Ричард Касъл
Буря назрява (20)

Глава 20

Уилиам Макрей се свестяваше бавно. Изпълни го същият ужас, който изпитваше всяка сутрин от… колко, три седмици насам? Четири? Започваше да губи представа за времето. Когато бе отвлечен от похитителите, водени от мъж с виненочервено петно на лицето и оръжие на кръста, той реши, че пленничеството му няма да продължи дълго. Че или ще го убият, или ще го пуснат, или ще поискат откуп и той ще бъде заплатен.

Вместо това го държаха в наркотизирано вцепенение в продължение на няколко дни. Не го напускаше усещането, че се движи, че постоянно го местят. Понякога спираха и той си казваше: „Това е, краят наближава.“ След което пак тръгваха. Често чуваше рева на двигател и си мислеше, че сигурно е генератор. Може би се укриваха от властите и така се снабдяваха с електричество. Или пък се намираха в някакъв голям автомобил. Чувстваше се толкова дезориентиран. Щом ефектът от успокоителните премина, го накараха да работи, като съвсем ясно му обясниха, че откаже ли, ще пострада. Още не беше рискувал да установи дали ще изпълнят заплахата си.

И през ум не му мина, че ще го държат толкова дълго, че ще започне да губи представа за времето, че ще дойде момент, когато няма да е съвсем сигурен точно кой ден е. Нещата, които му служеха за котва в морето от време — натовареният график на пенсионера-доброволец, седмичният ритъм на заниманията им с Алида, календарът в кабинета му и мобилният телефон в джоба му — до едно му бяха отнети.

Истината беше, че не се държаха зле с него. Квартирата му беше удобна, матракът — качествен и чист, на всеки два-три дни му сменяха чаршафите. Вярно, „килията“ му беше вътрешно помещение без прозорци, но си имаше мокет и собствена баня с душкабина, умивалник и тоалетна, а също и мъничка дневна, където той се хранеше всеки ден.

Даваха му дрехи точно по мярка. Ако се нуждаеше от нещо, в спалнята имаше интерком. Можеше по всяко време да натисне бутона, да каже на пазачите от какво има нужда и някой щеше да му го донесе. Когато откри, че е леко алергичен към една от възглавниците, веднага я замениха и му донесоха мехлем за обрива. Хранеха го добре, дори твърде добре, с вкусна, качествена храна.

Обратната страна на медала беше, че трябва да работи постоянно. Всяка сутрин след закуска го придружаваха надолу по коридора, а после вляво, където се намираше работилницата му. И там нямаше прозорци. Пазеха го непрекъснато и го принуждаваха да работи по цял ден, до късно вечерта.

След като конструира първия лазер, реши, че това е краят. Дори протака малко, убеден, че щом приключи, те ще приключат с него. Похитителите му обаче се върнаха и му наредиха да направи още един. После още един.

В началото нещо в него — ученият в него — се наслаждаваше на тръпката от работата. Открай време теорията му гласеше, че ако разполага с достатъчно прометий, ще може да изработи най-мощния лазер в историята, но тъй като запасите му винаги бяха толкова миниатюрни, това си оставаше просто теория. Сега имаше възможност да я изпита на практика и това му носеше удовлетворение въпреки ужаса при мисълта за възможните приложения на оръжието. Все си повтаряше, че прометият скоро ще свърши (откъде им доставяха толкова много?) и тогава ще може да си почине. Започваше да му идва в повече, вече не беше млад. Водеха хора, които да му помагат с физическата част, но все още се налагаше да върши част от нея. Страдаше от артрит и ръцете започнаха да го тормозят. Всеки ден работеше дълго след като пръстите му буквално започваха да горят от болка.

Тялото му напълно излезе от ритъм. Ежедневният джогинг му липсваше не само заради физическото облекчение, което му носеше, но и заради психологическите ползи. Благодарение на него се успокояваше, усещаше се здрав, а ендорфините, които се отделяха в кръвта му, го караха да се чувства щастлив. Отсъствието му, от друга страна, му се отразяваше зле. Нощем спеше зле, беше по-раздразнителен, липсата на прозорци започваше да му се отразява. Тялото му копнееше за чист въздух и слънчева светлина.

Повече от всичко обаче му липсваше Алида, компанията й, неизменното й добро настроение, смехът й, усмивката й. Липсваше му миризмата на пръст и пот, която внасяше със себе си, след като бе работила в градината. Липсваха му разговорите им за работата му, които от дълги години бяха неразделна част от брака им. Хвана се, че се преструва, че разговаря с нея, защото вече самият той трудно възприемаше информацията, без първо да помисли как ще я обясни на жена си. Тя не беше просто неговият писател в сянка. Алида бе неговата муза.

