Ричард Касъл
Буря назрява (25)

Глава 25

На запад от Луксор, Египет

Час по-късно хеликоптерът дойде да вземе Страйк. Пилотът прояви благоразумието да кацне по-далеч от лагера, така че пясъчната стихия, причинена от роторите, да не се разрази сред обитателите му, но никой не беше в състояние да предпази Сторм от болезнената буря от емоции, докато Страйк си отиваше.

Винаги ставаше така. Колкото и близки да си бяха в хотела в Луксор, колкото и да жадуваше да бъде с нея, колкото и силни да бяха чувствата му, поредният катаклизъм винаги разваляше всичко. Някой ден щяха да се видят отново, може би, и Сторм пак щеше да се чуди дали причината за това са нейните чувства, или професионалната необходимост.

Хеликоптерът се издигна и докато го наблюдаваше как се смалява все повече и повече, той си даде сметка, че Кейти Комли стои зад него. Тя внимателно опря длан на гърба му и попита:

— Добре ли сте?

Той се обърна да я погледне. Температурите вече бяха непоносими, поне четиридесет и осем градуса, но сините й очи излъчваха приятен, почти подканящ хлад. На луничавото й лице имаше колеблива усмивка.

— Да. Всичко е идеално — каза той.

Навсякъде около тях лагерът се разпадаше. Беше се разчуло, че професорът е избягал, работниците си даваха сметка, че вече няма кой да им плаща и бързаха да се разотидат. Студентите просто се мотаеха, клюкарстваха на малки групи, оплакваха съдбата си и се чудеха какво ще стане, след като финансирането им е пресъхнало.

— Не е моя работа, разбира се, но вие заедно ли сте? — попита тя и погледна към хеликоптера. — Казахте, че сте просто колеги, но реакцията й преди малко беше… Една жена не би се изразила така за друга жена, освен ако… нали разбирате.

— Да, това беше просто… Всъщност не съм сигурен как точно да го опиша. Нито как да отговоря на въпроса ви. Били сме заедно преди, това явно е очевидно. Очевидно е също, че в момента не сме.

— А в бъдеще?

— Не знам — съвсем честно отвърна Сторм.

— Ами, тук сте добре дошъл, колкото желаете. Никой няма да използва палатката на професор Рейнс, а определено имаме нужда от човек като вас.

— „Вие“?

Тя пристъпи малко по-близо и каза:

— Е, може би само аз.

Сторм си пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— Това е много, много мило предложение, доктор Комли. При други обстоятелства е удоволствие бих го приел.

— Но? — довърши тя, а луничавата й усмивка леко помръкна.

— Но съм тук по работа и още не съм я свършил.

— Разбирам. Наистина разбирам, но…

Тя погледна надолу за миг, после пак вдигна очи към него и избъбри:

— Ще дойдеш ли с мен в палатката ми? Още сега?

Изглежда толкова се изненада, че го е изрекла, че веднага добави:

— Не искам да си мислиш, че съм… Обикновено не се държа така, но… След като ми опряха пистолет в главата, просто… Не знам.

Сторм се наведе и я целуна. По бузата.

— Това също е много мило предложение — каза той.

— Но? — срамежливо попита тя.

— Да, има „но“.

— Добре. Разбирам.

Сторм се отдръпна, но Кейти то последва, надигна се на пръсти и го целуна. По устните.

Психолозите са провели множество експерименти, които научно доказват, че веднага след травматично събитие страстта става по-силна. Сторм нямаше нужда да чете статии по въпроса. И сам изпитваше доказателството.

— Благодаря ти — каза тя накрая.

— Аз ти благодаря — каза той. — А сега трябва да вървя, защото с всяка секунда ми става все по-трудно да постъпя правилно.

Трябваше да впрегне целия си самоконтрол, за да й обърне гръб.

 

 

На излизане от лагера Сторм нарочно пропусна сбогуването. Просто нахрани и напои Антоний, натовари го с достатъчно запаси и го възседна.

— Чакай! Накъде? — попита Кейти, когато го видя да тръгва.

— На изток — отговори той.

За миг му се стори объркана, но после на лицето й се изписа разбиране.

— Успех.

— Ще ми направиш ли две услуги?

— Само кажи.

— Първо, би ли се свързала със Съвета по антиките? Трябва да знаят какво става, за да вземат мерки и да издадат заповед за ареста на Рейнс. Може дори да ти помогнат с Бушар.

