Джесика Нол
Най-щастливото момиче на света (13)

Глава 13

— Невероятно. — Арън плесна с ръце и наруши надвисналата в стаята тишина.

Хората от екипа се протегнаха и раздвижиха. Чух: „Нещо за пиене?“ и избърсах лицето си.

Арън дойде при мен със събрани длани.

— Благодаря ти, че бе толкова открита и уязвима с нас.

Побързах да изтрия историята, изписана по цялото ми лице.

— Разбира се — измърморих.

— Вероятно имаш нужда да пийнеш нещо. — Арън спусна ръка и нежно стисна рамото ми. Постарах се да усети как се сковавам при допира му. Той се отдръпна.

Арън ми напомняше на един брейк танцьор, с когото ходех в колежа и който ме разпитваше за сухожилията по врата на Пейтън и бавното падане на завесата над сините му очи — дали блясъкът в тях ги е напускал бавно и дали човекът е разбирал, че си отива. Някога си мислех, че това също е любов — този неотменен интерес към всичко кърваво в живота ми. Сега махалото се бе залюляло обратно.

Арън прочисти гърлото си:

— Е, отиди да пийнеш нещо! — Той се засмя сковано. — Но помни, че утре в седем сутринта ще те събудят от хотела. — Това се налагаше заради фризьорите и гримьорите. После те щяха да си опаковат кръглите четки и извивачките на мигли и всички вкупом щяхме да се запътим към „Брадли“ за „снимките на място“.

— Ясно. — Станах и загладих дрехите си.

Почти бях стигнала вратата, когато Арън ме спря:

— Уф, добре — измънка той. — Цял следобед се колебая дали да те питам.

Свирепият ми поглед почти го отказа да продължи.

Но после той се наведе напред и ми каза нещо, което изобщо не очаквах. Нещо, което предизвика онзи познат киселинен вкус на езика ми. Когато приключи с предложението си, той вдигна ръце — Не стреляй! — и добави:

— Само ако ти е удобно, разбира се.

Мълчах, оставяйки го да се погърчи за малко.

— Това номер ли е? — Кръстосах ръце пред гърдите си. — Търсиш сензация или нещо такова?

Арън изглеждаше стреснат. Даже обиден.

— Ани, божичко, разбира се, че не. — Гласът му се снижи:

— Знаеш, че съм на твоя страна, нали? Всички ние — обхвана с жест стаята — сме на твоя страна. Мога да разбера защо не би се съгласила след всичко, през което си преминала. Пусто да остане, и аз на твое място бих бил подозрителен към всички. — Думите „пусто да остане“ прозвучаха топло в ушите ми, като нещо, което би казал някой дядо. — Но се надявам, че ми имаш доверие. Това не е номер. Никога не бих те измамил. — Той отстъпи назад и леко се поклони. — Защо не си помислиш? Имаме цял уикенд.

Стиснах устни и отново огледах венчалната му халка.

Преобърнах представата си за Арън и реших, че е по-скоро мил, отколкото похотлив. Зачудих се дали такава е била реалността от самото начало и ако е било така, какво друго съм разтълкувала погрешно.

 

 

Отворих вратата на студиото и потънах в хладния търбух на септември. Много се радвах, че лятото е свършило. Мразех го, винаги съм го мразила. Може да изглежда странно, като се имат предвид спомените ми, свързани с есента, но всеки път щом доловя първия есенен полъх във въздуха, щом забележа ронещите се листа, потръпвам от радост. За мен есента завинаги ще остане една възможност да пресъздам себе си отново.

Помахах за довиждане на няколко души от екипа, които товареха камери и оборудване в багажното отделение на един примитивен черен ван. За момент се замислих дали да не го снимам и да изпратя снимката на Нел с надпис: „Идеалният ван за отвличане?“. Обаче си спомних как ме бе изгледала на вечерята, онази смесица от разочарование и отвращение, която премина по перфектното й лице, и реших да не го правя. Въведох адреса на хотел „Раднър“ в GPS-a на джипа. Не идвах често в този район, докато бях в гимназията, а оттогава се бях връщала „вкъщи“ толкова рядко, че пътищата, по които някога често пътувах, сега ми носеха смътно усещане за дежавю. Била съм тук и преди, но кога? Това объркване се разрастваше в мен като гордост, защото то означаваше, че този град вече не е мой дом. Ню Йорк беше моят дом. Ти не ме отхвърли. Аз те отхвърлих.

Излязох бавно от паркинга. Бях неуверена зад волана, тъй като не шофирах често. Стискайки волана като някоя бабичка с боядисана в синьо коса, потеглих по Монро Стрийт. Чух телефона си да бръмчи в чантата, но не можех да го погледна, докато не отбия и спра. Преди няколко години Лулу накара всички ни да подпишем обещание заради някакво сътрудничество с Опра, че няма да пишем съобщения, докато шофираме. Това, което сега ме въздържаше да взема телефона си, не бе обещанието, а статистиката, под която се бях подписала: писането на съобщения по време на шофиране увеличава риска от фатален автомобилен инцидент до 2000 процента. „Това не може да е вярно“ — заявих и накарах Мартин, един от нашите анализатори на факти, да го провери. Мартин е толкова стриктен, че веднъж с него бяхме изпаднали в жесток спор заради едно изречение, което бях съставила: „Имате жизнена потребност от този гланц за устни“.

— Може би трябва да го кажем по друг начин? — предложи той. — Това не е храна или вода, така че, технически погледнато, не може да имаш жизнена потребност от него.

— Шегуваш се, нали? Идеята е да има елемент на закачка.

— Ами поне не наблягай на думата „потребност“.

Но когато се усъмних в точността на тези 2000 процента, той просто бе кимнал мрачно.

— Вярно е.

Чу се гръм и аз така се стреснах, че колата кривна. Докоснах с ръка тила си бърза проверка за нараняване. На фона на мощното биене на сърцето си осъзнах, че звукът е дошъл от строителните работници отляво, които бавно сглобяваха огромна богаташка къща — една от многото, никнещи под път и над път. Понякога, когато чакам метрото или пресичам улицата, в главата или в рамото ми се появява фантомна болка и аз се пипам с ръка, след което я поглеждам, очаквайки да видя кръв. Простреляният винаги последен разбира, че е бил прострелян.

