Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (40)

И сетне

През един от първите летни следобеди на 1954 г. един висок мъж малко над шейсетте стоеше във високата трева между няколко окършени ябълкови дървета нейде в околностите на Нижни Новгород. Наболата му брада, калните ботуши и раницата на гърба му създаваха впечатлението, че човекът е вървял пеш няколко дни, макар че съвсем не изглеждаше уморен.

Като спря между дърветата, пътешественикът погледна няколко крачки напред, където смътно се различаваха следи от отдавна обрасъл път. Докато човекът завиваше по този стар път с едновременно тъжна и ведра усмивка, глас от небето попита:

— Къде отиваш?

Човекът спря, вдигна очи — и с шумолене на клони едно десетгодишно момче скочи на земята от близкото ябълково дърво.

Очите на стареца се разшириха.

— Ти си тих като мишка, младежо.

Момчето се напери и прие забележката като комплимент.

— И аз — обади се едно плахо гласче сред листата.

Пътникът вдигна очи и откри седем-осем годишно момиченце, кацнало на един клон.

— Така си е! Да ти помогна ли да слезеш?

— Не ми трябва — каза момиченцето. Но все пак скочи точно така, че да тупне право в ръцете на пътешественика.

След като момиченцето се озова до момчето, пътникът видя, че са брат и сестра.

— Ние сме пирати — каза деловито момчето, докато гледаше към хоризонта.

— Личи си — каза мъжът.

— В имението ли отиваш? — попита момиченцето с любопитство.

— Вече никой не ходи там — предупреди го момчето.

— Къде е? — попита мъжът, тъй като не виждаше никакви сгради между дърветата.

— Ще ти покажем.

Момчето и момичето поведоха мъжа по стария, обрасъл път, който завиваше в дълга, ленива дъга. След като повървяха около десет минути, тайната на невидимото имение се изясни — изгорено до основи преди десетилетия, днес то се състоеше от два килнати комина в двата края на поляна, все още поръсена тук-там с пепел.

Ако човек е отсъствал с десетилетия от място, което някога е обичал, мъдреците биха го посъветвали никога вече да не се връща там.

Историята е пълна с печални примери. След десетилетия скитане по море и преодоляване на всякакви смъртни опасности, Одисей най-сетне се върнал в Итака, само за да я напусне пак няколко години по-късно. Робинзон Крузо се завърнал в Англия след дълги години самота, ала скоро след това отплавал за същия остров, от който тъй горещо се молел да бъде спасен.

Защо след толкова години на копнеж за дома тези пътници са побързали да си тръгнат тъй скоро? Трудно е да се каже. Но може би за завръщащите се след дълго отсъствие комбинацията от сърдечни трепети и безпощадното влияние на времето може да породи само разочарование. Пейзажът не е тъй красив, както го помним. Местният сайдер не е тъй сладък. Реставрираните старинни сгради са напълно неузнаваеми, а чудесните стари традиции са отстъпили място на странни нови развлечения. И след като някога сме си въобразявали, че живеем в самия център на тази малка вселена, днес едва ни разпознават — ако изобщо ни разпознават. Затова мъдреците съветват човека да бяга далече от старото родно огнище.

Но никой съвет, колкото и добре да е подплатен с история, не подхожда за всички. Също како бутилките вино, двама души ще се различават радикално един от друг, макар и родени само с година разлика, или на съседни хълмове. Ето например, докато този пътник стоеше пред руините на стария си дом, той не изпита потрес, възмущение или отчаяние. Просто гледаше със същата усмивка, едновременно тъжна и ведра, с която бе съзрял обраслия път. Защото се оказва, че човек може да посети миналото съвсем спокойно, стига да очаква почти всеки негов аспект да е променен.

След като пожела на младите пирати всичко най-хубаво, нашият пътник се отправи към местното село, на около осем километра оттам.

Макар да не го тревожеше, че толкова много от старите забележителности са изчезнали, той изпита силно облекчение като видя, че ханът в края на селото все още е там. Привеждайки глава, той прекрачи през портата в двора и като свали раницата си, бе посрещнат от кръчмарката — жена на средна възраст, която се появи иззад сградата, бършейки ръце в престилката си. Попита го дали търси стая. Той потвърди, но каза, че би искал първо да хапне нещо. Тогава тя кимна към вратата на кръчмата.

Навеждайки отново глава, той влезе вътре. По това време само няколко селяни седяха тук-там на старите дървени маси — ядяха простичка яхния от зеле и картофи или пиеха чаша водка. Кимвайки дружелюбно на онези, които си направиха труда да го погледнат, мъжът се отправи към малката стая със старата руска печка в дъното на кръчмата. И там в ъгъла, на маса за двама, го чакаше върбичката с прошарената коса.