Ричард Касъл
Буря назрява (19)

Глава 19

На запад от Луксор, Египет

За пръв път Кейти Комли се беше зачервила, но не от жегата.

— Просто не мога да разбера възраженията ви — казваше тя на професор Рейнс. — Тези хора са точно онова, което ни трябва. Видяхте ли колко е огромен мъжът? В джоба му ще се съберат трима египтяни. А видяхте ли пистолета му? Жената също изглежда много корава. Дори сама е за предпочитане пред група така наречени пазачи, които хукват, щом някой ги погледне накриво.

Кейти и професорът се бяха скрили от жегата. Отвън наближаваше петдесет градуса по Целзий, а в палатката на Рейнс голям климатик със слънчеви батерии бълваше хладен въздух, който донякъде им помагаше да изтърпят гнета на пустинята. По-голямата част от хладината изтичаше през дървения под, който Рейнс бе поръчал, за да не стъпва право върху пясъка и в резултат на това вътре беше просто топло вместо смазващо горещо. Въпреки това всичко беше много по-шик, отколкото на останалите археологически разкопки, в които Кейти бе участвала. Рейнс разполагаше с най-модерното оборудване, както и с електрически генератори, които да го захранват, и благодарение на това лагерът им изглеждаше сравнително цивилизован насред тази първобитна обстановка.

— Казвам само, че не съм сигурен, че им вярвам, Кейти — каза професорът.

— Как можахте да го кажете? Те са от МСЗИ, дошли са да ни пазят!

— Да, да, знам, че си мислим, че са от МСЗИ, но хората от Международния съюз за защита на изкуството обикновено не изникват току-така на камили, без предупреждение. Обаждат се, идват с камиони. Кой знае кои всъщност са тези двамата.

Кейти опря ръце на кръста си.

— Защо им е да твърдят, че са от МСЗИ, ако не са от МСЗИ? Ако толкова се притеснявате, говорете с познатия си в Берн.

— Ще говоря, ще говоря.

— Просто… Съвсем малко остана. Бушар е готов за тръгване, тази вечер ще го изнесем.

Наричаше мумията Бушар, на името на Пиер-Франсоа Бушар, френският офицер, открил Розетския камък, находката, за която се смяташе, че е поставила начало на египтологията. Кейти нямаше да научи истинското име на своята, преди да я откара в лабораторията. Кого от досега неизвестните владетели на древен Египет беше открила?

— Знам колко е важен за теб — каза професорът с по-мек тон.

— Ако някой иска да помогне, на мен ми е все едно дали е шарлатанин в едно или друго отношение, за което още не сме си дали сметка. Ако ще ни пазят, съм готова да купя пенкилера, който продават или…

— Кейти, сигурна ли си, че това е разумно?

— Просто… Загубих Кхуфу и ако загубя и мумията… Тя, целият ми… — започна тя. После спря, осъзнала, че е на път да се разплаче.

— Кейти, Кейти — изгука професорът.

Изправи се, застана зад гърба й и започна да разтрива раменете й. За пръв път я докосваше по начин, който не можеше да се възприеме като професионален. Искаше й се да се отърси от ръцете му и да го сгълчи. Знаеше, че е увлечен по нея и постъпката му беше повече от неуместна.

Тогава си спомни, че й е нужна помощ, всякаква помощ. Имаше много по-лоши компромиси от това да изтърпиш нежелан масаж на гърба. Ако така намаляваше вероятността професорът да се обърне срещу нея, щеше да го позволи.

 

 

На две палатки от тях никой никого не масажираше.

— О, господин Талбът, толкова сте голям и силен! — казваше Клара Страйк, насмешливо имитирайки сопрановия глас на Кейти. — Така като ви гледам, всичко можете да вдигнете. Всъщност защо не дойдете да ми вдигнете полата?

— О, престани!

— А след това може да поровим заедно из откритията ви. Обзалагам се, че ни очакват много интересни разкопки!