Отдясно изникна една бензиностанция „Уауа“. Извих волана, обърквайки гласа от GPS-a, и спрях на паркинга. „Продължете наляво, продължете наляво“ — сгълча ме той. Натиснах няколко бутона, докато го накарам да млъкне.

Бръкнах в чантата и си извадих телефона. Нямаше съобщения от Люк. Отворих електронната си поща. Намерих писмото от господин Ларсън — Андрю — за обяда ни в неделя. „Днес беше по-трудно, отколкото очаквах — написах. — Има ли някаква възможност да се видим… — Направих пауза. Разбирах, че давам зор, затова допълних: — И да хапнем в «Парче пица»?“ Заради Андрю щях да прежаля някой и друг въглехидрат.

Пицарията „Парче пица“ бе основното място за срещи, когато бяхме в гимназията. Директор Ма им бе такъв фен, че винаги ставаше клиент на месеца и снимката му, на която смутено бе вдигнал палци, беше окачена до автомата за безалкохолни напитки. Веднъж Дийн написа през лицето на господин Ма: „Отдавна любя пица аз“. Разбира се, не успя да загази заради постъпката си, макар всички да знаеха, че той е извършителят.

Натиснах „изпрати“ и изчаках пет минути, макар да се съмнявах, че ще получа бърз отговор. Реших да се върна в хотела. Може би междувременно той щеше да се обади.

Хотел „Раднър“ е едно от онези места, което се рекламира като красиво бутиково кътче в сърцето на Мейн Лайн, подходящо за сватби. Но в действителност е само по-украсен вариант на хотел от веригата „Мариот“, с обширни паркинги и огласен от рева на магистралата, която се намира недалеч зад него.

Предишният наемател на стаята ми бе пушил без особена дискретност. Отговорничката на козметичната ни рубрика бе кършила ръце по темата за остатъчния тютюнев дим в шоуто „Тудей“ — това е димът, който се наслагва в тъканите на диваните и явно е най-вреден за кожата. Обикновено бих се обадила на рецепцията с искане да ме преместят, като една взискателна малка кучка, но имаше нещо в застоялата миризма на стаята, което ми действаше успокоително. Представих си момиче, пришълка като мен, свита на кълбо във фотьойла с дамаска на цветя до прозореца, присвиваща очи при всяко дръпване от цигарата, чийто връх проблясва в отговор. Върнала се е в града заради погребение, реших. Не се разбира с родителите си и затова е отседнала тук вместо вкъщи. Почувствах приятна близост с нея, което притъпи самотата ми. Бях самотна в шест часа в петък вечер, докато по TBS течеше последната сцена на романтичната комедия „Целуни ме“. Държах чаша за кафе, пълна с топла водка, между дланите си и се опитвах да не обръщам внимание на пакетчето с бонбони „М&М“ в минибара, което ми помахваше като проститутка в онази част на Филаделфия, където веднъж Хилари получи татуировка в долната част на гърба си.

Беше минал час, откакто бях писала на Андрю, а единствените получени имейли в пощата ми бяха от „Групон“, в които ми предлагаха изгодни оферти за липосукция, кератинова терапия, шведски масаж, частичен лифтинг и срещи с мъже. Имаше още едно съобщение от „Сакс“ с оферта за боти от змийска кожа на „Джими Чу“ за 119 долара. Не бях чак толкова разточителна.

Проверих началния час на програмата за утрешния ден, опитвайки се да пресметна дали ще имам достатъчно време да потичам, преди да пристигнат фризьорите и гримьорите. Въобще не очаквах да заспя, със сигурност не и точно на това място. Изведнъж ме осени една мисъл и аз оставих чашата си. Порових в нощното шкафче и — аха! — ето че беше там. Взех в ръцете си вехтия жълт телефонен указател.

Ларсън, Ларсън, Ларсън — мислех, докато отгръщах на сектора с „Л“, и щом стигнах до „Лар“, плъзнах пръста си с виненочервен нокът над имената.

Имаше три фамилии Ларсън, но само едната живееше на Грейс Лейн в Хейвърфорд. Веднъж Андрю ни бе посочил къщата на родителите си по време на тренировка и използва думата „нашите“, която бе прозвучала много сладко, затова знаех, че това е неговият адрес.

Погледнах към телефона на хотела. Ако се обадех от този номер, можех просто да затворя, в случай че отговореше друг, а не Андрю. Уитни можеше да е там, родителите му със сигурност щяха да са там. Но нали сега се използваха някакви системи, при които телефонните данни на човека, който звъни, се показваха на екрана на телевизора? Бях казала на Андрю, че ще отседна там. Ами ако се обадех и името на хотел „Раднър“ замига пред очите на всички, прекъсвайки предаването, което семейството вероятно гледаше? Той щеше да разбере, че тъкмо аз съм затворила на майка му, ако тя стигнеше до телефона преди него. Не знаех нищо за родителите на Андрю, но си ги представях като бивши университетски преподаватели, и двамата с меки бели коси, дискутиращи енергийната криза при управлението на Обама с тих почтителен тон и с чаши червено вино в ръце. Тези мили интелектуалци, отговорни за появата на човек като Андрю Ларсън, с цялата му емоционална интелигентност, която ме привличаше отчаяно към него като вманиачен фен на рок група.

Водката отвори някакъв ясен канал от спомени, защото внезапно се сетих за един номер, който правехме в средното училище, когато си ходехме на гости с преспиване. Ако се натиснеше звезда-67 преди избрания номер, това блокираше идентичността на обаждащия се. Реших да го изпробвам първо с мобилния си телефон, натискайки тайния код, а след него — кода за областта 917. Боготворях своя код 917. Вече не бях момиче от Пенсилвания, а нюйоркчанка.

На екрана ми се изписа „непознат номер“ и аз се засмях от изненада. Не вярвах, че наистина работи.

Събрах още малко смелост от чашата си за кафе. Всъщност даже не беше нужно да затварям, ако се обадеха родителите му. Това си беше напълно невинна молба. От продукцията са променили програмата ми за неделя и няма как тогава да изляза на обяд, така че просто искам да се видим, докато и двамата сме тук. Не беше лъжа. Програмата ми щеше да се промени, ако се съгласях да направя каквото ме бе помолил Арън.

