Джесика Нол
Най-щастливото момиче на света (11)

Глава 11

Получих имейл, който, ако бях на двайсет и две, току-що излязла от колежа и отчаяно копнееща да започна работа, щях да прочета на глас по телефона на Нел. „О, господи, чуй това!“

Скъпа госпожице ФаНели,

Казвам се Ерин Бейкър и съм координатор „Човешки ресурси“ за „Тайп Медия“. Набираме кандидати за позицията „Завеждащ отдел Коментари и анализи“ в списание „Глоу“ и ще се радваме да дойдете на интервю, ако проявявате интерес. Може ли да се видим на кафе тази седмица и да го обсъдим? Заплащането е конкурентно.

С топли чувства:

Ерин

Затворих имейла. Не бързах да отговарям, защото ни най-малко не проявявах интерес. Да, завеждащ отдел „Коментари и анализи“ бе значителна стъпка нагоре от нивото на старши редактор и можех да изкарвам повече пари, но в действителност не ми се налагаше да се тревожа за пари. Без значение колко ми предлагаха, парите никога нямаше да са достатъчни, за да се преместя в списание, което беше същото като „Дъ Уиминс Мегъзин“, но далеч не толкова прочуто, когато Лулу бе стоварила шибания брой на „Ню Йорк Таймс“ на прага ми, както домашна котка оставя обезглавена мишка.

Името „Дъ Уиминс Мегъзин“ бе лесно разпознаваемо и ми предлагаше защита по същия начин, както годежът ми с Люк. Когато кажа на хората, че работя в списание, и те ме попитат в кое, никога, ама никога не се уморявам да наклоня скромно глава и да отговоря с най-добрата си въпросителна интонация: „Дъ Уиминс Мегъзин?“. Интонацията на гласа ми сякаш казваше — чували ли сте го? Като онези надути копелета, завършили Харвард: „О, учих в Кеймбридж“. „Къде?“ „Харвард?“ Да, всички сме чували за Харвард, мамка му. Обожавах това мигновено разпознаване. В гимназията достатъчно се обяснявах, за да оправдая селското си присъствие сред кралете: „Живея в Честър Спрингс. Не е много далеч. Не съм много бедна“.

Излязох от електронната си поща. По-късно щях да отговоря на тази Ерин Бейкър с някаква глупост от сорта на: „Благодаря ви много, че сте помислили за мен, но в момента съм много доволна от настоящата си позиция“.

Почуках по масата с лакираните си в мъхестозелено нокти, чудейки се къде е Нел. Изминаха няколко минути, преди да разбера, че е пристигнала. Първият знак за това бяха извърнатите глави край входа на ресторанта. Вторият бе върхът на главата на Нел — най-шокиращият нюанс на русото, който се насочваше към мен.

— Съжалявам! — Тя се сгъна на стола. Нел е толкова висока, че върлинестите й крака никога не се побират под масата. Тя ги кръстоса встрани на пътеката. Едната й бота се поклащаше над другата, токът й бе остър и тънък като нокът на хищна птица. Беше една от онези нощи. — Не успях да хвана такси.

— Има директна линия дотук точно от жилището ти — казах аз.

— Метрото е за работещи хора — ухили ми се тя.

— Гаднярка.

Сервитьорът дойде и Нел поръча чаша вино. Аз вече бях изпила една до половината. Опитвах се да не бързам да я изпивам, понеже си позволявах само две, и то главно на вечеря.

— Лицето ти. — Нел всмука бузите си, за да покаже нагледно.

Най-накрая.

— Гладувам.

— Знам. Гадна работа. — Нел отвори менюто си. — Какво ще си поръчаш?

— Тартар от риба тон.

Нел доби объркан вид, докато разглеждаше менюто с размери на молитвеник в ръцете й.

— Къде го видя?

— При предястията.

Нел се засмя.

— Колко се радвам, че никога няма да се омъжа.

Сервитьорът се върна с виното на Нел и попита какво да ни донесе за ядене. Нел си поръча бургер, защото е социопат. Дори нямаше да изяде цялото нещо. Интересът й към храната щеше да премине след няколко хапки благодарение на адерала, който пиеше. Как исках и при мен да има този ефект, но всеки път, когато вземех едно от сините хапчета на Нел, дори в редките вечери, които заради кокаина за нула време се превръщаха в сутрини, апетитът ми неизменно дращеше с нокти по повърхността. Единственото, което ми действаше, беше чистата и строга дисциплина.

