Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (111)

110

В девет без петнайсет сутринта Елин Франк шофира покрай еднофамилните къщи на „Брюксгатан“, облени от ефирна слънчева светлина.

Паркира до гъст жив плет, излиза от колата и минава през ниската порта.

Къщата е добре поддържана, черният двускатен покрив изглежда нов и дърворезбованият кант на голямата веранда искри от белота. Тук са живели заедно Даниел и Елисабет Грим чак до петък през нощта. Елин потръпва, когато позвънява на външната врата. Чака дълго и чува как листата на голямата бреза шумолят, докато вятърът преминава през тях. В някой от съседните парцели замлъква електрическа косачка. Позвънява втори път, поизчаква и после заобикаля зад къщата.

От тревата се разхвърчават птички. Близо до високи люлякови дървета е завързан тъмносин хамак. В него лежи Даниел и спи. Лицето му е пребледняло и се е свил, сякаш зъзне в съня си.

Елин отива при него, той се стряска и се събужда. Сяда и я поглежда учудено.

— Твърде студено е, за да спиш тук навън — казва Елин меко и присяда.

— Не можех да вляза в къщата — отбелязва той и се дръпва, за да й направи място.

— Тази сутрин ми се обадиха от полицията — разказва Елин.

— Какво искаха?

— Вики споменавала ли е някой си Тобиас?

Даниел смръщва вежди и Елин тъкмо се кани да се извини, че го притиска, когато той вдига ръка към нея.

— Чакай — казва той бързо, — това беше онзи с мансардата в Стокхолм, тя е живяла при него известно време.

На изнуреното лице на Даниел внезапно разцъфва широка, сърдечна усмивка:

— „Волмар Юкскулсгатан“ девет.

Елин измънква нещо от изумление и изважда мобилния си телефон от чантата. Даниел поклаща глава.

— Как, по дяволите, мога да знам това? — пита той. — Та аз забравям всичко. Не помня дори бащините имена на родителите си.

Елин става от хамака и пристъпва на окъпаната в слънчева светлина трева. Обажда се на Юна и му съобщава какво е научила. Чува как инспекторът започва да тича, докато говори, и още преди да са успели да привършат разговора, се затръшва вратата на кола.