Натиснах първо звезда-67. Последва пауза, след което чух нежното мъркане на свободния сигнал в ухото си, който сигурно предизвикваше пронизителния звън в къщата на семейство Ларсън на няколко километра оттук.

— Домът на Ларсън. — Гласът, който отговори, можеше да разцепи черепа ти наполовина.

— Здравейте. — Станах и закрачих. Обаче бях забравила колко е къса жицата и телефонният апарат се стовари на пода зад мен, изтръгвайки слушалката от ръката ми. „Мамка му!“ — изсъсках и се наведох да я взема.

— Ало? — чух гласа от земята. — Ало?

— Здравейте — рекох пак. — Извинете. Там ли е господин Ларсън?

— На телефона.

— Извинете, търся Андрю Ларсън.

— Същият. С кого разговарям?

Исках да затворя. Щеше да е по-лесно, ако бях затворила. Но мускулната памет надделя и кокалчетата ми побеляха от стискането на слушалката.

— Обажда се Ани ФаНели. Опитвам се да се свържа със сина ви. — И добавих, за да не прозвучи молбата ми непристойно-. — Бях негова ученичка.

Със сигурност се чуха няколко бурни въздишки от страната на господин Ларсън-старши. После той каза:

— Мили боже, момиче, помислих, че е някой телефонен шегаджия. — Връзката изпука от смеха му. — Един момент.

Той остави слушалката. Чуха се приглушени гласове на заден план. Мъчителни моменти тишина, преди Андрю Ларсън-младши да каже:

— ТифАни?

Съвсем забравих за преструвките и оправданията. Просто му казах истината. Денят беше тежък и бях самотна.

Андрю не бе довел Уитни със себе си за уикенда. Когато чух това, притаих дъх, надявайки се да предложи да излезем на питие, вместо да се срещаме в пицарията, което бе моята идея, но той само каза:

— „Парче пица“. Не съм ходил там от години. След четирийсет минути?

Затворих телефона и слушалката щракна обвинително. Пица. По това време — беше толкова рано, че слънцето все още ме дразнеше в небето. Нямаше нищо непристойно в цялата работа. Облекчението и разочарованието влязоха в схватка. Почувствах твърдата решителност и на двете.

Бях измила грима си в момента, в който се прибрах в хотела, отклонявайки погледа си от местата, които флуоресцентните лампи подчертаваха — пудрата и фондьотенът се събираха в гънки около очите и устата ми. На двадесет и осем, благодарение на гладката ми маслинова кожа, често ме бъркаха с току-що завършила колежа, но бе невъзможно да се каже колко още ще продължи да е така. Бях виждала остаряването да атакува хората като разрастващ се тумор. Няма достатъчно антиоксиданти на света, които да го предотвратят.

Заех се пак за работа — тониращ хидратант, коректор, бронзираща пудра, спирала, червило. Люк винаги се смайва от тежестта на чантата ми с козметика.

— Използваш ли изобщо всичките тези боклуци? — попита ме веднъж. Беше комплимент, защото — да, наистина ги използвах.

Беше 18:50, когато се качих в джипа на Люк. Четиринайсет минути. Толкова време ми отне да измина едва трите километра до Брин Мар. Това ужасяващо пълзене не бе с цел да закъснея колкото е необходимо. Аз наистина се страхувах, че късметът ми няма да е вечен. Че вселената няма избор, освен да се намеси, да насочи пръста си към някой свирепо изглеждащ луксозен джип и да го издърпа в моето платно, приковавайки ме между полираното му тяло и разделителната мантинела, докато воланът разтрошаваше гръдната ми кост на парченца, едно от които щеше да се забоде или в сърцето, или в белия дроб. По този начин щеше да се докаже неистинността на твърдението, че съм успяла да се измъкна от столовата, защото ме очакват велики дела; дела, които на петимата и бездруго не им е било писано да постигнат. И това е същото, което понякога си казвам, когато изпадна в депресия, когато всичко, което виждам в съзнанието си, е разцепената глава на Ансли и ми се струва, че денят никога няма да се превърне в нощ.

Не знаех каква марка кола кара Андрю, така че нямаше начин да я потърся с поглед из претъпкания паркинг, преди да вляза. Това питие на празен стомах ми бе придало известна доза смелост, но тревогата все още бе по-силна. Вътре мястото гъмжеше от тийнейджърски крайници, стройни крака, прекалено дълги и неспокойни, за да се натъпчат под масата, и подобно на тези на Нел, се изтягаха към пътечките за минаване като редица от прекатурени пого стикове. Андрю го нямаше. Оттеглих се в един ъгъл и зачаках.

Обзе ме онова чувство, сякаш не знаеш какво да правиш с ръцете си — да ги кръстосам ли, или да придържам лакътя с ръка, — когато вратите се отвориха и една струя от свеж въздух съпроводи Андрю. Той бе облечен с фин плетен пуловер и хубави джинси, вероятно подбрани от някоя очарователно кльощава стилистка в „Барнис“.

Помахах му лекичко и той тръгна към мен.

Андрю подсвирна.

— Доста е пренаселено. — Съгласих се, като отново ме споходи надежда да предложи да отидем някъде другаде, но после той каза: — Май трябва да се наредим на опашка.

Когато бях в гимназията, специалитетите в пицарията бяха на висока почит. Макарони и сирене, пица с чийзбургер и бекон, „пене ала водка“ — бях луда по тях. Сега всичките ми се виждаха като въглехидрати върху въглехидрати. Нищо чудно, че бях такова прасе.

Споделих това с Андрю и той се засмя.

— Никога не си била прасе — каза той и потупа мускулестия си корем. — За разлика от това момче.

Вярно беше. По онова време той наистина малко приличаше на закръглено колежанче. Все още не мога да повярвам, че Андрю бе на двайсет и четири години, когато ми беше учител. Бил е на двайсет и четири през онази нощ в спалнята му, когато ме събуди от кошмара ми и го помолих да остане. Имаше толкова много тъга по лицето му, преди да се съгласи. Дълго време си мислех, че е, защото ме съжалява, но сега се чудя дали причината не е друга. Дали не му е било мъчно заради възрастовата разлика между нас и какво би било, ако бе пет години по-малка.