Когато поръчах, сервитьорът отбеляза:

— Само да ви кажа, че ястието е много мъничко. — Той сви юмрук, за да ми покаже.

— Тя ще се омъжва — замига с клепки Нел срещу него.

Сервитьорът измънка нещо като „ааа“. Той беше гей, слаб и хубавичък. Вероятно след като му приключеше смяната, щеше да се отдаде на някой як мачо. Когато взе менюто ми, той каза:

— Поздравления.

Думата ми подейства като ледено кубче, поставено до оголен зъбен нерв.

— Какво? — изпъшка Нел.

Челото ми бе набръчкано във формата на „V“, както става винаги, преди да се разплача. Захлупих очите си с длани.

— Не знам дали искам да го направя.

Така, казах го. На глас. Признанието ми приличаше на мъничко камъче, което се отцепва и тръгва да се търкаля по склона, толкова незначително, че не изглежда възможно да предизвика развилняла се бяла лавина след себе си.

— Добре — заяви Нел равно и сви бледите си устни. — Това отскоро ли е? Откога се чувстваш така?

Издишах през зъби.

— Отдавна.

Нел кимна. Завъртя ръце около чашата си с вино, вперила поглед в червените дълбини. В сумрачния ресторант не се забелязваше и следа от синьото в очите й. Някои момичета имаха нужда от тази светлина, от тези две ярки езера, за да бъдат сметнати за красиви. Но не и Нел.

— Как би се почувствала — каза тя, ноздрите й бързо се разшириха и отпуснаха, — ако отмениш сватбата? Ако си представиш, че един ден Люк ще е просто някой, когото си познавала?

— Песента на Готие ли ми цитираш? — изръмжах.

Нел наклони глава към мен. Един рус кичур от косата й се плъзна над рамото й и увисна, проблясвайки като ледена висулка от стрехата на покрив.

Въздъхнах. Замислих се.

Една вечер, не много отдавна, някакъв буен тип ме бе нарекъл „противна курва“, защото си помисли, че ще го прередя на опашката за бара.

— Да ти го начукам! — озъбих му се аз.

— Може и да ти излезе късметът. — Верижката около врата му танцуваше в сребристи проблясъци под светлините, а влечугоподобната му кожа се бе набръчкала на места, на които не би трябвало, предвид възрастта му. Жалко, че не бе успял да се въздържи от солариумите като мен.

Бях вдигнала най-важния си пръст.

— Прекрасен си, но съм сгодена.

Погледът, изразът на лицето му. Почти магическата сила на този пръстен, която ме правеше смела и ме защитаваше от болката.

Казах на Нел:

— Това би ме натъжило.

— Защо би те натъжило?

Защото когато си на двайсет и осем и живееш в сграда с пазач в Трайбека, когато слизаш от таксито и хората виждат първо крака ти, обут в „Джузепе Заноти“, когато планираш сватба в Нантъкет с мъж с родословието на Люк Харисън, означава, че преуспяваш. Когато си на двайсет и осем, свободна и не изглеждаща и грам като Нел, и продаваш същите тези обувки в „И-бей“, за да си платиш сметката за тока, Холивуд прави тъжни филми за теб.

— Защото го обичам.

Следващите две думи прозвучаха достатъчно невинно, но доколкото познавах Нел, те бяха подбрани за максимално въздействие.

— Колко мило.

Кимнах опрощаващо.

Тишината, която последва, сякаш жужеше като магистралата зад къщата ми в Пенсилвания. Бях израснала с този постоянен фон и до такава степен бях свикнала с него, че го бърках с тишина. Забелязах го едва когато приятелките ми от „Света Тереза“ дойдоха да преспят вкъщи за първи път. „Какъв е този шум?“ попита Лиа, като сбърчи нос към мен обвинително. Сега Лиа бе омъжена. Имаше бебе, което обличаше от глава до пети в памучни бонбоненорозови дрешки за албумите си във фейсбук.

Нел сключи ръце за една последна пледоария.

— Нали знаеш, че на хората не им пука за теб толкова, колкото си мислиш. — Тя се засмя. — Това прозвуча зле. Всъщност може би идеята, че имаш да доказваш нещо, е само в твоята глава.

