Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (115)

114

Най-долу в сградата на „Волмар Юкскулсгатан“ на една от вратите висят балони. Тънки детски гласчета пеят песничка във вътрешния двор. Юна отваря вратата с дрънчащото стъкло и надзърта във вътрешния двор: малка градинка с полянка и ябълкови дървета. Залязващото слънце осветява маса, наредена с шарени чинийки и чаши, балони и гирлянди. Бременна жена седи на бял пластмасов стол. Гримирана е като котка и извиква нещо на играещите си деца. Юна усеща пробождане от внезапен копнеж. Изведнъж едно от момичетата се пуска от редичката и изприпква към него.

— Здрасти — поздравява го, промушва се покрай него и изтичва до вратата с балони.

Босите му крачета оставят следи по белия мраморен под във фоайето. Отваря вратата и Юна го чува да вика в апартамента, че трябва да пишка. Един от балоните се откача, пада надолу и среща розовата си сянка на пода. Юна вижда, че цялото стълбище е осеяно със следи от боси крака: до външната врата и обратно, нагоре и надолу по стълбите, покрай шахтата за боклук и до вратата на мазето.

Юна се качва за втори път до мансардата и позвънява на вратата. Поглежда месинговата табела с името Хорачкова и пожълтялата лепенка с името Лундхаген.

Детските гласове все още се чуват приглушено от вътрешния двор. Позвънява отново и тъкмо успява да извади несесерчето с шперцове, когато мъж на около трийсетгодишна възраст с щръкнала коса отваря вратата. Верижката на вратата не е сложена, люлее се с металическо шумолене по рамката. Стара поща и реклами покриват пода в тесния вестибюл. Боядисана в бяло тухлена стълба води горе до апартамента.

— Тобиас?

— Кой пита? — иска да узнае мъжът.

Облечен е с риза с къс ръкав и черни дънки. Косата му е втвърдена от гел за коса, а лицето жълтеникаво.

— Националната полиция — казва Юна.

— No shit^[1] — изумено се усмихва мъжът.

— Може ли да вляза?

— Не е удобно, тъкмо щях да излизам, но ако…

— Познаваш Вики Бенет — прекъсва го Юна.

— Може би е най-добре да влезеш за малко — казва Тобиас сериозно.

Юна внезапно осъзнава тежестта на новия пистолет в кобура през рамото си, докато се качва по късата стълба, и влиза в един мансарден апартамент със скосен таван и кръгли прозорци. На ниската масичка има керамична купа с желирани бонбони. На едната стена е окачен сложен в рамка със стъкло плакат, който изобразява жена в готически стил, с ангелски криле и големи гърди.

Тобиас сяда на дивана и се опитва да затвори един мръсен сак, който стои на пода до краката му, но се отказва и се обляга назад.

— Искаше да говориш за Вики — започва Тобиас, протяга се и загребва шепа желирани бонбони от керамичната купа.

— Кога за последно си бил в контакт с нея? — пита Юна и прелиства между неотворените писма на една странична масичка.

— Да, ами — въздъхва Тобиас — не знам. Трябва да беше преди почти година, тя се обади от… Мамка му! — спира се той насред думата и разпилява бонбони на пода.

— Какво беше започнал да казваш?

— Само че ми се обади… от Удевала, мисля, наговори ми куп работи, но всъщност не знам какво искаше.

— Никакви разговори през последния месец?

— Не.

Юна отваря малка дървена врата, зад която има дрешник. Четири хокейни видеоигри стоят неразопаковани, а на една полица има издран компютър.

— Наистина трябва да тръгвам — обяснява Тобиас.

— Тя кога е живяла тук?

Тобиас отново се опитва да затвори големия куфар. Един прозорец е открехнат към вътрешния двор и децата долу тъкмо пеят „Честит рожден ден“.

— Преди почти три години.

— Колко дълго?

— Не живееше тук през цялото време, но седем месеца — отговаря Тобиас.

— Къде е живяла иначе?

— Кой знае…

— Ти не знаеш ли?

— Изгоних я на няколко пъти… така… Ти не разбираш, тя беше само едно дете, но това момиче може да е истински трън в гъза.

— По какъв начин?

— Обикновения… наркотици, кражби и опити за самоубийство — казва той, като се почесва по главата. — Но не съм допускал, че ще убие някого. Следя всичко в таблоида „Експресен“… Искам да кажа, случаят се е превърнал в истинска сензация.

Тобиас си поглежда часовника, след което среща спокойните сиви очи на инспектора.

— Защо? — пита Юна след малко.

— Какво? — пита на свой ред Тобиас смутено.

— Защо я остави да живее тук?

— Аз самият съм имал трудно детство — отговаря той с усмивка и се опитва отново да дръпне ципа на чантата на пода.

Големият спортен сак е пълен с четци за електронни книги в запечатани оригинални опаковки.

— Да ти помогна ли?

Юна държи ципа, докато Тобиас дърпа водача наляво, и затваря сака.

— Извинявам се за това — казва той, като потупва чантата. — Но, кълна се, не са мои неща, на един приятел са, аз само се грижа за тях.

— Разбирам — отвръща Юна.

Тобиас се засмива и без да иска, изплюва парче бонбон на килима. Изправя се и завлича сака надолу по стълбата към антрето. Юна бавно го последва до вратата.

— Как разсъждава Вики? Къде се крие тя? — пита той.

— Не знам — където и да е.

— На кого има доверие? — интересува се Юна.

— На никого — отговаря Тобиас, отваря външната врата и излиза на стълбището.

— Има ли доверие на теб?

— Не мисля.

— Така че няма риск да дойде тук?

Юна се забавя в малкото антре и внимателно отваря шкафчето за ключове на стената.

— Не, но може би на… Не, забрави — казва Тобиас и натиска копчето на асансьора.

— Какво щеше да кажеш? — пита Юна и рови измежду ключовете.

— Наистина вече много бързам.

Юна внимателно откача резервните ключове за апартамента от кукичката и ги пъхва в джоба си, след което излиза от жилището, затваря вратата и застава в асансьора до Тобиас.