Шели Кинг
Всичко започна в книжарничката на Хюго (15)

15
Да намериш изгубеното

Понякога всичко това ми идва в повече.

Катрин

Двамата с Джейсън играехме на скрабъл с думи от Шекспирови пиеси. Почивахме си, след като бяхме свършили с опаковането и на последните книги, когато влезе Ави. По-късно Джейсън каза, че: „внезапно във въздуха се е разнесла корпоративна миризма“. И ако не беше Джейсън, щях да посрещна Ави възпитано и като пораснал човек. Вместо това обаче веднага щом станах да я поздравя, Джейсън скочи от креслото си и зае отбранителна позиция досущ като Грендел. Котаракът пък като никога остана да лежи по гръб на огряното от слънцето местенце върху една купчина кутии, откъдето явно се забавляваше с нашите човешки странности.

— Какво търсиш тук? — попита Джейсън Ави.

Тя не обърна внимание на тона му и отвърна с дизайнерска усмивка. Носеше кремав костюм, подходящ за края на лятото, и с намек за настъпващата есен в блузата й с цвят на препечен портокал. Този път обаче не се чувствах като опърпаната братовчедка от село, докато стоях пред нея в протърканите си джинси с дупки и тениска на „Водното конче“, вързана на кръста. Този път тя беше тази, която не се вписваше с обстановката.

— Укроти топката, каубой — казах аз. — Аз я поканих.

Двете с Ави отидохме в „Старбъкс“, където беше мигрирала и Групата с прекалено много татуировки и пиърсинги. Поръчахме си екстра голямо кафе мока с бита сметана за мен и чай от портокал за нея. Докато вземах поръчките, а тя се настаняваше на една маса, видях през прозореца как Джейсън ръкомахаше яростно на Групата с прекалено много татуировки и пиърсинги и говореше нещо, което не можех да чуя, но пък можех лесно да отгатна.

Пръст, с който нарисува невидима линия от „Старбъкс“ до „Водното конче“: „Тя си влезе ей така в книжарницата!“. Ръкомахане в наша посока: „А Маги я последва като зомби“. Пръст, с който сочеше себе си, а после „Водното конче“: „Трябва да се върна обратно в книжарницата“. Посочи Групата с прекалено много татуировки и пиърсинги, а след това към мен: „Вие стойте тук и наглеждайте Маги“.

Поставих чашата с чай пред Ави и седнах на масата. Отпих голяма глътка от моката си, като се опитвах да изглеждам непринудено, а в същото време се чудех откъде да започна.

Тя не сваляше очи от мен, докато местеше чашата в чинийката. Устните й се извиха в усмивка.

— Не е късно да станеш част от новата верига „Аполо — книги и музика“, Маги.

Загледах се в остатъка от моката си по сламката и ръбовете на пластмасовата чаша. Зачудих се дали някъде има някоя стара циганка, която да може да гледа на лепкава пяна от кафе така добре, както на листа от чай. Трябваше да разчитам единствено на себе си.

— Оценявам това, което казваш — отвърнах аз.

— Мислих доста върху това и се опитах да потърся креативно решение. Според мен ти не искаш да се присъединиш към нас, защото нещо липсва в офертата ни. Има нещо, което искаш, а ние не ти го предлагаме.

Шумът от околните разговори стигна до кресчендо, а след това изчезна като във вакуум и за момент настъпи пълна тишина, както когато океанът дърпа разбила се в брега вълна обратно към себе си. Преди да успея да обмисля какво ще кажа, думите вече бяха излезли от устата ми:

— Колко искаш за сградата тук в Маунтин Вю?

Тя не се постара да прикрие изненадата си.

— Защо ти е да знаеш?

— Двамата с Джейсън искаме да я купим за „Водното конче“.

Тя ми каза цената, която беше много над границата, след която парите престават да звучат като реални цифри за мен. За двама ни с Джейсън парите бяха нещо, което вземаш и връщаш на клиентите на касата. Те преминаваха бавно като таратайка, сглобена от употребявани части, от един човек към друг, издавайки дрънкащи звуци, когато ги пускаш в бурканите за бакшиш. Сумите, за които говорехме сега, бяха по-бързи от скоростта на звука. Те бяха като светлинни години за космически ракети.

Наложих си да се успокоя и започнах да я убеждавам, че пазарът с недвижими имоти е все още в застой и че ще е страхотна реклама за „Аполо“, ако направи сделка с „Водното конче“ и ни даде отстъпка. Ави каза нещо от рода, че трябва да го обсъди с партньорите си и че трябва да се направи оценка на имуществото, но думите й бяха като бял шум, докато умът ми препускаше. Нямаше перфектна работа, поне не за мен. Нямаше перфектна любов или дори перфектна книга. Но имах живот, който обичах във „Водното конче“, и исках да си остане така. Исках да изстрадам лошите времена и да съм щастлива заради добрите.

— Ще оставиш хората тук без книжарница — това беше последният ми аргумент и го казах точно така, както го бях изрепетирала.

— Какво предлагаш? — попита Ави.

Казах й сума, която беше с 15 процента по-ниска от това, което можехме да платим, след като съберем парите от дуплекса на Хюго и малкия бизнес заем, който Робърт ни помогна да вземем. Тя ми отвърна с друга сума и най-накрая се съгласихме на 5 процента по-малко от моя таван.

— Сигурна съм, че това ще удовлетвори партньорите ми — каза тя.

Стиснахме си ръцете.

— Можеше да бъдеш страхотна — каза тя.

— Ти също — отвърнах аз.

