като в претъпкан киносалон и семействата, и групичките приятели трябваше да се разделят, за да може всеки да седне някъде. Оглеждах всеки влязъл, тревожех се, че може да е Хилари или Дийн. Знаех, че са в болницата, че ще са там дълго време, но все пак ги търсех с поглед.

— Казах ти, че не трябваше да идваме — прошепнах на мама победоносно. Тя нищо не разбираше.

Мама не отговори и аз я погледнах. Два розови кръга бяха избили на повърхността на бузите й.

Най-накрая дойдоха някакви мили възрастни хора и попитаха дали местата са свободни.

— Разбира се, заповядайте — каза мама галантно, сякаш ги пазеше точно за тях.

След минути останалите отвън присъстващи се принудиха да наобиколят молитвения дом, притискайки уши към отдушниците на климатичната система, за да чуват. Мога лично да свидетелствам за факта, че половината от учениците на погребението не бяха разменяли повече от няколко думи с Лиам, откакто бе почнал да учи в „Брадли“ този септември. Странно, но почувствах някакъв вид специална връзка с него. Знам, че това, което бе направил Лиам, не беше редно. Но успях да му простя през първата си година в колежа след семинара за сексуално насилие, който всеки новопостъпил студент бе длъжен да премине. След първоначалното представяне на темата от местна полицейска служителка едно момиче бе вдигнало ръка.

— Значи, ако си пила, при всички случаи става въпрос за изнасилване?

— Ако това беше вярно, би означавало, че съм била изнасилвана стотици пъти в живота си — отвърна хубавата ръководителка на семинара, която бе от горните курсове, и явно изпита гордост от себе си, щом из стаята се разнесе сподавен смях. — Изнасилване е само когато си твърде пияна, за да дадеш съгласието си.

— Ами ако кажа „да“, но съм неадекватна? — притисна я момичето.

Ръководителката погледна към полицайката. Казусът бе сложен.

— Няма общовалидно правило — отговори служителката. — Същото казваме и на мъжете — знаете как изглежда човек в неадекватно състояние. Разбирате кога някой е прекалил с пиенето. Това би трябвало да е определящо за партньора ви в по-голяма степен от едно „да“ или „не“.

Мислено помолих момичето да зададе следващия си въпрос.

— Ами ако и той не е с ясно съзнание?

— Не е лесно да се определи — призна жената и ни се усмихна окуражително. — Просто действайте според възможностите си. — Сякаш щяхме да си подобряваме постиженията по физическо или нещо от сорта.

Понякога си мисля за това. Чудя се дали и Лиам е бил толкова зле. Може би просто не е знаел, че върши нещо нередно. Идва момент, в който просто не можеш повече да се сърдиш на някого.

Никога преди не бях присъствала на квакерско погребение, нито пък мама, така че бяхме проверили в интернет и разбрахме, че няма официална служба. Хората просто стават и говорят, когато се почувстват принудени да го направят.

Много хора станаха, за да кажат мили думи за Лиам, докато родителите му и малкият му брат, който имаше същите тревожни сини очи, седяха вкопчени един в друг в ъгъла. От време на време доктор Рос започваше тихо, ниско да вие; воят постепенно се издигаше в кресчендо, достигаше до стените на молитвения дом и излизаше през тръбите и отдушниците, така че хората отвън отстъпваха назад, понеже металът увеличаваше звука като микрофон. Дълго преди семейство Кардашиян да го направят публично достояние по телевизията^[8], знаех как изглежда човек, прекалил с пластичната хирургия, когато плаче. Оказа се, че доктор Рос, заможният и извънредно търсен пластичен хирург, не бе по-различен от своите клиентки — домакините, готови да опитат всичко, за да оправят щетите, които са си нанесли, докато са се опитвали да си уловят съпруг.

Той едва успяваше да се сдържи, когато хората ставаха да кажат колко уникален е бил Лиам, колко забавен, красив и способен младеж. Способен. Ето една дума, която родителите винаги използват, за да опишат децата, които не получават хубави оценки, или защото не работят достатъчно, за да ги изкарат, или защото всъщност не са чак толкова способни. В този момент реших, че каквото и да се случеше с мен, нямаше да си губя времето и да чакам да разбера кое от двете се отнася за мен. Щях да положа усилия. Да направя всичко по силите си, за да се измъкна оттук.

След службата напуснахме молитвения дом заедно с множеството плачещи момичета, пристъпващи по три-четири в редица, докато слънцето проблясваше безчувствено в русите им коси.

