Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (105)

104

Черен полицейски камион профучава с висока скорост през портите на „Метротехника“ в Йоханесхув. Разхвърчава се сух чакъл и облак прах се понася към оградата. Камионът завива и спира пред зелена метална порта.

След разговора с Дик Юна бе позвънил на областния началник на полицията и бе обяснил, че не би могло да се изключи възникването на ситуация с вземане на заложници.

Националният специализиран отряд е специално обучено подразделение на Националната полиция. Главната му задача е да се бори с терористични атаки, но би могъл да участва и в изпълнението на особено сложни задачи.

Петимата полицаи, които излизат от камиона, са изнервени и в изгарящо очакване. Те са солидно екипирани с кубинки, тъмносини гащеризони, бронежилетки, шлемове, защитни очила и ръкавици.

Юна отива да посрещне групата и разбира, че са получили разрешение да използват бойно оръжие — трима от тях носят нефритенозелени автомати с колиматорни прицели марка „Хеклер и Кох“.

Оръжията не са специализирани, но са леки и могат да изпразнят пълнителя си за по-малко от три секунди.

Другите двама мъже от групата са въоръжени със снайперистки винтовки.

Юна бързо се ръкува с ръководителя на отряда, лекаря на групата и още трима души, преди да обясни, че по негова преценка ситуацията е крайно спешна:

— Искам да влезем направо, колкото се може по-бързо, но тъй като не знам доколко сте ориентирани в ситуацията, трябва да подчертая, че нямаме с положителност идентификация на Вики Бенет и Данте Абрахамсон.

Преди пристигането на спецотряда Юна бе разпитал Дик Янсон и го бе накарал да отбележи разположението на различните вагони върху подробна карта на района.

Млад мъж, до чиито крака е сложена чанта със снайперистка винтовка 90, му подава ръка.

— Смятаме ли, че е въоръжена? — пита снайперистът.

— Предполага се, че едва ли е с огнестрелно оръжие — отговаря Юна.

— Значи можем да очакваме да се натъкнем на две невъоръжени деца — казва младият мъж, като се ухилва и поклаща глава.

— Не знаем на кого ще се натъкнем, човек никога не знае — отвръща Юна и им показва чертеж на вагон от същия модел като „Дениз“.

— Откъде ще влезем? — пита шефът на отряда.

— Предната врата е отворена, но е блокирана с един или няколко флакона с газ — обяснява Юна.

— Чухте ли това? — пита шефът на отряда и се обръща към останалите.

Юна налага голямата карта върху чертежа и посочва различните резервни коловози и разположението на вагоните.

— Мисля, че можем да стигнем чак дотук, без да бъдем открити. Трудно е да се прецени, но поне дотук.

— Да, така изглежда.

— Разстоянието е късо, но все пак бих искал да имам снайперист на покрива на най-близкия вагон.

— Това съм аз — обажда се един от мъжете.

— А аз мога да заема позиция тук — казва по-младият снайперист.

С широки крачки те следват Юна до стоманената врата. Единият полицай за последен път проверява резервните си пълнители и Юна надява бронежилетка.

— Основната ни цел е да изведем момчето от вагона, а вторичната ни цел е да заловим заподозряната — обяснява Юна, като отваря вратата. — Ако трябва да стреляте, целете се на първо място в краката на момичето, а на второ — в раменете и ръцете.

Дълго сивкаво стълбище отвежда долу до резервните коловози под сервизното депо в Йоханесхув, където са паркирани влакове, нуждаещи се от сериозен ремонт.

Всичко, което се чува зад Юна, е глухият тропот от тежки кубинки и тракането на бронежилетките, защитени с керамични плочки.