Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (63)

62

Споменът за деня, в който Вики дойде прие нея, е жив в съзнанието на Елин. Момичето стоеше до вратата със затворено лице и пожълтели синини по ръцете. В мига, в който я видя, Елин разбра, че Вики бе дъщерята, за която бе копняла. Дори не знаеше, че си е мечтала за дъщеря, но щом зърна Вики, тя осъзна колко много бе искала да има дете.

По своя си уникален начин Вики бе точно такова, каквото трябва да бъде едно дете.

В началото малкото момиченце дотичваше в леглото й нощем. Спираше рязко, гледаше я втренчено, след което се обръщаше. Може би смяташе, че ще намери истинската си майка и ще може да пропълзи при нея, или си променяше намерението, щом стигнеше, навярно не можеше да понесе да се покаже уплашено или да рискува да бъде пропъдено.

Елин все още чува мъничките крачета, които топуркат обратно по паркета.

Понякога Вики искаше да седи в скута на Як и да гледа детски предавания, но никога в скута на Елин.

Вики й нямаше доверие, не се осмеляваше, но скришом я наблюдаваше, беше го забелязала.

Малката Вики, мълчаливото момиченце, което си играеше само ако бе сигурно, че никой не го вижда. Което не се осмеляваше да разопакова коледните си подаръци, защото изобщо не му се вярваше, че красивите пакети наистина са за него. Вики, която се отдръпваше при всяка прегръдка.

Елин й купи бял хамстер в голяма весела клетка със стълбички и дълги тунели от червена пластмаса. Вики се грижеше за него по време на коледната ваканция, но преди училището да започне отново, хамстерът бе изчезнал безследно. Оказа се, че Вики го беше пуснала в един парк близо до училището. Когато Як й обясни, че животното може и да не оцелее в студа, тя изтича в стаята си и затръшна вратата може би десет пъти. През нощта изпи една бутилка бургундско вино и оповръща цялата сауна. През същата седмица открадна два пръстена с брилянт, които Елин бе наследила от баба си. Отказа да разкрие какво е направила с тях и Елин така и не си ги получи обратно.

Елин знаеше, че на Як започва да му идва до гуша. Започна да говори, че животът им е твърде объркан, за да могат да дадат сигурност на едно дете, което има нужда от големи грижи. Отдръпна се, държеше се настрана и спря да се ангажира с момичето, което създаваше неприятности.

Елин разбра, че е напът да го загуби.

Когато социалните служби направиха нов опит да върнат Вики при истинската й майка, Елин усети, че тя и Як наистина имаха нужда от паузата, за да намерят отново път един към друг. Вики дори не прие телефона, който Елин й бе купила, за да могат да поддържат връзка. След като Як и Елин бяха на късна вечеря в ресторанта на Операта, а после се любиха и спаха необезпокоени за първи път от няколко месеца, на сутринта той заяви, че няма желание да остане при нея, ако не откаже този ангажимент за в бъдеще.

Елин го остави да позвъни на служителя, отговарящ за случая, и да обясни, че вече нямат желание да бъдат на разположение, че нямат повече сили.

По-късно научи, че Вики и майка й избягали от институцията със свободен режим във Вестерос, където били настанени, и се скрили в къщичка на детска площадка. Майката започнала да оставя Вики сама нощем и след като не се появила две денонощия, Вики бе изминала целия път до Стокхолм.

Як не си беше у дома онази вечер, когато пред вратата на Елин се бе появила Вики и позвъни.

Елин не знаеше какво да направи. Спомня си как бе стояла притисната до стената в антрето и бе слушала момиченцето да звъни отново и отново на вратата, шепнейки името й.

Накрая Вики се бе разплакала и бе отворила процепа, през който пускат пощата.

— Моля те, нали може да се върна? Искам да бъда при теб. Моля те, Елин, отвори вратата… Ще слушам. Моля те, моля те…

Когато Як и Елин се бяха отказали от ангажимента си, социалният работник ги бе предупредил:

— Не бива да обяснявате на Вики защо нямате повече сили.

— Защо не? — попита Елин.

— Защото тогава детето ще поеме вината върху себе си — обясни социалният работник. — Ще почувства, че все едно вината да нямате повече сили е нейна.

Така че Елин бе стояла, без да издаде нито звук, и после, както й се стори, след цяла вечност стъпките на Вики се бяха отдалечили и заглъхнали по стълбището.