Гробището се намираше вляво от молитвения дом и всички бяха поканени на погребението. Тъй като с мама бяхме седели толкова близо до входа, попаднахме от вътрешната страна на кръга, който се образува около гроба на Лиам. Когато се насъбраха останалите, някой докосна рамото ми. После усетих лепкавата ръка на Акулата в моята и я стиснах с благодарност.

Бащата на Лиам държеше сребърна ваза и отначало си помислих, че ще я използва за цветята, които да бележат гроба на Лиам, но после разбрах, че Лиам е вътре. Не съм била на много погребения в живота си, но на няколкото, на които съм присъствала, мъртъвците бяха погребвани в ковчег. Преди три седмици Лиам разправяше колко мрази, да има лук в сандвича. Не можех да се примиря как един човек, който довчера се е оплаквал от лука, изведнъж се озовава в крематориума, превърнат в прах.

Видях господин Ларсън от другата страна на кръга.

Погледнах крадешком към мама, за да се уверя, че не ме гледа, и му махнах лекичко. До него имаше руса жена, която винаги бе безлика и красива, когато се опитвах по-късно да си я припомня. Сега знаех името й: Уитни.

Когато достатъчно черни официални обувки покриха влажната трева, доктор Рос предаде вазата на госпожа Рос. Човек би си помислил, че съпругата на пластичен хирург ще прилича на такава, но госпожа Рос бе типичната майка. Тя бе леко позакръглена и облечена с по-голям размер блуза, за да го прикрие. Какво би направила, ако знаеше как се е държал Лиам онази нощ у Дийн, ако знаеше, че ме е водил в Организацията за планирано родителство за противозачатъчно хапче? Не бе невъзможно да си я представя, въздишаща и възкликваща: „О, Лиам!“. Точно толкова разочарована, колкото бе мама от мен.

Госпожа Рос каза с ясен глас:

— На това място сега отбелязваме времето на Лиам с нас, но не искам да си мислите, че трябва да идвате точно тук, за да мислите за Лиам. — Тя задържа вазата близо до сърцето си. — Мислете за него винаги. — Устата й потрепери. — Навсякъде.

Доктор Рос вдигна ръка и тупна в гърдите плачещия брат на Лиам.

Госпожа Рос отстъпи назад. Доктор Рос изтри с елегантната си ръка лицето си и изрече дрезгаво:

— За мен бе чест да съм негов баща. — Взе вазата от жена си и лицето му отново придоби нечовешки вид, след като той поръси тревата с големия си син.

Мама не започна да ми опява, когато пуснах радиото на Y100. След всичко видяно явно бе благодарна, че има жива дъщеря, която да я дразни.

Отне ни известно време да излезем от паркинга. Бях дочула няколко хлапета да казват, че отиват да хапнат в „Минелас“. Натъжих се, че никога повече няма да бъда част от шумна група, окупирала две сепарета в някое заведение, чиито собственици уж въртяха очи, но всъщност бяха доволни, че гимназистите идваха точно при тях да ядат тостовете си със сирене.

Най-накрая излязохме на пътя — едно-единствено криволичещо платно, изсечено сред зеления район, където къщите бяха по-малки. Бяхме настрана от същинското сърце на Мейн Лайн, от обширните стари имения с хондата сивик на прислужницата, паркирана до крещящото ауди на алеята. Надвисна сива мъгла и размаза гледката през прозореца.

— Онази кола кара ужасно близо до нас.

Потиснах изтощението си от дългото пътуване и погледнах в страничното огледало. Все още не шофирах, така че не можех да преценя кое точно е твърде близо и кое е нормално разстояние. Познах колата — черен джип чероки. Беше на Джейми Шеридън, футболист и един от приятелите на Пейтън.

— Близичко е — съгласих се.

Мама сви рамене в защитна поза.

— Превишавам позволената скорост.

Притиснах бузата си към хладното стъкло и погледнах пак в огледалото.

— Просто се опитва да кара по-бързо, за да впечатли приятелите си.

— Тъпак — измърмори мама. — След всичко, което се случи, последното, от което се нуждае това училище, е кола, пълна с още мъртви тийнейджъри.

Мама продължи да кара над разрешената скорост, погледът й отскачаше встрани към огледалото през няколко секунди.

— ТифАни, те наистина са прекалено близо. — Тя отново провери. — Познаваш ли ги? Можеш ли да им дадеш някакъв сигнал?

