Ричард Касъл
Буря назрява (5)

Глава 5

Хъркюлийз, Калифорния

Сутринта носната кърпичка в ръката на Алида Макрей беше суха, чиста и съвършено изгладена, но сега повече приличаше на наквасен с пот парцал. Седнала във вече до болка познатата й чакалня на полицейското управление в Хъркюлийз, тя бавно я издърпа от стиснатата си в юмрук лява ръка. После я натика в дясната и затегли крайчето й с лявата. Повтаряше този нервен жест вече от няколко минути, докато чакаше четвъртата, не, петата си среща с началника на полицията.

Шестдесет и седем годишната белокоса Алида бе винаги добре облечена и перфектно фризирана. Хората казваха, че е „представителна жена“ и тя мълчаливо ненавиждаше тази фраза. Мъжете бяха представителни. Жените бяха красиви. Или не бяха, а Алида беше на възраст, на която ако вече не желаеха да я опишат с тази дума, тя можеше да го приеме. Просто не искаше да се държат с нея снизходително по отношение на външността й. Или на каквото и да било друго, ако става дума, а всеки път, когато дойдеше в управлението, ставаше точно това.

Вече бяха минали двадесет дни, откакто животът й се обърна с краката нагоре. Двадесет дни, през които не спираше да се тревожи и да се пита какво е станало. Двадесет дни, прекарани в страх.

Преди двадесет дни съпругът й, Уилиам Макрей, накратко Бил, шестдесет и осемгодишен пенсионер, баща на трима пораснали сина и дядо на седем внучета, бе излязъл да потича, както всяка сутрин. Почти комично подвластен на навиците си, той излизаше или малко преди, или малко след седем часът сутринта и всеки ден следваше един и същ осемкилометров маршрут, който започваше от къщата им и обикновено му отнемаше между четиридесет и пет до четиридесет и седем минути, според настроението. Като се изключат неделите (понякога и празниците), той постъпваше по един и същи начин от години… освен преди двадесет дни.

Излезе в седем часа и две минути, както обикновено. Алида за пръв път забеляза отсъствието му към осем, а в осем и петнадесет реши да предприеме нещо по въпроса. От време на време, когато не беше пил достатъчно вода или беше прекалил със солта предишната вечер, прасците му се схващаха. Веднъж го намери на километър от дома им — пълзеше към къщи, твърдо решен да не приема помощ от минаващите шофьори.

Тя изкара колата и тръгна по обичайния му маршрут, сигурна, че ще го завари в подобно положение. Може би беше изкълчил глезен и куцукаше на един крак или нещо не по-малко инатливо и глупаво. Само че изобщо не го откри.

В девет часа вече се беше обадила в полицията, подлудяла от тревога. Със съпруга й се беше случило нещо ужасно, ако не инфаркт или мозъчен удар, тогава друго. Група гамени го бяха пребили, някой го беше ограбил. Нещо такова. Усещаше го в мозъка на костите си.

— Откога го няма, госпожо? — попита я диспечерът.

— Трябваше да се върне преди час — чу се да отговаря тя.

Младият мъж отсреща бе достатъчно възпитан да не се изсмее, но едва се сдържа.

— Не се тревожете, госпожо, сигурен съм, че скоро ще се прибере.

Държаха се с нея като със стара квачка, която се суети около мъжа си. Дори сега, когато него го нямаше от три седмици, на Алида й се струваше, че отношението им не се е променило особено. Да, бяха се постарали да го намерят, може би дори много, но въпреки това не я напускаше чувството, че още я смятат за изкукала старица.

— Добър ден, госпожо Макрей — каза началникът на полицията, който изникна пред очите й точно след като отново бе стиснала кърпичката в левия си юмрук.

— Добър ден, началник — отвърна тя.

— Елате с мен, ако обичате, може да поговорим в кабинета ми.

Алида стана и го последва, твърдо решена да не отстъпва и този път да стигне до някакъв резултат. Беше го проучила — оставаха му дванадесет месеца до пенсия вече от четири години, но жена му повтаряше, че не можели да си го позволят. Двамата се преместили в Хъркюлийз, защото е близо до провинцията, а той обичал да се разхожда там. Началникът на полицията беше „добро ченге“. Всички й го повтаряха. Просто й се щеше да бе получила повече доказателства за това.

Щом влезе в кабинета му, тя седна на същия стол като предишните три пъти. Той затвори вратата, но Алида не го изчака да се настани.

— Има ли нещо ново? — попита тя. Ненавиждаше отчаянието в гласа си, но знаеше, че няма как да се отърве от него.

Началникът не отговори. Пресече стаята, заобиколи бюрото и тежко се отпусна в стола зад него. Опря лакти на плота, сплете пръсти и се втренчи спокойно в нея.

