Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (32)

31

Прокурорката Сусан Йост чака пред хотел „Ибис“ до един голям форд „Феърлейн“. Кръглото й лице е без грим. Русата й коса е прибрана на конска опашка, облечена е с дълъг черен панталон и сиво сако. Чесала се е силно по шията и едното ръбче на яката на ризата й стърчи нагоре.

— Имаш ли нещо против да си поиграя малко на ченге? — пита тя и се изчервява.

— Напротив — казва Юна и се ръкува с нея.

— В момента чукаме по хорските врати, претърсваме гаражи, кашони, паркинги и прочие — обяснява тя сериозно. — Затягаме мрежата, не са толкова много местата, където можеш да скриеш автомобил…

— Не, не са.

— Но, разбира се, сега, когато имаме име, нещата се развиват малко по-бързо — усмихва се тя и отваря предната врата на големия форд. — В околността живеят четирима души на име Денис.

— Ще карам след теб — казва Юна и се качва във волвото си.

Американската кола се поклаща, когато излиза на пътя, и се насочва към Индал. Юна шофира зад нея и си мисли за Вики.

Майка й, Суси Бенет, била наркоманка и бездомна до миналата година, когато починала. Вики е живяла при различни приемни семейства и домове от шестгодишна възраст и вероятно бързо се е научила да прекъсва и да създава нови отношения.

Ако Вики се измъква тайно и се среща с някого нощем, то той би трябвало да е в непосредствена близост. Може би я чака в гората или на чакълестия път, може би пък тя върви по шосе 86 до къщата му в Багбьоле или Вестлонинг.

Асфалтът съхне, дъждовната вода се събира в канавките и плитки локви. Небето е започнало да се прояснява, но в гората все още капе.

Прокурорката се обажда на Юна и той вижда, че тя го наблюдава в огледалото, докато говори.

— Току-що открихме един Денис в Индал — казва тя. — Той е на седем години… и един друг Денис, в Сиге, но понастоящем работи в Лийдс…

— Остават още двама — отбелязва Юна.

— Да, Денис и Лувиса Кармстед живеят в къща до Томинг. Още не сме били там. И има един Денис Роландо, който живее при родителите си южно от Индал. Посетихме родителите му и там няма нищо. Но той притежава голяма индустриална сграда на „Кварнвеген“, в която още не сме влизали… Там едва ли има нещо, защото са разговаряли с него и той явно е в колата си и пътува към Солефтео.

— Разбийте вратата.

— Добре — съгласява се тя и затваря.

Гледката се разширява, ниви обточват пътя от двете му страни. Навред всичко сияе и блести. Червени стопанства са се сгушили до гората, която се простира към безкрая.

По същото време, когато Юна преминава през идиличния Йостаншер, двама униформени полицаи прерязват с ъглошлайф яките метални пръти пред стоманената врата на индустриална сграда. Каскада от искри блика над пътя. Полицаите натискат вратата с мощни лостове, тя се огъва и поддава и те влизат. Светлините от фенерите им се лутат между тъмни форми. Под мръсни найлонови покривала се мъдрят около петдесетина остарели видеоигри, автомати с имена като Space Invaders, Asteroids и Street Fighter^[1].

Юна вижда Сусан Йост да говори по телефона, след което отправя поглед към него в огледалото за обратно виждане. Телефонът му иззвънява. Сусан бързо му съобщава, че сега остава само още един адрес. Не е далеч. Би трябвало да са там за десет минути.

Тя намалява и Юна завива след нея вдясно по път между две подгизнали от вода пасбища и след това влиза в гората. Приближават се до жълта дървена къща със спуснати щори на всички прозорци. В добре поддържаната овощна градина растат ябълкови дървета и по средата на парцела е опънат хамак на синьо-бели ивици.

Спират и заедно отиват до една паркирана патрулка.

Юна поздравява колегите си, след което поглежда към къщата със спуснатите щори.

— Не знаем дали Вики е взела колата, за да открадне детето, или просто е искала да има кола и по случайност на задната седалка е имало дете — казва той. — Но какъвто и да е случаят, към този момент трябва да разглеждаме детето като заложник.

— Заложник — тихо повтаря прокурорката.

Тя отива до къщата, позвънява на вратата и извиква, че полицията ще я разбие, ако не ги пуснат да влязат. Някой ходи из къщата. Подът проскърцва и се прекатурва тежка мебел.

— Ще вляза — казва Юна.

Единият полицай охранява външната врата, страничната стена на къщата до тревата и заключената врата на гаража, а другият придружава Юна, който заобикаля сградата.

Обувките и крачолите на панталоните им подгизват във високата трева. От задната страна малко бетонно стълбище води към врата с прозорец от матирано стъкло. Юна го ритва, от рамката се разхвърчават трески и строшено стъкло се разпилява по синия балатум.