— Мамо, няма да им давам сигнали. — Притиснах се по-близо до вратата. — Боже!

— Това е много опасно. — Кокалчетата на мама побеляха на волана. — Бих спряла, но се страхувам да намаля, в случай че те… О!

И двете с мама залитнахме напред, когато автомобилът на Джейми се блъсна в нас отзад. Воланът се завъртя неистово под ръцете на мама и ние попаднахме право в калното, осеяно с дупки поле. Докато мама удържи волана и набие спирачките, колата ни вече бе излязла с около десетина метра от пътя и гумите ни бяха затънали до средата в оборски тор.

— Проклети задници! — изстена мама. Тя доближи разтреперана ръка до гърдите си, след което се обърна и ме погледна. — Добре ли си?

Преди да й кажа, че, не, не съм добре, мама цапна таблото на колата с разтворена длан.

— Задници!

Убеждаваха ме да помисля за друга гимназия. Но идеята да започна отначало в нова среда, да си търся отново мястото в нова обществена йерархия — от всичко това само ми идеше да си легна и да спя дълго и непробудно. Въпреки лошото име, което ми излезе в „Брадли“, намирах утеха в това, че знам къде съм, че просто мога да ходя в часовете, да ям обяда си с Акулата и да се прибирам вкъщи да уча, да се фокусирам върху прокопаването на тунела за бягството ми оттук. В един момент мама спомена за домашно обучение, но бързо оттегли предложението си, защото каза, че се намира в период от живота си, в който тялото й се променя („Мамо“ — бях изпъшкала), и поради някаква причина аз съм имала способността да й действам на психиката както никой друг. Чувствата ни са взаимни, едва не й казах, но си премълчах.

От училището се сепнаха, когато мама им каза, че се връщам.

— Изненадан съм — учуди се директор Ма, — че ТифАни иска да се върне. Не съм сигурен дали това е правилното решение за нея. — Той направи пауза. — Не съм сигурен дали е правилното решение за нас.

Нямаше достатъчно доказателства, за да ме обвинят в каквото и да било престъпление, но това не попречи на съда на общественото мнение да ме осъди. Съществуваха бележките и драскулките в годишния албум, отпечатъците ми, които се оказаха по пушката заедно с тези на убиеца. Анита, на която се бях доверила, бе установила, че не показвам достатъчно емоции по отношение на мъртвите си съученици и че явно горя от желание да се върна в училище, след като вече „проблемните ми връстници“ са отстранени.

Най-неприятното изявление дойде от Дийн, който настояваше, че Артър ми е подал пушката и ми е казал да го убия „точно както го бяхме планирали“. Разбира се, Артър никога не е казвал това, но никой нямаше да се усъмни в думите на популярната мускулеста футболна звезда, парализирана от кръста надолу, чието обещаващо бъдеще му бе изтръгнато на старта на прекрасния живот, който го очакваше. Няколко седмици медиите душиха наоколо, надигаха вой колко е ужасно, че не всички отговорни за трагедията ще бъдат предадени на правосъдието. Закръглени домакини с позлатени кръстове, скрити в щедрата цепка на деколтето си, идваха от всички краища на страната, за да оставят евтини цветя от дрогерията върху предната ливада на Дийн, след което се връщаха вкъщи, за да ми изпратят имейл, пълен с омраза и правописни грешки: „Ще бъдеш съдена за пустъпката си в следващия си живот“.

Дан смъмри директор Ма, като заплаши училището с още по-голям съдебен процес от този, с който се бореха в момента, ако не ми позволят да се върна. Някои родители също ги съдеха. Тези на Пейтън повдигнаха обвинението. Водните пръскачки в старата част не се бяха задействали. Ако бяха в изправност, можеше да предотвратят разпространението на пожара към стаята на Бренър Болкин. Бяха установили, че Пейтън е починал вследствие на задушаване от дима, а не от огнестрелната си рана. С помощта на медицината и пластичната хирургия Пейтън можеше да оживее и да води относително нормален живот. Вместо това той все още е бил в съзнание, когато пожарът е обхванал стаята, а разраненото му лице е поело целия дим като къшей хляб в гореща супа. Никога няма да си простя, че го изоставихме.