През стъклената преграда тестените изделия лъщяха, претрупани с гарнитури, които сами по себе си бяха повече от всичко, което ядях напоследък. Стомахът ми се сви от глад.

Поръчах си парче „Маргарита“. Безопасен избор, заключих, защото липсата на добавки върху пицата означаваше, че няма опасност да ми се наврат и между зъбите. Андрю си поръча парче със средиземноморска салата.

Нямаше свободни маси, само столове, а ако това бе всичкото време, което щях да имам с Андрю, не исках да го губя, докато седя редом до хилещи се дългучи, които държаха салфетки в скутовете си в случай на ненавременна ерекция. Кимнах към вратата.

— Искаш ли да седнем отвън?

Имаше две скамейки отпред, но бяха заети, така че с Андрю заобиколихме отстрани и седнахме на бордюра, като балансирахме предпазливо картонените чинийки върху бедрата си, а чакълът се забиваше в кожата ни през джинсите.

Отхапах една хапка.

— О, боже! — изстенах.

— Не е по-добра от Ню Йорк? — предположи Андрю.

— По-добра е от всичко друго. — Вдигнах пръста си. — Сватбена диета.

Андрю кимна.

— И Уитни беше пощуряла така.

Един солиден артишок се търкулна от парчето му и пльокна на земята. Сетих се за главата на Ансли и трябваше да поставя картонената чинийка в скута си. Доматеният сос бе придобил консистенцията на кръв. Това ми се случва от време на време, както и с кетчуп, обикновено когато ме нападнат мисли за Пейтън. На моменти виждам обезобразеното му лице по цял ден и не мога да понасям червена храна. Включително и месо. Само при мисълта ми призлява. Доближих салфетка до устата си и се насилих да преглътна последната хапка, която бях поела.

— Значи, днес не беше леко, а?

Андрю седеше близо до мен, но не толкова близо, че бедрата ни да се докосват безобидно. Не се бе избръснал сутринта и наболата му брада бе златиста над летния му тен. Можеше да ти разбие сърцето само докато го гледаш.

— Не защото трябваше да говоря за случилото се — признах. — Това не е проблем за мен. Проблемът ми е, че искам хората да ми вярват. — Облегнах се назад на ръцете си, нещо, което никога не бих сторила на някой уличен ъгъл в Ню Йорк. — Огледах лицата на хората от екипа, след като приключихме, и просто се зачудих: Дали те наистина ми вярват? Не знам какво да направя, за да накарам хората да ми повярват. — Наблюдавах колите, които се разминаваха на пътя. — Бих направила всичко. — Поех си дълбоко въздух. Някогашното отчаяние се разпали в мен като дръпване от цигара. То ме прави способна на неща, на които не искам да съм способна, и ако не упражнявах активен надзор над себе си, острието можеше много лесно да се плъзне, да среже частта с Люк прекалено дълбоко, да ме отдели от живота, който бях придобила с такива усилия. Но когато стоя до Андрю и виждам как главата ми едва докосва мястото, където се възправя рамото му, когато се замисля колко е едър и колко сигурно му е трудно да се контролира, се чудя дали той не е бил единственото нещо, заради което си е струвало да оцелея от касапницата.

— Ти го правиш — каза Андрю. — Точно сега. Като разказваш историята такава, каквато ти си я видяла. А ако хората не ти повярват, поне ще си направила всичко, което си могла.

Кимнах послушно, но не бях убедена.

— Знаеш ли кое ме подлудява най-много?

Андрю отхапа от парчето си, при което една лъскава струйка мазнина се стече чак до китката му. Той я улови с уста, преди да изчезне под маншета на пуловера му, зъбите му потънаха в плътта. Наблюдавах как белезникавата диря избледнява върху кожата му.

— Защитниците на Дийн — продължих. — Мисля, че тях ги мразя повече, отколкото мразя Дийн. Особено жените. Няма да повярваш какви гадости ми пращат. Все още. — Придобих строгия глас на религиозна леличка от Средния запад с двойна брадичка и космати колене. — Бог знае какво си направила и ще отговаряш пред него в следващия си живот. — Разкъсах коричката на пицата си. — Шибани откачени фанатици. — Потръпнах от собствените си думи и веднага съжалих за тях. Люк можеше да се засмее, когато ги говорех такива, но с Андрю беше друго. Съсипана — напомних си аз, — така му въздействам. — Извинявай. Само ако знаеха какво ми е причинил Дийн.

Андрю отпи от содата си.

— Тогава защо не им кажеш?

— Това е единственото нещо… — въздъхнах. — Това е единственото нещо, за което мама не иска да говоря. И Люк не иска. Той знае какво стана с онези момчета, разбира се, но не искам родителите му да научават за онази нощ. Унизително е. — Намерих парченце коричка без нищо червено отгоре и я отгризах. — Но не е само заради мама или Люк. Аз също не съм убедена, че искам да разкажа за това, особено що се отнася до Лиам. Това е сериозно обвинение срещу някой, който в съзнанието на всички ще остане на петнайсет години. — Загледах се в група тийнейджъри, които се закачаха на тротоара с чаши от „Старбъкс“ в ръце. Когато бях на тяхната възраст, кафето имаше вкус на бензин, а сега обядват с него. — Едно петнайсетгодишно момче, подгонено към класна стая и застреляно в гърдите. Странно е, дори за мен. Не знам. Родителите му не са ли преживели достатъчно?

Андрю въздъхна.

— Със сигурност е сложно, Тиф.

Обгърнах коленете си с ръце.

— Ти какво би направил на мое място?

— Аз ли? — Андрю изтупа трохичките от скута си и се премести така, че коленете му се насочиха към мен. — Мисля, че има начин да бъдеш искрена, без да говориш лошо за мъртвите. И със сигурност не бих пропуснал възможността да разоблича Дийн за това, което всъщност е. — Коляното му закачи бедрото ми случайно и той бързо го отдръпна. — Няма друг на света, който да го заслужава повече от теб.