Ако това беше вярно, то означаваше върнати депозити и една рокля на „Каролина Ерера“, зарязана да виси в гардероба. Както и да се снимам в документалния филм без четирикаратовия си придатък — доказателството, че струвам повече от предварително определената ми стойност.

— Не е така.

Нел прикова в мен мастилените си очи.

— Така е. И трябва да го обмислиш. Много сериозно. Преди да направиш голяма грешка.

— Колко забавно — засмях се агресивно. — И това от устата на човек, който ме е учил как да управлявам всеки един човек в живота си.

Устните на Нел се раздвижиха, оформяйки думи, които не изричаше. Разбрах, че повтаря на себе си казаното току-що, опитвайки се да го проумее. За миг изражението й се трансформира от разочарование в изумление.

— Защото смятах, че това… — Тя раздвижи енергично ръцете си в кръг, наричайки „това“ всичко, до което се бях добрала сама. — Това е, което искаш. Мислех, че искаш Люк. Мислех, че целият този фарс те прави щастлива. — Тя рязко вдигна ръка към едната страна на лицето си и промълви: — Божичко, Ани, не го прави, ако няма да си щастлива!

— Знаеш ли? — Сложих едната си ръка върху другата. Всяка беше като внимателно поставена бариера, целяща да не допуска Нел до нещата, които бяха по-важни от всичко. — Извиках те тук с надеждата да ме накараш да се почувствам по-добре. А не по-зле.

Нел се изпъчи като мажоретка.

— Добре, Ани. Люк е страхотно момче. Той те вижда точно каквато си и те приема такава. Не очаква от теб да си нещо различно. Боже, наистина трябва да благодариш на късмета си за него. — Тя ме изгледа сърдито.

Прелестният ни сервитьор се върна с кошничка в ръце.

— Съжалявам — измърмори той. — Вероятно няма да искате, но… хляб?

Нел го дари с вбесяващо ослепителна усмивка.

— С огромно удоволствие бих хапнала хляб.

Той видимо се зарадва на реакцията й, кръвта се спусна към страните му, а очите му заискриха, както се случваше с всички, когато Нел им подхвърлеше шепа от вълшебния си прашец. Сервитьорът посегна да постави кошничката в средата на масата и ръката му разполови пространството между двете ни. Запитах се дали е усетил как въздухът там изпращя предупредително.

 

 

Седмиците минаваха и отдалечаваха Ню Йорк от лятото, септември се бореше с жегата без особен ентусиазъм. Стартът на снимките наближаваше, независимо дали бях готова или не. Ходих на проба за булчинската рокля и шивачката се удиви на празнотата между кръста ми и корсажа тридесет и шести размер. Бях се стреснала, когато я поръчвах. Тридесет и шести размер?

— Размерите на булчинските рокли са коренно различни от тези на обикновените дрехи — увери ме продавачката. — Може да сте тридесет и четвърти или дори тридесет и втори в „Банана Рипъблик“ например, но за булчинска рокля това означава размер тридесет и шести или четиридесети.

— Не поръчвайте осем — казах аз, надявайки се ужасената ми физиономия също така да й е подсказала, че никога не бих пазарувала в „Банана Рипъблик“.

Щях да шофирам до „вкъщи“ към Мейн Лайн в четвъртък вечерта. Първият ден от снимките беше петък. Снимачният екип не бе получил разрешение да снима в училището, което ми донесе облекчение, но не по очевидни причини. От „Брадли“ не биха искали отзиви в пресата, а моята история със сигурност щеше да предизвика такива, което пък загатваше, че гледната точка на документалния филм се доближава до моята собствена. Чудех се кой друг е бил извикан от екипа, освен Андрю. Бих питала, но нямаше да ми кажат.

В деня преди да тръгна, плячкосах модния дрешник на списанието: тъмни лъскави джинси, копринени блузи на „Тиъри“, велурени боти, които не бяха нито твърде високи, нито твърде ниски. Придумах редактора по аксесоарите да ми даде назаем една разкошна малка огърлица: нежна розовозлатиста верижка, в средата на която блестеше малка плочка диаманти. Щеше да изглежда приятно — изтънчено — пред камерата. Същия следобед отидох при професионалист да придаде на косата ми модерни разрошени букли. Целта бе да изглеждам семпло и скъпо.

