Джесика Нол
Най-щастливото момиче на света (4)

Глава 4

Беше едва втората ми седмица в „Брадли“, а вече се налагаше да заменя целия си гардероб, с изключение на панталона в цвят каки. И макар че бе толкова натрапчив, Хилари го бе удостоила с одобрението си. Представях си как седим в моята стая, а тя хвали не особено впечатляващата ми колекция от мола, разположена в дрешника. Щеше да забележи пъстрото петно, сгушено сред купчината панталони. Щеше да й се плези като език, оцветен от близалка.

— Искаш ли го? — щях да попитам. — Твой е. Наистина е твой!

Мама ме заведе в мола и похарчихме двеста долара за куп парцали в „Джей Крю“ и разни плетени неща в меланж. После посетихме „Викториас Сикрет“, където си избрах няколко пъстроцветни камизолки с вградени банели. Мама предложи да ги нося под дрехите, за да прикрият „бебешките тлъстини“, които се набираха упорито около пъпа ми. Последната спирка беше „Нордстром“, където купихме чифт сабо „Стив Мадън“, абсолютно същото като на момичетата, които се тъпчеха със зеленчукови палачинки и салати. Можеше да ги чуеш да потракват от дъното на коридора още преди да си ги видял. Петите им издаваха пляскащи звуци, докато се отделяха и прилепяха към подметката.

— Просто искам да ги залепя за краката им — бях дочула да казва един от учителите.

Примолих се на мама да завършим покупките с колие на „Тифани“ със символа на безкрайността, но тя каза, че татко щял да й отреже главата.

— Може би за Коледа — подхвърли тя. — Изкарай хубави оценки.

Другата основна промяна засягаше косата ми. Татко беше чистокръвен италианец, но майка ми имаше ирландска жилка. Хилари бе решила, че на моя цвят коса биха подхождали дори и по-руси кичури. Каза ми името на салон, който посещаваше, и двете с мама запазихме първия свободен час при най-евтиния фризьор. Мястото се намираше чак в Бала Кинуд, което беше съвсем близо до Филаделфия и следователно много по-далече от дома ни. Двете с мама се изгубихме, докато пътувахме натам, и пристигнахме с двадесетминутно закъснение. Мама заяви, че не било нужно киселата рецепционистка да ни натяква три шибани пъти за случилото се. Притесних се, че от салона няма да ме обслужат, и си вдъхнах кураж, казвайки си, че са ни видели да слизаме от БМВ, а това все пак трябваше да се брои за нещо, нали?

За щастие най-евтината фризьорка от персонала се оказа достатъчно милосърдна, за да ни прости мотането. Боядиса косата ми на едри жълти, оранжеви и бели кичури, които започваха на поне три сантиметра от скалпа ми, така че се нуждаех от пооправяне още преди да напусна салона. Мама не обърна никакво внимание на окончателния резултат и изпадна в пристъп на ярост, от който се почувствах неловко. Поне успя да свали двадесет процента от цената на ужасното обслужване. После отидохме направо в дрогерията и купихме светлокестенява боя за коса за 12,49 долара. В комбинация със скъпото, но нескопосано изсветляване получихме великолепен златист оттенък, който избеля в цвета на износените месингови свещници на мама с бързината, с която залезе и звездният ми миг в училище, а после падна. Колко подходящо — идеалният оттенък на русото издържа толкова дълго, колкото и популярността ми.

Макар че Хилари и Оливия започваха да проявяват интерес към мен, все още се държаха предпазливо. Затова свеждах глава и говорех само когато ме заговореха, докато се разминавахме на влизане или излизане от класната стая. Все още не ме бяха поканили да обядвам с тях, а камо ли да им гостувам у дома, така че не исках да насилвам късмета си. Разбирах, че това е период на преценяване. Можех да бъда търпелива.

Междувременно Артър и бандата ми правеха компания, която определено не ме отегчаваше. Артър обожаваше да клюкарства. Не зная как съумяваше, но винаги докладваше пръв за някое ужасяващо събитие, което въобще не му влизаше в работата. Именно той разпространи историята за ледената Чонси Гордън от по-горните класове, чието лице винаги бе замръзнало в подигравателна гримаса. Била толкова пияна на някакво парти, че когато председателят на училищния съвет се опитал да я задоволи с пръст, напишкала ръката му. Теди всъщност бе присъствал на това парти, но дори и той не знаеше нищо подобно. Теди имаше груби червендалести бузи, характерни за повечето руси атлетични момчета. Беше се сдобил с летния си тен в далечен Мадрид, където бе посетил престижен тенис лагер за обещаващи млади спортисти. В „Брадли“ на почит беше футболът, на тениса не обръщаха особено внимание. Въпреки това винаги бях смятала, че Теди би могъл да постигне целите си много по-успешно и да си извоюва място на масата на Косматите крака, но той явно беше доволен от себе си. Артър, Теди, Сара и Акулата се познаваха от години и нито внезапното и тревожно напълняване на Артър („Невинаги е бил толкова грамаден“, веднъж ми бе прошепнала Акулата, когато се върна за втори сандвич), нито пъпчивият ореол по лицето му можеха да застрашат мястото му на масата им за обяд. Предполагам, че това бе някак мило.

Тогава Акулата ми оправи настроението за цяла година напред, когато ме осветли, че можеш да се измъкнеш от часовете по физическо, ако тренираш спорт. Нито едно от палачинковите и салатените момичета не посещаваше тези часове. Това бяха тридесет и деветте минути от седмицата, които ненавиждах от дъното на душата си.

