Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (92)

91

Леденостуден коридор води от кухнята до общата стая с огнището и до трапезарията с остъклена веранда с изглед към водата. По протежение на едната страна на коридора има врати към стаите на учениците. Пред Елин върви Лу Чу, обута в торбесто долнище на анцуг и маратонки с протрити подметки. Посочва собствената си стая и тази на Тула, след което спира пред една врата с шарено порцеланово звънче, висящо на дръжката.

— Тук спи Каро.

— Благодаря — отвръща Елин.

— Започва да става късно — казва Даниел на Лу Чу. — Иди да си измиеш зъбите и да се приготвиш за лягане.

Тя се засуетява, но после отива в банята. Когато Даниел почуква на вратата, порцелановото звънче прозвънтява. Вратата се отваря и млада жена вторачва големите си очи в Даниел, след което внимателно го прегръща.

— Можем ли да влезем? — пита той меко.

— То се знае — отговаря тя и протяга ръка. — Каролин.

Елин поздравява момичето и задържа тънката му ръка за момент. Светлото лице на Каролин е обсипано с лунички и грижливо гримирано, веждите с пясъчен цвят са изскубани и косата е вдигната в дебел кок на главата.

Тапетите са зацапани, до прозореца е поставен скрин от избелено с луга дърво, а на стената виси картина, изобразяваща рибар с рибарска шапка от мушама, с лула в устата.

— Тук сме, за да поговорим за Вики — казва Даниел и присяда на оправеното легло.

— Преди много години бях нейна приемна майка — обяснява Елин.

— Когато е била малка ли?

Елин кимва, Каролин прехапва устната си и се заглежда през прозореца към задната страна на къщата.

— Ти познаваш малко Вики — продължава Елин след кратка пауза.

— Не мисля, че се осмеляваше да се доверява на хората — усмихва се Каролин. — Но аз я харесвах… Беше спокойна и изпадаше в невероятно лошо настроение, когато бе уморена.

Елин се прокашля и пита направо:

— Говорила ли е за хора, с които се е срещала? Може би е имала някъде гадже или приятели?

— Ние почти никога не говорим за стари неща. Тогава всички само се депресират.

— Хубави неща тогава — за какво е мечтаела, какво е искала да прави, когато излезе оттук?

— Понякога си говорехме за това да работим в чужбина — разказва Каролин. — Знаете, Червеният кръст, „Спасете децата“, макар че нас кой ли би ни взел на работа?

— Смятахте да го направите заедно ли?

— Това бяха само приказки — отговаря Каролин търпеливо.

— Мислех си за нещо — казва Даниел и се потрива по челото. — Не бях на работа в петък, но разбрах, че Миранда е била в изолатора, знаеш ли защо?

— Беше ударила Тула — делово отвръща Каролин.

— Защо? — пита Елин.

Момичето свива рамене.

— Защото си просеше боя — непрекъснато краде. Вчера взе обиците ми, каза, че искали да стоят при нея, а не при мен.

— Какво е била взела от Миранда?

— Когато бяхме до езерото да плуваме, взе чантата на Вики, а вечерта задигна един гердан от Миранда.

— Чантата на Вики ли е взела? — пита Елин с напрегнат глас.

— После я върна, но бе задържала нещо… Не разбрах точно какво, но нещо, което Вики бе получила от майка си.

— Вики ядоса ли се на Тула? — пита Елин.

— Не.

— Вики и Каролин никога не се забъркват в разправии — казва Даниел и потупва Каролин по тънката ръка.

— Даниел, имаме нужда от теб — признава му Каролин и го поглежда с открито лице. — Трябва да се грижиш за нас.

— Скоро ще се върна — отговаря той. — Наистина искам, но… не съм съвсем във форма за…

Когато Даниел отдръпва ръката си от нейната, Каролин се опитва да я задържи.

— Но нали ще се върнеш? Нали ще го направиш?

— Да, ще се върна.

Те излизат, а Каролин остава да стои насред стаята; на лицето й е изписано отчаяние.