Дийн бе изпратен в интернат в Швейцария, на няколко километра от модерна болница, специализираща в експериментални терапии на травми на гръбначния стълб. Целта бе да му помогнат да проходи отново, но това така и не стана. Дийн обаче успя да обърне нещастието в своя полза. Той написа книгата „Да се научиш да летиш“, която стана международен бестселър. Изявите му пред публика растяха и скоро Дийн се превърна в известен и уважаван мотивационен лектор. Понякога влизам в неговия уебсайт. На началната страница има снимка на Дийн, наведен напред в инвалидната си количка, за да прегърне бледо гологлаво дете в болнично легло. Зле изиграната съпричастност, изписана на лицето на Дийн, ми напомня какво съм можела да направя, ако Артър действително ми бе дал пушката.

Хилари също не се върна в „Брадли“. Родителите й я преместиха в Илинойс, откъдето бе родът на баща й. Веднъж й написах писмо, но то се върна при мен, пликът бе непокътнат.

И както твърдеше Анита, наистина бе невероятно, но когато учебните занятия се подновиха през пролетния срок, нямаше нито един от онези, които бяха правили живота ми толкова скапан. Ремонтът на столовата се проточи с още една година и междувременно обядвахме по чиновете си. Много пици се поръчаха тогава, но никой не се оплакваше.

През първия месец след възобновяването на занятията в „Брадли“ всяка сутрин преди училище ми се повдигаше. Но цялата работа бе в това да се науча да приемам самотата си. Самотата ми стана като приятелка, постоянна спътница. Можех да разчитам на нея и само на нея.

Работих усърдно, както си бях обещала на възпоменателната служба за Лиам. През първата година ходихме на екскурзия до Ню Йорк, за да посетим туристическите забележителности, които по-късно щях да ненавиждам, като Емпайър Стейт Билдинг и Статуята на свободата. На слизане от автобуса се блъснах в една жена с елегантно черно сако и островърхи обувки като на вещица. Тя крепеше обемист мобилен телефон към ухото си, а от китката й висеше черна чанта, на която със златисти букви пишеше „Прада“. Още бях далеч от времето, когато щях да се прекланям пред троновете на „Селин“, „Клое“ или „Гояр“, но със сигурност разпознах „Прада“.

— Извинете — рекох и отстъпих назад.

Тя ми кимна набързо, но изобщо не спря и продължи да говори по телефона: „Мострите трябва да пристигнат до петък“. Докато токчетата й отекваха по тротоара, си помислих: Няма начин тази жена някога да бъде наранена. Тя имаше по-важни неща, за които да се погрижи, вместо да се тревожи дали ще обядва сама или не. Мострите трябваше да пристигнат до петък. И като си помислих за всички други неща, които сигурно изпълваха оживения й, важен живот — коктейл партитата и сеансите с личния й треньор и пазаруването на чаршафи от египетски памук, — те сложиха началото на моята страст към бетона и небостъргачите. Бях разбрала, че успехът ти гарантира защита, а успехът се определяше от даването на наставления по мобилния телефон, от оглушителното потракване на скъпите обувки по градските тротоари, от начина, по който хората отстъпваха от пътя ти просто защото изглеждаш така, сякаш имаш по-важни ангажименти от тях. Някъде междувременно в тази дефиниция сигурно попадаше и някой мъж.

Реших, че просто трябва да го постигна. И никой вече нямаше да успее да ми причини болка.

Бележки

[1] Популярна марка козметика, специализирана в грижата за нокти. — Б.пр. ↑

[2] Държавен университет в Пенсилвания. — Б.пр. ↑

[3] Американска телевизионна звезда и филмова актриса. — Б.пр. ↑

[4] Американска журналистка и телевизионна водеща новинарски емисии. — Б.пр. ↑

[5] Requiescat in pace (лат.) — „Нека почива в мир“. — Б.р. ↑

[6] Американска верига ресторанти. — Б.пр. ↑

[7] Квакерите са протестантска общност, възникнала през втората половина на XVII в., състояща се от привърженици и последователи на английския проповедник Джордж Фокс. Понастоящем са около 350 хиляди, като броят им е най-голям в САЩ. Богослужебните им събрания се провеждат в молитвени домове и преминават в мълчание м молитва — Б.р. ↑

[8] Става въпрос за участието на семейство Кардашиян в риалити предаването Keeping up with the Kardashians, c което след това стават известни. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джесика Нол Най-щастливото момиче на света (14)

Метаданни

Данни

Най-щастливото момиче на света

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 14

Джесика Нол
Най-щастливото момиче на света (14)