— Но пък недостатъкът е, че трябва да тренираш някакъв спорт — заяви Акулата, явно приемайки, че споделям мнението й за това, че спортът е по-зле от физическото, макар че бе точно обратното.

Бях тренирала хокей на трева в „Света Тереза“, но не бих казала, че имам атлетични наклонности. Обаче бях единствената, която нямаше нищо против да прекара цял ден във физкултурния салон. Никога не финиширах първа, но сякаш можех да продължа до безкрай, без въобще да се изморя (мама казваше, че съм наследила издръжливостта от нея), затова избрах да се присъединя към отбора по бягане в пресечена местност. Фактът, че треньор беше господин Ларсън, нямаше нищо общо с решението ми. Ама съвсем нищо.

Нямах търпение да започна, за да се отърва от бебешките тлъстини по тялото ми. Флиртът ми с Лиам процъфтяваше и ако се стегнех, можех само да спечеля, в случай че започнем някаква връзка. Лиам играеше лакрос, който бе пролетен спорт, така че в момента нямаше отбор, към който да се присъедини. Лишен от онези потни момчешки отношения, той също като мен се гърчеше, обзет от мъчителното желание да бъде популярен. Личеше си, че е бил готин в старото си училище. Беше ясно, че принадлежеше към масата на Косматите крака. Явно в крайна сметка щеше да се озове там. Акулите вече се въртяха около него, душеха го и се опитваха да решат дали е жертва, или е един от тях.

Въпреки че двамата с Лиам посещавахме часа по химия, той беше във втори курс. Беше живял в Питсбърг и се беше преместил в района през лятото. Баща му беше търсен пластичен хирург. Заради имплантите на скулите си приличаше на някой от космическите изроди в сериала „Стар Трек“ (източник — Артър). Лиам бе ходил в държавно училище в Питсбърг, което бе ужасяващо дори за мен, и от това, което бях подразбрала, администрацията отказваше да прехвърли повечето от оценките му, защото не били „приложими“. Това бе техният начин да заявят: „отвратително държавно училище“. Вече бе спал с две по-големи момичета в предишната си гимназия, което го правеше да изглежда опасен за такива като ХО. Беше добре, че е опасен. Преди няколко години всички бяхме гледали как Леонардо ди Каприо си загуби ума по Клеър Дейнс в „Ромео и Жулиета“ и чакахме собствения си изтерзан любим, готов да счупи врата си, само и само да се озове между краката ни.

Може би си мислите, че след като бях посещавала католическо училище, имах известни задръжки по отношение на предбрачния секс. Така е, но никоя от тях не включваше страха, че развратът щеше да ме запрати в огнените бездни на ада. Имах възможност да стана пряк свидетел на какво бяха способни бесуващите лицемерни монахини и свещеници. Да проповядваш милосърдие и смирение, без да проявяваш и капчица от тях. Никога няма да забравя как учителката ми във втори клас, сестра Кели, предупреди всички ни да не говорим с Меган Макнали до края на деня, защото бе подмокрила гащичките си. Меган просто си седеше на чина сред локва отровножълта урина, а горещите сълзи на унижението се стичаха по унилото й червенобузо лице.

Стигнах до извода, че ако подобна смирена жена може да е толкова уверена, че ще отиде в рая, въпреки че се държеше като истински звяр, то Господ вероятно бе по-благосклонен, отколкото ми бяха втълпили да вярвам. Какво беше едно скромно прегрешение на духа и тялото?

Задръжките ми по-скоро бяха свързани с техническата страна на въпроса — щеше ли да боли, щях ли да кървя като заклана и да се изложа, след колко време болката щеше да утихне и да изпитам удоволствие, и най-важното — ами ако забременея? После идваше ред на останалите ми страхове — болестите, предавани по полов път, и заплахата, че може да ми излезе лошо име. Артър ми разказваше, че много от момичетата в „Брадли“ правят безразборен секс, но само няколко от тях са опозорени. Чонси беше ярък пример. Въпреки че се бе изпишкала върху ръката на председателя на ученическия съвет, тя си имаше гадже и следователно не бе съдена сурово. Струваше ми се, че стига да правя секс с гаджето си, мога да избегна обществения гняв. А и самата аз го предпочитах. Не желаех секс, за да свърша (отдавна бях разбрала как да стигна до края сама). Не, желаех да положа гръб върху хладните чаршафи, да обвия крака около тялото му, докато ми шепне: „Сигурна ли си?“. Щях да кимна, изражението ми щеше да е изплашено, но сластно. Тласъкът, който щеше да изкриви лицето ми от болка, за да разбере колко много му давах, а той щеше да иска дори още повече в замяна на моята жертва. Можех да стигна до оргазъм през всеки един ден от седмицата под завивките си за по-малко от минута. Но тази разтърсваща мисъл не ми даваше мира, мисълта за момче, което искаше моята болка.

 

 

В „Брадли“ имаше правило учениците да посещават двучасов компютърен семинар всяка година. Когато Лиам влезе в малката лаборатория, предпочете да седне до мен, въпреки че имаше свободно място до Дийн Бартън и Пейтън Поуел. И двамата бяха в предпоследен курс, и двамата бяха ярки идоли на футболното игрище.

Учителят по информатика ни заля с куп сложни инструкции как да си направим училищен имейл адрес. Чудех се дали да не избера за парола „литий“ — името на моята самоубила се котка, когато Лиам ме сръчка и кимна към екрана. Примигнах, когато видях страницата. „Тест за непорочност: 100 въпроса, за да разберете дали сте светица, която има нужда от секс, или сте порочна развратница, която трябва да си затвори краката.“

Лиам насочи мишката си към първия въпрос: „Някога разменяли ли сте си френски целувки с момче?“. Погледна ме въпросително.