Оставих сълзите да бликнат на повърхността и се обърнах към него, за да ги види. Не беше трудно. Сякаш усукваш и изцеждаш мокра кърпа.

— Благодаря ти.

Андрю ми се усмихна. Имаше рукола по зъбите си и го обикнах още повече.

Реших да опитам:

— Искаш ли да отидем до „Брадли“ да видим дали се случва нещо тази вечер?

Разбира се, бях си го мислила, но не смятах, че наистина ще го попитам. Но небето губеше битката си с мрака, от пицата на Андрю бе останала само коричката, а аз все още не можех да го оставя да си отиде. Андрю каза „да“ по начин, който ме накара да мисля, че е очаквал да го попитам. Усещах туптенето на сърцето си във всичките си крайници.

Андрю предложи да кара. Той имаше БМВ, точно толкова износено, че да загатва за аристократично безгрижие, което аз никога нямаше да излъчвам. На задната седалка имаше стикове за голф и празна чаша от „Старбъкс“ в средата на поставката. Андрю се пресегна да я вземе.

— Би ли ми я подала? — попита той. Докато му я подавах, мярнах отстрани да пише „Уитни“. С хиксчета бяха отбелязани опциите „Лате“ и „Обезмаслено мляко“. Не можех да се сетя за по-подходящо описание на безличната съпруга на Андрю: Уитни е от типа жени, които пият обезмаслено лате в „Старбъкс“.

Андрю изхвърли картонената чаша в близкото кошче и седна зад волана. Включи двигателя, при което стана ясно, че слуша музика от деветдесетте по радиостанция Пандора. „Търд Ай Блайнд“^[1] надаваха зловещ вой. Колко пъти бях карала по същите тези улици, слушайки същите тези песни? Толкова отдавна, че тази ситуация — Андрю и аз един до друг в колата му — би събудила безпокойство. И сега го будеше, но по различни причини.

Бързо стигнахме до „Брадли“. Наляво по Ланкастър Авеню, още веднъж наляво по Норт Робъртс Роуд и надясно по Монтгомъри. Децата от „Брадли“ често ходеха пеш до тази пицария, преди да вземат шофьорска книжка. И аз правех същото някога заедно с Артър.

Футболното игрище се простираше вляво от нас, празно и с поизсъхнала лятна трева. Голямата ръка на Андрю подаде сигнал за завиване и ние търпеливо зачакахме да се вмъкнем в трафика. После минахме покрай трибуните на игрището, подминавайки отбивката към пътеката, по която вървях, за да отида в дома на Артър. Госпожа Финърман не се премести и остана завинаги майката на момчето, което бе планирало педантично и с наслаждение смъртта на съучениците си в престижното училище „Брадли“. „Как е възможно да се случи тук?“, ридаеха в хор медиите и този път сълзите им бяха искрени. Училищните стрелби се свързваха със средната класа в Средния запад, с малки градчета, където липсваха молове, Бръшляновата лига нямаше традиции и оръжията се раздаваха като подаръци за Коледа. Колата забръмча до бордюра и Андрю се обърна към мен:

— Искаш ли да влезем?

Погледнах през прозореца към черните очи на училището. В повечето случаи влизането ми в „Брадли“ бе съпроводено с чувство на гадене. И сега може би щях да го усетя, беше нещо като рефлекса на Павлов, но присъствието на Андрю бе като защитна броня срещу ужаса. Смътно осъзнах, че някога и Люк ми действаше така, когато се запознахме — беше ми припомнил, че надеждата и топлината са ми присъщи, че дори сънят е възможен. В този миг Андрю се пресегна към мен и аз подскочих стреснато на седалката.

— Извинявай. — Той се усмихна и пръстите му опипаха закопчалката на колана ми. — Понякога заяжда.

— Не, ти извинявай, просто ме изненада — заекнах. Чух изщракване и напрежението в гърдите ми намаля.

 

 

Спортният център беше отключен.

— Давай, „Брадли“ — смотолевих и Андрю измърмори нещо в съгласие, докато задържа вратата отворена.

„Брадли“ би трябвало да има по-добри мерки за сигурност след случилото се, но училището се бе противопоставило яростно на натиска на щата и медиите да монтира металдетектори и да наеме въоръжена охрана. По мнението на администрацията това бе еднократен инцидент и нямаше причина допълнително да се тероризират учениците, като се нарушава личното им пространство и им се налага да бъдат претърсвани от въоръжени ченгета. Имаха и подкрепата на родителите, много от които също бяха завършили „Брадли“ и затова не искаха да виждат институцията, която съпругата на Дж. Д. Селинджър бе посещавала, да се придържа към същите стандарти за сигурност като някоя държавна гимназия от провинциално градче.

Слязохме по стълбите към игрищата по баскетбол.

— Сигурен съм, че с такива обувки не е разрешено да се стъпва по този под. — Андрю кимна към велурените ми ниски обувки с широки сребристи токове и тръгна към застланата подова настилка, която обграждаше игрището.

Не му обърнах внимание и стъпих върху полирания клен. Обувките ми изтракаха няколко пъти и Андрю спря и ме видя как провлачих тока си по повърхността, очертавайки ситна бяла черта, която завърши с проскърцване. Той слезе от килима до мен, като остърга тока на мокасината си в пода и остави същата следа като моята.

От физкултурния салон се спуснахме към естественонаучното крило, където един постер с периодичната таблица в месингова рамка ме накара да се усмихна.

— Познаваше ли господин Хардън? — Господин Хардън беше учител по химия на изявените ученици. Той имаше мустак, който потрепваше неволно, и поради злощастното му име и странния му характер всички го смятаха за перверзник и му викаха господин Хард-Он^[2].

— Имаш предвид господин Хард-Он? — ухили се Андрю и усмивката му изтри четиринайсетте години от лицето му.

Спрях да вървя.

— Знаел си, че го наричаме така?

— Тиф, целият учителски колектив го наричаше така. Името му буквално си беше господин Хардон. — Той наклони брадичка към мен, сякаш очакваше потвърждение. — Логично бе да го наричаме така.

Смехът ми направи салто в празния коридор и стигна до седемте стъпала към старата сграда. Ако се изкачаха, столовата се падаше отдясно, а крилото по английски — отляво. Сетих се за онзи звук, който рикошираше в пространството, докато го прекосявахме с Акулата, след като бяхме изгубили Лиам, и веднага ми се прииска да се дръпна назад, за да се предпазя.