Сгъвах една черна блуза в багажа си, когато чух ключа на Люк на вратата.

— Здрасти, скъпа — провикна се той.

— Здрасти — отвърнах, но не достатъчно силно, за да ме чуе.

— Тук ли си? — Обувките „Ферагамо“ на Люк потракваха все по-близо и след малко фигурата му изпълни рамката на отворената врата. Беше облечен с изумителен тъмносин костюм, с тесни панталони, чиято материя бе толкова богата, че блестеше. Той сложи ръцете си от двете страни на рамката и се наведе напред, при което гръдният му кош се разшири.

— Добра плячка — отбеляза Люк, като кимна към купчината върху леглото.

— Не трябваше да плащам за тях, не се безпокой.

— Нямах това предвид.

Люк ме наблюдаваше как пренасям купчинки дрехи от леглото в зейналата дупка на чантата.

— Как се чувстваш?

— Добре — рекох. — Чувствам, че изглеждам добре. Чувствам се добре.

— Ти винаги изглеждаш добре, скъпа — ухили се Люк.

Не бях в настроение за закачки.

— Искаше ми се да можеш да дойдеш с мен — въздъхнах.

Люк кимна съчувствено.

— Знам. Аз също. Но просто ми е съвестно, защото не знам кога пак ще имам възможност да се видя с Джон.

Люк се канеше да дойде с мен този уикенд, но преди няколко седмици разбра, че приятелят му Джон ще идва в Ню Йорк. Джон, който се грижеше за прехраната на сираци в Индия или нещо такова и който ме караше да се чувствам като изкуствена кучка заради това, с което се занимавам. Щеше да е тук само два дни и после се връщаше в Индия за още една година. Дори не можеше да дойде на сватбата ни. Водеше със себе си и годеницата си, също доброволка, на име Ема, която бе на двайсет и пет. Мигновено бях наранена от красивото й име и перфектната й възраст. Аз все още не можех да повярвам, че след две години щях да стана на трийсет.

— Двайсет и пет? — бях изсумтяла. — Тази каква е, булка дете, поръчана по пощата?

— Двайсет и пет не е толкова малко — бе отвърнал той. Чу какво е казал и добави: — Имам предвид за женене.

Разбирах колко е важен Джон за Люк. Макар точно в момента отношенията ни с Нел да бяха поохладнели, ако тя се преместеше на другия край на света и дойдеше в Ню Йорк за две вечери, аз също бих зарязала всичко, за да я видя. Не това ме тормозеше. Притесняваше ме ясно доловимото облекчение на Люк, че се е отървал от пътуването с мен. Не мога да си кривя душата, че се чувствах наранена. Написах имейл на господин Ларсън с мисълта: Ти ме докара дотук. „Искаш ли да осъществим онзи обяд в Мейн Лайн?“

— Обаче те обичам — каза Люк. Произнесе го като въпрос: „Обаче те обичам?“. — Ще се справиш невероятно, скъпа. Просто разкажи истината. — Той внезапно се разсмя. — „Истината ще те освободи!“ Боже, толкова отдавна не съм гледал този филм. Какво ли става с Джим Кери всъщност?

Исках да го поправя, че това е цитат от Библията, а не от филма „Лъжльото“. Исках да го приеме сериозно веднъж завинаги, по дяволите. Влизах в бърлогата на лъва и единствената ми защита бяха няколко стари зелени карата на пръста ми. Нима бяха достатъчни? Вместо това казах:

— Игра в онзи филм на Бърт Уандърстоун. Беше доста смешен.

 

 

Когато попитах режисьора Арън в кой хотел ми е резервацията, веждите му хвръкнаха до средата на челото от изненада.

— Ами ние предположихме, че ще останеш при семейството си.

— Те живеят доста далеч — отхвърлих идеята. — Вероятно ще е по-удобно, ако ми намериш хотел в района. Хотел „Раднър“ е доста сносен, мисля.

— Ще проверя дали бюджетът ни го позволява — поколеба се той. Но аз не се съмнявах, че ще им го позволи. Никой не ми го бе казал, но подозирах, че моята история е иглата, която крепеше целия проект. Без моята версия за събитията инцидентът не можеше да бъде представен в нова светлина. Помогнаха също и гърдите ми, към които очите на Арън неволно се стрелкаха.