Направих физиономия.

— Да не съм в четвърти клас.

Лиам се засмя тихо, а аз си помислих: „Браво, Тиф“.

Това продължи още деветдесет и девет пъти — Лиам посочваше въпроса и изчакваше да отговоря. Когато стигнахме до онази част, в която трябваше да посочиш с колко души си спал, Лиам насочи курсора към отговора „1 — 2“. Поклатих глава и той го премести вдясно — „3 — 4“. Отново поклатих глава. Той се ухили и го премести към „5+“. Пернах го леко по ръката. Дийн се извърна към нас.

— Ще трябва да променим това — тихо прошепна Лиам и премести курсора вляво, за да натисне бутона за крайния резултат. Думата, „Девственица“ замига в яркорозов бонбонен цвят.

Часът приключи и Лиам побърза да затвори страницата, но Дийн и Пейтън вече бяха до нашия чин. Дийн попита:

— Какъв е резултатът й?

Симпатичното му лице се разтегна в широка усмивка. Впечатлих се от привлекателния външен вид на Пейтън. Беше много по-красив от кое да е момиче в „Брадли“ с пухкавата си руса коса и небесносините си очи. Дийн безспорно беше висок и имаше хубаво тяло, но с големите си очи и сплескано лице, с щръкналата си сплъстена коса приличаше на средната маймуна от илюстрацията на човешката еволюция в учебниците по биология.

— Незадоволителен, човече — засмя се Лиам. — Незадоволителен.

Никой не си направи труда да се допита до мен, макар че стоях до тях и ставаше въпрос за моя тест и моя резултат, но въпреки това през тялото ми премина необяснима тръпка. Поради някаква причина резултатът ми за непорочност беше важен, а това означаваше, че аз също бях важна.

След случката Лиам започна да обядва заедно с Косматите крака и ХО.

Поканиха ме няколко седмици по-късно. Наближаваше октомври и гръмотевичните бури накараха всички спортни отбори да потърсят подслон във физкултурния салон. Господин Ларсън запази стълбището, което започваше от съблекалните в мазето и водеше към баскетболното игрище, незабавно монополизирано от футболния отбор.

— По две стъпала — разкрачи широко стегнатите си бедра, докато показваше упражнението. Изприпка надолу и наду свирката. Втурнахме се по стълбището, взимайки по две стъпала, отново и отново. Косата на тила ни лепнеше от пот.

— Подскачания на място. — Господин Ларсън събра крака и се понесе по стълбите като навита пружина. Стигна догоре и впери поглед в нас, сякаш искаше да разбере дали нямаме някакви въпроси. Всички мълчахме, той наду свирката, увиснала около врата му, и изкрещя: — Старт!

Оставаше ми още един ред стъпала, когато вдигнах глава и забелязах Дийн, Пейтън и още неколцина членове на футболния отбор. Бяха се облегнали на стената и ме гледаха застрашително. С всяко изминато стъпало огромните ми гърди се блъскаха в гръдния ми кош, а аз се задъхвах като някое дундесто дете. Не исках никой да става свидетел на подобна дейност, а камо ли група възмъжаващи наследници на Адонис.

Имах чувството, че агонията ми щеше да продължи вечно, но тогава чух:

— Достатъчно!

Господин Ларсън взе на бегом останалата част от стълбището и се озова на площадката. Широкият му гръб скри Дийн и Пейтън от погледа ми. Говореше им нещо, но бе невъзможно да го чуя, задушавана от тежките хрипове на белите ми дробове. Тогава долових гласа на Дийн:

— Ооо, я стига, господин Ларсън!

— Пат! — изкрещя господин Ларсън и помаха на футболния треньор на момчетата. — Обуздай си зверовете!

— Бартън! Поуел! — Гласът на треньор Пат прогърмя като оръдие от другия край на салона. — Довлечете си задниците тук!

Оставаха ми още няколко стъпала до края, когато чух толкова ясно думите на Дийн, че сякаш ги бе изрекъл в ухото ми:

— Някой си маркира територията.

Господин Ларсън изпъна гневно гръб и се приближи към Дийн. Сграбчи го с такава сила за ръката, че успях да видя как пръстите му оставиха бели отпечатъци върху кожата на Дийн.

— Хей! — извика Дийн вбесено и се заизвива.

В този миг треньор Пат се озова до тях и зашепна нещо в ухото на господин Ларсън. Напрежението се разсея с бързината, с която бе ескалирало.

— Какво беше това? — Препънах се в последното стъпало и ударих пищяла си в бетона. — Ох! — изстенах аз.

Господин Ларсън се обърна и ме изгледа толкова загрижено, че за миг си помислих, че неволно съм се порязала, когато паднах. Изтупах краката си, но нямаше следа от рана или кръв.

— Тиф, добре ли си? — Господин Ларсън се пресегна, за да ме докосне по рамото, но бързо отдръпна ръка и вместо това се почеса по тила.

Избърсах потта от горната си устна:

— Да, защо?

Господин Ларсън сведе глава. Мярнах пътя, разделящ гъстата му коса точно по средата.

— Нищо. Просто питам. — Положи ръце на бедрата си и погледна към футболистите, които танцуваха около топката и тичаха лудешки по полираните дървени подове. — Момичета, хайде да се преместим в залата с лежанките.