Компютърната лаборатория се появи отдясно, някога там складираха всякакви боклуци, а сега бе обзаведена с айпади, монтирани върху футуристично изглеждащи поставки. Тъмната стая улови отраженията ни в стъклото, докато надничахме вътре.

Андрю притисна кокалчетата си към перваза.

— Даже не мога да си представя какво са говорили за мен.

— Нищо. Всички те обичаха. Ние всички бяхме съкрушени, когато напусна.

Стъклото отрази как Андрю сведе глава към гърдите си.

— Тия Бартън не си поплюват, играят мръсничко. — Той ме погледна в отражението ни. — И бездруго щеше да е последната ми година. Преподаването беше само временно, нещо, което да върша, докато поотрасна. Просто не бях готов да започна истинска работа, след като завърших. Макар че… — Той помръдна устни замислено. — Вероятно щях да остана по-дълго след случилото се. Поне още една година, за да ви помогна с каквото мога.

Никога не ми бе хрумвало, че съм можела да го имам за повече време. Гневът стегна гърдите ми, когато осъзнах, че господин Ларсън е просто поредното нещо, което Дийн ми бе отнел.

Продължихме надолу по коридора и стигнахме при входа на фоайето за учениците от начален и горен курс. Пристъпих вътре, мястото все още ме плашеше със своята непознатост. Рядко бях прекарвала времето си тук, дори когато бях в горен курс. Мястото не бе особено гостоприемно към социално изключените. Не беше като да нямам нито един приятел през останалите ми години в „Брадли“.

Имах Акулата. Бяхме наистина много близки, но загубихме връзка, щом влязохме в колежа. Все още съжалявам за това. Някои от момичетата от отбора по бягане, в който продължих да се записвам всяка година, също ми бяха приятелки. Действително обичах бягането, преди да се превърне в нещо мъчително и трудно, нещо, което правех, за да впечатля Люк. Някакво спокойствие се възцаряваше в мен, докато километрите се изнизваха под краката ми, една пълна липса на съмнение в себе си.

Андрю се застоя на вратата. Толкова беше висок, че можеше да постави ръцете си в арката на тавана. Той се наведе напред, широките му гърди се разшириха още повече, тялото му препречваше пътя. Навремето играех тази игра, когато почнах да навлизам в пубертета: заставах на вратата с изпъчени гърди, копнееща момчетата на моята възраст да ме забележат, оглеждах влажното мазе, където се вихреше съответният купон на седмокласници, на който присъствах, и се чудех кое момче е достатъчно силно, за да ме завладее. Който и да беше, независимо колко пъпчасал и с колко писукащ глас, ако бе достатъчно едър, за да ме нарани, исках него. Това е нещо, което разбрах за себе си — искам някого, който може да ме нарани, но никога не би го направил. Люк се бе провалил. Знаех, че Андрю няма да ме разочарова.

— Мислиш ли някога за Артър? — попитах го.

Андрю напъха ръцете си дълбоко в джобовете, оставяйки палците отвън. Експертът по езика на тялото в „Дъ Уиминс Мегъзин“ ми каза, че когато някой слага ръцете си в джобовете си е признак за стеснителност, освен ако не се показват палците му — в този случай е знак за самоувереност.

— Всъщност доста, да.

Кимнах.

— Аз също.

Андрю направи няколко стъпки във фоайето, съкращавайки разстоянието помежду ни, и всичките ми сигнални лампички се задействаха като на самолет в беда. Той би могъл, ако пожелае, да премине чертата. Това място бе смляло остатъците от стоманената ми решителност във фино брашно. Нищо не бе останало от деня, освен сивота, и на фона на белотата на стаята изглеждахме така, сякаш участваме в черно-бял филм.

— За какво се сещаш, когато мислиш за него?

Проследих с очи извивката на ребрата му, докато размислях по въпроса.

— Мисля си колко беше умен. Проницателен. Артър разбираше хората така, както аз никога няма да мога. Наистина можеше да чете в душата ти. Ще ми се и аз да можех.

Андрю се приближи с още няколко стъпки, докато не застана право пред мен, поставяйки лакътя си върху високия перваз на прозореца. Горната му устна се изви нагоре едва забележимо.

— Не смяташ, че можеш да четеш в душите на хората?

— Опитвам се. — Усмихнах се, доволна. Флиртуваше ли?

— Ти си много разумен и чувствителен човек, Тиф. — Той насочи пръст към стомаха ми. — Никога не се съмнявай в това.

Погледнах надолу към пръста му, на сантиметри от тялото ми.

— Знаеш ли какво още? — попитах.

Андрю ме изчака да продължа.

— Той беше забавен. — Погледнах през прозореца навън към двора. — Артър беше забавен. — Веднъж казах това на Люк и той се отдръпна от мен.

Очите на Андрю се набръчкаха при някакъв стар спомен за Артър.

— Можеше да е много забавен.

— Но не се чувствам зле — рекох тихо. — Това лошо ли е? Не се чувствам зле заради това, което му сторих. Нищо не чувствам. — Плъзнах ръка във въздуха хоризонтално: толкова равно и еднакво бе всичко за мен. — Не чувствам нищо, когато си представям как го убивам. — Вдишах рязко и издишах, което прозвуча така, като че ли духам гореща хапка. — Най-добрата ми приятелка смята, че все още съм в шок от случилото се. Че съм блокирала всяка емоция, за да си спестя травмата. — Поклатих глава. — Ще ми се да е това, но не мисля, че е.

Андрю присви вежди и ме изчака да продължа. Когато не го направих, той попита:

— Какво мислиш, че е тогава?

— Че може би… — Забих резците си в долната си устна. — …съм студен човек. — После добавих набързо: — Че съм егоист и съм способна да изпитвам чувства само за неща, от които мога да имам полза.

— Тиф — рече Андрю, — ти не си егоист. Ти си най-смелият човек, когото познавам. Да преживееш това, което си преживяла на твоята възраст — и не само да го преживееш, а да оцелееш и да постигнеш тези успехи, — забележително е.