— Добра идея. А втората услуга?

— Въпросът ми е странен, но колко струва една камила?

Пак му се стори объркана.

— Боже, знам ли. Десет хиляди гинеи?

— Добре.

Сторм бръкна в портфейла си и извади двоино по-голяма сума в долари, валута, срещу която никой в Египет нямаше нищо против.

— Ще предадеш ли парите на един местен камилар на име Масри? — попита Сторм, докато й подаваше парите. — Подозирам, че няма да успея да му върна камилата, а не искам да му докарам загуби.

— Добре — каза тя и пак се усмихна.

Сторм й изпрати въздушна целувка и подкара Антоний. Яздеше, без да се обръща. Бе дошъл в пустинята, за да открие източника на прометия и нямаше да си тръгне, преди да е успял. От една страна задачата му бе станала малко по-лесна (поне знаеше какво търси: входа на подземна варовикова пещера). От друга обаче бе не по-малко непосилна. Отворът можеше и да не е голям; достатъчно беше един мъж да е в състояние да пропълзи през него. Освен това го търсеше в пустиня, която си оставаше все така огромна.

Още преди лагерът да изчезне от поглед, климатикът вече му липсваше и беше на път да съжали, че не се е възползвал от предложението на Кейти. Жегата беше потресаваща и му се струваше, че губи литри вода — потта му сякаш се изпаряваше моментално. Въпреки това, колкото и странно да звучеше, слънцето бе негов приятел. Без него нямаше никакъв шанс да открие пещерата, а за разлика от археолозите не разполагаше с лукса да работи през нощта.

Докато яздеше, Сторм пресмяташе. Кейти каза, че професор Рейнс е изчезвал през ден, за два часа. Това означаваше, че е вървял малко по-малко от час до пещерата, изкопавал е колкото прометий може да носи, което вероятно не му е отнемало твърде много време, и се е връщал в лагера. Ако върви бързо, човек е дълги крака и в добра форма като Рейнс можеше да измине шест километра и половина за един час, но по асфалт. Пясъкът би го забавил малко, както и изкачването и слизането по дюните, така че Сторм реши, че разстоянието сигурно е около пет километра. Изминавал ги е за петдесет минути, двадесет минути е копаел прометий и се е връщал обратно. Логично изглеждаше.

Антоний не бързаше особено, но въпреки това взе разстоянието много по-бързо от човек. Когато джипиесът на Сторм го уведоми, че са изминали пет километра на изток, той спря и се огледа. Бяха се върнали в зоната, чиито координати бе получил от умниците, но околностите изглеждаха все така безнадеждни и пусти. Дюни във всички посоки и никакви признаци на живот, с изключение на няколко окаяни растения.

Сторм мислено начерта квадратна мрежа със страна километър и половина и застана в центъра й, а после я раздели на сектори по двеста метра, които да обходи един по един. Надяваше се, че така ще успее да мине достатъчно близо до входа на пещерата, за да го забележи, дори да се окажеше доста малък. Тежката работа всъщност вършеше Антоний — за да покрие цялата площ, той трябваше да измине четиридесет и четири километра. Камилите обаче са създадени, за да вървят в пустинята, а той беше в не по-лошо настроение от обичайното. От време на време мучеше възмутено, но въпреки това не спираше.

Вече бяха изминали шестнадесет километра напред-назад, когато Сторм удари джакпота. Вече беше минал край тази купчина камъни няколко пъти и отдавна му се щеше да се отклони от маршрута и да ги огледа по-подробно, но си налагаше да прояви воля. При последния тегел обаче забеляза нещо, на което не му беше мястото там — парче шперплат, легнало върху камъните. Беше горе-долу същият кафеникав цвят като тях и макар и груб, камуфлажът вършеше работа. Сателит определено нямаше да го засече, най-вече заради ъгъла.

Сторм слезе от гърба на Антоний и затърси нещо, за което да го върже, но без успех. Нямаше как да попречи на камилата да хукне, ако реши, че е в настроение за това.

— Стой.

Антоний се оригна.