По-късно разбрах, че Дийн е бил наказан и са го задържали след часовете заради това, което бе казал на господин Ларсън. На следващия ден Хилари ме покани да обядвам с тях. Имаше известна връзка между тези събития. Не знаех каква бе тя, но въобще не ми пукаше, защото изгарях от нетърпение да заема мястото, което ми се полагаше, на тяхната маса.

 

 

Артър беше смутен от смяната на местоположението ми в столовата.

— Тренираш отборен спорт, а сега ще делиш трапеза с ХО — оплакваше се той след часа по английски. — Какво следва? Да станеш гадже на Дийн Бартън?

Задавих се от възмущение, но го направих по-скоро заради Артър:

— Никога. Той е същински изрод.

Артър изкачи стъпалата по-бързо от мен, въпреки че се задъха. Пръв стигна до столовата и блъсна вратата с две ръце. Тя се отвори с трясък, удряйки някакъв метален сгъваем стол.

— Бих могъл да изтръгна чепа му и да му го набутам в гърлото. — Вратата се затвори, блъскайки ме по рамото. Артър изчезна от погледа ми за миг. Бутнах я и го съзрях. Стоеше неподвижен и се хилеше злорадо. — Знаеш ли, че мразя почти всички? — Думите му увиснаха във въздуха и той се отдалечи.

Присвих се от болка, но се престорих, че го правя, за да подпра вратата със стол, защото господин Харолд, учителят по история, винаги ръчкаше резето и мърмореше: „По дяволите!“. Когато го пуснеше, смятайки, че го е оправил, вратата се затваряше с предизвикателен трясък. Вдигнах глава. Хилари ми махаше от другия край на залата.

— Фини! Фини! — Всички бяха започнали да ме наричат така. По лицето ми се разля възторг и последвах звука на новия си прякор като малък покорен гризач, в какъвто се бях превърнала.

 

 

— Ще се върна да те взема в девет и половина. — Мама вкара скоростния лост в позиция „паркинг“ и колата се разтресе и изхърка.

Лампата за проверка на двигателя светеше от месец. Механикът беше казал на майка ми, че ще струва осемстотин долара, за да я изключи. Когато го попита да не би да я мисли за вчерашна, той просто повтори:

— Ще трябва да я оправите.

Беше ред на мама да почервенее като колата.

За пръв път в живота си щях да ходя на танци сама. Мисълта, че трябва да вляза в салона, непридружена от приятелка, ме караше да изпитвам болезнен копнеж по Лия. Само преди няколко часа по време на обяд Хилари и Оливия ме бяха попитали дали ще ходя на Петъчните танци.

— Не съм планирала, но… — затаих дъх. Зачаках някоя от тях да довърши фразата, да ме покани във великолепния си дом, чиито тухлени стени тънеха в прегръдките на хиляди бръшлянови ластари. Тогава щяхме да пробваме тоалет след тоалет и да отхвърляме всеки един, докато подът не се покриеше с разпилени дрехи с ръкави и крачоли, извити неестествено като тебеширените очертания на мъртво тяло.

— А трябва. — Хилари се постара да прозвучи като предупреждение. — Готова ли си, Лив? — Те станаха от масата и аз ги последвах, въпреки че едва бях преполовила обяда си и стомахът ми се свиваше болезнено.

Не можех да ида на танци с дрехите, които носех. Щеше да е трудно да завърша тренировката по бягане, да се прибера у дома, да се преоблека и да се върна навреме в „Брадли“. Казах на господин Ларсън, че не се чувствам добре, и той се държа толкова мило, че се наложи да отвърна поглед встрани. Посъветва ме да се прибера вкъщи и да си почина. Не исках да го лъжа, но пък си мислех, че не беше честно да няма кой да одобри потника и дънковата ми пола, с изключение на мама. Имах пълното право да направя всичко възможно, за да променя това.

— Изглеждаш много добре, миличка — добави мама, когато пръстите ми застинаха върху дръжката на вратата. За миг ми се прииска да се ометем от паркинга, да идем и да хапнем кесадия^[1] с гъби и артишок в близкия мексикански ресторант. Винаги си поръчвахме сос с горчица и мед, за да топим в него, а сервитьорът ни гледаше странно, когато го помолехме да ни донесе гарнитура.

— Мисля, че доста съм подранила. — Постарах се да звуча уверено, за да покажа на мама, че не печеля време, а знам какво говоря. — Може би трябва да направим още едно кръгче.

Мама разтърси ръка, за да нагласи часовника си:

— Осем без петнадесет е. Според мен петнадесет минути са напълно разумно закъснение.

„Ако не идеш, ще стане по-зле.“ Дръжката изскърца, преди да осъзная, че я бях натиснала. Бутнах вратата с дебелия ток на сабото „Стив Мадън“.

 

 

Вътрешността на физкултурния салон вибрираше от най-желаните хитове в топ десет на Ем Ти Ви и пулсиращи светлини, ритмично преливащи в розови, сини и жълти нюанси. Стратегията ми бе да открия някаква група и бързо да се присъединя към нея, преди някой да е разбрал, че съм сама.

— Хей! — Проправих си път сред тълпата.

— ТифАни! — Зениците на Акулата проблясваха хищнически в сянката.

— Как е? — изкрещях аз.

Акулата се впусна в тирада срещу танците („Просто извинение да се отъркаш в някого“), но добави, че дошла, защото Артър можел да ни донесе трева. Прииска ми се да имам като нейните очи, разположени в краищата на главата, за да мога да оглеждам телата по дансинга, защото беше повече от очевидно, че говоря с нея единствено защото няма с кой друг.