Мъчех се да сдържа сълзите си, ужасена, че ще го подплаша с това, което щях да кажа.

— Мога да убия приятел, но не мога да си призная, че ще се омъжа за грешния мъж.

На Андрю сякаш му призля.

— Вярно ли е?

Помислих малко, все още можех да върна думите назад и да разсея съмненията си, както постъпвах със себе си, но кимнах.

— Тогава какво правиш? Защо просто не си тръгнеш? — Андрю изглеждаше толкова объркан, че само ми стана още по-зле. Мислех, че всички чувстват повече или по-малко някаква резервираност към човека, с когото са.

Вдигнах рамене.

— Не е ли очевидно? Страхувам се.

— От какво?

Вперих поглед в една точка под рамото на Андрю и се опитах да намеря начин да му обясня.

— С Люк чувствам тази… тази смазваща самота понякога. И вината не е в него. — Прокарах пръст под окото си. — Той не е лош човек, просто не разбира. Но пък си мисля: Е, кой би разбрал? Кой може да разбере тази гадна част от живота ми? Не съм лесна и може би това е най-доброто, на което мога да се надявам. Защото има и много хубави неща. Да съм с него е някакъв вид застраховка.

Андрю смръщи лице.

— Застраховка?

— В главата ми се е загнездило нещо. — Вдигнах пръсти към слепоочията си и ги потупах. — Никой не може да ме нарани, ако съм Ани Харисън. ТифАни ФаНели е навярно от типа момичета, които могат да бъдат сразени, но не и Ани Харисън.

Андрю приклекна, за да може очите ни да са на едно ниво.

— Не си спомням някой да е успял да срази ТифАни ФаНели.

Показах с ръка палеца и показалеца си, раздалечени на около сантиметър.

— Само че успяха. Направиха ме толкова мъничка.

Андрю въздъхна и след малко елегантният му пуловер дращеше лицето ми, пръстите му обвиха тила ми. Бяхме се докосвали толкова малко в живота си и се чувствах просто съкрушена от това, че не познавам по-добре миризмата и кожата му. Необяснима тъга за Люк, за Уитни, за децата му с красиви имена, за всички сърца, които щяха да ни държат далеч един от друг, се надигна като вълна и помитайки всички тях, се стовари върху мен.

Разположението в някогашната стая на Андрю не бе променено; все още бяха там онези три дълги маси, долепени една до друга във формата на скоба, а пред тях бе учителското място. Само дето сега елегантни маси и табуретки бяха заменили старите маси с линолеум и разнебитените неподходящи столове. Обзавеждането бе като от каталог на „Рестърейшън Хардуеър“, можеше даже да е подходящо и за собствения ми апартамент, придавайки му стил, който госпожа Харисън би нарекла „еклектичен“. Застоях се над масата и огледах разкривеното си отражение: удължената изострена брадичка, раздалечените очи. В гимназията винаги когато имах пъпка, преценявах състоянието й във всяка и най-слабо отразяваща повърхност — прозореца в класната стая, стъкления панел между мен и деликатесите в столовата. Никога нямаше да мога да се концентрирам в клас, ако бях имала толкова много възможности да се оглеждам.

Андрю отиде до старото си бюро и разгледа някои от дрънкулките на заместника си.

— Знаеш ли, че господин Фридман все още работи тук? — каза Андрю.

— Наистина ли? — Спомних си деня, в който той изгони Артър от стаята, а госпожа Хърст се преструваше, че не е толкова уплашена, колкото беше. — Винаги изглеждаше някак глуповат, като упоен.

— Всъщност — Андрю се обърна и се облегна на бюрото, кръстосвайки глезените си точно както го правеше, докато ни преподаваше в клас. — Боб е много умен. Прекалено умен, за да е учител. Тъкмо затова не може да установява контакт с учениците. — Андрю докосна челото си с ръка. — Просто е на друго ниво.

Кимнах. Навън сумракът вече преминаваше в мрак, но езиковото крило гледаше към главната улица, която бе осветена от уличните лампи и артистичната сграда на колежа Брин Мар.

— Точно затова всички толкова много обичаха твоите часове — рекох. — Ти беше на нашето ниво. Повече като наш връстник.

Андрю се засмя.

— Не знам дали това е комплимент.

И аз се засмях.

— Комплимент е. — Сведох отново поглед към смешното си изображение върху масата. — Беше хубаво да имаме толкова млад учител. Само с няколко години по-възрастен от нас.

— Не знам доколко съм могъл да ви помогна — каза Андрю. — Никога не се бях сблъсквал с такава жестокост. Не знам, може би я е имало, докато съм бил в гимназията, но не съм обръщал внимание. — Той се замисли за момент. — Но мисля, че щях да забележа. Имаше нещо безскрупулно в „Брадли“, което веднага долових. А ти… — Той направи жест към мен. — Ти така и нямаше шанс.

Това не ми хареса. Винаги имаш шанс. Аз просто прецаках моя.

— Не бях от най-схватливите, когато дойдох тук — казах аз. — Но ако трябва да намеря нещо положително, то е, че се научих да се грижа за себе си. — Потърках кокалчетата си в металната повърхност на масата. — Артър ме научи на много неща, ако щеш, вярвай.

— Има и по-добри начини за учене — отбеляза Андрю.

Усмихнах се тъжно.

— Бих се радвала да можех да ги използвам. Направих най-доброто с това, което имах.

Андрю сведе брадичка към шията си, сякаш събираше мислите си, за да направи важна връзка между Музея по естествена история и страха от промяна у Холдън Колфийлд.

— Беше искрена с мен. — Той прочисти гърлото си: — Така че и аз искам да съм искрен с теб.

Пространството зад него бе толкова ярко осветено, че той изглеждаше само като един тъмен силует, без лице, без изражение. Сърцето ми бумтеше в гърдите ми, сигурна бях, че ще признае нещо важно. Нещо за нашата връзка, изключителната химия между нас — значи не беше само в моята глава.

— За какво?

— Онази вечеря. Не се случи само защото живеем в малък свят. — Той вдиша шумно през ноздрите си. — Знаех, че Люк ти е годеник. Настоявах да уредим вечерята, за да мога да те видя.

