Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (17)

16

Юна излиза на слънце на двора и отново си помисля, че момичето е било подложено на нечувана жестокост, а тялото му при все това е останало чисто и бяло като камък в морето.

Гунарсон бе обяснил, че е било подложено на агресивно насилие.

Юна си мисли, че то е било силно, почти отчаяно силно, но не агресивно в смисъл на сляпа ярост. Ударите са били целенасочени, намерението е било да се причини смърт, но инак тялото е третирано грижливо.

Гунарсон седи на капака на своя мерцедес и говори по телефона.

Обратно на почти всичко останало, разследванията на убийства не тръгват към хаос, ако не бъдат направлявани, а към това да се разрешат от само себе си, това е обичайното. Ала Юна никога не е чакал, никога не е разчитал, че редът ще се възстанови от само себе си.

Разбира се, той знае, че убиецът почти винаги се оказва човек от близкото обкръжение, който малко след деянието се обажда в полицията и си признава, но не разчита на това.

„Сега тя лежи в леглото — мисли си Юна. — Но е седяла на масата само по бельо, когато е била убита.“

Трудно е да се повярва, че това се е случило, без да се вдигне никакъв шум.

Трябва да има свидетел на място като това.

„Някое от момичетата е видяло или чуло нещо — мисли си Юна, докато крачи към малката сграда. — Някой трябва да е предусетил какво ще се случи, да е доловил заплаха или някакъв конфликт.“

Кучето скимти под дървото, захапва повода, закачен за въжето, и после пак започва да лае.

Юна отива при двамата мъже, които си говорят пред малката къща. Предполага, че единият от тях е координатор на местопрестъплението, около петдесетгодишен мъж със сресан настрани перчем и тъмносиня униформена полицейска блуза. Другият не прилича на полицай. Небръснат е и има дружелюбни, уморени очи.

— Юна Лина, наблюдател от Националната полиция — представя се той и се ръкува с двамата.

— Оке — отвръща координаторът.

— Казвам се Даниел — представя се и мъжът с уморените очи. — Терапевт съм тук в дома… Дойдох веднага щом разбрах какво се е случило.

— Разполагате ли с малко време? — пита Юна. — Бих искал да се срещна с момичетата и ще е добре, ако и вие присъствате.

— Сега ли? — пита Даниел.

— Ако е възможно — отговаря Юна.

Мъжът примигва иззад очилата си и казва угрижено:

— Просто две от възпитаничките се възползваха от суматохата, за да избягат в гората…

— Открили са ги — прекъсва го Юна.

— Да, зная, но трябва да поговоря с тях — обяснява Даниел и внезапно на лицето му се разлива усмивка. — Настояват да се качат на конче на раменете на един полицай и само така щели да се приберат.

— Гунарсон със сигурност ще го уреди — отговаря Юна и се отправя към малката червена постройка.

Мисли си, че при тази първа среща ще се опита да „разчете“ момичетата, да види какво се разиграва в стаята помежду им, какво носят подводните течения под повърхността.

Ако някой е видял нещо, то другите от групата обикновено го показват несъзнателно, въртят се като стрелките на компас.

„Юна знае, че няма правомощията да проведе разпит, но трябва да узнае дали има свидетел“, казва си, докато се привежда и влиза през ниската порта.