Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (122)

121

Вики Бенет седи на предната седалка на колата на Юна. Прехапва сухите си устни и гледа втренчено червеникавокафявата къща.

Държи ръката си на волана, за да не се врежат белезниците в китката й.

Когато е била ядосана или уплашена, впоследствие й е трудно да си спомни нещо. Сякаш проследяваш с поглед слънчево зайче. Мисълта й подскача тук-таме, спира се на някой детайл и изчезва.

Вики поклаща глава, за миг силно присвива очи и пак ги отваря.

Не знае колко време е изминало, откакто криминалният инспектор с приятния глас изчезна с развяващо се сако.

Може би Данте вече е загубен, погълнат от черната дупка, която засмуква деца, и момичета, и момчета.

Опитва се да запази спокойствие, но усеща, че не може да остане в колата.

Един плъх бавно ситни по влажна бетонна плоча, след което се шмугва надолу през една канализационна решетка.

Човекът, който бе карал електрокара в най-отдалечения край на алеята, е свършил работа. Той дръпва високите врати на хангара и заключва, след което си отива.

Вики поглежда ръката си, лъскавия метал, който я оковава, звънтящите брънки.

А й обеща, че ще върне Данте на майка му.

Вики се разкайва.

Как бе могла отново да се довери на Тобиас? Ако Данте изчезне, вината ще е нейна.

Опитва се да види нещо през задното стъкло. Вратите са затворени, не се вижда жива душа, жълтата тъкан на скъсана тента се развява във вятъра.

Дръпва с две ръце волана на колата, опитва се да го изтръгне, но това е невъзможно.

— По дяволите!…

Диша запъхтяно и удря глава в облегалката за тила.

Погледът й попада на плакат, рекламиращ свежо месо и шведски суровини. Някой е нарисувал очи и тъжна уста в прахта, с която е покрит.

Инспекторът трябваше вече да се е върнал.

Изведнъж прозвучава мощен трясък, висок като експлозия.

Трещящото ехо заглъхва, след което пак става тихо. Вики се опитва да види нещо, обръща се наоколо, но районът е пуст.

Какво правят?

Сърцето й бие силно в гърдите.

Всичко може да се случи тук.

Диша по-бързо и си мисли за едно самотно дете, което плаче от страх в стая с непознати.

Картината просто изникна от нищото — Вики няма представа за какво става дума.

Тя се протяга и се опитва да види нещо през прозорците, усеща нарастваща паника и се опитва да изскубне ръка от белезниците. Невъзможно е. Дръпва по-силно и си поема дъх от болка. Металът се плъзва мъничко нагоре по опакото на ръката й, но засяда. Дишайки през носа си, Вики се накланя назад, опира се с крак на волана, а с другия — на ръба на белезниците, след което ритва с всичка сила.

Вики Бенет изкрещява, когато металът одира кожата й, а палецът се счупва, за да може ръката й да се изплъзне от белезниците.