— Как може да не харесваш танците? — Посочих към залата, но всъщност си търсех повод да огледам тълпата. В петте секунди, с които разполагах, не видях нито Хилари, нито Оливия, нито Лиам, нито някой от Косматите крака.

— Щяха да ми харесват, ако изглеждах като теб. — Погледът на Акулата се спря върху висналия подгъв на дънковата ми пола. Бях отслабнала три килограма за трите седмици и половина, откакто членувах в отбора по бягане в пресечена местност. Всичките ми дрехи ми стояха като торби.

— Все още съм толкова дебела. — Направих физиономия, но бях поласкана.

— Добре, добре, добре. — Тялото на Артър закри дансинга от погледа ми. Толкова се ядосах, че забравих колко много ме бяха засегнали бомбастичните му изказвания. — Ще ни покажеш ли някой бавен танц, който държи кавалера на дистанция, за да не ядосваме Светия Дух?

Сопнах му се:

— Сам знаеш, че подобни неща са недопустими.

Първоначално изпитвах облекчение от интереса на Артър към „Света Тереза“ и всички сакрални противоречия. Даваше ни теми за разговор. Сега ми се искаше просто да престане. Само дето никога нямаше да го направи. Приличаше на невинна закачка, но аз разбирах какво представляваше всъщност: това бе неговият начин да насочи прожекторите към мен, да напомни на всички — да напомни на мен — коя бях в действителност и откъде идвах.

— Въобще било ли ви е позволено да танцувате? — не се отказваше Артър. Застанал насред неоновия търбух на физкултурния салон, изглеждаше така, сякаш по лицето му се стичаха капки плодов пунш. Артър винаги се потеше.

— Нима това не е дяволско забавление?

Не му обърнах внимание, а се преместих вдясно, за да надникна зад него.

— ХО няма да дойдат — каза Артър.

Отдръпнах се, сякаш ме бе ударил:

— Откъде знаеш?

— Защото само загубеняци посещават подобни събития — ухили се Артър, мазните му, подпухнали бузи лъщяха победоносно.

Огледах залата, за да открия доказателства, с които да го оборя:

— Теди е тук.

— Защото Теди иска да му духат. — Проследих погледа на Артър към Теди и Сара. Танцуваха така, сякаш някой бе зашил нескопосано тазовете им в часа по домашен бит и техника.

Не исках Артър да ме види разплакана и измърморих, че трябва да ида до тоалетната. Не обърнах внимание на виковете му зад гърба ми, включително признанието, че просто се шегувал. Завих по коридора, като през цялото време си вдъхвах кураж: „Ще дойдат. Ще дойдат“.

Замръзнах на най-горното стъпало на съблекалнята, като видях кой се изкачваше. Явно току-що бе посетил тоалетната.

— По-добре ли се чувстваш? — Господин Ларсън носеше дънки. Никога преди това не го бях виждала да носи дънки. Приличаше на мъж в бар. Мъж със сериозни намерения. Кръстосах крака, защото се притесних, че може да види под полата ми, тъй като бе застанал на няколко стъпки под мен.

— Малко — прошепнах немощно като болник, за да прочете думата по движението на устните ми.

— Стига, ТифАни. — Гласът на господин Ларсън прозвуча обвинително, с типичния манталитет на възрастен. Цялата се стегнах, завладяна от тийнейджърски гняв. „Как смее да се обръща така към мен?“ — Знаеш, че не можеш да пропускаш тренировките. Какво се случи?

Съзнавах, че ако го излъжа и му кажа, че съм в цикъл, щеше да ме остави на мира. Но ми се гадеше при мисълта, че трябва да обсъждам цикъла си с господин Ларсън.

— Не се чувствах добре. Но ми мина. Кълна се.

— Добре тогава — усмихна се насила. — Впечатлен съм от чудодейното ти възстановяване.

— Фини! — Гласът зад гърба ми разведри вечерта. Полата на Хилари беше толкова къса, че успях да зърна черешовочервеното й бельо. Стараех се да не се обличам като Хилари. Но за нея това не бе навик, а по-скоро форма на бунт и й отиваше. — Хайде! — повика ме тя, размахвайки предизвикателно лакирания си показалец.

— Момичета, ако напуснете района на училището, ще се наложи да уведомя родителите ви. — Гласът на господин Ларсън прозвуча съвсем отблизо. Обърнах се и видях, че бе на съседното стъпало.

— Господин Ларсън — ококорих се насреща му. — Моля ви, стига.

Ритъмът на някаква ужасна песен наруши тишината, после господин Ларсън въздъхна и каза, че въобще не ме е виждал.

 

 

Тъмносин джип „Навигатор“ беше паркиран край бордюра. Вратата се отвори и пред очите ми се показаха три реда Космати крака, сред които бяха Дийн и Пейтън, както и Оливия, кацнала палаво в скута на Лиам. Ревност се загнезди в гърдите ми. „Просто защото колата е пълна.“

Хилари се настани и плесна бедрата си.

— Седни в скута ми — изчурулика тя. Можехме да се сместим, ако се наблъскаме плътно един до друг, но като се превих, за да пасна на позата й, долових миризмата на джин и си обясних любвеобилността й.

Обърнах се към групата:

— Къде отиваме?

— На Мястото. — Шофьорът срещна погледа ми в огледалото за обратно виждане. Дейв беше по-голям. Ръцете му бяха толкова слаби и гладки, че откаченото италианско момиче почти му завиждаше. Зад гърба му го наричаха Чука. Беше истински дръвник, но притежаваше кола, нещо много ценно в гимназията.