Надеждата се надигна у мен като температура.

— Откъде си знаел?

— Дори не помня кой ми каза, май беше един от колегите ми, който знаеше, че съм преподавал тук. Каза ми, че Люк е сгоден за момиче от „Брадли“. Люк бе споменавал името ти — Ани, но аз не си спомнях такова име от „Брадли“. Порових се из Фейсбук. — Андрю се престори, че пише на клавиатура, после покри лицето си с ръце, сладък момичешки жест, и се разсмя. — Боже, много ме е срам, но потърсих Люк във Фейсбук. Видях те на снимките му. Не можех да повярвам, че си ти.

Небето престана да се променя и стаята застина неподвижна, завършена със сенките, които бе събрала за нощта. Но сега нещо препречи уличното осветление и за секунда без това ослепително жълто петно зад гърба на Андрю видях лицето му изцяло. Той изглеждаше ужасно изплашен.

Видяхме през прозореца как една малка сребриста кола паркира пред входа на старата сграда. Надписът „Охрана“ се раздели на две, когато шофьорът отвори вратата си, слезе и тръгна с важна походка към училището.

Сърцето ми сякаш пропадна и се върна, както прави винаги, преди светът да се завърти около мен. Отказвам да го наричам паническа атака. Паническите атаки са присъщи на хора със страх от летене и невротици. Техните демони, каквито и да са, не могат дори да се сравнят с ужаса от това да знаеш, че ще се случи — онова лошо нещо, което очаквам още от мига, в който се измъкнах от столовата. Че е дошъл моят ред.

— Той заради нас ли е тук?

Андрю поклати глава.

— Не знам.

Охранителят хлътна в сградата и отдалеч чухме трясък на врата и ехо от вик: „Ало?“. Андрю сложи пръст на устните си и ми направи знак да го приближа. Избута стола настрани от бюрото и после — не можех да повярвам — ние пропълзяхме под бюрото заедно, Андрю се сви и намести огромните си крайници, за да ми направи място.

Когато допряхме коленете си, Андрю дръпна стола зад нас, като съвсем ни сгъчка, и после ми се ухили.

Вече не чувствах сърцето си да бие, което бе другото, което отличаваше състоянието ми от паническата атака — нямаше смело сърцебиене, само скръбен бял флаг. След няколко минути усетих уверено присъствие в стаята. Това, което видяхме, наистина ли беше колата на охраната? „Дъ Уиминс Мегъзин“ бе публикувало множество статии през годините, предупреждавайки жените за похитители, които се преобличат като полицаи, водопроводчици, дори доставчици на храна само за да получат достъп до колата ти, къщата ти, до теб. Винаги искаха теб, да те изнасилят, нападнат, убият. Полезрението ми сякаш се сви до дупчица от топлийка, както когато изгасите стар телевизор и се появи онази единствена точка, която се застоява, докато екранът стане напълно пуст. Не дишах, бях сигурна в това. Сърцето ми бе спряло и просто изживявах последните няколко мига в съзнание, докато невроните в мозъка тлееха като жарава, преди да се потопя в мрака.

Лъч светлина премина през предната част на стаята и някой прочисти гърлото си:

— Има ли някого?

Гласът звучеше ниско и официално, като този на Бен. Бау. Толкова равен, че би могъл да изрича коя да е дума. „Здрасти.“ „Не.“ „Разбира се.“ Господин Ларсън прикри устата си, по събралите се бръчици край очите му си пролича, че се опитва да не се засмее, а бедрата ми се разтрепериха — защо бедрата ми? Може би защото не стоях права; трябваше да са краката, но сега тежестта се прехвърляше върху бедрата.

Светлината изчезна и дори чухме отдалечаващи се стъпки, но аз знаех, че той е още там, чувствах го. Беше си тръгнал шумно, но се бе върнал тихомълком, чакайки ни да изпълзим — двамата наивници, които си мислеха, че са в безопасност. Историята се повтаряше. Училище „Брадли“ се бе опитало да ни внуши да не се тревожим, че случилото се ще се повтори. Но ние щяхме да се тревожим. Винаги щяхме да се тревожим. Господин Ларсън прошепна:

— Мисля, че си тръгна.

Аз заклатих глава, очите ми се блещеха отчаяно насреща му.

— Какво? — прошепна отново господин Ларсън и избута стола.

Сграбчих дебелата му китка и пак поклатих глава, умолявайки го да не излиза.

— ТифАни. — Господин Ларсън погледна надолу към ръката ми и видях ужаса на лицето му. — Ледена си.

— Още е тук — размърдах устни.

— ТифАни! — Господин Ларсън ме разтърси и изпълзя по пода, игнорирайки лудешките ми знаци да се върне. Той използва стола да се изправи на крака, а аз се отдръпнах по-навътре под бюрото, подготвяйки се да чуя пукота от оръжието, да видя пихтиестата вътрешност от главата на господин Ларсън. Но чух само:

— Той си тръгна.

Господин Ларсън падна на колене и надникна под бюрото към мен, дива котка в клетка. Веждите му се свъсиха и той изглеждаше разкаян, готов да се разплаче заради мен.

— Тръгна си. Ние сме добре. Нищо нямаше да ни направи. — Когато не помръднах, той сведе глава и въздъхна. Гласът му бе пълен с разкаяние: — Тиф, много съжалявам. Мамка му, въобще не съобразих… бюрото… съжалявам. — Той подаде ръка и ме замоли с поглед да я поема.

През цялото това време с Андрю бях носила маската на жертва, мислейки, че това иска от мен. Но нямаше никакво преиграване сега, когато протегнах омекналите си, треперещи ръце към него, които бяха толкова безполезни, че той трябваше да ме хване за лактите, единствените твърди точки, които можеше да намери — единственият начин да ме вдигне на крака. Долната част от тялото ми не се справяше по-добре и той ме опря на гърдите си. Останахме притиснати заедно много по-дълго, отколкото бе нужно, много след като краката ми се оправиха, а най-опасната част бе тази, в която не правихме нищо. Най-накрая ръката му зададе въпроса върху тънкия ми кръст и после ние се целувахме, а облекчението бе много по-голямо заради целия ужас, който бяхме преживели току-що.