— Какво намекваш? — попита Сторм.

— Какво намеквам? — повтори Страйк е обичайния си глас. — Нищо не намеквам. Казвам, че на нея й се ще да си поиграете на „Къде скрих йероглифа?“ и ако се съди по начина, по който я гледаше, чувството е взаимно.

— Недей така — каза той. — Това сега са просто глупости.

— Глупости, а? Значи беше просто съвпадение, че влязохме в пустинята като младоженци на меден месец, господин и госпожа Съливан, и двете най-романтични камили в цял Египет, но изведнъж се оказах стара мома, която топурка между дюните с някакъв си Томи Талбът?

— Тери Талбът. Нали ти казах, че фамилията Съливан не ми харесва?

— И се разведе с мен просто така? Брачната институция нищо ли не означава за теб?

— Не съм се разв…

— И сега какво ще кажа на приятелите, които дойдоха на сватбата ни? Ами парите, които похарчиха нашите? Разрешено ли е да върнеш булчинска рокля, ако си я обличала само веднъж?

— Просто импровизирах! Казах й още, че сме международни защитници на изкуството, каквото и да значи това. Не съм виновен, че младата дама се впечатли от физиката ми.

— Да, знам, знам. То-о-олкова си неустоим.

Сторм вдигна кърпа към лицето си и попи потта, която се стичаше по челото и горната му устна.

— Виж, това е положението. Не знам дали забеляза, но в цялата зона само този лагер никак не прилича на купчина пясък. Прометият спокойно може да е бил открит тук!

— От група археолози.

— Или от онези, които са били тук преди археолозите, знам ли. Както самата ти така картинно се изрази, тук текат много разкопки. Хората, които ровят в земята, обикновено намират в нея разни неща. Може би дори прометий.

Страйк отпусна скръстените си ръце, взе манерката си и отпи голяма глътка вода. Сторм я познаваше — личеше си, че вече й минава.

— Виж, ако ти хрумне нещо по-разумно от това да си губим времето тук, е удоволствие ще я чуя — каза той. — В момента обаче мисля, че това е най-добрият вариант. Най-малкото може да ги пазим от мародерите, които обикалят наоколо. Кой знае, може точно те да са организирали всичко. Може шпиони от ордена „Медина“ да се представят за членове на археологическата експедиция, докато истината е, че изнасят прометий всеки път, когато се върнат в цивилизования свят. Възможностите са много.

Страйк запуши манерката с пръст.

— Добре, какво предлагаш?

— Първо да продължим да се преструваме на Талбът и Съливан от Международния съюз за защита на изкуството. Тази вечер явно ще стават интересни неща. Ти ще следиш професор Плъм…

— Професор Рейнс.

— Да, все едно. Ти стой край него и се опитай да разбереш какво е положението всъщност. Следи и местните. Както каза Кейти, те вършат тежката работа, но по всичко личи, че именно Рейнс е голямата клечка тук, така че сигурно ще знае, ако нещо става. Междувременно аз ще наблюдавам доктор Комли.

— Потресаваща саможертва от твоя страна — присви очи Страйк, а Сторм се постара да изглежда колкото може по-добродетелен.

— Госпожо Съливан, изобщо не знам за какво говорите.

 

 

Жестокото слънце най-сетне започна да залязва, изпълвайки пустинята е тайнствено червени и пищно жълти нюанси. Пясъкът се освободи от топлината му със същата бързина, с която сутринта я беше попил, и екипите от студенти, докторанти и местни работници отново се активизираха.

— Работим по два пъти на ден — обясняваше Кейти Комли на Сторм, който търпеливо вървеше след нея. — Ставаме на разсъмване, за да се възползваме от сутрешните часове. По пладне си почиваме, а после продължаваме през нощта, по няколко часа след залез.

— Мародерите кога нападат? — попита Сторм.