 

 

Има една част от тъгата, която е неочаквана. След като минат дните, през които смяташ, че никога няма да можеш да станеш от леглото отново и след като си ходил наоколо празен отвътре, а кожата си усещаш тънка като хартия, започваш да си спомняш. Не си спомняш смъртта и това, че си видял човека, когото обичаш, в болнично легло с тръби, стърчащи от тялото му. Спомняш си какъв е бил той преди това, когато е бил добре и ти си бил цял. Тези спомени те сполетяват и тогава знаеш, че всъщност човекът, който си е отишъл, не е изгубен, а е станал част от теб и ти си късметлия.

— А помните ли онзи път, когато напълно полудя, защото не можеше да намери органична сланина? — попита Джейсън.

Всички се засмяхме, седнали на одеялото, миризмата на прясно дърво от новите рафтове за книги се прокрадваше във въздуха сред ароматите на нашия пикник на закрито — миришеше на самоса, пиле виндало, наан и дъга от ястия с къри. Джейсън, почти всички от участниците в нощните игри в книжарницата, Тоалетната на ЦРУ и аз все още миришехме на пот и прах.

— Ти беше с нещо южняшко, нали така? — попита ме Джейсън.

— Хъш пъпийз^[1] — отвърнах аз. — Обади се в офиса на „Садърн Ливинг“ за рецептата, защото не искаше да я потърси онлайн. Но все не се решаваше да ги направи, защото не можеше да е сигурен, че прасето е живяло свободно и щастливо в органична ферма, преди да даде живота си в полза на пържените храни.

Всички бяха дошли в новото „Водно конче“, за да помогнат със сглобяването на рафтовете, от които имахме нужда, защото имахме страшно много книги. Двамата с Джейсън обикаляхме разпродажби на имоти, изоставени складове и всякакви други места, откъдето можехме да оборудваме помещение, пет пъти по-голямо от предишното „Водно конче“. Сегашното място беше прекалено голямо. Сетих се за онзи разговор с Ави как никоя книжарница няма нужда от 2800 квадратни метра. Така че вместо да я пълним със стока, построихме стени, за да направим стаи за четене, стаи за срещи, които хората можеха да наемат и, разбира се, бар и кафене, които да даваме под наем на няколко души от Групата с прекалено много татуировки и пиърсинги. Наехме персонал, включително Саша и приятелката й с късата прическа, като се надявахме, че те ще пълнят вечер книжарницата с приятелите си. Бъдещите герои в новото „Водно конче“.

Робърт ни подари две снимки в рамки. Една на Хюго, който стоеше пред старото „Водно конче“. Сигурно е била направена точно след като е купил книжарницата през 80-те. Изглеждаше толкова млад. Косата му едва бе започнала да оредява, брадата му бе почти черна. Другата беше на трима ни — Джейсън и Хюго, седнали в креслата за четене, а аз на пода, облегнала се на краката на Хюго, и тримата забили нос в книги. Хюго щеше толкова много да хареса новото „Водно конче“. Сигурна съм, че щеше да се чувства като победител, че е изгонил „Аполо — книги и музика“ от града, а ние никога нямаше да се опитаме да го убеждаваме в противното. Щеше да се влюби в новите рафтове, в новия офис. Щеше да хареса това събиране на нашето семейство. Щеше да се влюби във всичко това.

Мисля, че винаги ме е било страх от любовта, защото съм се ужасявала, че ще ме контролира, плашеше ме от какво ще трябва да се откажа заради нея. Истината обаче е, че за една достатъчно голяма любов, жертвите не са жертви — те са нужди. Престъпление е да ги правим обаче поради грешни причини.

Докато другите почистваха след нашия пикник на закрито, аз отидох в офиса, за да взема някакви документи за Робърт. Първата ни поща беше пристигнала на новия адрес. Заедно със сметките и каталозите имаше и пакет, голям колкото книга, адресиран до мен. Отворих го и извадих „Любовникът на лейди Чатърли“ на Хенри и Катрин. Вътре имаше и картичка с бележка:

Време е да продължим напред.

Мико Калън

Тази нощ седях в плетения си стол до прозореца на малкия апартамент над новото „Водно конче“, където се преместих, след като продадохме дуплекса на Хюго. Беше вече хладно да държа прозореца отворен, но ми харесваше да чувам как последните пешеходци по улица „Кастро“ си отиват вкъщи и да усещам миризмата от тайландския ресторант през улицата. След като живях до Хюго години наред, тишината и липсата на пикантни миризми щяха да ме накарат да се почувствам самотна.

Отворих „Любовникът на лейди Чатърли“. Препрочетох всички бележки, точно както първата нощ, когато ги открих. После се изправих и отидох до кухненската маса с лист хартия и химикалка. Задържах листа и натиснах химикалката върху него, оформяйки букви, думи, мислите си.

Нямах представа какъв е животът на Раджит в Амстердам. Не знаех дали е намерил друга любов там, или все още мисли за мен и за нашата илюзорна връзка. Той вече се намираше зад един ъгъл, който все още не бях заобиколила. И все пак му писах. Защото в края на краищата той беше прав. Аз бях неговата Катрин.

Написах писмото, а после го сгънах и го адресирах до магазинчето в Амстердам, за което ми беше казал. Под светлините на нощта отидох до пощенската кутия срещу „Водното конче“, отворих вратичката и пуснах писмото, преди да успея да се спра. След дванайсет години работа в софтуерния сектор, разбирах битовете и байтовете на имейлите, постовете във фейсбук, туитовете и текстовите съобщения, но пускането на лист хартия в пощенска кутия и пътешествието й до другия край на света за няколко дни? Това беше истинска магия.