В някои двойки всеки започва да приема другия за даденост, особено след няколко десетилетия брачен живот, или пък се държи с него по-зле, отколкото с чуждите хора. С Уилиам и Алида Макрей не беше така. Времето бе заздравило връзката им, а любовта им се беше засилила, вместо да повехне и това, че е далеч от съпругата си, несъмнено бе най-тежко за него. От деня, в който се ожениха преди четиридесет и пет години, никога не се бяха делили за повече от два, най-много три дни, когато Уилиам заминеше на конференция на Източния бряг, за да представи последната си публикация. Иначе бяха неразделни.

Той се чудеше какво й е, притесняваше се, че ужасът след изчезването му може да се отрази зле на здравето й. Тревожеше се, че тя се тревожи и умоляваше похитителите да му позволят да й се обади, за да й каже, че е още жив, но те отказаха. Добре, ами имейл? Писмо? Отговорът беше „не, изключено“, а те продължиха да го принуждават да работи и сега той просто се беше изтощил. От работата за тях, от болката пръстите, от агонията, докато се чудеше за какво използват оръжията, които изработва, от това, че Алида му липсва.

Обърна се в леглото, колкото и да не му се ставаше.

Знаеше, че го наблюдават; обикновено влизаха малко след като се раздвижеше. Напоследък беше започнал да лежи като вкаменен, за да си изцеди още няколко минутки под завивките, само че беше възрастен човек и не можеше да остане твърде дълго в една и съща поза. Затова се размърда. Секунди след това дойдоха похитителите. Бяха петима и Макрей бе приписал по една гръцка буква на всеки от тях според положението им в йерархията, доколкото можеше да го прецени. Този беше Делта.

— Добро утро — намусено каза той. — Какво желаете за закуска?

— Нищо — каза той и пак се обърна.

Делта се замисли. Беше по-млад от останалите, така че Макрей реши, че им е по-скоро подчинен. И той като тях не си правеше труда да крие лицето си, което го тревожеше. Явно никой от петимата не се притесняваше, че някой ден може да се измъкне оттук и да ги разпознае.

— Хайде, професор Макрей, трябва да се храните.

— Забравете — каза Макрей. — Повече няма да работя за вас.

Думите просто му се изплъзнаха, все още не беше обмислил последствията. Мъжът не отговори и напусна стаята, а бравата щракна, както обикновено. Похитителите му не оставяха нищо на случайността. Макрей се чудеше дали изобщо ще знае какво да направи, ако бравата не щракне. Надяваше се, че някой ден ще му се отдаде възможност да разбере.

След три минути влезе друг мъж, Алфа. Макрей беше решил, че той е предводителят им, както заради почтителността, с която останалите се отнасяха към него, така и заради грамадния му ръст. Беше висок поне метър и деветдесет и осем и наглед тежеше чувствително над сто и четиридесет килограма, основно в мускули. Беше рус и синеок и приличаше на съвременен викинг, а в ръката си държеше голям кафяв плик.

— Професор Макрей, разбрах, че тази сутрин имаме малък проблем.

Макрей само лежеше, без да продума. Дотук беше. Ако искаха да му причинят болка, добре. Във всеки случай повече нямаше да им конструира лазери.

— Много добре, щом е така — заяви Алфа и въздъхна, сякаш ставаше дума за дребно неудобство. После отвори плика и започна да реди лъскави снимки в долната част на леглото.

Макрей не ги погледна. Сигурен беше, че са ужасяващи, на някой нещастник, когото бяха обезобразили. Това беше първата стъпка, истинските изтезания може би щяха да започнат съвсем скоро, но той беше готов да се обзаложи, че ще му ги спестят. Ако го осакатяха, нямаше да може да работи за тях. Това беше неговият коз и най-сетне щеше да го използва.

Внезапно периферното му зрение засече нещо. Това не беше снимка на някой прясно изкормен пленник, а на Алида. Алида в тяхната градина.

Макрей рязко седна, а сърцето му заблъска като чук.

— Хубави са, нали? — каза Алфа. — Вижда се колко грижа влага в работата си.

Извади втора снимка. Алида пред вратата на дома им, стиснала вестник.

— И тази ми харесва, много действен кадър. Ако се загледате, ще видите датата на вестника. От вчера е. Съвсем нова снимка!

Устата на Макрей пресъхна. Думите не идваха.

— Нека ви обясня как стоят нещата, професор Макрей, в случай че не ви е ясно. Един от хората ни наблюдава вашата Алида съвсем отблизо. Ако откажете да работите за нас, и косъм няма да падне от кокалестата ви главичка, твърде ценен сте. Вместо това ще пострада тя. Ясно ли е?

Макрей кимна.

— Една-две думи няма да навредят, професор Макрей. Ясно ли е?

— Да — дрезгаво отвърна той.

— Много добре — кимна Алфа. — А сега, като този път само предлагам да отговорите: какво ще желаете за закуска?