— Добро момче — кимна Сторм и бавно се приближи към парчето шперплат, чиито три панти бяха прикрепени към скалата с винтове. Повдигна долния му край, но той се надигна само на няколко сантиметра. Сторм се намръщи за миг, после забеляза причината: капакът беше застопорен с дълъг болт, потънал в дупка, пробита в камъните, и боядисан в същия кафеникав цвят, както и катинара, с който бе заключен. Такива предпазни мерки можеше и да успеят да спрат някой пустинен номад, но не и човек с неговите умения. Катинарът беше съвсем евтин, масово производство. Сторм се замисли дали да не стреля в него — два куршума щяха да свършат работа — но реши да подходи по-елегантно.

Опря ухо в него и въртя шайбата, докато чу, че първото зъбче се намества. При по-скъп катинар този звук щеше да бъде умишлено заглушен, за да предотврати именно такъв опит, но тук тракането беше оглушително. След третото число Сторм бързо налучка цялата комбинация, катинарът се отвори съвсем лесно, той повдигна капака и под него се разкри дупка в скалата.

Върна се при Антоний и извади фенерче от раницата си. После отново повдигна парчето шперплат и насочи лъча светлина към мрака под него.

Входът беше малко по-голям от капака, а в пясъка се виждаха следи от подметки, вероятно останали от Рейнс. Сторм ги последва, а тунелът бързо се стесни до диаметър, доста тесен за мъж с неговите габарити. На ръст Рейнс беше колкото него, но много по-слаб, и той съвсем скоро трябваше да се извърне настрани.

Постепенно тунелът се спусна надолу и започна да се разширява. По начина, по който отекваше ехото от стъпките му, си личеше, че някъде отпред има голяма, просторна кухина, и Сторм насочи лъча на фенерчето си натам. Известно време той отскачаше от стените на тунела, но изведнъж изчезна в тъмнината. Сторм забърза крачка и скоро освети голяма пещера с неравни очертания, около шест метра в най-високата си точка и двадесет и пет метра в най-широката си част.

Сторм огледа варовиковите стени. Тунелът, по който дойде, бе издялан от инструментите на Рейнс, докато тези бяха различни — съвсем гладки, сякаш издълбани от вода преди милиони години, когато климатът е бил различен и в Сахара са падали много повече валежи.

По-плоската част от пода бе покрита с прах и пясък, на места недокоснати, а на други — осеяни със стъпки и бразди. Сторм лесно различи пътя, който Рейнс многократно бе следвал, и продължи по него. Накрая се озова в дъното на пещерата, пред скала, каквато не беше виждал никога преди. Беше съвсем бяла и се издигаше на пет метра, под ъгъл от седемдесет и пет градуса, сливайки се с тавана. Сторм си спомни разказите на миньори, откривали минерални залежи, които криволичат на слоеве между други видове скали, и си даде сметка, че вижда точно това — залеж от чист прометий под формата на тебешироподобни соли, които се бяха изронили на купчинки до стената. Даде си сметка, че прометият, който видя в камиона, е бил смлян на прах, вероятно защото така щяха да го транспортират по-лесно.

Посегна и докосна стената с пръст. Беше твърда, макар че ако забиеше нокът в нея, лесно щеше да я олющи. Рейнс сигурно бе използвал малка кирка. Не би му отнело много време да изкопае двадесет килограма, а после да ги пренесе на гръб в раницата си до лагера. При цена от тридесет долара на грам всяка разходка му беше носила приблизително по осемстотин хиляди, а в пещерата имаше още много.

Сторм откри едно място, където Рейнс бе изронил залежа напълно, стигайки до скала е малко по-различен състав. Сигурно това беше веществото, в което се превръщаше прометият след разпада си. Или пък веществото, от което се беше зародил. Какъвто и да беше случаят, тази стена представляваше изключително уникална геологическа особеност — прометий, възникнал по естествен път, нещо, което, поне според Макрей и останалите учени, не съществуваше. Оказваше се, че те просто не бяха проявили достатъчно търпение, нямаха достатъчно късмет или може би не бяха търсили достатъчно. Така или иначе, в един кратък момент от живота на рудата тя бе приела формата на прометий.

Тъй като елементът беше леко радиоактивен, Сторм се отдръпна, освети го за последен път и излезе от пещерата. След престоя под земята жаркото слънце го заслепи. Той затвори отново вратата, провери точното си местоположение с джипиеса и запамети координатите. После отново възседна Антоний и потегли към магистралата. Трябваше да открие терористите, а ако телефонът му все още беше там, където го остави, професор Рейнс щеше да го отведе право при тях.