— Сутрин. И сякаш са наясно точно кога сме открили нещо наистина ценно. Мисля, че някой от работниците е подкупен и им носи сведения, но не знам кой точно, а арабският ми е слаб, така че почти нищо не разбирам.

— И как точно идват, на камили? С бъгита?

— С пикапи, за да могат да извозят находките ни. Виждат се от километри разстояние, но просто няма как да се защитим, много е обезсърчаващо. Професорът нае охрана, но те подвиват опашки и духват още преди първия изстрел.

— Кои са тези мародери, знаете ли нещо за тях?

— Покриват си лицата, разбира се. Сигурно са просто… местни, предполагам, отчаяни местни жители. Египетската икономика се влошава все повече и повече заради политическата нестабилност, безработицата постоянно расте. Понякога ми се ще да знаех по-добре арабски, за да разговарям с тях. Положително има начин да ги убедим да престанат, може би като ги наемем за охрана. Като им плащаме, за да ни пазят. Или пък, не знам, може да ги убедя да обират някой друг.

Кейти го бе отвела до входа на гробницата и точно преди да влезе вътре, внезапно спря.

— О, господи, чувате ли? — попита тя.

Сторм спря зад нея и ушите му доловиха птича песен, едновременно ангелска и вдъхновяваща. Никога преди не беше чувал подобна.

— Какво е това? — попита той, когато най-сетне успя да различи яркоперото птиче, което чуруликаше.

— Това — отвърна Кейти — е изключително необичайна гледка. Розов амарант.

— Прелестен е.

— Египтяните вярват, че да зърнеш розов амарант носи забележителен късмет — обясни тя. — Американският еквивалент е заешкото краче, подковата и четирилистната детелина, взети заедно. Според поверието онзи, който види розов амарант, го очаква извънредно щастливо събитие. В началото птичето имало много имена, хората не можели да се разберат как точно да го наричат. Откривали сме мумифицирани амаранти и в гробниците — фараоните не желаели да отидат в отвъдното без любимата си пойна птица.

— Горкичката.

— Прав сте, но причината за нещастието й е, че видът за малко да изчезне. Миграционният й маршрут е такъв, че спира само на няколко места по пътя от Южна Африка до Египет, и това я превръща в лесна мишена за бракониерите. Била почти на изчезване, когато Джеймисън Руук, известният журналист, написал статия за това, че ако не се вземат мерки, розовият амарант е обречен. Тогава няколко държави в Африка, които обикновено не могат да се споразумеят за нищо, дори за името на птицата, забранили лова й и построили убежища по пътя й. Благодарение на това популацията се възстановила и видът вече дори не е застрашен. Египтяните толкова се зарадвали, че няма да загубят любимата си птица, че я преименували на „амарант Джеймисън“ в чест на господин Руук.

Сторм се заслуша в чуруликането на птицата, а после присви устни и я наподоби в отговор.

— Еха, впечатляващо! — похвали го Кейти. — Може би и вие носите късмет.

— Да се надяваме — отговори той.

Докато се спускаха под земята, тя започна да му разказва историята на разкопките — как професор Рейнс открил мястото с помощта на своите сеизмографски техники, как вече цяла година екип от археолози вадел съкровища на смени, и как самата тя се натъкнала на кухия под и скрития под него тунел.

Сторм я слушаше с половин ухо и следеше дали нещо ще му се стори не на място, дали някой се държи странно. Въпреки онова, което каза на Страйк, все още не беше напълно сигурен, че разкопките имат нещо общо с прометия. Логичното обаче беше да подходи така, сякаш е убеден в това. Ако се окажеше, че греши, нямаше да има вреда, докато ако беше прав, разследването сега можеше да им донесе огромна полза по-късно. Затова оглеждаше всичко и всички изключително внимателно. Ако в ордена „Медина“ действително бяха толкова хитри, колкото всички ги изкарваха, спокойно можеше един от агентите им да е млада американка.