Мястото не бе нищо повече от самотно парче земя, оградено от храсти клюмнал кучешки дрян, които щяха да разцъфтят едва след няколко месеца. Многобройните му диви плодове се гушеха в нагъсто разположени гроздове, които закриваха пътя отпред и общежитията на колежа Брин Мар отзад. Хлапетата от „Брадли“ си бяха присвоили това място още преди години. Идваха тук, за да пият евтина бира и да намажат някоя свирка.

Щяхме да стигнем по-бързо пеша. Ако бяхме минали през храсталаците зад скуош игрищата, а после бяхме прекосили сънената еднопосочна улица, щяхме да се озовем тук за пет минути. Но Дейв заобиколи района на гимназията и паркира на някаква оживена улица, разположена на неколкостотин метра от проскубаната поляна, отвеждаща към гората. Изсипахме се тромаво от колата, заливайки се от смях, и се наредихме край бордюра. Дийн ни поведе, като ми помагаше да следвам пътеката, макар че бе чиста и отъпкана. Тя ни отведе до миниатюрна просека, в чийто далечен край различих отсечен дънер. Запрепъвах се към него, опипах повърхността му с ръка, за да се уверя, че е сух, и седнах.

Дийн бръкна в джоба си и извади бира.

— Не мога — отвърнах аз.

Беше твърде тъмно, за да видя лицето му, но сянката му надвисна предизвикателно над мен:

— Не можеш?

— Мама ще ме вземе след час — обясних аз. — Ще подуши.

— Пъзла! — Дийн отвори кутийката и седна до мен. — Родителите ми ще отсъстват другия уикенд. Поканил съм няколко души.

Фаровете на някаква кола осветиха за миг скривалището ни, но Дийн успя да види усмивката ми:

— Яко.

— Не казвай на ХО — предупреди ме той.

Исках да попитам защо, но Пейтън се приближи бавно:

— Пич, май си седнал на същото място, където Финърман духаше на онзи малък педал.

Дийн се оригна звучно:

— Мамка му!

— Не се шегувам. Оливия ги е видяла тук. — Пейтън се обърна към нея: — Лив, нали точно тук видя Артър да върти свирка на Бен Хънгьр?

Думите й долетяха в мрака:

— Беше отвратително!

Прокарах пръст по гладката повърхност на дънера и се зачудих колко ли остър трябва да е бил оня трион, за да постигне такава съвършена ампутация. Исках да задам безброй въпроси, но не желаех да привличам вниманието към връзката си с Артър, защото можеше да се окаже по-изолиран, отколкото бях смятала. Това бе сериозно обвинение.

— Кой е Бен Хънтър? — полюбопитствах аз, опитвайки се да спечеля време, докато предъвквах тази нова информация.

Дийн и Пейтън се засмяха дружно, а Дийн преметна ръка през рамото ми:

— Някакъв малък педал, който идваше тук. Преряза си деликатните вени.

Пейтън се надвеси над нас. Очите ми бяха свикнали с тъмнината и лицето му се оказа още по-завладяващо, гледано отблизо:

— За съжаление, не успя да се самоубие.

— За съжаление! — Дийн сръчка Пейтън. Препъна се и изпусна бирата си. Кутийката се претърколи, а пенливата течност засъска по земята. Пейтън сподави проклятието си и се затича след нея.

— Какво се е случило с него? — попитах аз, надявайки се, че успях да прикрия ужаса си.

— О, Фини! — Дийн ме разтърси неочаквано силно и прехапах езика си. — Да не би да го съжаляваш?

Преглътнах, усещайки калаения вкус на кръвта си.

— Не. Дори не го познавам.

— Е, сигурен съм, че гаджето му е съсипано. — Дийн отпи от бирата си. — Внимавай с това момче. Артър. Той е изтрещял. — Пръстите му погалиха рамото ми и разсеяно докоснаха зърното ми. — Не забравяй за петък. — Нашата тайна направи тона му тих и интимен: — Не казвай на Оливия и Хилари.

Бях достатъчно глупава да го послушам.

 

 

Шофьорът на таксито, който ме откара на партито на Дийн, беше търпелив човек. Беше съвсем различен от онези, които по-късно щяха да ме карат лудешки по магистралата Уест Сайд сутрин, когато закъснявах за работа, и вечерите, когато оставах след осем, за да се насладя на пътуването. Наблюдаваше, мълчалив и развеселен, как наброих в ръката му една банкнота от десет и девет от по един долар, а остатъка — в единадесет монети от по двадесет и пет цента, шест — от десет, и една — от пет. 22.40 долара. Толкова ми струваше да ме закара от училище до къщата на Дийн в Ардмор. Ето колко платих, за да изгубя достойнството си.

Слънцето се прокрадваше зад дърветата, когато слязох от таксито. Спортният сак беше увиснал на рамото ми. Все още бях облечена в спортния екип, лепкав от пот, но Дийн бе казал, че мога да си взема душ в дома му. Бях ужасена, че някой може да нахлуе и да открие тайната на това как изглеждаше тялото ми в действителност. След като Дийн ме въведе в дома си и ми показа спалнята за гости, която разполагаше със собствена баня, се изкъпах за нула време.