Не бях спала в детската си стая от годините ми в колежа, а дори тогава това не се случваше редовно. Всяко лято бях някъде на стаж, първо в Бостън през лятото след първи курс, после в Ню Йорк. Опитвах се да прекарвам празниците със семейството на Нел при всяка възможност. В къщата на Нел спях сладко като в рая.

В къщата на родителите ми преживяването бе коренно различно. Най-често лежах будна почти през цялата нощ, стискайки в ужас някакво тъпо жълто списание. В стаята ми нямаше телевизор — беше по времето, преди колежите да почнат да раздават лаптопи като безплатни кондоми в здравния център — и единственият ми познат начин да се разсея от галопиращата тревожност, от отвращението, което тази стая, тази къща, изваждаше наяве от сенчестата мина на миналото, беше да чета за любовния триъгълник Дженифър Анистън — Брад Пит — Анджелина Джоли. За мен единственият заслужил конкурент на мрачната беззвездна памет са повърхностните романтични истории с щастлив край. Двете неща се изключваха взаимно.

Щом поотраснах и започнах да печеля повече пари, ми просветна, че всъщност мога да си позволя да остана в хотел. Оправдавах се с факта, че Люк е с мен, а родителите ми не позволяваха двамата да спим в една и съща стая. Дори и сега, след като бяхме сгодени.

— Просто ми е неудобно двамата да спите в едно легло под моя покрив, докато не се ожените — обясни мама с престорена скромност и ме погледна с присвити очи, щом се засмях.

До последния момент не казах на нашите, че Люк се е отказал от пътуването. А след неискрените настоявания на мама да остана вкъщи аз спокойно я уведомих, че от продуцентската къща вече са платили за луксозната стая в хотел „Раднър“ и че за мен и бездруго ще е по-удобно, понеже се намира на пет минути от „Брадли“.

— По-скоро на десет — изтъкна мама.

— Пак е по-добре от четирийсет — сопнах се аз. После ми стана гадно. — Защо не излезем на вечеря в събота? Люк черпи. Той съжалява, че се налага да отмени пътуването си.

— Толкова е мил — възхити се мама. — Ти избери мястото. — После добави: — Но аз много обичам „Янмин“.

 

 

И така, в четвъртък вечер напъхах чезнещото си тяло в джипа на Люк (нашия джип, непрекъснато ме поправя той), горда с нюйоркската му регистрационна табела, горда с нюйоркската си шофьорска книжка. Уличните лампи осветяваха бижуто на ръката ми и всеки път, щом завъртях волана, то избухваше в нефритен блясък, толкова ярък, че можеше да ослепи човек. „Филаделфия. Само на един отскок, едно такси, едно влакче и още едно такси разстояние“ от Ню Йорк Сити, каза веднъж Кари Брадшоу. Но на мен ми се струваше много по-далеч от това. Като друго измерение, като живота на друга жена, която сега съжалявах. Тя бе толкова наивна и неподготвена за всичко, което щеше да й се случи, че беше не просто тъжно. Беше опасно.

— Значи, това, което искаме да направиш първо, е да обявиш името си, възрастта си и на колко години си била по времето на… — Арън затърси подходяща дума. — Ъъъ, инцидента. Нека го наричаме с датата, на която се е случил. И така, на колко години си била на 12 ноември 2001 година?

— Имам ли нужда от още пудра? — притесних се аз. — Не искам носът ми да лъщи.

Гримьорът се приближи и огледа слоя от фондьотен.

— Добре си.

Седях на черна табуретка. Стената зад мен също бе черна. Петък бе денят, в който снимахме в студиото — една подобна на пещера стая над „Старбъкс“ в Мидия, Пенсилвания. Цялото място миришеше на препеченото скъпо гориво на диабетичните американци. Щях да разкажа историята си тук, а в събота сутринта, когато учениците си отспиваха от купоните от предната вечер, щяхме да направим малко снимки в покрайнините на „Брадли“. Арън каза, че очаква от мен да му посоча „интересните места“. Предполагах, че „интересните места“ сега са онези навигационни точки, които деляха живота ми на обикновен — преди, и изключителен — след това.

— Просто се престори, че сме само ти и аз и си говорим — посъветва ме Арън. Искаше да заснеме всичко с един дубъл. Трябваше да не спирам да разказвам, от началото до края, без никаква почивка. — Емоционалната последователност на историята е важна. Ако почувстваш, че се просълзяваш, това е в реда на нещата. Просто продължи. Аз може да се включвам от време на време, за да те придържам към темата, ако усетя, че се отклоняваш. Но идеята е просто да разказваш.

