Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (61)

60

Юна слиза в един от гаражите на полицията. Въздухът е прохладен. Ръката му е стабилизирана и защитена от тъмносиня превръзка.

Колата, която Вики Бенет бе откраднала, стои в голяма пластмасова палатка. Полицията бе използвала кран, за да я извади от Индалселвен, опаковаха я в найлон и след това я превозиха тук. Всички седалки са демонтирани и поставени до автомобила. На една дълга пейка са наредени множество предмети, опаковани в обозначени пластмасови пликове. Юна преглежда намерените улики. Пръстови отпечатъци както от Вики, така и от Данте. Пликчета с парченца стъкло, празна бутилка за вода, една гуменка, която със сигурност е принадлежала на Вики, и малките очилца на момчето.

Вратата към съседния кабинет се отваря и Холгер Ялмерт влиза в гаража с карта в ръката.

— Искаше да ми покажеш нещо — започва Юна.

— Да, както и да е — въздъхва Холгер и прави жест към колата. — Цялото предно стъкло липсва, ти сам си видял, когато си се спуснал във водата, било е избито при сблъсъка със светофара… но, уви, намерих косми от момчето по рамката на прозореца.

— Съжалявам да го чуя — казва Юна и усеща как го изпълва огромна самота.

— Да, но всички така и смятаха.

Юна разглежда една детайлна фотография на космите от дясната страна на нащърбената рамка на предното стъкло и едно увеличено изображение, на което се виждат три косъма с изтръгнати коренчета.

Предполага се, че скоростта е била много висока, а спирачният ефект на водата много силен. Всичко сочи, че Вики Бенет и Данте Абрахамсон са били изхвърлени напред през остатъците от предното стъкло.

Юна прочита, че са били намерени парчета стъкло, по които е имало кръв от момчето.

Капакът на двигателя е бил деформиран и е потънал под повърхността.

Юна си мисли, че трудно би могъл да си представи как от главата на Данте е могло да се изтръгнат косми, ако не е бил изхвърлен от седалката над жабката, през прозореца, след което е полетял в реката.

Водата е била много бързоструйна, тъй като язовирните шлюзове на централата „Бергефоршен“ са били отворени.

Юна си казва, че гневът на Вики Бенет сигурно се е бил уталожил, тъй като не е убила детето, а то е било при нея в автомобила.

— Смяташ ли, че момчето е било живо, когато колата е влязла във водата? — тихо пита Юна.

— Да, вероятно е изпаднало в безсъзнание при удара в стъклото и се е удавило… Но ще се наложи да почакаме, докато телата се заклещят при язовира.

Холгер вдига и показва найлоново пликче, което съдържа червен воден пистолет.

— И аз имам малък син…

Холгер замлъква и сяда на офисния стол.

— Да — отговаря Юна и слага ръката, която може да движи, на рамото му.

— Трябва да съобщим на майката, че ще прекратим търсенето и просто ще чакаме — казва Холгер и устните му започват да потръпват от мъка.

* * *

В малкия полицейския участък цари необичайна тишина. При кафе автомата стоят няколко облечени с униформи мъже, една жена бавно пише на компютъра си. Сивата дневна светлина е мрачно тежка, светлина, която напомня за безнадежден ден в училище.

Когато вратата се отваря и влиза Пиа Абрахамсон, приглушеното жужене стихва. Пиа е облечена с дънки и закопчано дънково яке, което е опънато на гърдите й. Ореховокафявата й коса, която пада отпред изпод черната барета, е сплъстена и немита.

Без грим е, в очите й са изписани умора и страх.

Миря Слатнек бързо се изправя и придърпва един стол.

— Не искам да седя — едва продумва Пиа.

Миря разкопчава едно от копчетата на якичката на ризата си.

— Помолихме ви да дойдете тук, за да… Нещата стоят така, че се опасяваме…

Пиа се подпира с ръка на облегалката на стола.

— Това, което се опитвам да кажа — продължава Миря, — е…

— Да?

— Никой вече не вярва, че са живи.

Пиа почти не реагира. Не избухва в ридания, просто бавно кимва и облизва устни.

— Защо не смятате, че все още са живи? — пита тя с нисък и странно спокоен глас.

— Намерихме колата ви — обяснява Миря. — Излязла е от пътя и се е озовала в реката. Колата се намираше на дълбочина от четири метра, беше много повредена и…

Гласът й замира.

— Искам да видя сина си — казва Пиа със същото зловещо спокойствие. — Къде е тялото му?

— То е… Все още не сме намерили телата, но… Много ми е трудно да го кажа, но преценката е издирването с помощта на гмуркачи да се прекрати.

— Но…

Ръката на Пиа Абрахамсон посяга към шията й, към сребърното кръстче под дрехите, ала се спира при сърцето.

— Данте е само на четири години — продумва тя с изненада в гласа. — Той не може да плува.

— Не — повтаря Миря с тъжно изражение.

— Обаче… обича да си играе във водата — прошепва Пиа.

Брадичката й леко се разтреперва. Стои там в дънковите си дрехи. Бялата свещеническа якичка се подава изпод якето. Със забавени движения, като стар, смазан от живота човек, тя най-сетне сяда на стола.