Прокарах четката по наскоро изрусената си коса и я духнах със сешоара за няколко минути. Щяха да изминат години, преди да се науча „да си оправям“ косата. Беше гъста и чуплива, но можеше да бъде овладяна с кръгла четка и преса, стига да знаех как да използвам подобни инструменти. За щастие модата в началото на хилядолетието беше разрошена, вдигната високо опашка, така че увих косата си във влажен кок и мацнах коректор върху носа и брадичката си. Малко спирала и бях готова. Бях умолявала мама да ми даде пари, за да си купя ново бельо специално за този случай. Бях се потрудила с ножицата върху старите ми чифтове, но й казах, че се нищят по шевовете от бягането. На щанда с бельо си купих най-секси парцалите, които съзрях: три чифта бикини на леопардови щампи. Когато се прибрах у дома и ги пробвах, открих, че ластикът им стигаше до над пъпа ми, по-скоро приличаха на стягащо бельо. Свих рамене и ги смъкнах надолу, защото реших, че единствено материята и щампата бяха от значение. Няма нищо по-тъжно от съзряващ юноша, тръгнал да прави секс, без да знае какво представлява сексът.

— Ехей! — плеснахме си приятелски ръцете с Дийн, когато влязох в кухнята. Той, Пейтън и още няколко момчета от футболния отбор се бяха струпали около гранитния плот. Хвърляха монети в пластмасовите чаши с бира. Бях единственото момиче в стаята.

— Фини, пробвай вместо мен. — Дийн целуна монетата. — Ти ще ми донесеш късмет.

Пейтън прошепна нещо на партньора си и двамата се засмяха. Знаех, че беше свързано с мен. Вероятно нещо вулгарно и сексуално. Щях да се пръсна от гордост.

Нямах никаква техника, просто действах импулсивно. Поставих косо монетата върху ръба на плота, наведох се и я запратих със замах по лепкавата мраморна повърхност. Тя отскочи високо, завъртя се лудешки и цопна в чашата с бира, предизвиквайки фонтан от гневни мехурчета.

Групата изрева, а Дийн отново ме плесна по ръката, но този път стисна пръстите ми в месестата си хватка, когато дланите ни се срещнаха, притегли ме към себе си и ме прегърна толкова силно, че долових натрапчивия аромат на дезодоранта му, с който щедро се бе полял, вместо да вземе душ след тренировката по футбол.

— Дяволски страхотно — крещеше Дийн на противниковия отбор.

Пейтън ме стрелна със сините си очи. Одобрителният му поглед запали пожар в мен:

— Това беше доста майсторско, Тиф.

— Благодаря — ухилих се до уши.

Дийн ми подаде бира и аз отпих, наслаждавайки се на тръпчивата течност, изливаща се в празния ми стомах. Все още нямах навика да пропускам хранения, но тази вечер се чувствах толкова замаяна и разгорещена от вълнение, че спокойно се отказах от вечерята си.

Почувствах ръце на раменете си, които подканящо стиснаха мускулите ми. Лиам се усмихна и обви ръка около рамото ми. Бях боса и се сгуших уютно под мишницата му, която, слава богу, въобще не миришеше като тази на Дийн.

— Ама че си дребосъче! — каза той.

— Не съм! — запротестирах замаяно.

Лиам отпи от бирата си и се вгледа в някаква точка над главата ми, замислен над нещо. После сведе поглед към мен:

— На верандата има маса. Идеална е за бира понг^[2].

— Аз съм много добра в тази игра — заявих аз и се отпуснах още повече в прегръдката му. Тялото му бе стегнато, с изваяни момчешки мускули.

Лиам отново отпи, но този път жадно и продължително, докато не пресуши бирата. Въздъхна доволно, когато отдръпна кутийката от устните си.

— Няма момиче, което да е добро на бира понг — заяви той. Побутна ме към плъзгащата се стъклена врата. Почувствах влажните и хлъзгави дъски на верандата под босите си стъпала, но не исках да се връщам в къщата, за да си потърся чифт обувки, защото рискувах Лиам да покани някой друг за партньор по време на краткото ми отсъствие.

Дийн и още неколцина ни последваха навън. Отборите и правилата бяха уточнени. Лиам и аз срещу Дийн и Пейтън. Ако не уцелиш средната чаша, си сваляш панталона, но ако топчето отскочеше, се елиминираха две чаши. Двамата с Лиам водихме в първите пет минути.

Но скоро Дийн и Пейтън ни настигнаха. Ударът ми ставаше все по-колеблив всеки път, когато беше мой ред да надигна червената пластмасова чаша към устните си. Когато Пейтън и Дийн ни победиха, реших, че приключихме и можеше да се оттеглим вътре. Но Лиам каза, че оттам, където идвал, било спортсменско да изпиеш последната чаша. Беше мой ред. Гадеше ми се, но поех послушно течността на малки глътки.

— Дявол да го вземе! — Дийн плесна с ръце. Студеният октомврийски вятър пое думите му и ги отнесе в нощта. — Никога не съм виждал момиче да лочи така. — Те произведоха същия ефект върху мен, какъвто би имала отличната оценка по английски. Изпитах подобна гордост години по-късно, когато ме наеха на работа в небостъргача с кристална шуплеста повърхност. „Кои ли са страхливките, с които се размотават?“ Усмихнах се самодоволно, защото знаех, че това са Хилари и Оливия. Отново потърсих закрила под мишницата на Лиам. Облегнах се върху него с цялата си тежест и той залитна.

— По-полека — каза той, но се засмя.