Щеше ми се да му кажа, че няма да се просълзя, но че може да ми се доповръща — нещо, с което се опитвах да се справя от доста дълго време. („Нормално е и няма нищо тревожно“ — бе уверил психотерапевтът родителите ми.) Поех си дълбоко въздух. Копчетата на копринената ми блуза щяха да изхвръкнат, когато гръдният ми кош се разшири.

— Значи, просто започваме с основното, както се разбрахме. — Арън натисна слушалката в ухото си и нареди тихо: — Може ли малко тишина? — Той ме погледна. — Правим трийсетсекунден саундчек. Не казвай нищо.

Екипът от дванайсет души замлъкна, докато Арън проследяваше часовника си. За пръв път забелязах, че носи венчална халка. Златна. Прекалено дебела. Дали жена му имаше малки цици и затова не можеше да откъсне погледа си от моите?

— Готово ли е? — попита Арън и един от техниците кимна. — Страхотно. — Арън плесна с ръце и отстъпи от кадър. — Добре, Ани, когато кажем „Дубъл“, искам да обявиш онези три неща — името си, възрастта си… О! Това е важно. Трябва да кажеш възрастта, на която ще си по време на излъчването на филма, което е след осем месеца…

— И в списанията правим така — избърборих притеснено. — Използваме възрастта, на която ще е човекът, когато излезе броят.

— Точно така! — потвърди Арън. — И после не забравяй да добавиш на колко години си била на 12 ноември 2001 година. — Той ми даде знак с вдигнати палци.

След осем месеца щях да съм на двайсет и девет. Едва понасях тази мисъл. Но осъзнах нещо, което ме разведри.

— Името ми също ще е различно след осем месеца — рекох. — Него ли да кажа?

— Да, със сигурност — отговори Арън. — Добро хрумване. Иначе ще се наложи да повторим снимките. — Той се отдалечи от мен и пак вдигна палци. — Ще се справиш страхотно. Изглеждаш великолепно.

Сякаш щях да водя шибания сутрешен блок.

Арън кимна на един от членовете на екипа, след което обяви сериозно:

— Първи дубъл.

Той щракна клапата, Арън насочи пръста си към мен и размърда устни беззвучно: „Давай“.

— Здравейте, казвам се Ани Харисън. На двайсет и девет години съм. На 12 ноември 2001-ва бях на четиринайсет.

— Стоп! — извика Арън. Като смекчи тона си, добави:

— Няма нужда да казваш „Здравейте“. Просто — „Аз съм Ани Харисън“.

— О, вярно. — Завъртях очи. — Да, това звучи тъпо. Съжалявам.

— Не се извинявай! — каза Арън прекалено опрощаващо. — Чудесно се справяш. — Кълна се, че мярнах гримасата на една от жените в екипа. Тя имаше тясно лице, обкръжено от ситни къдрици, скулите й бяха по-изпъкнали, вероятно от възрастта, както щяха да са тези на Оливия.

Когато отново извикаха „стоп“, този път го бях казала правилно: „Аз съм Ани Харисън. На двайсет и девет години съм. На 12 ноември 2001-ва бях на четиринайсет“.

Стоп. Арън се престара да ме хвали колко страхотно съм се справяла. Жената определено въртеше очи.

— Нека да заснемем няколко, в които само си казваш името, става ли?

Кимнах. Тишина, Арън ме посочва да започна.

— Аз съм Ани Харисън.

Арън брои на пръсти до пет, посочва ме да го кажа отново.

— Аз съм Ани Харисън.

Стоп.

— Добре ли си? — попита Арън и аз кимнах. — Страхотно. Страхотно. — Той съвсем се бе разпалил. — Значи, сега просто започваш да говориш. Просто ни разкажи какво е станало. Дори още по-добре — разкажи на мен какво се е случило. Няма нужда да гледаш право в камерата. Просто се престори, че аз съм ти приятел и ти ми разказваш тази история от живота си.

— Разбрах. — Костваше ми огромни усилия да постигна усмивката, която му отправих.

Тишина. Клапата щракна като гилотина. Не ми оставаше нищо друго, освен да разказвам.