Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (98)

97

Докато се качва с асансьора към стаята си в сградата на полицията, Юна разглежда ключодържателя. Сложен е в малко найлоново пликче и украшението му по форма наподобява голяма монета, сребърен долар, но с името „Денис“, релефно изписано от едната страна, и светлосиньо цвете със седем венчелистчета от другата. Украшението е закачено на верижка, която минава през малка дупчица от горната страна на солидна халка за ключове.

Късно снощи Елин Франк се бе обадила на Юна. Седеше в колата и щеше да откара Даниел в дома му, след което да се настани в някой хотел в Сундсвал.

Елин му разказа, че Тула бе откраднала ключодържателя от чантата на Вики рано през деня миналия петък.

— Явно е бил важен за Вики. Получила го е от майка си — разказа Елин и обеща да му го изпрати по куриер веднага щом пристигне в хотела.

Юна няколко пъти обръща пликчето на ярката светлина, преди да го пъхне в джоба на сакото си и да слезе на петия етаж.

Мислено пробва различни причини, поради които момичето е могло да получи ключодържател с името „Денис“ от майка си.

Бащата на Вики Бенет е неизвестен, майката родила Вики извън системата на здравеопазването и детето не фигурира в официалните регистри, преди да навърши шест години. Може би майката през цялото време е знаела кой е бащата? Може би това е бил нейният начин да съобщи това на дъщеря си?

Юна отива при Аня, за да разбере дали е открила нещо. Но дори не успява да отвори уста, преди тя да каже:

— В живота на Вики Бенет изобщо няма никакъв Денис. Нито в „Биргитагорден“, нито в Юнгбакен, нито пък в някое от семействата, при които е живяла.

— Забележително — отбелязва Юна.

— Обадих се даже на Сага Бауер — разказва Аня и се усмихва. — В тайната полиция си имат собствени регистри.

— Но някой би трябвало да знае кой е Денис — казва той, като присяда на ръба на бюрото й.

— Не — въздъхва Аня, като отчаяно барабани по бюрото с дългите си, лакирани в червено нокти.

Юна поглежда през прозореца. Гъсти облаци се гонят по небето.

— Зациклих — простичко обяснява той. — Не мога да изискам протоколите на Криминалната лаборатория, не мога да провеждам разпити, нямам за какво да се хвана.

— Може би ще трябва да признаеш, че това дори не е твой случай — тихичко продумва Аня.

— Не мога да го направя — прошепва той.

Аня се усмихва доволно и кръглите й бузи поруменяват.

— По липса на друго бих искала да чуеш нещо — продължава тя. — И този път не е финландско танго.

— Не съм се и надявал.

— Ами — промърморва тя и се заема да намери файла в компютъра. — Но това е телефонен разговор, който приех днес.

— Нима записваш разговорите си?

— Да — отговаря тя с неутрален тон.

Тънък женски глас внезапно прозвучава от високоговорителите на компютъра и изпълва стаята:

— Извинете, задето продължавам да ви звъня — казва жената почти без дъх. — Разговарях с един полицай в Сундсвал и той ми каза, че инспектор на име Юна Лина би могъл да се заинтригува от…

— Говорете с мен — чува се да казва гласът на Аня.

— Само ме чуйте, защото аз… Трябва да разкажа нещо важно за убийството в „Биргитагорден“.

— Полицията има телефонна линия за сигнали — обяснява Аня.

— Знам — бързо отвръща жената.

На десктопа на компютъра на Аня има едно японско коте, което не спира да маха. При всяко помахване издава тихичко цъкане, което Юна чува, докато слуша гласа на жената.

— Видях момичето, не искаше да си покаже лицето — казва тя. — И имаше голям кървав камък, трябва да търсите камъка…

— Казвате, че сте видели убийството ли? — пита Аня.

Чува се учестеното дишане на жената, преди тя да отговори.

— Не знам защо видях това — продължава тя. — Уплашена съм и съм уморена, но не съм луда.

— Какво имате предвид, че сте видели?

— Или пък съм луда — уточнява жената с разтреперан глас, без да възприема въпроса на Аня.

Разговорът прекъсва.

Аня вдига поглед от компютъра и обяснява:

— Тази жена се казва Флура Хансен и срещу нея има оплакване.

— Защо?

Аня свива заоблените си рамене.

— На Бритис от горещата линия за сигнали на граждани й е дошло до гуша… Флура Хансен явно се е обаждала с фалшиви сведения и се е опитвала да измъкне пари.

— Има ли навик да се обажда?

— Не, става дума само за „Биргитагорден“… Помислих си, че трябва да чуеш това, преди да се обади на теб, защото ще го направи. Явно не се отказва лесно, продължава да ни звъни, въпреки че в полицията е подадено оплакване срещу нея. Ето че сега се е добрала чак до моя номер.

— Какво знаеш за нея? — пита Юна замислено.

— Бритис каза, че Флура има пълно алиби за вечерта на убийствата, тъй като е провеждала сеанс с девет души на „Упландсгатан“ четирийсет тук в Стокхолм — развеселено разказва Аня. — Флура нарича себе си спиритически медиум и твърди, че може да задава на мъртвите въпроси срещу заплащане.

— Отивам там — отвръща Юна и се отправя към вратата.

— Юна, исках само да ти покажа, че този случай е известен на хората — обяснява тя с несигурна усмивка. — И рано или късно ще получим сигнали… Ако Вики Бенет е жива, все някой ще я види.

— Да — отговаря той и закопчава сакото си.

Аня е напът да се разсмее, но вижда сивите очи на Юна и внезапно проумява за какво става въпрос.

— Камъкът — казва тя с нисък глас. — Значи е вярно, че е било камък?

— Да — отговаря Юна, като я поглежда в очите. — Но само аз и хората, извършили аутопсията, знаем, че убиецът е използвал камък.