После се озовахме вътре. Отново седнахме по турски около масата във всекидневната, за да играем на монета. Само дето този път, когато идваше мой ред да пия, уиски изгаряше гърлото ми. Дийн каза нещо толкова забавно, че се претърколих на земята от смях. Лиам, не, почакайте, Пейтън седеше до мен и ме изправи, като ме посъветва да пропусна следващото завъртане. Погледнах го разсеяно, търсейки Лиам. Исках Лиам.

— Добре е — настоя Дийн и отново напълни чашата.

Някой нарече Пейтън страхливец и той отвърна:

— Вижте я. Няма да се възползвам от нея, когато е в подобно състояние.

Явно точно тогава съм заспала. Защото в следващия момент осъзнах, че лежа на пода в спалнята за гости недалеч от спортния си сак. Простенах и повдигнах глава. Момчето между краката ми направи същото. Пейтън. Помилва бедрото ми и поднови онова, което правеше, смятайки, че ми доставя удоволствие. Не усещах нищо.

Долових някакво движение край вратата. Някой надникна и заповяда на Пейтън да направи нещо и да иде някъде. Бях твърде изтощена, за да се покрия.

— Идвам — сопна се Пейтън. Някой се засмя и вратата се затвори.

— Трябва да вървя — погледнах към красивото му лице, надничащо между краката ми. Бях ги избръснала старателно, в случай че се случеше нещо подобно с Лиам. — Нека излезем при нормални обстоятелства, става ли?

Заспах.

— О, о — стенех аз още преди да съм отворила очи и да съм открила източника на болката. Лиам. Това беше той. Лицето му, приведено над моето, също бе сгърчено от болка. Тялото му бе неподвижно, но бедрата му бяха прилепнали към моите, притискайки ме в агонизиращ ритъм.

Бях приклекнала над тоалетната в банята за гости. Усещах студените плочки под коленете си. Кръв ли повръщах? Защо имаше кръв в тоалетната?

Няколко месеца след случилото се, когато престанах да се самозалъгвам и приех, че се бях превърнала в поучителната история, с която майките предупреждаваха дъщерите си, се преструвах, че се бе случило следното: заспала съм, когато влакът се е разтресъл и спрял на гара Брин Мар. После съм се прехвърлила на автобус, за да стигна във Филаделфия. Когато съм пристигнала, съм се обадила в училище:

— Божичко! Заспах във влака и се озовах в града.

— Олеле! — изграчила госпожа Дърн, която бе дългогодишната секретарка на директор Ма и заклет пушач. — Добре ли си?

— Да, но вероятно ще изпусна първите два часа — бях отвърнала аз.

Госпожа Дърн бе направила грешката да прозвучи загрижено, а не подозрително. Така че вместо да се кача на първия автобус за Мейн Лайн, съм се шляела из гарата на Тридесета улица. Открила съм китайски ресторант-бюфет и макар че още е нямало десет сутринта, непокътнатите редици с апетитно месо и зеленчуци били твърде изкушаващи, за да им устоя. Напълнила съм си чиния. Сграбчила съм пластмасовата вилица и когато, натъпкала първата хапка, съм сдъвкала някакво топче, то бе експлодирало в устата ми. Бе имало соления пясъчен вкус на химикал, от който ми се бе догадило.

Ето какво вкусих по време на третия ми и последен маратон онази нощ. Гнусна тръпчива струя върху езика си, изригнала едновременно с момчешко възбудено стенание.

 

 

Когато се събудих, беше сутрин и се намирах в непознато легло и стая. Слънчевите лъчи се стелеха като самолетни писти, топли и приветливи, без въобще да ги е грижа за снощната ми трагедия.

Почувствах някакво движение зад гърба си. Толкова отчаяно ми се прииска това да е Лиам, че надали щеше да е той. Оказа се Дийн, съсипвайки всичките ми надежди. Беше без риза, излагайки на показ мършавото си тяло. За миг си помислих, че ще повърна върху него.

Той изпъшка и потърка лицето си.

— Как се чувстваш, Фини? — Повдигна се на лакти и ме погледна с любопитство. — Защото аз се чувствам като лайно.

Осъзнах, че все още бях облечена в потника си на „Викториас Сикрет“, но това бе единствената ми дреха. Придърпах завивката към гърдите си и огледах стаята:

— Знаеш ли къде са бикините ми?

Дийн се засмя, сякаш това бе най-смешното нещо, което някога бе чувал през живота си:

— Никой не знае! Обикаляше наоколо по гол задник половината нощ.

От устата на Дийн това прозвуча като поредния невинен анекдот от дивото ни парти. Все едно някое от по-големите момчета да заяви, че се прибира у дома, а на следващата сутрин да го открият припаднал в колата, паркирана на алеята, без въобще да е успял да пъхне ключа, за да запали. Или пък както някое друго приятелче от футболния отбор бе забравило да сложи пуешко месо в сандвичите, които всички бяха направили късно през нощта, и трябваше да се задоволи с две филии, залепени с майонеза. Тази история бе толкова забавна, че си заслужава да бъде разказвана до безкрай: ТифАни така се натряска, че обикаляше без гащи в продължение на няколко часа.

Животът се бе променил драстично, докато бях спала, но Дийн ме гледаше така, сякаш бяхме съзаклятници в този следкупонджийски апокалипсис. Беше толкова изкушаващо да приема тази реалност пред лицето на другата, че го направих, засмивайки се нерешително.

Дийн ми даде хавлия и ме изпрати в стаята за гости. Там, на пода, до скрина, лежаха огромните ми бикини, смачкани на малка леопардова топка. Пъхнах ги в спортния си сак, без да обръщам внимание на кръвта по тях.