Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (133)

132

Прокурорката и Сигне Риделман са поискали кратка почивка и са излезли за малко от стаята. Сивата утринна светлина пада през набразденото от ивици стъкло на прозореца и бялото небе се отразява в системата за преливане и хромираните решетки на леглото. Вики Бенет седи на високото болнично легло и тихичко си ругае под нос.

— Не е ли това истината? — отговаря Юна и сяда на стола до леглото.

Тя го поглежда и се усмихва мимолетно.

— Все си мисля за Данте — тихо продумва момичето.

— Той ще се оправи.

Тя се кани да добави нещо, но си замълчава, когато прокурорката и правната защитничка влизат в стаята.

— Призна си, че си избягала от „Биргитагорден“ посред нощ — казва прокурорката, изпълнена с енергия. — Посред нощ. В гората. Това не е нещо, което човек прави просто ей така. Имала си причина да избягаш, нали?

Вики свежда поглед, навлажнява устните си, но не продумва.

— Отговори ми — повишава глас Сусан. — Нищо лошо няма да стане.

— Защо избяга?

Момичето свива рамене.

— Направила си нещо, за което е трудно да говориш, така ли?

Вики потърква силно лицето си.

— Трябва да ти задам тези въпроси — казва Сусан. — Мислиш си, че е неприятно, но знам, че ще се почувстваш по-добре, ако си признаеш.

— Така ли?

— Да.

Вики свива рамене, вдига очи, среща погледа на прокурорката и пита:

— Какво да призная?

— Това, което си направила онази вечер.

— Убих една муха.

Прокурорката рязко става и излиза от болничната стая, без да каже и дума.