Сторм продължи да й задава въпроси, като се стараеше контекстът да не се разминава с прикритието му. Коридорът, по който го водеше Кейти, беше разширен и укрепен, за да не се срути, и макар че вървеше силно приведен, той успя да слезе в гробницата на два, вместо на четири крака, а щом влязоха, изправи рамене. Бяха инсталирали временно осветление и цялото помещение грееше.

— Напълно възможно е никой да не е виждал всичко това от пет хиляди години насам, поне допреди няколко дни — каза Кейти и посочи към йероглифите по стените. — А ето я и мумията, която наричам Бушар. Обърнете внимание как са скръстени ръцете, колко добре е увита и какво внимание е вложено във всяка подробност. Няма как да сме сигурни, преди да я развием, но очаквам да е била балсамирана изключително грижливо. Не се съмнявам, че това е фараон, но за да го изучим както е редно, първо трябва да го откараме в лабораторията.

Сторм погледна Кейти, а после купчината превръзки и се опита да си представи в какъв свят е живял този владетел и с какви неприятности се е сблъсквал. Какво ли би казал за ордена „Медина“, групировка, чиито членове вярват, че ще постигнат целите си, като убиват и осакатяват? Вероятно и окото му нямаше да мигне, по онова време жестокостта е била нещо съвсем нормално. Заграбвали са властта със сила, поробвайки или убивайки победените. Само в днешно време хората се смятаха за по-еволюирали.

Кейти тъкмо изброяваше научните процеси, на които щяха да подложат мумията, когато Сторм я прекъсна:

— Тези египетски работи са ви слабост, а? Знаете ужасно много.

Тя замлъкна, а после се усмихна.

— Да, така е.

— И как е стигнало дотам едно момиче от… сигурно Мисури?

— Канзас, но в общи линии сте прав. Израснах в земеделско градче в Канзас, където никога нищо не се случва и всички говорят само за времето, как се е променило в сравнение с преди и как ще се отрази това на реколтата. А, да, и за университетската баскетболна лига.

Тя се присмя сама на себе си и продължи, докато оглеждаше стените:

— Когато бях на седем, нашите ме заведоха на изложба на египетски съкровища, която гостуваше в музея в Канзас сити. Един бог знае по какви пътища се беше озовала там. Тогава за пръв път се сблъсках с мисълта, че преди много, много години на някакво съвсем различно място са живели някакви хора, които са изградили забележителна цивилизация и са изобретили много от нещата, които в днешно време приемаме за даденост. Струваше ми се толкова екзотично, прекрасно и чуждо в най-хубавия смисъл на думата. Просто разпали въображението ми. Започнах да чета всичко по въпроса и така и не престанах. Всеки път, когато ни възлагаха проект за вкъщи, намирах начин да вмъкна Египет. Направих бакалавърска степен и магистратура по археология и египтология, а после и докторантура. Колкото повече научавам, толкова повече искам да знам и… Съжалявам. Скучно ви е, нали?

— Нищо подобно — настоя Сторм. — Една от причините да постъпя в МСЗИ е страстта, която хората като вас, творци, археолози и уредници на музеи, влагат в работата си. В противен случай щях да бъда наемник, който работи за компанията, която му предлага най-много пари. Така поне помагам на хора, които са се посветили на по-висша кауза.

Макар че го каза заради прикритието си, Сторм влагаше в думите си и частица истина. Кейти се обърна и го погледна с големите си сини очи.

— Значи наистина ще ни помогнете, така ли?

— Със сигурност ще се опитам — кимна той, а тя го прегърна с цялото си тяло.

— Благодаря ви. Толкова съм ви благодарна!

Той също я прегърна, усещайки контурите, които бяха по-твърди заради работата й, както и онези, които си оставаха меки. Допълваха се чудесно с неговите. Не можеше да си представи, че Кейти е терорист. Което означаваше, че е просто идеална за такава задача.