— Госпожо Макрей — каза той, — надявам се, че вече сте разбрали, че ако бях научил нещо ново за съпруга ви, щях веднага да ви се обадя.

— Така твърдите, но…

— Госпожо Макрей — повтори той. Пак звучеше снизходително. — Знам, че смятате, че нищо не правим и че не ни е грижа. Истината обаче е, че посветихме изключителен ресурс на този случай, направихме всичко, което ни е по силите. Подадохме доклад във ФБР, претърсихме района с кучета и без кучета, свързахме се с медиите.

Тя кимна. „Претърсването“ беше започнало следобеда след изчезването на Бил, след като Алида за пръв път отиде лично в полицията и успя да ги убеди колко необичайно е случилото се. Началникът изпрати четирима полицаи по маршрута на съпруга й, а те почукаха на вратите на хората, показаха им снимката му и ги разпитаха дали са го виждали. Бяха, хиляди пъти. Просто не онази сутрин.

„Кучетата“ дойдоха на следващия ден. В управлението имаха две, от участъка в Ричмънд им заеха още две. Четирите немски овчарки подушиха дрехите на Бил и хукнаха по маршрута му, водени от чувствителното си обоняние. Тръгнаха с лай, преливащи от енергия, обиколиха и час и половина по-късно се върнаха с изплезени езици. Тъй като Бил бе минавал толкова пъти по този маршрут, кучетата не изгубиха следата, но и не откриха никакво отклонение. Що се отнасяше до тях, бяха свършили страхотна работа. Само на партньорите им — човеци нищо не им беше ясно.

„Медиите“ бяха последната стъпка. Началникът даде пресконференция и разпрати уголемена снимка на усмихнатия Бил Макрей, за да я излъчат по местните телевизии. Историята звучеше добре — симпатичен дядо просто изчезва. В „Хъркюлийз експрес“ бяха излезли две статии, милиони хора в залива бяха помолени да съобщят в полицията, ако го видят. Никой не се обади.

— Знам, че вече направихме много — каза Алида. — Просто имам чувството… Трябва да има и още нещо. Чух за отвличане в Орегон, където е била обявена „тревога Амбър“. Може би…

— Г-жо Макрей, тази тревога е за изчезнали деца. Съпругът ви беше възрастен човек.

Беше. При последните й две-три посещения началникът на полицията бе започнал да говори за мъжа й в минало време.

— Вие не разбирате, Бил е…

— Знам, знам, той просто не би изчезнал — каза началникът е думите, които Алида явно бе повторила твърде много пъти. После се засуети с нещо на бюрото си, без да вдига глава. — Г-жо Макрей, трудно ми е да го кажа, но при всичко, което става днес на Източния бряг след падането на онези самолети… През следващите няколко дни ще издирваме терористи и просто няма да разполагам с ресурси…

Той не довърши, само клатеше глава. Накрая отново вдигна очи към нея.

— Г-жо Макрей, обходихме маршрута десет пъти и не открихме никакви следи, че нещо не е наред. Разпитахме повече хора, отколкото мога да си спомня. Никой не е споменал и дума за откуп, не открихме петна от кръв или други индикации за насилие. Следим всичките му карти и банкови сметки, но липсва всякаква активност. Мисля, че е време да обмислите възможността съпругът ви просто да си е тръгнал. Най-вероятно няма да го открием, преди той самият да пожелае да бъде открит.

Алида стисна здраво кърпичката. Началникът няколко пъти беше намеквал нещо подобно, но за пръв път си позволяваше да бъде толкова директен.

— Знам, знам, смятате, че това е невъзможно — продължи той. — Трудно ми е дори да го изрека, но преди няколко години същото стана във Ван Нойс. Мъжът се казваше Деймън Хак, деликатен, спокоен човек, без врагове, без дългове, наглед съвсем доволен от живота си, точно като съпруга ви. Оказа се, че от години е заделял пари, кога двадесет долара, кога четиридесет, докато събрал достатъчно, за да избяга. Няколко месеца по-късно го намериха в Лае Вегас. Бил прахосал всичките си пари и пак нямал намерение да се върне. Никой нищо не беше в състояние да направи. Ако възрастен човек реши да заживее другояче, решението си е негово.

— Не — каза Алида. — Вие не разбирате. Бил беше най-стабилният човек, който се е раждал някога, предвидим като изгрева и залеза. За него животът беше логичен и подреден, той…

Тя се спря, осъзнала, че се повтаря. Освен това беше започнала да говори в минало време.

Твърде много бе разчитала на този човек. Полицейски началник, който очевидно се беше отказал и това не го притесняваше. Тя обаче нямаше да се откаже, не и докато нейният Бил беше в опасност един господ знае къде.